Може ли да се говори за несправедливостта на Бога?

Фразата на св. Исаак Сириец – не дръзвай да наричаш Бога справедлив[1] – изглежда на пръв поглед странна, скандална, неразбираема. Не е ли именно справедливостта, разкриваща ни се в Стария Завет (особено в Псалтира), едно от главните свойства на божествеността? Нима това не утвърждават богословите и всички християни без изключение?

И въпреки това намираме потвърждение на тези думи на св. Исаак Сириец, колкото и възмутително да звучи това за някого. Сякаш справедливостта тук вече не държи първенство и в първата част на Писанието по един непонятен за човешкия ум начин тя е заменена от нейната противоположност. Справедлив ли е Бог Отец, когато изпраща Своя Син на Кръста, в ужасни мъки – невинен и праведен, да поеме върху Себе Си греха на множеството грешници?

Знаейки много добре, че реакцията на човечеството, дълбоко потънало в зло, ще бъде да прикове Божеството към прокълнатото дърво. Да се въплъти (за страдание, подигравки и разпятие) Словото – за благото и избавлението на хората, закоравели в греха – как може да се нарече това, освен акт на очевидна несправедливост?

А поведението на бащата от притчата за блудния син? Тази притча разкрива двойна несправедливост: спрямо послушния син, който никога не е нарушавал заповедите му и на когото никога не е давал дори козле да се повесели с приятелите си. Приемал е трудолюбието и послушанието на свестния си син за нещо обичайно и никога не е сметнал за необходимо да изрази своята благодарност или родителска обич. Гледал е на него сякаш като на наемник, като даденост… И ако поведението на бащата към послушния син е хладно, дистанцирано, то към другия – към разпътния и прахосника, е скандално възторжено и всеопрощаващо. Не само че му позволява да се върне у дома, но и като го вижда отдалеч, завтичва се към него, хвърля се да го прегръща, целува го, а след това заповядва да му дадат най-хубавата дреха, да сложат пръстен на ръката му, обувки на краката му; и накрая заколва най-угоеното теле и той се весели с всички съселяни. Ядат, танцуват, пеят.

Не може да се нарече справедливо това пристрастие към виновника. Прошката би била разбираема, но гуляят, гюрултията (защото са се чували песните и шумотевицата от веселбата надалеч), особено на фона на твърде оскъдната обич, проявена към другия син, не може да не изненадва читателя или слушателя на притчата с особения начин, по който бащата разбира справедливостта.

Притчата за работниците на лозето е още по-поучителна. Неслучайно работниците от първия час на деня виждат, че и онези, повикани в единадесетия час, също получават по динарий като тях. Положеният труд би трябвало да се заплаща според количеството и качеството му. Дори тези от единадесетия час да са били по-квалифицирани и по-усърдни, все пак си остава крещящото несъответствие на съотношението от едно към дванадесет. И, от друга страна, едно е да работиш един час в прохладата на вечерта, а съвсем друго е да се трудиш дванадесет часа в жегата и задуха на деня.

Тази притча за работниците, които се наемат на лозето по различно време на деня и получават еднакво заплащане, свидетелства за една неегалитарна концепция относно заплащането, т. е. за една несправедливост. Аргументът, че първоначално установената тарифа от един динарий е спазена, е само формален.

А притчата за безплодната смоковница?! Тук несправедливостта е още по-очевидна и неизбежно буди почуда. Казва ни се много ясно, че „още не беше време за смокини“ (Марк 11:13). Защо тогава трябва да бъде прокълнато бедното и невинно дърво, подчинено на годишните времена за раждането на плод?

Смоковницата е сурово и непоправимо наказана за едно естествено положение според природния цикъл, което не зависи от свободната воля, а е известно, че отговорността предполага възможността за свобода на избора.

И в поведението на Господа към Марта може да забележим сериозна доза несправедливост. Марта „се улисва в голяма шетня“ (срв. Лука 10:40), а Мария в същото време седи в нозете на Господа и Го слуша. Марта, затрупана от работа, Го моли да заръча на Мария да ѝ помогне. Господ не само че не прави това, но дори се кара на Марта и хвали Мария. И онази, която се готви за „голяма гощавка“ (според тълкуванията на някои), остава сама и смъмрена, връщайки се вероятно с огорчено сърце към печката и тенджерите си.

