Оправдание на богословието

Нуждае ли се богословието от свое оправдание? Въобще и особено в нашето време? Правото на съществуване на богословието е бивало отричано в епохата на позитивизма. Позитивистите са отказвали да виждат в богословието наука. Само че тяхната епоха сякаш е отминала. И комунистическият поход против християнството и против християнското богословие се оказа край – и самоубийство! – на позитивизма. В тази борба окончателно се разкри религиозната природа на позитивизма като религия на атеизма и този, който победи, беше християнството – не религията въобще, а християнството. Победи обаче в този смисъл, че решителното сражение вече е спечелено, с което и изходът от борбата е предрешен, и при все това борбата все още продължава. Войнстващият атеизъм все още се защитава от своята съветска твърдина и дори осъществява своите вилазки,[1] някой – по стар навик – му оказва помощ и в свободния свят. Така че победоносното християнство не трябва да слага оръжията.

Да, християнското богословие е написано на знамето на победата. В наше време из въздуха се носят не само понятията на атомната физика, но и истините на богословието. Кой например преди първата война[2] щеше да седне да ви говори за есхатология? Вън от тесния кръг на специалистите-богослови самата дума не беше известна. Сега тя е в устите на всички – вероятно дори повече в сравнение с цитатите от знаменитите произведения на световната литература или от прославените образи на изкуството. И ние неволно си припомняме – от писанията на великите отци на Църквата – за онези гъркини от епохата на вселенските събори, които на пазара се разправяли върху истините на християнското богословие. Какво повече от това? В пълна степен всичко това има отношение и към нас, руснаците, и към нашето православно богословие. Често ние не си даваме сметка за значението на тези промени. Иска ни се по-голямото. Готови сме да се оплакваме, че православното възраждане е увлякло едва незначителен кръг от хора, че мнозинството от нашите братя живеят или направо извън Църквата, или, най-често, в нейната периферия. Нима обаче не е удивително, че с изключение на Руския технически институт във Франция – който е построен на различни основания – единственото висше учебно заведение на руснаците, което удържа на всички превратности на емигрантското съществуване, заедно с огненото изпитание на Втората световна война, се оказа нашият парижки Богословски институт, съществуващ без прекъсване от 1925 г., както и че новото – и засега единственото – руско учебно заведение, открито в Америка през 40-те години,[3] отново е богословско училище? Такова е свидетелството на фактите. Уместно ли е на това свидетелство на фактите да се отговаря с оправдание на богословието? Изглежда то вече е оправдано от живота.

За съжаление, на практика нещата не стоят така. Богословието се нуждае от защита. При което ударите върху него – във всеки случай в руското общество зад граница – идват вече не от позитивистите. Предупреждаващи гласове се раздават от опазващите кръгове. Налице е страх от богословието. Казват: трябва просто да се вярва, а не да се разсъждава. Научното богословие могло да разруши вярата. Не смятам за необходимо да определям понятието за богословие. Не само неговите защитници, а и изобличителите му поставят тук както догматическото осмисляне на истините на вярата, така и научното изследване на Св. Писание, литургическите паметници и съчиненията на отците на Църквата, и пр. Изобличителите на богословието се боят еднакво и от едното, и от другото. Читателите на „Вестника“[4] вероятно ще си спомнят излязлата в края на 1955 г. моя статия „За текста на Новия Завет“, в която се опитах да предложа православния подход към въпросите на текстуалната критика на Писанието. Не знам обаче на колцина от тях стана известно, че за хората от опазващото направление моята статия се оказа опасна. Те се изплашиха да не би запознаването със засегнатите в нея въпроси, дори в православно осветление, да разруши вярата на нейните читатели… Може да се приведат и още примери: множество примери! Човек не може да ги изброи. Колко нападки се стоварват върху нашата работа по преразглеждането на руския превод на Новия Завет. И какви само обвинения – даже обвинения в ереси, в отричане например на приснодевството на Божията майка! – не се надигат срещу нас в тези кръгове. А всички помним кръстния път на о. Сергий Булгаков, на този велик християнин и велик пастир, и велик православен богослов. Помним каква съпротива се наложи да преодолява приснопаметният митр. Евлогий, дори от страна на свои най-близки сътрудници, когато заставяше обвинителите да мълчат и утвърждаваше православието на о. Сергий. Защитата на о. Сергий беше по своята същност защита на православното богословие.

