Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Падане в бъдещето: отдихът на есхатологичното съзнание

Петък, 21 Октомври 2022 Написана от Прот. Айзък Скидмор

Fr Isaac SkidmoreВ своята книга Битието като общение (1985 г.) митр. Йоан (Зизиулас) описва две различни и при все това взаимно допълващи се схващания за апостолската идентичност на Църквата. Първото от двете се отнася до непрекъснатото историческо приемство на епископите, от времето на Христос, или, с други думи, запазването на идентичността на Църквата чрез предаването от верните на онова, което е било прието в миналото, което се покрива със съдържанието на думата предание (на латински – tradition, или, на гръцки – παράδοση). Второто от тях се отнася до начина, по който апостолите служат като икона на онова, което предстои – уредбата на Царството Божие според модела на Дванадесетте. Гледано от такава перспектива, фокусът не е върху апостолите като исторически фигури per se, а върху образа, който те ни съобщават, на винаги-приближаващото вечно Царство, който образ ни се предлага в многообразието от отделни исторически събития – по начина, по който грубите чернови предсказват окончателния ръкопис, или пък скицата предвещава завършената картина. Този втори начин, по който Църквата установява апостолската си идентичност, може да бъде наречен есхатологичен – доколкото е във връзка с последните неща, с онова, към което се движи цялото творение.

В степента, в която първоначалният избор на апостолите от Църквата носи белега на онова, което е най-дълбоко реално, той изразява нещо от природата на вечността – така, той е рефлексия върху онова, което ще става все повече очевидно за нас в процеса на приближаването ни към есхатологическия хоризонт, навлизайки в незалязващия ден на Царството. Тази перспектива ни обяснява защо иконата на Петдесетница не е ограничена от изискванията на точното историческо описание, изобразявайки св. ап. Павел (който не е присъствал на историческото събитие на Петдесетница) като дванадесети апостол, на мястото на Матия, чието присъствие там, съгласно Деян. 1:16-26, би било исторически удостоверимо. Иконата е обусловена от една богословска цел и на тази цел тя подчинява историческите детайли.

Една аналогия с телевизионните готварски предавания би могла да ни помогне да разберем тези две перспективи. Първата част на предаването, в която майсторът-готвач демонстрира подготвянето и смесването на съставките, кореспондира с подхода, в който идентичността бива извличана от историята. Рецептата зависи от началните съставки, в точната пропорция – третирани по съответния начин. Ако съставките или подготовката са сбъркани, сготвеното няма да бъде онова, което е било пожелано като резултат. Често обаче, след като е демонстрирал тези първи стъпки, майстор-готвачът вади от фурната мостра на вече изпълнената рецепта. Виждането на завършения продукт дава представа за съдбата ни, информира ни и насърчава нашата податливост на процеса, водещ ни към тази цел. Човек, който никога не е виждал завършена торта, може да следва рецептата и процедурата с похвална прецизност, и при все това да направи нещо, което да изглежда твърде различно от торта. От друга страна, човек, запознат с това как може да изглежда една торта, в определен момент се осланя по-малко на инструкциите в рецептата или на процедурата, и насочва усилията си към онова, което е наясно, че следва да представлява крайният продукт.

Начинът на подсигуряване на идентичността на Църквата посредством повтаряне на миналото включва точно до педантичност опазване на нейните практики – така щото те никога да не бъдат забравяни. Инстинктът при този подход отъждествява онова, което е същественото, с това, което се е случвало в началото. А загубата на който и да било от първоначалните елементи се разглежда като загуба на идентичност. Следователно, тук строго се съблюдават помненето и възстановката – като своеобразен аскетически идеал, свидетелстващ за нашата вярност към Църквата – такава, каквато тя е била основана от Христос. Начинът пък на обезпечаване на идентичността на Църквата, които произтича от есхатологическия подход, е повече във виждането на посоката, в която всичко се движи. Виждаме себе си като съработници в един процес, в който работата на историята бива, така да се каже, изливана в пещта на есхатологическите форми – тези форми, които ни представят пълнотата и завършека на природата такава, каквато тя е била замислена в Божия ум и открита за нас в Христа. Което пък означава, че строгостта на историческото помнене – нашето внимателно съблюдаване на формите и на практиките от миналото – е уравновесено от разбирането за онова, до което те са били предназначени да водят като краен резултат. Означава, че аскетизмът, който ние съблюдаваме, за да останем истински православни, е само въпрос на отдих и, така да се каже, уповаване в педантично точното съблюдаване и практика.

В много моменти концентрирането върху инструкциите, които ние получаваме от миналото, отстъпва пред вдъхновението, получавано от образите на това, което е пред нас – образи на нещата в тяхното осъществяване и завършек.

Много от разногласията в съвременното православие се свеждат до диспути върху рецептата. Едната страна обвинява другата в пренебрегване на същностни съставки или практики. Тези аргументи често произтичат от ревност и благочестие, но колкото повече тяхното разрешаване се гледа като условие sine qua non за чистотата на Църквата, толкова по-съмнителен става нашият действителен опит от Църквата – като чиста и непокътната. Единственото, което постигаме, е, че ставаме все по-дълбоко въвлечени във враждебност и полемики. Казано с прости думи, акцентът върху съставките и процеса (първата част от кулинарното предаване), без съответното ударение върху крайното виждане (втората част), върху тези образи на есхатона – бъдещето, което все още не е настъпило, но и което постепенно се разкрива пред нас и вече е, доколкото тези образи описват и въплъщават привличащия и τέλος-а на движението ни към обòжението в Христа, – не ни придвижва достатъчно към крайната цел. Образите на края правят ясно видим планирания образец на първо място в даруването на оригиналната рецепта.

Лично за себе си си давам сметка, че все повече намирам отдих в есхатологичната визия, виждайки духовното си усилие все повече и повече като акт на съдействие с това, което идва. Това ми позволява да се отморявам и да преживявам формите и практиките на Църквата като част от мрежа, която ме улавя докато падам – момент след момент – в бъдещето, вместо просто като кръг от действия, които ми е заповядано да увековечавам до безкрай. Видени по първия начин, тези форми и тези практики са изражения на най-дълбоката реалност, която лежи под всички други пластове на реалността. Ентропията, в този възглед, не е разпадане на това, което е било първично в миналото, а проникване на хаоса и негово разпространяване във формите, в които той трябва в крайна сметка да се настани – и в които той вече се настанява. Този подход прави нашето оповестяване на църковната истина вече не толкова казване на правилните неща, които хората трябва да вярват, за да бъдат спасени, колкото индикация за най-стихийната тенденция във всички неща. Ние не приканваме хората да променят своето мислене, а да повишат съзнанието си за посоката, в която са призовани от онова, което е най-дълбокото в тяхната собствена природа.

Превод: Борис Маринов

* Skidmore, I. „Falling into the Future: The Respite of Eschatological Awareness“ – In: Public Orthodoxy (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/dpx94 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме