Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Слово за Успението на Пресвета Богородица

Четвъртък, 12 Август 2021 Написана от Прот. Сергей Булгаков

Dormition of Theotokos ChoraНа твоето славно Успение Небесата се радват, възрадва се и ангелското войнство, цялата земя се весели
(хвалитна стихира)

По човешки Успението на Богородица е нейната кончина, която за всеки умиращ представлява скръбно разделяне на душата от тялото. В часа на своята кончина обаче тя не е познала скръбта. Тази смъртна скръб тя е приела още отпреди, заедно със своя Син, съ-умирайки с Него на Кръста. Скръбта е била изживяна и победена от нея в светлината на Неговото Възкресение – когато тя е видяла Възкръсналия в Неговата слава. А затова и когато Той е оставял този свят, възнасяйки се от земята на небето, тя също не е изпитала скръб, тъй като е била наясно, че това е Неговата небесна прослава. Земната скръб е била изживяна от нея преди смъртта ѝ заедно със собствения ѝ живот. На земята тя е оставала не заради себе си, а за Църквата, за която тя е била светла радост и духовно средоточие. Когато пък е настъпил часът на раздялата ѝ със света, над нея е трябвало да се изпълни всеобщото Божие определение: „… пръст си и в пръст ще се върнеш“.[1] И тя предала своя дух в лоното на своя Син: „Преставила си се пред Живота, майко на истинския Живот“.[2] А нейното Успение е било за Духоносната същинско тържество на живота в Светия Дух. Не е познало тлението и пречистото ѝ тяло, носило в себе си Спасителя на света. Преди него тя възкръснала от мъртвите, със силата на Христовото Възкресение, и се възнесла на Небето със силата на Неговото Възнесение.

„Като видяха Успението на Пречистата, ангелите се удивиха как Девата възхожда от земята на Небето“.[3] Затова и ние празнуваме Успението на Божията майка като Пасха Богородична. Уместно ли е обаче ние, човеците, да ликуваме поради раздялата с Божията майка в нейното Успение? Нима човек се радва, когато в смъртта губи близките си, майка си? Или за нас не може да има по-голяма скръб от тази раздяла? И затова не ни ли идва неволно мисълта колко по-радостна е била земята, колко по-радостен е бил и този свят, когато в него е живяла Пречистата? А затова не е ли било и по-естествено за нея завинаги да остане с хората на земята? Задавайки тези въпроси обаче ние сами не разбираме какво искаме и за какво се молим. Успението на Богородица е било благодетелно за света дело на нейната любов към човеците. В Успението си тя е поискала да не се отделя от цялата човешка природа, която била дала на своя божествен Син. Ставайки Божия майка, тя е останала заедно с това и истински човек, за когото смъртта е закон на живота, неминуема участ, която е следствие от първородния грях. В нейното Успение обаче смъртта е била победена, защото в него тя е възкръснала чрез силата на Възкресението на своя Син. А в нейно лице пред-възкръсва и целият човешки род, който тя посреща в неговото всеобщо възкресение.

За нея това възкресение е било също и възнасяне на Небесата – в божествена слава, боголепно и също толкова спасително за човечеството, колкото спасително е било за него и пребиваването ѝ на земята. То е продължение на нейното дело. В него и подир него тя пребивава в не по-малка, дори в още по-голяма близост с човечеството отколкото когато е била на земята. Сега тя вече е майка на цялото човечество, винаги и навсякъде и вовеки веков.

„В Успението си не си оставила света, Богородице“[4] – пее Църквата – и ние трябва да разбираме тази истина на Откровението. Пребивавайки на Небето, Пречистата, като „по-почитана от херувимите и несравнено по-славна от серафимите“,[5] при все това не се отделя от нашия тварен свят. Нейният Син, Който се е възнесъл към надмирното небе и Който седи отдясно на Отца, пребивава над света, но Пресвета Богородица принадлежи на света, пребивавайки на неговата висша граница: като съвършено обòжено творение и „лествица към Небесата“.[6] Тя живее в света и със света, и за него в това има велика радост. И тази особена нейна близост е известна и осезаема за нас, преди всичко – молитвено; за нас тя е „в молитвите неуморна и в застъпничеството – неизменно упование“.[7] Близостта си до човеците тя милостиво дава да бъде чувствана в чудотворните икони и в явяванията ѝ, с които биват удостоявани смъртните. И тази нейна връзка със света в Успението, това, че тя не изоставя света, е някакъв мълчалив, тайнствен, но непоклатим догмат на нейното почитание.

