Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Търсач на висшата правда: Ф. М. Достоевски и православието

Петък, 12 Февруари 2021 Написана от Алексей Осипов

F DostoevskyНай-добрите хора се познават по висшето
нравствено развитие и висшето
нравствено влияние

Ф. М. Достоевски

Има два типа човеци, които ярко се открояват сред останалите. Първият – това са загадъчните. Те са много странни. Защото как по друг начин можем да характеризираме такива хора, които, независимо от това че знаят и виждат, че корабът на техния живот с всеки миг се приближава към катастрофата, при все това отдават всичките си сили да се устроят в него колкото е възможно по-комфортно? При което, за достигането до своята цел те нерядко потъпкват и съвестта, и любовта, и правдата. Тях не ги безпокоят никакви въпроси: „Защо живея, има ли Бог, какво ще бъде след смъртта?“. Не обременяват себе си със съмнения и преживявания: „А ако наистина има ад, ако има възмездие за делата ни в този живот?“. Тях изобщо нищо не ги безпокои, освен потребностите на собствената им „кожа“: какво да хапнем, какво ще пием, в какво ще се облечем (виж Мат. 6:25). Такова състояние е действително странно и непонятно, тъй като по въпиещ начин противоречи на каквато и да било разумност.

За тези хора с горчивина Иисус Христос е казал на ученика Си: „… остави мъртвите да погребат своите мъртъвци“ (Мат. 8:22). В книга Откровение такива хора са наречени „топлохладни“ и по адрес на такъв човек Бог произнася суровите думи: „ще те изблювам из устата Си“ (Откр. 3:16).

Пълна противоположност на това животинско-растително отношение към живота са вторият тип хора, които не са многобройни, но са и не по-малко загадъчни и посвоему странни. Тези хора, напротив, подобно на безкрайно влюбени, са обзети от неизкореним стремеж да намерят отговора на всички тези така наричани „проклети въпроси“. Те не могат да намерят покой докато не се уверят, че са открили истината. Сред тях ще видим и немалко от най-известните личности на Русия: Александър Пушкин, св. Игнатий (Брянчанинов), Иван Киреевски, Константин Леонтиев, иг. Никон (Воробьов) и т. н. Сред тях е и Фьодор Михайлович Достоевски. Този човек, говорейки със собствените му думи, е бил „широк… даже твърде широк; сам аз бих се свил“. И за да сгрешим възможно най-малко против този гений на руската култура, няма да се докосваме до широтата на неговата личност, до перипетиите в неговия живот и дейност, да даваме оценка на неговите трудове; ще избегнем и анализа на художествените достойнства и недостатъци на неговите произведения, ще замълчим дори и по отношение на онова колосално влияние, което е имало и което оказва и досега неговото творческо наследство върху цялото мислещо човечество. Ще се опитаме само, доколкото това е възможно, да осветлим един единствен въпрос, който лежи съвсем не в хоризонталното измерение на личността на писателя и на неговото творчество, а е във вертикалата на неговото разбиране за човешката душа, в която живеят и Бог, и дяволът, от която произтичат добро и зло и която се спасява или погива. Именно тук е и източникът на необикновено богатото съкровище от духовни ценности, оставени от руския гений на неговите потомци, на цялото човечество.

Първият от въпросите, който немалко време го е измъчвал и чието разрешение той не е намерил лесно, а преминавайки през дълбоки вътрешни страдания, през горнилото на съмненията, това е бил въпросът за висшата Правда. За такава Правда обаче, която не е отвлечена, философска правда и която на практика с нищо и не задължава човека, а за тази Правда, която не зависи от никакви човешки вълнения, която е вечно съществуваща и може да избави душата от злото на страстите и да донесе вечен мир и радост на всеки, който е гладен и жаден за Нея.