А прелюбодейката?! Тя е хваната в прелюбодейство, вината ѝ е извън всякакво съмнение, а в закона съвсем ясно пише за такъв грях: убиване с камъни! Но какво прави Христос? Как произнася присъдата? Произнася я така, че напълно неочаквано съдниците биват подложени на осъждане, а не виновната жена. Тя избягва осъждането, а съдниците са си тръгнали порицани и засрамени.

И още една констатация: Христос показва твърдо предпочитание и снизходителност към митарите, блудниците, грешниците (не молитвата на праведния фарисей е приета, който не е грабител или прелюбодеец, който пости два пъти седмично и дава десятък от всичко спечелено, а молитвата на митаря грешник).

На кого гостува Иисус, с кого сяда на една маса, с кого яде и пие? Нима справедливостта не изисква да избягва грешниците, да не влиза в къщите им, да не вечеря с тях? Но Той – не! Сякаш нарочно се противопоставя на справедливостта и благоприличието и прекарва времето си само сред грешници и блудници; в къщите им Той обича да гостува с апостолите Си, без да се колебае да сяда на техните трапези, където се стичат мнозина от тях: „И когато Иисус седеше на трапеза вкъщи, ето, мнозина митари и грешници дойдоха и насядаха с Него и с учениците Му“ (Мат. 9:10).

По-странни обаче и по-загадъчни според мен са стиховете от Мат. 13:12 и 25:28, както и Марк 4:25, Лука 8:18 и 19:26, където във всички тях се казва едно и също нещо: на всеки, който има, ще се даде и преумножи, а от оногова, който няма (или му се струва, че няма), ще се отнеме и това, което има, а това твърдение не може да не смути съвестта на всеки разумен човек, според както се случва и с тези, които са чули притчата за десетте слуги.[2]

В крайна сметка справедливо ли е Христос да оневинява убийците Си и да иска от нас да обичаме враговете си? Христос се моли за тези, които Го разпват (Лука 23:34), и иска от нас да обичаме враговете си (Марк 5:44; Лука 6:27), докато в същото време иска (Лука 14:26; Мат. 10:37) да мразим баща си, майка си, жена си, децата, братята, сестрите си, душата си, къщата, земята и богатството си! Та дори и за гробовете на нашите родители иска да нямаме голяма грижа. По-неестествени и несправедливи искания човешкият ум не би могъл да си представи!… Сега обаче е необходимо да обясним какво изглежда странно, възмутително и неразбираемо.

За да изясним дадените по-горе примери, трябва да разберем същественото: християнството е преход от справедливостта към любовта. Между Стария и Новия Завет разликата от тази перспектива е тотална: целият Стар Завет ни се разкрива фокусиран върху идеята за справедливостта, а Новият Завет – върху любовта и смирението. Преминава се от една тоналност в друга, или все едно минаваш от една държава в друга. В Новия Завет живеем в един съвсем различен свят. Законът, справедливостта, заповедите (Тората, 613-те разрешителни и забранителни заповеди в юдаизма) са заменени от всепобеждаващото дихание на любовта. В нейно име и според нейната сила небесният Отец изпраща Своя Син на земята, за да страда и спасява човешки същества, които са недостойни за спасение. Същото е валидно и за бащата от притчата за блудния син: той се радва неимоверно много на завръщането на грешника, защото изпитва жал към него и чрез любовта преодолява усещането за ценността на справедливостта. Любовта прави справедливостта да изглежда все по-малко стойностна. А стопанинът на лозето плаща на тези от единадесетия час същото като на тези, които са се трудили от първия час на деня, защото е щедър и благороден, не е завладян от мизерния дух на пресметливите и алчни стопани. Той няма нито време за губене, нито желание за сметки и не приема гнева на онеправданите, разобличавайки го като злоба („Или окото ти е завистливо, задето съм добър?“ – Мат. 20:15). Смоковницата е прокълната, защото в действителност е символ на човека, който търси извинения и алиби за бедите си, за да не служи винаги на Бога, вместо всеки миг да Му отговори на призива: „Да, Господи, ето ме!“. Марта е упрекната, защото е по-ценно да слушаш думите на Христос, отколкото да шеташ в кухнята и да постилаш масата (дори и с най-похвални намерения). Прелюбодейката избягва наказанието, за да ѝ бъде позволено да се покае, а на съдниците се дава полезен урок за смирение и снизхождение. Христос се грижи за душите на митарите, грешниците, опетнените, защото не праведните имат нужда от поправяне, а грешниците, както лекарят е полезен за болните, а не за здравите. Какво означава „има“ в скандалните на пръв поглед текстове, където се казва, че на този, който има, още ще му се даде? Това „има“ означава, че притежава вяра и, постоянствайки във вярата си, тя ще се увеличава, както и благодатта (оттук и урокът за нас: нека се укрепим във вярата, нека тя принесе плод). Защо да прощаваме на враговете си и да ги обичаме? Защо да мразим най-близките си роднини и благата, които притежаваме? За да изобилства любовта Христова и любовта към ближния, какъвто и да е той, защото само така можем да се отличим от езичниците и да изпълним изцяло учението Господне.

