Руско-украинската война вече е богословска криза

В своята книга от 2006 г., озаглавена Гражданската война като богословска криза, историкът Марк Нол твърди, че северноамериканската гражданска война от 19 в. е била, наред с всичко останало, криза не само на различни тълкуванията на Библията, но и на самата концепция на Св. Писание. Югът и Северът са тълкували различно библейското разбиране за робството, при което южната интерпретация е била по-праволинейна, а северната – по-нюансирана. По този начин под въпрос се е оказала самата концепция за Библията, като надежден източник, който може да предоставя отчетливо ръководство по важните въпроси. Противоборстващите страни не са успели да решат разногласията в споровете си с библейски аргументи, поради което им се е наложило да прибягнат към оръжията. И, в крайна сметка, тези, които са се придържали към повече нюансираната интерпретация, побеждават и на бойното поле, и в очите на общественото мнение. При все това обаче представата за Писанието като достъпна за разбиране книга, предлагаща ръководство за действие, така и никога повече не е възстановено.

Главният богословски въпрос, свързан със сегашния руско-украински конфликт, е взаимодействието църква-нация и по-специално византийската концепция за симфония или хармонични отношения между църквата и държавата, прегърната и от Московския патриарх Кирил и Руската православна църква. Съгласно тази концепция, държавата е отговорна за гражданското управление, а църквата се занимава с духовните въпроси. За разлика от западната концепция за отделяне на църквата от държавата обаче, тези сфери не могат да бъдат разделени. Тъй като те са взаимно проникващи се една друга, църквата не може просто да се освободи от политиката и от участие в обсъждането на останалите граждански проблеми, а и държавата не може напълно да изостави духовните въпроси. Държавата и църквата, следователно, съществуват в отношения на взаимна подкрепа и подсилване. Което не предполага религиозно еднообразие на дадена нация. Предполага обаче водеща позиция на съответната национална православна църква по отношение на останалите религиозни организации.

През януари 2019 г. Константинополският патриарх предостави автокефалия на Православната църква на Украйна (ПЦУ) – едно новосформирано църковно съобщество. Това решение доведе до разяждащ конфликт между патриаршиите на Константинопол и на Москова. Съгласно Москва, Константинопол не е имал каноническите пълномощия за такива действия, тъй като съвременна Украйна е станала територия на Руската църква много столетия по-рано, а църковните общини, учредили ПЦУ, са били разколнически.

Отхвърляйки легитимността на ПЦУ, Московската патриаршия зае симфоничната позиция, или позицията, съвпадаща с и способстваща за укрепването на позицията на Кремъл. В навечерието на войната позицията на руското правителство се заключаваше в това, че Украйна – това е държава, на която ѝ липсва историческа легитимност. От своя страна РПЦ твърдеше, че в ПЦУ отсъства каноническа апостолска приемственост. Само Украинската православна църква (УПЦ) – клон на РПЦ, била, по мнението на Московска патриаршия, легитимната църковна организация. В едно от изявленията си точно преди началото на войната Владимир Путин – президентът на Руската федерация, се позова на общата православна вяра, като признак за това, че руснаците и украинците са всъщност един народ.

След началото на военните действия обаче митр. Онуфрий – оглавяващият УПЦ, недвусмислено осъди войната. Още в първия си отклик той я оприличи с убийството на Авел от Каин. През това време патр. Кирил даде своята подкрепа за решението на Путин да започне своята „специална военна операция“. Патриархът стигна до там да заяви, че руските войници, убити във войната, ще получат опрощение на греховете си, както и да нарече Русия стълб и крепило на истината – израз, който в Писанието е запазен единствено за Църквата.[1]

Миналия май УПЦ прекъсна отношенията си с Московска патриаршия. На това Кирил отговори с изявление, изразяващо неговото „разбиране“ при така сложилите се обстоятелства. Тъй като обаче на своята страница Московска патриаршия продължава да причислява УПЦ като част от РПЦ, и до днес продължават обвиненията, че УПЦ не е прекъснала реално връзките си Руската църква. Така или иначе, трудно е да се проумее как занапред УПЦ може да остане част от РПЦ.

Църковният историк М. Нол подчертава, че и двете световни войни от отминалото столетие са имали своите богословски последствия. По неговите думи „… без Първата световна война нямаше да го има диалектическото богословие на нео-ортодоксията на Карл Барт, а без терора на Хитлер нямаше да го има „богословието на пълнолетието“ на Дитрих Бонхьофер“.[2] Към това ние можем да добавим, че Първата световна война нанесе също богословски обоснован удар по оптимистичния възглед върху човешката природа, а Втората световна война причини сериозни щети на естествената теология, използвана от немските християни за оправдаване на тяхната подкрепа за Хитлер. Сравнена с всичко това, северноамериканската гражданска война от деветнадесетото столетие не доведе до никакви положителни богословски разгръщания.

Ще доведе ли руско-украинската война до значителни богословски придвижвания – времето ще покаже това. Както по всичко личи, РПЦ най-вероятно ще излезе от тази война като губеща страна. Изглежда, че повечето от украинската територия ще остане под контрола на Киев. Следователно РПЦ едва ли ще успее да си върне отново повечето от енориите, които изгуби когато УПЦ декларира независимост. А техният брой изобщо не е малък. В резултат от решението на УПЦ Руската църква загуби между единадесет и дванадесет хиляди енории. Четиристотин от тях, тези на п-в Крим, преминаха под непосредствения контрол на РПЦ. С няколкостотин енории в окупираната от Русия част от Украйна най-вероятно ще се случи същото. Огромното мнозинство от тези енории обаче са изгубени безвъзвратно.

Тази ужасяваща реалност със сигурност поражда душевни терзания вътре в РПЦ. Прав ли е бил патр. Кирил да се обвързва в толкова тесни отношения с настоящото руско правителство и с неговото решение да започне военни действия? Прав ли е бил той когато е прегърнал симфонията като свой водещ подход в отношенията си с руските власти?

Симфонията е била модел, практикуван от византийските императори. До скоро, при това, изглеждаше сякаш на него му е било съдено да остане в миналото завинаги. Преди тридесет години Стенли Харакас – един превъзходен специалист по православна етика, казва, че вече не са налице никакви предпоставки за прилагане на симфонията като модел на църковно-държавни отношения. Идеята за симфонията – казва Харакас – не е нищо повече от вкаменелост, представляваща единствено антикварен интерес.

Харакас е грешал.

В една от първите си речи след като през 2009 г. Кирил беше избран за Московски патриарх той провъзгласи симфонията като свой идеален модел на църковно-държавни отношения. Той направи уговорката, че в съвременна Русия този модел не може да бъде възпроизведен. Та нали в крайна сметка отделянето на църквата от държавата все още е съхранено в руската конституция. При все това обаче, каза Кирил, духът на симфонията трябва да води нашите мисли и действия когато изграждаме новия модел на църковно-държавни отношения. Този дух открива удивителен потенциал за разгръщането на тези отношения, при което църквата и държавата ще се въздържат от намеса в делата си една на друга и в същото време ще градят широка система на сътрудничество.

Сега, когато тези принципи доведоха патриарха дотам, че да заеме позиция с толкова пагубни последствия, изглежда че е дошло време за значително преосмисляне на идеята за симфонията. Дали тя ще бъде преоценена от руските православни водачи, това ще зависи от множество фактори. В РПЦ има могъщи сили, които са напълно щастливи от това да имат уютни отношения с националните и регионалните лидери на различни равнища. Ала откровеното фиаско от изгубването на толкова голямо парче от църквата, призовава към промяна на курса.

Господстващите на Запад концепции за църковно-държавни отношения са далеч от това да са идеални. Осигурявайки по-голяма свобода на вярата и богопочитанието, те в същото време показват склонност към маргинализиране на Църквата от обществената сфера. Човек не би могъл да изтъква религиозни аргументи в обществени дискусии и да очаква само на това основание сериозно отношение към себе си. Религиозните традиции – включително християнството – са изтласкани вън от обществения живот на Запад.

Като руснак по националност се надявам, че страната, от която произхождам, ще допринесе рано или късно с представянето на една изпълнима алтернатива на западния секуларизъм. Симфонията обаче – със сигурност поне в днешната си форма – не може да бъде основа на такава алтернатива.

Превод: Борис Маринов

* Shirin, A. „The Russian-Ukrainian War is Now a Theological Crisis“ – In: Public Orthodoxy (бел. прев.).