Походът против богословието не е от полза за Църквата, а в нейна вреда. Трябва да помним, преди всичко, че борбата между християнските и антихристиянските сили още продължава. Решителното сражение е спечелено от християнството, но противникът все още е достатъчно силен. В негово разположение е целият апарат на Съветската империя, на чието знаме, както и преди, пише „атеизъм“. Християнството е историческа религия и историческото му основание е дадено в свидетелството на Св. Писание. Да се обезцени това свидетелство означава да бъде отнета почвата под нозете ни. Научното богословско изследване показа забележителната непокътнатост на Писанието. Казано с други думи: необикновената твърдост на това основание. Тази непокътнатост обаче има отношение към съдържанието на Св. Писание по същество – проповедите на Христос и апостолите и основните факти на историята. Самите оригинали на апостолите не са достигнали до нас. Древните ръкописи се разминават помежду си. С цената на огромни усилия учените богослови успяха да се доближат до първоначалния текст, но не успяха да го възстановят в буквална точност и едва ли някога ще успеят. Още повече че сравняването помежду им на отделните евангелия или на свидетелствата от посланията на ап. Павел с разказаното в кн. Деяния понякога довежда богословите до установяването на противоречия, които те не успяват да съгласуват. Ще кажа още веднъж: става дума за второстепенни частности и догматически това наблюдение не създава никаква трудност. Според православното разбиране за боговдъхновеността на Св. Писание Светият Дух е действал чрез писатели, които са били хора и, като хора, са били белязани от печата на човешката ограниченост. Самият факт обаче, установен от научното богословие, трябва честно да бъде признат. В случай че го отричаме, отрицателите на християнството биха обърнали това отричане против християнството. И в дреболиите те биха били прави, само че тези дреболии биха използвали против самата основа, чиято твърдост е безспорно доказана. Тази основа те биха поколебали само в очите на недостатъчно осведомените хора.

Римокатолическата църква е проумяла това. Обикновено ние се хвалим с нашата свобода и справедливо съзираме в нея своето преимущество пред римокатолиците. Да, същността на православието е синовната свобода (срв. Рим. 8:21). Да, в дома на Отца ние не сме роби, а синове (Иоан 8:35-36). С каква лекота обаче се отказваме от тази свобода и си самоналагаме игото на робството! Тази опасност вече е знаел и против нея е въставал свободният дух на ап. Павел (Гал. 5:1). При римокатолиците всичко е регламентирано. С постановленията на Папската библейска комисия е въведено – в определени граници – и изследването на Св. Писание. При все това обаче те не се страхуват от научната работа над библейските текстове и по въпросите относно произхода на отделните библейски книги умеят да излизат и отвъд границите на постановленията на Библейската комисия – бих казал дори, да правят това повече, отколкото е нужно. Така или иначе, в борбата с антихристиянските сили и в защита на непоклатимото основание на християнската вяра те се оказват по-свободни от нас. И техният пример – трябва честно да признаем това – трябва да бъде урок и за нас. В нашето страшно време богословската работа е не просто наше право, но и наш дълг. Ако се отклоним от нея, ние можем да изгубим всичко. И удържаната победа може да се обърне в поражение. Това, че от руските висши учебни заведения зад граница са процъфтели и са се съхранили само богословските школи, се обяснява вероятно със здравия християнски инстинкт (ако можем да си позволим такова словосъчетание). Въпреки активния обскурантизъм, православните руснаци зад граница ако ще и да не са разбрали, но поне са почувствали цялата настоятелна необходимост от богословското образование във времето, в което живеем.

Казаното се отнася до богословието като щит на православието. В така изложеното разбиране богословието е средство – средство скъпоценно, но все пак средство. Само че богословието не е само средство. То е също и цел. Неведнъж употребих термина „научно богословие“. С преодоляването на позитивизма вече не остават никакви съмнения в това, че богословието е наука, т. е. познание, при това – като наука за Бога – то е висша наука, връх на науката. Това сега не биха отрекли и повечето философи.