Дори и това обаче не е достатъчно, за да бъде изразена цялата пълнота на нашето упование в нея. Защото ние не само осезаваме нейната близост със света, но и не можем да не се уповаваме и на лична среща в този свят, който тя наистина не е оставила. Когато ние се разделяме с близко и любимо за нас същество, каква друга мисъл вълнува сърцето ни повече и повече го изпълва със сладко очакване от надеждата ни за нова среща с него? Ние обаче сме лишени от тази среща когато между нас преминава границата на смъртта, пресичаща това упование. Успението на Богородица обаче не е смъртна раздяла с нея: в него тя не е оставила света. Господ, оставяйки света в Своето Възнесение, е обещал отново да дойде в него „… по същия начин, както Го видяхте да отива на небето“ (Деян. 1:11) – в Своето Второ и славно пришествие. И сякаш като в залог за това обещание Той е научил християните да очакват тази среща молитвено. Християните са научени от Църквата по молитвен начин, в Иисусовата молитва, да призовават Неговата спасителна помощ и да търсят тайнственото общение с Него – в причастяването с Неговите Тяло и Кръв. Дадено ни е обаче да очакваме и новата среща с Него, да носим в сърцето си нейния зов, копнеж, упование, дадено ни е молитвеното призоваване, което е и първата и последната първо-християнска и все-християнска молитва: „да, дойди, Господи Иисусе!“ (Откр. 22:20). Ние обаче нямаме подобно упование за среща с Пресвета Богородица, за ново нейно идване в света и завръщане при нас. Тази среща ни очаква преди това – доколкото сме достойни за нея – в смъртния час, отвъд границата на земния живот. Тя е преминала през вратата на смъртта и, вярваме, там я срещат възхождащите по този път. А затова Успението на Богородица става особено близко за нас в откровението на смъртта на нашите сродници, както – вярваме това – и в нашата собствена, очакваща ни смърт. Също така ние вярваме, че Пресвета Богородица, която не ни е оставила в Успението си, е близка и до задгробния свят. Тя води този свят и го възпитава, заедно със св. ангели, с майчинска любов и с грижа за предстоящото възкресение, и с нейната помощ възрастват душите – според мярата на възрастта на съвършенството[8] – и съзряват за възкресението.

Днес обаче не ни ли се струва, в нашето маловерие, че Божията майка е изоставила света – в тези години на страшни изпитания, когато човечеството е озверяло и кръвта му изтича? Само че именно сега нейното приближаване към света става още по-осезаемо и се подготвя пътят за нейното снизхождане в света, за нейното ново идване при него. Ние трябва да вярваме и да изповядваме, че Божията майка, в своето Успение, се приближава към нова среща със света. Господ идва в света – в Своето Второ пришествие – не сам, а с всички ангели и светци, и Пречистата върви начело на това идващо от Небето снизхождане. Длъжни сме да носим в сърцата си очакването за този брачен час на невестата и майката Христова. И ако винаги ѝ се молим – „Пресвета Богородице, спаси нас!“, то с благоговеен шепот прибавяме сега и тази пасхална молитва на нейното честнò Успение: „Да, дойди, Пресвета Богородице!“. Амин.

1943 г.

Превод: Борис Маринов

* Булгаков, С. „Слово на Успение Пресвятой Богородицы“ – В: Вестник РСХД, 3, 1952, с. 5-7 (бел. прев.).

[1] Бит. 3:19 (бел. прев.).
[2] Тропар, гл. 1, на Успение Богородично (бел. прев.).
[3] Задостойник, гл. 1, на Успение Богородично (бел. прев.).
[4] Виж бел. 2 (бел. прев.).
[5] Из Химна на Пресвета Богородица Честнейшую херувим от св. Козма Маюмски (бел. прев.).
[6] Стихира на Господи воззвах, гл. 1, от Великата вечерна на празника: „О, дивно чудо! Източникът на Живота в гроб е положен и гробът става лествица към Небето…“ (бел. прев.).
[7] Кондак, гл. 2, от богослужението на Успение Богородично (бел. прев.).
[8] Срв. Еф. 4:13 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8xc6x 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме