Нашата мисия, нашият глас и нашето присъствие в Америка

В месеците преди своето отминаване от този свят о. Леонид работеше над преработена версия на обръщението, което следва, за да бъде то публикувано в „Public Orthodoxy“. Тъй като не успя да завърши работата си, с благословението на неговото семейство публикуваме пълния текст на основния доклад, който той предложи пред Всеамериканския събор през юли 2018 г. Благодарни сме на о. Леонид – за неговата прозорливост, доброта и подкрепа. Вечна му памет.[1]

Тази вечер предавам послание към всички нас – към вас и към мене – от св. Герман Аляскински. Ето думите на св. Герман към нас:

От този ден нататък, от този час, от тази минута нека обичаме Бога повече от всичко и да се стремим да изпълняваме Неговата свята воля

Нашето поклонничество като православни християни в Северна Америка, нашият път като Православната църква в Америка започва с пристигането тук на православните монаси-мисионери в Аляска. Сред тях е имало и един светец – човек, живял свят живот и принесъл свидетелство на святост.

С разгръщането на нашето пътуване през времето се проявява и идентичността на Православната църква в Америка. Ние бяхме проверявани и изпитвани, имахме усилни времена, сблъскахме се с кризи и постигахме успехи. Нека заедно поразсъждаваме над нашия път. Вероятно ще открием онова, което днес конституира нашата идентичност.

В православната мисия в Аляска и Северна Америка ние заявяваме приоритета на светостта. Заявяваме значимостта на святото свидетелство на монаха Герман за нашето собствено свидетелство днес в Северна Америка. От този ден нататък, от този час, от тази минута нека обичаме Бога повече от всичко и да се стремим да изпълняваме Неговата свята воля.

Монах Герман е бил член на група от осмина монаси-мисионери, които пристигат в Кодиак през 1794 г. Пътуването им е покрило повече от седем хиляди мили и е траело почти триста дни. То е започнало от Валаамския манастира в руска Карелия и е завършило на Кодиак – в руска Аляска. Сред примитивни условия и много опасности и затруднения мисионерите са се стремили да евангелизират местното население в Аляска. Скоро след пристигането си на Кодиак мисионерите са създали храма „Свето Възкресение“.

В руска Аляска е управлявала Руско-американската компания, чиято политика към местните е била безчувствена. Мисионерите са се опитвали да ги защитават. О. Герман е бил обичан от тях заради своята смиреност и състрадание. Макар и да не е научил езика на местните хора, езикът на любовта, уважението и нежната грижа е спечелила сърцата на алеутите. Търсейки уединението като отшелник и желаейки да се дистанцира от управляващите, о. Герман се мести на о-в Спрус, далеч от континентална Аляска. Умира през 1836 г., осемдесет и една годишен, след като е служил на мисията и на любимите си алеути в продължение на четиридесет и три години.

Светостта на монах Герман е била потвърдена с неговата канонизация през 1970 г., по-малко от половин година подир предоставянето на автокефалията на Православната църква в Америка. Мощите на о. Герман са били преместени от о-в Спрус в храма „Свето Възкресение“ на Кодиак. Съгласно разказите на множество свидетели последованията на канонизацията са били изпълнени със светлина и радост. Участието на Финландския архиепископ Павел в тази канонизация е символизирало връзката на св. Герман с Валаамския манастир. Самият архиепископ е бил валаамски монах преди Финландия да изгуби част от Карелия заедно с манастира „Валаам“ в полза на Съветския съюз.

Историята на аляскинската мисия е включвала мъченичество, трудности по време на пътуването по море, опасности в пустошта – една автентично апостолска история.

Така че първото измерение на нашата идентичност е светостта: такава, каквато тя е била живяна и въплътена от св. Герман. Такова е самото начало на нашето присъствие и мисия в Северна Америка. И то е едновременно и дар, който трябва да бъде съхраняван, и предизвикателство, на което трябва да бъде отговаряно чрез нашия собствен живот и нашето свидетелство.