Тази Правда Достоевски е намерил в Бога, без признаването на Когото, по неговите убеждения, човечеството върви към човекобòжество, сатанизъм и неминуема гибел. В устата на беса от романа Братя Карамазови Достоевски влага следните потресни думи:

… Според мене нищо не трябва да се разрушава, а трябва само да се разруши в човечеството идеята за Бога, ето откъде трябва да се почне всичко! Оттам, оттам трябва да почне – о, слепци, които нищо не разбират! Щом човечеството се отрече поголовно от Бога, … тогава от само себе си, без антропофагия, ще падне целият предишен мироглед и главно цялата предишна нравственост и ще настъпи всичко ново. Хората ще се съберат, за да вземат от живота всичко, което той може да им даде, но непременно за щастие и радост само в тукашния свят. Човек ще се възвеличи духом в божеска, титанична гордост и ще се яви човекобогът… [а на него] „всичко му е позволено“… За Бога не съществува закон! Където стъпи Бог, там вече е място Божие! Където стъпя аз, там начаса ще бъде първото място… „всичко е позволено“ и край![1]

Може да се каже, че мисълта за безусловната необходимост за човека да вярва в Бога и в безсмъртието на душата се явява при Фьодор Михайлович главен център на неговото творчество. В тази мисъл е източникът на неговото неотстъпно боготърсачество, довело го до Христос и до Православната църква. В Дневник на писателя той подчертава: „Само с вярата в своето безсмъртие човекът постига цялата своя разумна цел на земята“. Нещо повече, самата „… любов към човечеството е даже напълно немислима, неразбираема и абсолютно невъзможна без да бъде съпроводена от вярата в безсмъртието на човешката душа“. Защото, „предоставена сама на себе си или на науката, нравствеността може да се изврати до най-голямата мерзост: до реабилитиране на плътта и изгаряне на младенци“.

Някога Едгар Алън По е написал:

Ако някой честолюбив човек възмечтае с едно усилие да революционализира целия свят на човешката мисъл, на човешкото мнение и на човешкото чувство, подходящият случай му е под ръка – пътят към безсмъртието лежи непосредствено пред него, той е отворен и не е препречен от нищо. Всичко, което той трябва да направи, това е да напише… една малка книга. Нейното заглавие трябва да бъде просто – три ясни думи: „Моето разголено сърце“. Тази малка книга обаче трябва да бъде вярна на своето заглавие.

Казаното е дълбоко, но писателят видимо е забравил, че такава книга отдавна вече е била написана – при това без каквито и да било честолюбиви мечтания относно някакви революционни преобразувания на човешката мисъл. Тази малка книга е Евангелието. Това е книгата, която с пределна яснота е оголила съкровения живот на човешкото сърце, като е открила за човека пътя към истинското безсмъртие. Евангелието е станало източник на истинското познание на човека, път към съвършено познаване на неговата душа, в която се крият и раят, и адът: и неизразимата красота, равна на която, по израза на преп. Макарий Египетски, няма нито на земята, нито на небето, и безмерното зло, възникнало пак в нея – поради отстъплението на човека от Бога, Който е източникът на всяко благо.

Достоевски е един от немногото писатели, които, в светлината на тъкмо тази малка книга, а не в ключа на т. нар. реализъм, често граничещ с натурализма, с една потресаваща дълбочина са показали оголеното сърце на човека. И преди всичко би ни се искало да отбележим следния, на пръв поглед парадоксален, факт. Притежавайки един доволно сложен и дори свадлив, според отзивите на съвременниците, характер, в своите съчинения той настойчиво и постоянно подчертава красотата на човешката душа. Тази любов към човека, дори и паднал и изгубил своето изначално богоподобно достойнство, но, при все това, в съкровените дълбини на душата си съхранил и отблясъка на извечната божествена святост, е главната тема на творчеството му. На 1 февруари 1881 г., над гроба на Достоевски, Владимир Соловьов казва:

… А обичаше той преди всичко живата човешка душа – във всичко и навсякъде, и вярваше той, че всички ние сме род Божи, вярваше в безкрайната сила на човешката душа да тържествува над всяко външно насилие и над всяко вътрешно падение.

Какво обаче представлява човекът в разбирането на Достоевски?

За да отговорим на този въпрос, трябва да си припомним онези възгледи за човека, които са господствали в просветеното общество от неговото време. Основно те са три:

1) човекът – това е една коварна, чувствена и егоистична маймуна, носеща в себе си наследството на своите животински предци;

2) човекът е добър, любвеобилен, способен на саможертва, а лошите качества, които забелязваме в него, са свойства не на неговата природа, а преки следствия от развитието на цивилизацията, която е внесла в човека дисхармония, отделяйки го от природата, от природния живот;

3) човекът не нито е зъл, нито е добър по природа – той е просто една „чиста дъска“, върху която социалната среда, в цялото ѝ разнообразие от фактори, изписва съответните писмена.

Достоевски е много далеч от всичките тези теории. Първата, дарвинистката гледна точка за него е противоестествена – независимо от факта, че рядко друг писател е успявал да изобрази с такава сила и яркост „дъното“ на човешката душа: по начина, по който го е правил той.

Достоевски не е съгласен и с втората теория – независимо от това, че самата идея за неизгладимото и винаги действащо в човека добро и правда е била водеща за цялото му творчество. В Дневник на писателя четем дори следното: „Злото се таи в човека дори още по-дълбоко, отколкото обичайно предполагат“.

Критиката на Достоевски извиква и третата теория. Той не може да възприеме това, за което мечтаят глупците, които си въобразяват, че „ако устроим обществото нормално, то изведнъж и всички престъпления ще изчезнат, тъй като повече няма да има за какво и да се протестира, и всички за един миг ще станат праведни“. „В нито едно обществено устройство – пише той – вие няма да избегнете злото… човешката душа ще си остане все същата… ненормалността и грехът изхождат от самата нея“.

Фьодор Михайлович е имал различен възглед за човека.

Малката книга – Евангелието, което той така е обичал и е четял до самата си смърт, – му открива тайната на човека, открива му, че човекът нито е маймуна, нито е свят ангел, и че той не е tabula rasa [„чиста дъска“], а образ Божи, който, по своята изначална богосъздадена природа, е добър, чист и прекрасен, само че по силата на отстъпването си от Източника на живота е бил дълбоко обезобразен и почвата на неговото сърце е започнала да ражда „тръне и бодили“ (Бит. 3:18). А затова и актуалното, наричано „естествено“, състояние на човека е в действителност по-долу от естественото, болно е и в него присъстват и са смесени едно с друго и семената на доброто, и плевелите (бурените) на злото.

Какво средство за избавление от тази ненормалност предлага Евангелието? Преди всичко, това е вътрешното съгласие на човека с очевидните факти на ненормалността на неговата природа, която постоянно го влече към мисли, намерения и постъпки, които са в пряко противоречие с нравственото чувство, със съвестта и разума. След това – знание за неговата неспособност да се изцели сам, да изкорени това. И, накрая, необходимостта да се смири и да се убеди в това, че има нужда от Христос – като единствен свой Спасител. Съвършено очевидно е какво е главното препятствие, изправено пред него по този път: това е глупавата, тъпа гордост, която го оставя да се валя в калта на всички свои страсти…

За тяхното изобилие в човешката душа Достоевски ярко говори с устата на княза в Унижените и оскърбените:

Само да можеше (което, впрочем, човешката природа никога не би позволила), но само да можеше всеки от нас да опише цялата си тайна, но така, че да не се побои да изложи не просто онова, което се бои да каже и което за нищо на света не би казал на хората, не само онова, което се бои да каже на своите най-добри приятели, но дори и онова, което понякога се бои да признае и на самия себе си, та нали тогава на света ще се вдигне такава смрад, че всички ние ще се задушим.