Като наука за Бога обаче богословското познание е нашата работа за Бога, нашето приношение към Бога, нашата жертва за Бога. Жертвата не предполага на всяка цена да бъде заколено нещо, т. е. не предполага смъртта на принасящия. Ап. Павел е познавал живата жертва и към тази жертва е призовавал своите читатели-римляни (Рим. 12:1-2). Живата жертва на богословието е жертва на познанието. И тази жертва – съзнателно или безсъзнателно – принасят всички християни.

Познанието е неотменно право на човека. Право, на което от самото начало са били поставени предели. В рая дървото за познаване на добро и зло е оградено от забрана, но познанието за Бога ни е било посочено като възможност, като даденост и като цел (Мат. 11:27 и пар.; Иоан 10:15; 17:23). Богословието е познание за Бога: за Бога в Самия Себе си, за Божиите действия в света и за Божията воля за нашето спасение.

Обскурантистите се страхуват от вреда на богословието за благочестието. Напразно – истинското богословие е израз на истинско благочестие. То израства от духовния опит. Както духовният опит не стои на едно място, така на едно място не стои и богословието. Ръстът на духовния опит – неговото разширяване и задълбочаване – влече след себе си и ръст на богословието. То се състои в тези нови отговори, които Църквата предоставя на възникващите в нея нови въпроси.

Цялото християнско богословие е заключено, като в зърно, в Св. Писание. Само че, отговаряйки на новите въпроси, изразявайки новия духовен опит, то вече излиза извън границите на библейските формули и определения. Като пример мога да приведа тук почитането на Пресвета Богородица. Богословски то може да се разкрие, отправяйки се от Новия Завет, но то е отговор на църковното съзнание на майчинското застъпничество на Божията майка, на нейната любов, на чудесата, явяващи нейната помощ, на опита от чутата молитва. Този опит има отношение към историята на Църквата отвъд пределите на Новия Завет и паметниците – литургически и други, – изразяващи почитанието към Пресвета Богородица, съдържат богословие, произтичащо от благочестието.

Друг пример, който ще ни позволи да останем в рамките на Новия Завет, макар че това не е задължително, е учението за Светия Дух. Светият Дух е слязъл над апостолите в деня на Петдесетница (Деян. 2 гл.) и е явил Своето пребиваване в Църквата с изобилно изливане на духовните дарове – на Своите дарове (срв. 1 Кор. 12 гл. и др.). Тези дарове са превишавали човешкото разбиране (срв. Деян. 2:13-15) и понякога са предизвиквали съблазън даже в християнска среда (срв. 1 Кор. 14:23). От посланията на св. ап. Павел е ясно, че той е имал огромен опит в Духа – никой от новозаветните писатели не пише за Светия Дух толкова много, колкото той. За читателя обаче неговата мисъл не винаги е понятна: дали той разбира божествената ипостас на Светия Дух, третото лице на Светата Троица, или Неговите дарове, Неговия печат, или дори просто човешки дух? Той е знаел, че Светият Дух се съобщава в човека от човешкия дух (Рим. 8:16). Светият Дух обаче е продължавал да явява Своето присъствие в Църквата, да изпраща Своите дарове. И това, което на нас не ни е ясно докрай при св. ап. Павел, се прояснява при по-късните новозаветни писатели. В края на апостолския век учението за Светия Дух често достига пълна яснота и получава съвършено догматическо изражение в отчетливите формули на написаното от ап. Йоан. Апостолът-богослов е закрепил опита в Духа – и своя, и на тези, които са писали до него – в своето богословие на Духа. Йоановското богословие на Духа е станало възможно само като засвидетелстване на опита в Духа, то е израсло от благочестието. Със св. ап. Йоан е спрял да говори последният новозаветен писател, но Светият Дух е продължил действието Си в Църквата и опитът в Духа, вече отвъд пределите на Писанието, е получил и по-нататък своето изражение в богословието на Духа.