Второто измерение на нашата идентичност са мисионерската ревност и стремежът към споделяне на Евангелието, въплътени в живота на св. Инокентий (Вениаминов).

Бъдещият велик мисионер пристига в Аляска през 1824 г., когато е двадесет и седем годишен свещеник (Йоан, б. пр.), заедно със своята съпруга и с децата си, служейки първоначално на Уналяска, а след това в Новоархангелск (днес Ситка). О. Йоан е пристигнал тук, защото се е вслушал в призива на Църквата, че Благата вест за Христос трябва да бъде донесена и при местното население на Аляска. Бил е истински даровит етнограф и лингвист, изследовател и изобретател.

По време на едно свое посещение в Русия през 1839 г. о. Йоан овдовява. През 1840 г. той приема монашеско пострижение и през същата година е ръкоположен за епископ, за да ръководи Аляска и част от Сибир – един необятен диоцез. Когато през 1860-1861 г. йером. Николай (Касаткин) пътува за Япония, едно неочаквано зимно забавяне в руския Далечен Изток му дава възможност да се срещне и дълго да беседва с архиеп. Инокентий. Тази среща е била решаваща като подсигуряване на напътствие и даване на перспектива на о. Николай за неговите предстоящи апостолски трудове в Япония. Благодарение на архиеп. Инокентий о. Николай разбира важността на изучаването на японски език и на работата над превода на японски език на Свещ. Писание. Послушал и изпълнил този съвет, когато през 1911 г. архиеп. Николай се упокоява в Господ, той оставя подир себе си една активна православна църква със свещеници и катехизатори, които са японци, с преводи на Писанието и на богослужебните текстове, с разгърната мрежа от енории и мисионерски центрове и дълбоко уважение от страна на императорския двор и самия японски народ.

Продажбата на Аляска на Съединените щати през 1867 г. предизвиква един писмен коментар на архиеп. Инокентий. До него достигат слуховете, че той се отнася враждебно към продажбата. В опит да коригира сведенията той пише до оберпрокурора, мирския главен ръководител на Св. Синод, определен от имперското правителство, и изброява следните точки:

- продажбата на Аляска на Съединените щати е провиденциална стъпка, отваряща САЩ за православната мисия;

- настоящият епископ на Аляска следва да бъде върнат в Русия и да бъде заместен от друг, който говори английски език;

- катедрата на епископа следва да бъде преместена от Новоархангелск (Ситка) в Сан Франциско;

- да се даде позволение на епископа да ръкополага в свещенство обръщенци изсред американските граждани;

- да се позволи на епископа и целия клир да отслужват божествените последования на английски език, за която цел службите трябва да бъдат преведени на английски;

- използвайте английски вместо руски като език на обучението в училищата, които са основани в Сан Франциско и другаде, за да подготвите хората за ръкоположение и за мисионерска работа.

През 1868 г. архиеп. Инокентий е бил избран за Московски митрополит и служи на практика като пръв йерарх на Православната църква на Русия до смъртта си в 1871 г. До края на живота си той продължава да бъде поддръжник и визионер на православната мисия.

Митр. Инокентий е канонизиран като светец през 1977 г. от Църквата на Русия по искане на Св. Синод на Православната църква в Америка.

Неговата история е ярка и колоритна, даваща ни усет за мисионерското призвание на Православната църква. Мнозина други също са имали своя дял в евангелизирането на народите от Аляска и са донесли православната вяра в Северна Америка. Един блестящ пример за апостолската мисия из Аляска е свещеникът св. Яков Нецветов, чиято памет честваме днес (26 юли/8 август, б. пр.).

Третото измерение на нашата православна идентичност в Америка е въплътено в американското служение на св. Тихон, който е служил като епископ, а после и като архиепископ в Америка от 1898 до 1907 г. Това е било време на продължаването на православното мисионерско призвание, време на радушен прием и пастирска помощ за пристигащите имигранти и техните църковни общини в Съединените щати и в Канада, време за възпитаването на една единна Православна църква – с културно и лингвистично разнообразно паство.