Ето защо, навсякъде, ако не със словото, то със самия живот на героя си, с неговите падания и ставания, Достоевски призовава човека към смирение и труд над самия себе си: „Смири – възклицава той – своята гордост, гордия човек, поработи на нивата, празни човече!“. И мисълта му е необичайно здрава. Смирението не унижава човека, а обратно: поставя го на твърдата почва на честния поглед към себе си, защото смирението е точно тази единствена светлина, благодарение на която човекът вижда себе си такъв, какъвто е в действителност. Смирението е свидетелство за великото мъжество на човека, който не се е побоял да се срещне с най-грозния и неумолим съперник: своята съвест. Именно то е твърдата основа, солта на всички добродетели. Без него те се израждат в лицемерие, в престорено благочестие, в гордост.

Пък и как няма да не се смири този, който погледне право в себе си и честно сам си признае всичко? В творчеството на Достоевски тази мисъл звучи постоянно. За него тя е един своеобразен фундамент, върху който той строи целия свой – рядък по дълбочината на прозренията си – анализ на човешката душа. А оттук и необичайната правда в начина, по който той изобразява вътрешния свят на човека, съкровените движения в душата му, неговия грях и неговото покаяние – и светостта на Божия образ в него, който се запазва в най-дълбинните пластове на душата. При това, от страна на автора никога не се усеща и най-малко осъждане на самия човек. В устата на стареца Зосима Достоевски влага тези забележителни думи:

Братя, – поучава старецът – не се страхувайте от греха на хората, обичайте човека и в неговия грях, защото това е уподобяване на Божията любов и е връх на любовта на земята… И да не ви смущава грехът на хората във вашия труд, не се бойте, че той ще заличи вашето дело и че няма да му позволи да се извърши. Бягайте от такова униние… Помни особено това, че не можеш да бъдеш съдия на никого. Защото не може да има на земята съдия на престъпника, преди самият съдия да не е разбрал, че сам той е също такъв престъпник, какъвто и стоящият пред него, и че пак той може преди всички други да е виновен за престъплението на този, който стои пред него.

Да се разбере това обаче не е толкова просто. Далеч не всеки е способен да види, че и той е също такъв престъпник. Напротив – всички виждат и смятат себе си за като цяло добри. А именно затова и светът е толкова лош. Онези обаче, които са способни да видят, че всички са виновни за всичко, да видят личната си престъпност пред вътрешния закон на правдата и да се разкаят за това, те дълбоко се преобразяват, защото стават способни да приемат в себе си Божията правда, да приемат Бога.

Пък и какво означават пред Бога всички човешки дела! Всички те не са нищо повече от онова „стръкче лук“, за което Грушенка говори на Альоша в Братя Карамазови: „всичко на всичко само някакво си стръкче лук съм дала през целия си живот, това са ми всичките добродетели“.[2] Същото говори на Альоша, в неговия сън, и неговият праведен старец Зосима, удостоеният с честта да бъде на брачния пир Господен: „И аз, миличък, и аз съм зван, зван и призван… Веселим се… Дал съм стръкче лук, и ето тук съм и аз. И мнозина тук само по едно стръкче са дали, само по едно малко стръкче… Какво са нашите дела?“.[3]

Същия мотив виждаме и в Престъпление и наказание – при пияницата Мармеладов, когато той говори за Страшния Божи съд:

И всички ни ще отсъди, и всички ни ще прости, и добрите, и злите, и премъдрите, и смирените… И когато вече свърши с всички, ще рече и нам: „Излезте – ще каже, – и вие! Излезте, пиянички, излезте, слабички, излезте срамотници!“. И ще излезем всички, без притеснение, и ще застанем пред него. И ще каже: „Свине сте! Със скотски образ и подобие; но приидите и вие!“. И ще рекат премъдрите, ще рекат разумните: „Господи, поради що сих приемлеши?“. И ще каже: „Затова ги приемам, премъдри, затова ги приемам, разумни, защото нито един от тях не се е смятал достоен за това…“. И ще простре към нас ръцете си, и ние ще паднем ничком… и ще заплачем… и всичко ще разберем! Тогава всичко ще разберем!… И всички ще разберат.[4]

Ето как изумително е предал Достоевски самата основа на евангелското учение за спасението – „блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно“ (Мат. 5:3), – на езика на съвременността: блажени са, защото никой от тях не се е смятал достоен за това Царство.

Между 1861 и 1881 г. Достоевски внимателно изучава творенията на св. отци на Църквата: Исаак Сириец, Нил Сорски, Тихон Задонски. Последния той особено много е почитал и специално го е посочвал на образованото общество: „Много ли са тези, които знаят за Тихон Задонски? Защо така малко го познават и дори дума от него не четат?… Повярвайте, господа, че вие, за ваше удивление, ще разберете прекрасни неща“ (Дневник на писателя). От св. отци Достоевски разбира най-важния закон на духовния живот: „Мяра за духовния ръст на човека е неговото смирение“: тази евангелска нищета на духа, на чиято основа само е възможно достигането и на самата цел на християнския живот: любовта. Защото дето няма смирение не може да има истинска любов.

Тук обаче не става дума за романтична любов. Напротив, Достоевски проповядва именно смирената любов, като изцеляваща, възраждаща сила, и към нея призовава той хората. Да си спомним заключителната сцена от Братя Карамазови, когато семинаристът Ракитин, злорадствайки, води Альоша при блудницата Грушенка, надявайки се да види позора на праведника. Това обаче не се случва. Точно обратно: Грушенка е потресена от чистата любов-състрадание на Альоша към нея. Когато тя вижда това, от нея из един път изчезва всичко лошо. И тя казва на Ракитин:

- Не знам, не разбирам, нищо не разбирам какво толкова ми е казал, сърцето ми го усети, сърцето ми обърна той… Той пръв ме съжали, единствен, това е! Защо не дойде по-рано, херувиме мой! – И тя внезапно падна пред него на колене, като обезумяла. – Цял живот такъв като тебе съм чакала, знаех, че някой такъв ще дойде и ще ми прости. Вярвах, че и мене някой ще ме обикне, и мене, долната, не само заради моя срам!…

- Какво толкова съм направил за тебе! – усмихнат отговори Альоша, като се наведе към нея и нежно ѝ взе ръцете. – Само ти дадох стръкче лук, едно съвсем малко стръкче, само това, само това!…

И като изрече тези думи, и той заплака.

Голямата заслуга на Достоевски се състои в това, че той не само е познал тази главна истина на християнството и чрез особено трудна вътрешна борба е достигнал до вярата в Христос („… та нали не като момче аз вярвам в Христа и Го изповядвам, а чрез голямото горнило на съмненията премина моята осанна“), но още и в това, че в необичайно ярка, силна и дълбоко художествена форма е разкрил тази реалност в своите романи, разкази, дневници и записки. Той сякаш е превел за външния свят тази най-основна жизнено-практическа истина на Евангелието – за смирението, водещо към истинската любов, – и е направил това така, както може би никой от светските писатели нито преди, нито след него го е правил.

Достоевски е искал да покаже – и го е показал с цялата сила на своя талант, – че Бог живее в човека, че в човека живее доброто – независимо от цялата навнесена мръсотия, с която той покрива себе си. Разбира се, по своя живот човекът не е ангел, ала дори и спускайки се до самото „дъно“, той запазва Божия образ. Във всеки грешник Достоевски вижда Божията искра – като залог за неговото ставане и спасение, а затова не го и съди.

Ето, Дмитрий Карамазов – един неуравновесен, разхайтен, с дързък нрав, необуздан човек. Какво се извършва в тази страшна личност, кой е той? Светът е произнесъл своята окончателна присъда за него: „злодей“. Вярно ли е обаче това? „Не!“ – настоява с цялата сила на своята душа Достоевски. Оказва се, че дори в тази душа, в нейните дълбини гори лампада. Вижте колко искрено се изповядва Дмитрий на брат си Альоша, в една беседа:

И когато ми се е случвало да затъна в най-най-дълбокия позор на разврата (а на мене само това ми се е случвало), … ето, точно в момента на този позор изведнъж подхващам химна. Нека да съм проклет, нека да съм долен и подъл, но нека и аз да целувам края на дългата дреха, в която е пременен Богът мой; нека вървя в същото това време след дявола, аз все пак съм и Твой син, Господи, и Те обичам и чувствам радостта, без която светът не може да съществува и да пребъде…[5]