Новата норма вече е любовта, тя вече не е стриктната, строга справедливост, още по-малко свръхпрецизно изпълнение на 613-те заповеди на Тората: ето какво не са разбрали фарисеите. Те не успяха нито да видят, нито да възприемат парадоксалния характер, който стои в основата на новото учение. Симон Вейл обаче, която обича Христос и интуитивно разбира значението на Неговите притчи, успя да напише: „О, Христе, Който обичаш тези, които Те разпват, и разпваш тези, които Те обичат“. И точно така е: Той прощава на Своите убийци и хулители, а говори на Своите апостоли, ученици, вярващи, че ги чака разпване, разкъсване от зверове, изгаряне на клада, смилане с железни нокти, гонения и всякакви мъки, страдания и ужаси. За първите Той се моли на Отца, а другите – Своите, съветва да вземат кръста си и да Го последват по пътя към Голгота.

Християнството, в сравнение със Стария закон, като начин на живот, е нов модус на живот, напълно различен: преход от една сфера към друга, от една аксиология към друга, произвежда ефект, който физиците наричат zoom ефект: перспективата се разгръща от напълно различни гледни точки на зрителното поле. Християнството, за разлика от Стария закон, е в позиция, подобна на тази на атомната физика и квантовата механика спрямо Нютоновата физика: толкова е различна любовта от обикновената справедливост, тя я надвишава, отваряйки нов хоризонт пред учудените ни очи, разкрива ни един друг свят, свят с други закони, колкото и парадоксално да звучи, както много добре е разбрал и потвърдил един небогослов – Лучиан Блага.

Ето защо парадоксът на св. Исаак Сириец не бива да ни смущава или да ни плаши. Напротив, трябва да ни радва и успокоява. Нека се възрадваме, че Бог не е справедлив! Ако ще бъдем съдени само по справедливост, то тогава ние нямаме шанс. Защото псалмопевецът казва (не кой да е, а този доблестен апологет на справедливостта): „Господи, ако Ти забелязваш беззаконията – кой ще устои, Господи?“ (Пс. 129:3) и „… не влизай в съд с Твоя раб, защото пред Тебе няма да се оправдае нито един от живите“ (Пс. 142:2).

Ако влезем в праведния съд, ние до един ще бъдем осъдени. За наше щастие обаче, Бог не съди само в името на справедливостта, но и по милост, любов и милосърдие, т. е. фактически по неправда. Бог, както гласи една известна поговорка, мами в кантара, за да ни помага, защото това, което не е възможно за хората, е възможно за Бога (срв. Мат. 19:26, Марк 10:27, Лука 18:27). Господ може по всяко време да призове Своя верен слуга св. архангел Михаил и да му нареди да хвърли меча си на везната на този кантар, което ще означава поражение на силите на тъмнината. Божията любов към хората, силата на Неговата скъпоценна Кръв, пролята на Кръста, Неговата милост (която хората не знаят как да нарекат по друг начин освен като несправедливост) могат да вършат чудеса.

Така че казаното от св. Исаак Сириец не бива да ни обърква или да бъде причина за скандал, то само цели да ни насочи към нашата щастлива надежда за спасение.

Превод: Сандра Керелезова

* Публикуваният текст е от сборника с есета на о. Николае (Щайнхард) Дарявайки, получаваш, издание на манастира „Св. Анна“, Рохия, 2006 г. (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 4 (181), 2023, с. 58-62 (бел. ред.).