Служението на еп. Тихон е било забележително разнообразно и независимо от това последователно, скромно и търпеливо – и при това вдъхновено. Неговите дарования са били признати, както става ясно от неговото въздигане до архиепископ през 1905 г. и от избора му в крайна сметка за Московски патриарх през 1917 г. Дори само изброяването на неговите достижения, едно по едно, е достатъчно за прославянето на неговата визия и неговото значение за нашата идентичност:

- премества на седалището на епископията от Сан Франциско в Ню Йорк;

- дава благословение на Изабел Флорънс Хепгуд, която до края на живота си е член на протестантската Епископска църква и именит преводач, да преведе на английски език божествените последования;

- радушно посреща имигранти от Близкия Изток и Източна Европа;

- основава нови енорийски общности за имигрантите;

- основава семинария в Минеаполис;

- основава манастира „Св. Тихон" в Южен Канаан, Пенсилвания;

- поощрява активното участие на клира във вземането на решения за мисионерския диоцез;

- осигурява избора на Рафаел Хауауени за епископ на арабскоговорещите общини;

- осигурява определянето на помощен епископ за Аляска;

- приветства културния и лингвистичния плурализъм на православието в Северна Америка, предвиждайки една единна Православна църква с арабски, сръбски и гръцки общности, ръководена от арабски, сръбски и гръцки епископи;

- очевидно същият този плурализъм е бил отворен и към румънците, албанците и българите, както и към всички останали, за които се появи необходимост;

- потвърждава отвореността на Православната църква към диалог с останалите християнски общности;

- свиква първия Всеамерикански събор през 1907 г., осигурявайки пълното участие на клира и мирски делегати;

- описва бъдещето на православието в Америка, като официално разсъждава върху една бъдеща автономия и дори автокефалия.

Когато е избран за Московски патриарх – насред насилието на комунистическата революция, за новия патриарх и за мнозина други е било ясно, че пътят пред Църквата на Русия е бил път кръстен, път на мъченичество и страдания. Св. Тихон е канонизиран от Руската православна църква през 1989 г.

За нашата Църква в Америка въздействието на революцията в Русия е било усетено като загуба на контакт с Руската православна църква. Приключва се с подкрепата от Русия, на която Църквата в Америка се е радвала, а това на свой ред довежда със себе си и тежки бюджетни предизвикателства. Налага се, наред с всички други загуби, да бъде затворена семинарията. До откриването през 1938 г. на семинариите „Св. Владимир“ и „Св. Тихон“ ние нямаме достъпно богословско образование. Постепенно към средата на двадесетото столетие нашата църква, наричана тогава Североамериканска митрополия, си възвръща своето положение и чувството си за мисия. Един от примерите за това е създаването на енории в предградията с извършване на богослужение на английски език. Към 60-те години Московската патриаршия разбира, че времето за претендиране за юрисдикция над Североамериканската митрополия е отминало. След като митрополията се обръща към Константинополската патриаршия, за да потърси нейното водачество в създаването на всеправославно единство в Америка, на нея ѝ е казано, че нейните проблеми могат да бъдат решени само с Москва. Което, на свой ред, довежда до разговорите и преговорите, довели в 1970 г. до предоставянето на автокефалия на Православната църква в Америка.

За някои автокефалията се е била превърнала в абстракция, във формалност, в една каноническа и може би неналожителна подробност. На практика обаче автокефалията на Православната църква в Америка утвърждава автентичността на нейната мисия, глас и присъствие в Америка. Нашата мисия не е да бъдем посолство на други държави или култури. Нашата мисия е да бъдем посолство на православната вяра в Америка и заради Америка.

Очевидно е, че ние все още живеем във времето на един православен плурализъм в Северна Америка. При все това сме верни на визията на светостта, мисията и единството, предадена ни от онези, които са дошли тук преди нас. Ние живеем скромно – в мир и в съгласие с нашите православни братя и сестри, принадлежащи към други православни църкви. И все пак смело заявяваме виждането си за общата цел и за онова единство, към което всички православни сме призовани.