А затова Достоевски е вярвал толкова дълбоко и искрено и в руския народ, въпреки всички негови грехове. Той призовава:

Този, който е искрен приятел на човечеството, чието сърце поне веднъж е забило заради страданията на народа, той ще разбере и ще извини цялата тази непроходима нанесена мръсотия, в която е потопен нашият народ, като ще съумее да отдели от тази мръсотия брилянтите. Повтарям: съдете руския народ не по мерзостите, които той толкова често върши, а по великите и свети неща, по които той и в най-голямата си мерзост постоянно въздиша… Не, съдете нашия народ не по това, което той е, а по онова, което той би искал да стане. А неговите идеали са силни и свети, и именно те са, които са го спасявали във века на мъченията.

Колко силно е желаел Достоевски да покаже красотата на очистената човешка душа – този безценен брилянт, който в своята голяма част е целият затрупан, заринат от калта на лъжата, гордостта, плътоугодието, но отново започва да блести, когато бъде измит от сълзите на страданието, от сълзите на покаянието! Той е бил убеден, че човекът затова и греши, защото често е и зъл, и грозен, защото не вижда своята автентична красота, своята първозданна душа. В материалите към Бесове намираме при него следното: „… Христос затова е и дошъл, щото човечеството да може да разбере, че и неговата земна природа, че човешкият дух може всъщност да се яви в този небесен блясък и в плът, а не само в мечтата и в идеала – че това е и естествено, и възможно“. За тази именно красота, която се изправя пред духовно очистения взор на човека, е говорил Достоевски, когато е настоявал, че „красотата ще спаси света“ (Идиот). По особено забележителен начин тази красота той е показал в детските образи. Навсякъде в неговите съчинения децата са свети, навсякъде те са като ангели Божии, свидетелстващи, насред ужасния и развратен свят, със самия свой лик за тази чистота, за тази непорочна любов и красота на душата, която е дълбоко скрита вътре във всеки човек (срв. Лука 17:21).

Оказва се обаче, че тази спасяваща в нашия долен свят красота не може да се открие в човека без той мъжествено да носи своя кръст. Затова защото, по силата на неизменния духовен закон, „през много скърби трябва да влезем в царството Божие“ (Деян. 14:22). И не е случайно, че в творчеството на Достоевски страданията заемат толкова значително място, че него самия нерядко го наричат художник на страданието. През страданието – както злато през огън – се очиства душата. Като пораждат покаяние, страданията чистят душата от греховете, донасяйки ѝ мир и радост. „Ако искате – пише Достоевски в своята Записна тетрадка, – човекът трябва да е дълбоко нещастен, защото [само] тогава той ще бъде щастлив. Ако бъде постоянно щастлив, той на часа ще стане дълбоко нещастлив“. „Скръб ще срещнеш велика и в тая скръб ще бъдеш щастлив. Ето ти моя завет: в скръбта търси щастие“.[6]

Като един от постоянните мотиви в творчеството на Достоевски звучи твърдото му убеждение, че Христос е най-високата ценност в света. Той е по-високо от всяка човешка истина, която е винаги условна и относителна, и временна. Без Христос, която и да било истина не е истина. В свое писмо до Фонвизина той пише: „Дори някой да ми докажеше, че Христос е вън от истината и наистина истината би била вън от Христос, аз повече ще искам да остана с Христос, отколкото с истината“.[7] Ала какво означава да оставаш с Него? Чрез устата на Альоша Карамазов Достоевски произнася изпълнените с горчива ирония думи: „… Не мога да дам вместо „всичко“ две рубли, а вместо „върви след Мен“ да ходя само на черква“.[8] Защото, ако това е така, то действително в душата на човека от Христос остава – както е казал В. С. Соловьов – само „онзи мъртъв образ, на който се покланят в църквите по празници, но за който няма място в живота“.[9]

