Патриарх с две родини

На 18 февруари Сръбската православна църква избра своя нов патриарх: петдесет и деветгодишния Порфирий (Перич). Новият архиепископ на Печ, митрополит на Белград и Сремски Карловци и Сръбски патриарх е богослов, служил една година като епископ на сръбската армия, представлявал сръбските религиозни общности в Съвета на агенцията за радиоразпръскване на страната си и прекарал последните шест години като митрополит на Загреб и Любляна.

Още преди неговия избор запознатите с православния християнски свят посочиха трудната работа, очакваща новия сръбски патриарх. Както Андрея Богдановски написа в този блог, патриархът ще трябва да се изправи пред исканията на Македонската и на Черногорската православни църкви за автокефален статут. Макар тези искания да не са нови – в случая с Македония те са на повече от половин столетие – тази дълга история не ги прави по-малко спешни. За да се справи с тях патриарх Порфирий, ще трябва да навигира институционалните и богословски спорове, заедно с дълбоките политически и териториални проблеми, които все още формират живота на този регион.

Работата на Порфирий става още по-сложна веднага щом насочим внимание към Косово и сръбският патриарх знае това твърде добре. Макар и често възприеман като модернист, на когото предстои да ръководи една консервативна църква, когато нещата опрат до Косово Порфирий вероятно ще следва курса на своите предшественици. След ръкополагането си той заяви: „За нас Косово е пъпна връв, свързваща ни със същността на нашата идентичност“; то е „наш завет“. Трябва да се подчертае, че това изявление на Порфирий беше направено преди втората част от обредите за въдворяването му, които тепърва предстоят в Печкия манастир в Косово.

Въпросите около същинския характер на модернизма на Порфирий и промените, които той ще пожелае или ще бъде в състояние да въведе, се задълбочават още повече, ако отчетем огромното обществено влияние, на което се радва Православната църква в Сърбия, и особено по отношение на дългогодишната и недвусмислена близост между религиозните и политически елити на страната. С оглед импликациите, които изборът на Порфирий може да има за настоящия сръбски президент Александър Вучич, някои журналисти от региона побързаха да отбележат, че Порфирий е доказал близостта си с правителството на Вучич още преди да стане патриарх. Порфирий – казват – бил сред централните фигури при уволняването на преподавателите в Белградския богословски факултет, говорили публично за корупция и злоупотреби в тяхната родна институция. Само преди няколко месеца Порфирий критикува публично иконата на гражданското общество в Сърбия Соня Бисерко, която работи за правата на човека още от времето на Милошевич. Силната критика на Бисерко към настоящия сръбски президент, внушава по този повод Порфирий, е част от „организирана“ кампания срещу правителството и „срещу почти целия сръбски народ“.

Но колкото коментаторите от региона и отвъд него изтъкваха, че бъдещите стъпки на Порфирий ще се ограничат до вътрешните дела на Сръбската православна църква и товара на политиката и историята, повечето обществени фигури в Хърватия реагираха на избирането му с ентусиазъм и радост. Като глава на Сръбската православна църква, Порфирий е за тях знак за едно ново начало в отношенията между Хърватия и Сърбия, както и между Хърватската римокатолическа църква и Сръбската православна църква – отношения, обременени от противоречащи си разкази за страдания и разрушения по време на войната през 90-те в Хърватия, поради различаващите се описания на ролята на Римокатолическата църква по време на нацисткия усташки марионетен режим през Втората световна война и споровете за броя на убитите през това време сърби.

Независимо от тези дългогодишни спорове и от скорошните яростни конфликти между Хърватия и Сърбия, всеки, който е запознат със служението на Порфирий като митрополит на Загреб и Любляна, не е изненадан от изблика на подкрепа и големите очаквания от новата му роля. През последните шест години в Загреб Порфирий стана известен не само с активното си присъствие в живота на хърватската столица и на тази страна, но още повече с неговото активно ангажиране в създаването на пространства за диалог. В продължение на две години той беше тихата движеща сила зад ежемесечните срещи на обществени фигури от всякакъв произход – християни, атеисти и мислители-агностици, политически и религиозни лидери, академици и публични интелектуалци, активисти на феминизма и журналисти, – по време на които се обсъждаха обществени, морални и политически теми и които срещи придобиха известност като „Кръговете на Порфирий“. С ролята си в осигуряването на пространство и с организационния тласък за тези кръгове, Порфирий заслужи уважението и доверието на мнозина като един, по думите на бившия президент на Хърватия и участник в тези кръгове Иво Йосипович, действително мъдър и любезен човек. Преди всичко, Порфирий стана известен със своя недвусмислен ангажимент към икуменизма. В своето първо публично обръщение като митрополит на Загреб и Любляна Порфирий изповяда, че той е „… сърбин, но преди всичко… християнин, а това е универсална ценност“. При друг повод – точно както и в своите конкретни хуманитарни действия по време на неотдавнашното земетресение в Хърватия, той потвърди универсалността на християнството като „… вяра на любовта и мира“, привеждайки доводи в полза на равенството на всички хора и потвърждавайки задачата на Църквата като служител на „мира и единството“.

Все пак в неговото наблягане върху икуменизма това, което изисква внимание, не е християнският богословски език на универсалността и на християнското единство: тези образни изрази са станали обичайни в дискусиите върху икуменическите усилия. Това, което изисква повече изучаване и което е пренебрегнато в повечето доклади за неговата работа, е неговото говорене относно привързаността му към хората, с които се е срещал и с които той е работил докато е живял в Загреб. Както пише хърватският журналист и приятел на Порфирий Драго Пилсел, в най-святия момент на въвеждането му като нов патриарх на Сръбската православна църква, в центъра на Белград, Порфирий заяви, че Хърватия е станала неговата „втора родина“. Хърватите и словенците, които е срещнал като митрополит, казва още той, са били хора за пример – те са станали за него модел, който той ще се стреми да възпитава и „през следващите години“.

В случая на Порфирий, конкретният опит от живеенето му с граждани от всякакъв национален произход и онтологични посвещения и пълното му ангажиране в диалог с тях, чувството му за вкорененост в конкретни места и за принадлежност към конкретни групи от хора – нищо от това не е отнело каквото и да било от отдадеността на новия патриарх към икуменизма, напротив насърчило я е още повече. И ако новият водач на Сръбската православна църква ще постави началото на една нова глава от отношенията на православния християнски свят с Римокатолическата църква, то на религиоведите и богословите остава да изследват същинските източници на икуменическия стремеж на Порфирий. Мога да твърдя също така, че ще бъдат необходими различни, по-отворени аналитични методи и нормативни перспективи, за да се схване как разбиранията върху междухристиянския диалог и върху християнското единство могат да възникват вместо от противопоставянето на християнския богословски универсализъм и на верността на едного или другиго, заедно със съответната им принадлежност, от тяхната пресечна точка.

Превод: Георги Пърликов

* Jakelić, S. „Patriarch with Two Homelands“ – In: Public Orthodoxy (бел. прев.).