Настоящият Всеамерикански събор има за своя водеща тема „За живота на света“. Когато о. Александър Шмеман пишеше своите разсъждения под същото това заглавие, той се готвеше да говори пред една студентска конференция и излагаше православната вяра, православното разбиране за тайнствата и автентично православния светоглед пред аудитория, която не знаеше много за православието. Забележителното е, че тази негова книга бързо стана популярна и съдържателна за всякакъв род читатели: и православни, и неправославни, както англоговорящи, така и (чрез многобройните преводи на книгата) такива, които говорят на много други езици.[2] Тази книга с предложеното в нея учение и своите проникновения остава и досега популярна и съдържателна по цял свят. Макар и представляваща една лична богословска и литургическа рефлексия на о. Александър, тя разнася до мнозина по целия свят живия глас на Православната църква в Америка.

Радостният евхаристиен поглед, споделен с нас от о. Александър, е начин за правене на равносметка на пътищата на православието в Америка и откриване на нашия път към бъдещето. Светостта на св. Герман при основаването на православната мисия в Аляска, съзнанието за мисия на св. Инокентий, разпростряло се докрай земя, пастирската вярност на св. Тихон – всичко това ние принасяме на Бога за всички и заради всичко по време на св. божествена Литургия - Литургията, в която изповядваме, че Иисус Христос отдаде Себе Си за живота на света. И нещо повече – този евхаристиен поглед ни ориентира към Второто пришествие на Господ, води ни към мира, радостта и любовта на царството Божие.

Последните думи, изречени в църква от о. Александър Шмеман, броени дни преди той да почине, бяха думи на благодарност в Деня на благодарността през 1983 г. Тази му последна проповед принася самите нас, един другиго и целия наш живот на Бога в един химн на благодарението. С някои допълнения, уместни от гледна точка нашето събиране на този събор, нека направим тези думи и свои собствени, тук и сега, като наш общ химн на благодарността:

„Благодарим Ти, Господи!

Всеки, който е способен да благодари, е достоен за спасение и вечна радост.

Благодарим Ти, Господи, задето благоволи да приемеш тази Евхаристия, която ние принасяме на Светата Троица – Отец, Син и Свети Дух – и която изпълва сърцата ни с радост, мир и праведност в Светия Дух.

Благодарим Ти, Господи, задето ни се откри и ни даде да предвкусваме Твоето царство.

Благодарим Ти, Господи, задето ни съедини един с друг в служение на Тебе и на Твоята света Църква.

Благодарим Ти, Господи, задето ни помагаш да преодоляваме всички трудности, напрежения, страсти и изкушения, възстановявайки сред нас мира, взаимната любов и радостта в общението ни със Светия Дух.

Благодарим Ти, Господи, за изпратените ни страдания, тъй като те ни очистват от нашата себичност и ни напомнят за „единственото потребно”, за Твоето вечно царство.

Благодарим Ти, Господи, задето ни даде тази страна, където можем свободно да Ти служим.

Благодарим Ти, Господи, за това училище, в което се възвестява името на Бога.

Благодарим Ти, Господи, за този Събор, за нашия диоцез, нашите енории и мисии, за нашите монашески общности и нашите семинарии, където се провъзгласява Божието име.

Благодарим Ти, Господи, за нашите семейства: за мъжете, за жените и особено за децата, които със своята радост, постоянно тичане и свята глъчка ни учат как да славим светото Ти име.

Благодарим Ти, Господи, за всекиго и за всичко.

Велик си, Господи, и чудни са Твоите дела, и нито едно слово не е достатъчно, за да възпее Твоите чудеса.

Господи, добре ни е да бъдем тук! Амин“.[3]

Превод: Борис Маринов

* Kishkovsky, L. „Our Mission and Voice and Presence in America“ – In: Public Orthodoxy (бел. прев.).