Живият Христос обаче, според дълбокото убеждение на Достоевски, се е съхранил неповреден само в православието, в славянските народи и особено в руския народ, който той е наричал народ-богоносец, имащ изключително предназначение в света. „Руският народ е целият в Православието и в неговата идея. Друго в него няма и нищо повече той не притежава, а и не трябва, защото Православието е всичко. Православието е Църквата, а Църквата е увенчаване на зданието вече навеки“. „Всичко, всичко, което търси руският народ – пише той – се заключава за него в Православието: единствено в Православието е и правдата, и спасението на руския народ“; „най-главното предизбрано предназначение на руския народ в съдбините на цялото човечество в това се и състои, щото на целия свят, който е изгубил своя път, да яви запазилия се в Православието божествен лик на Христос – когато дойде времето за това“. А преди всичко останало руският народ трябва да спаси Европа: това „скъпо“ – по думите на Иван Карамазов – „гробище“, което „е отдавна вече гробище и нищо повече“.[10]

За Европа Достоевски говори много. Той добре я е познавал и е виждал какво в нея е станало с християнството. „В Европа и сега има християни, но затова пък и едно твърде извратено разбиране на християнството“ (Записна тетрадка). „На Запад – пише той до Н. Н. Страхов[11] – благодарение на католицизма са изгубили Христос и затова Западът пада“. Година преди смъртта си той пише: „Че тя, вашата Европа, е на ръба на падението – повсеместно и общо. Мравуняк, отдавна вече създаден в нея без Църквата и без Христос – с разклатени до основи нравствени начала, изгубил всичко общо и всичко абсолютно – този съзидан мравуняк е целият подкопан“.

Причината за духовното омъртвяване на Европа Достоевски вижда в изопачаването от римокатолицизма на самите основи на християнството. Именно това е довело Запада до грандиозната религиозна и политическа катастрофа от шестнадесетото столетие – то е, което е породило и огромната трагедия на цялата европейска култура. При което той подчертава: „Аз не говоря само да католическата религия, а за цялата католическа идея“. Тази идея Достоевски разкрива в своята „Легенда за Великия инквизитор“. Той е убеден, че Римокатолическата църква по същество е отхвърлила Христос, тъй като е отказала да възприеме най-важната предпоставка на Неговото учение: благовестието за свободното и единствено свободното обръщане на човека към Бога, свободния отговор на човека на Божията любов. Римокатолическата църква – според Достоевски – се стреми с всякакви средства, включително и с насилие и с хитрост, да подчини всички народи на властта на Рим. В Бесове той пише: „Рим е провъзгласил онзи Христос, който се е поддал на третото изкушение на дявола, [12] и… възвестявайки на света, че Христос не може да пребъде на земята без земното си царство, католицизмът е провъзгласил по този начин антихриста и така е погубил целия западен свят“.[13] И тъй като целта на римокатолицизма е земното царство, начело с цар-първосвещеник, то най-много от всичко за нейното осъществяване пречи евангелският Христос, Който казва: „Моето царство не е от тоя свят“ (Иоан 18:36). В устата на Великия инквизитор Достоевски влага ужасното признание: „… аз не искам Твоята любов, – казва той на Христос – защото аз самият не Те обичам… Може би искаш да я чуеш [тайната] именно от моите уста, слушай тогава: ние не сме с Тебе, а с него, това е нашата тайна!“.[14]

Решително развенчавайки римокатолицизма, Достоевски с още по-голяма сила е подчертавал и безусловната значимост на Православната църква: в качеството ѝ на онова единствено духовно начало в живота и на носител на тази истинска култура, които Русия трябва да принесе в света. За него Православната църква е жива реалност, въплъщаваща учението на Христос в конкретните исторически условия. Неслучайно, В. С. Соловьов е казвал, че „… ако ние искаме с една дума да обозначим този обществен идеал, до който е стигнал Достоевски, то тази дума ще бъде… Църквата“ („Първа реч“ за Достоевски). За същото, половин столетие по-късно е писал прот. Василий Зенковски: „Оцърковяването на целия живот: ето го положителният идеал, който е въодушевявал Достоевски и който той е разбирал не като външно подчинение на целия живот от Църквата (както именно е мислил римокатолицизмът), а като свободно и вътрешно усвояване на християнските начала от живота, във всичките негови форми“.[15]