Още един пример – последен – за богословие, израстващо от благочестието. Върхът на новозаветното учение за спасението се достига в мисълта за Бога – като Отец, както и за осиновяването на спасяваните от Него. Тук се съгласуват и синоптиците, за които Бог е Отец (Мат. 6 гл.; срв. 5:9; 5:45 и мн. др.), и Йоан (1:12-13), и Павел (Рим. 8 гл.; Гал. 4 гл.). Осиновяването от Бога обаче се извършва в Христа, чрез единение с Христос. Отецът – като Отец – се познава в Сина. И Павел, и Йоан са знаели какво означава да си „в Христа“. Познавали са това потапяне в Христа, това разтваряне в Христа. За тях обаче това е било само път. Недосегаемият, скрит от нашия взор Отец става достъпен за нас в Сина (Иоан 1:18) и остава наша последна цел: Отец в Сина и чрез Сина. Този опит е най-високата точка на всеки духовен опит. Историята на Църквата ни учи, че не са твърде много тези, които са стигали до нея. Мнозина са знаели само Сина и вече не са търсили Отца. Учението за осиновяването обаче е възможно само като богословски израз на този връх на духовния опит.

Вярно е обаче и обратното. Не само благочестието се изразява в богословието, но и богословието изисква благочестие – търси своята изява на дело. По-точно казано, това са два неразделни аспекта на нашето служение Богу – чрез логоса, т. е. словото, изразяващо разума, и чрез дела. Това е същото, което при св. ап. Павел е „вярата, която действува чрез любов“ (Гал. 5:6). За Йоан любовта е предмет на вярата (1 Иоан. 4:16) и по друг начин не може и да бъде, защото с любов са свързани Отец и Син в недрата на божествения живот и към тази любов ни е дадено да се приобщим и ние, чрез любовта ни към Сина, която се изразява в изпълняването на Неговите заповеди, предписващи ни любов (Иоан 15 гл.). Съединявайки двете заповеди за любов – към Бога и към ближния (Мат. 22:26-40 и пар.) – в едната заповед за любовта, сме свикнали да разбираме любовта към ближния като израз на любовта към Бога. Ако няма любов към ближния, това означава, че любов няма и към Бога. Същото казва и апостолът (1 Иоан. 4:20). Пак той обаче казва и друго: че любовта към ближния се измерва чрез любовта към Бога. Тази любов ние опознаваме чрез любовта към Бога (1 Иоан. 5:2). Ако няма любов към Бога, то любовта към ближния се изпарява, няма я.

Казах, че богословието произтича от благочестието. Сега съм длъжен да кажа, че то е неотделимо от благочестието. Ако богословието е невъзможно без благочестието, то и благочестието е невъзможно без богословие. Богословието може да бъде повече или по-малко осъзнато. То може и съвсем да мълчи. То обаче е живо и когато е в бездействие, и изразявайки се в познанието, в съзнаване на по-рано неосъзнатото, то е принасяне Богу на тази жива жертва, за която пише ап. Павел.

Вече имах случай да говоря за единението с Христос. В това мистическо единение е същността на нашия духовен опит. То обаче е същност и на познанието – точно толкова, колкото то се предполага и от вярата и любовта. Вярващият и обичащият се стреми към съединяване с онзи, в когото вярва и когото обича. И познанието обаче е истинско само тогава, когато познаващият прониква, когато влиза в обекта на познанието. Казаното се отнася до всяко познание и на всяка негова степен. Познанието е единение. Познаването на Бога в богословието, което ни е дадено и към което сме призвани, е единение с Бога.

Богословието е необходимо не просто – и дори, ще кажа, не толкова – като защита на вярата: то е неотменна част или, по-добре казано – необходимо проявление на нашия духовен живот. Богословието е богослужение. Отразявайки и изразявайки духовния ни опит, то е този най-добър дар на живата или на духовната (1 Петр. 2:5) жертва, който ние можем да принесем на Бога.

Париж

Ноември 1956

Превод: Борис Маринов

* Кассиан, еп. „Оправдание богословия“ – В: Вестник РСХД, 43, 4, 1956, с. 3-9 (бел. прев.).