И така, кое е онова, с което е особено скъп и ценен Достоевски за своите потомци? Че цялото му творчество е пронизано от главната евангелска мисъл относно онова най-важно в психологията на човека, което го прави способен да приеме Христос. Може да изглежда сякаш Достоевски пише само за „бедни хора“, за „унизени и оскърбени“, за „карамазовците“, за престъпниците и за убийците, възраждащи се чрез осъзнаването на своята греховност и чрез покаянието въздигащи се към началата на новия живот. Митр. Антоний (Храповицки) подчертава: „Новото раждане – ето за какво е писал Достоевски във всички свои повести – за покаянието и за новото раждане, за грехопадението и за изправлението, а ако не – то ожесточеното самоубийство: само около тези настроения се върти целият живот на всички негови герои“.[16]

Забележителни са последните минути от живота на Достоевски, които ни откриват съкровените тайни на неговия дух:

В 11 ч. кръвотечението от гърлото се повтори. Болният почувства необикновена слабост. Той повика децата, хвана ги за ръце и помоли жена си да прочете Притчата за блудния син.

Това е било последното покаяние, увенчало далеч не простия живот на Достоевски и показало верността на неговия дух към Малката книга – Евангелието.

За него Владимир Соловьов, в своята „Втора реч“, е казал следното прекрасно нещо: „Живота творят хората на вярата. Тези, които наричат мечтатели, утописти, юродиви – те са още и пророците, истински добрите хора и водачи на човечеството. Такъв е човекът, когото днес ние поменаваме!“.

Превод: Борис Маринов

* Осипов, А. И. „Искатель высшей правды. Ф.М. Достоевский и Православие“ – В: Официален сайт на проф. Алексей Илич Осипов (бел. прев.).

[1] Цит. по превода на Д. Подвързачов и С. Андреев – тук (бел. прев.).
[2] Из „Стръкчето лук“ – Глава трета от Книга седма на Част трета на романа – тук (бел. прев.).
[3] Из следващата Глава четвърта, „Кана Галилейска“ – пак там (бел. прев.).
[4] Цит. по превода на Георги Константинов – тук (бел. прев.).
[5] Из Глава трета („Изповедта на едно пламенно сърце. В стихове“) от Част първа, Книга трета на романа – тук (бел. прев.).
[6] Из Глава седма („Семинаристът – кариерист“) от Част първа, Книга втора на Братя Карамазовитук (бел. прев.).
[7] Става дума за известното писмо на Достоевски до Наталия Д. Фонвизина (1803-1869) от 1854 г. (бел. прев.).
[8] Виж притчата за богатия юноша: „Иисус му рече: ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене“ (Мат. 19:21).
Из Глава пета („Старците“) от Част първа, Книга първа на Братя Карамазовитук (бел. прев.).
[9] Вторая речь (о Достоевском).
Втората реч в памет на Достоевски В. С. Соловьов сържи на 1 февруари 1882 г. – виж тук (бел. прев.).
[10] Из Глава трета („Братята се запознават“) от Част втора, Книга пета на Братя Карамазовитук (бел. прев.).
[11] Николай Н. Страхов (1828-1896) – руски философ, публицист и литературен критик, първи биограф на Достоевски (бел. прев.).
[12] „… и Му показва всички царства на света и тяхната слава, и Му дума: всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш“ (Мат. 4:8-9).
[13] Цит. по превода на Венцел Райчев – тук (бел. прев.).
[14] Из Глава пета („Великият инквизитор) от Част втора, Книга пета на Братя Карамазовитук (бел. прев.).
[15] Русские мыслители и Европа, Париж 1995, с. 245.
[16] Сочинения, т. 2, СПб. 1911, с. 469.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6ffyp 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме