Източноправославното духовенство: една популация в риск

Познавам своята слаба и болна душа, зная величието на тази служба и великата трудност на това дело. Душата на свещеника връхлитат вълни по-мощни от онези, които разбунват морето.

Св. Йоан Златоуст[1]

В края на четвъртото столетие, преди повече от хиляда и шестстотин години, все още мирянин, св. Йоан Златоуст се заема с дълбоко личния въпрос дали да се отзове на повика към свещенство. Много от неговите прозрения върху предизвикателствата пред това служение са не по-малко приложими към Източното православие в Америка през двадесет и първото столетие, отколкото за Църквата в Антиохия от четвъртото и петото столетие. Свещениците на Източноправославната църква са скъпи и уникални членове на Тялото Христово, с роли и очаквания, поставящи ги в центъра на духовния живот на хората и общностите, на които те са призвани да служат. Предизвикателствата, пред които са изправени те и техните семейства при извършването на тяхното свещено дело в условията на една все по-секуларна култура, не могат да бъдат подценявани: нещо, което утвърждават както древната светоотеческа мъдрост, така и модерната социална наука.

Пастирската роля като рисков фактор

Свещеникът трябва да бъде трезвомислещ и проницателен и да има безброй очи, защото не живее единствено за себе си, а за толкова многолюдно множество.

Св. Йоан Златоуст[2]

Социологическите изследвания в областта на психофизическото здраве на клира изтъкват уникалната роля на духовниците като първи откликващи, от които се очаква да предоставят опитна пастирска грижа в ситуации като кризи в психичното здраве и при злоупотреба с дрога, извънредни ситуации от семеен и финансов характер, епизоди на тежка загуба и скръб. Често на духовниците се налага да влизат в ситуации, изискващи значително по-високи равнища на професионално обучение и авторитет, отколкото те притежават, с очакването, че те умело са завели нараненото си стадо към необходимите му за стабилизация и изцерение средства. И това е в допълнение към богослужебните, административните, учителните и проповедническите аспекти на позициите, които те заемат. „Заместващата“ травма (ефекта от редовното излагане на травмата и дълбокото чуждо страдание) и прегарянето са постоянни рискове когато безмилостната пастирска отговорност се поема без подходящо обучение и подкрепа.

Враждебността на околните като рисков фактор

Защото всички са го обкръжили и са готови да го наранят и повалят, и то не само врагове и неприятели, а и мнозина, които се преструват на приятели.

Св. Йоан Златоуст[3]

Макар думите на Златоуст да могат да ни се сторят и хиперболични, изводите от изследвания, направени наскоро в Института „Даниелсен“ на Бостънския университет, потвърждават действителността на предизвикателствата, с които гръцкото православно духовенство се сблъсква ежедневно от страна на околните. В проучване сред гръцкото православно духовенство и неговите съпруги в Америка, над 40% от двеста анкетирани потвърждават свързани с тази травма симптоми на равнище, потенциално отговарящо на критериите за посттравматично стресово разстройство (ПТСР) – процент, много по-висок от същия при обикновеното население. В съгласие с наблюденията на Златоуст, основният източник на стрес и травма, преживявани от тези духовници и семействата им, е околната враждебност, на която те са подложени в условията на своето служение.

Сред тези източници са: взаимодействие със страдащи, ядосани, обезпокоени, а понякога дори садистични енориаши, фокусиращи вниманието и оплакванията си над свещеника и неговото семейство („… имал съм плашещи срещи с гневни енориаши“); мирски лидери, особено членове на църковни настоятелства, търсещи да си подсигурят власт и влияние в енорийската общност („… едни и същи трима от настоятелството ме тормозят с години“); липсата на подкрепа за свещеника от правоправещия йерарх („… липсата на подкрепа от епископа беше опустошителна и необяснима“). И макар и не всички епизоди на враждебност от околните да са сами по себе си травматични, когато те са съчетани с отсъствието на защитни взаимоотношения, на структури и авторитет, рисковете от травматични симптоми се увеличават драстично.

Нарцисизмът като рисков фактор

… [Ако] някой е гневлив, малодушен, и тщеславен или горделив или каквото и да било друго, всичко това се разкрива чрез пробния камък на работата (в свещенството) и тя веднага разголва недостатъците им.

Св. Йоан Златоуст[4]

Повечето подходи към човешката психология насочват към въздействието, което ранните отношения и обкръжението оказват върху развитието на човека за цял живот. Ранните отношенията на нежност, на любов обикновено стават защитни източници на устойчивост за цял живот, докато оскърбителните, неглижиращите и изпълнените със загуби връзки от детството могат да създадат дългосрочни препятствия пред доверието и близостта. Духовниците едва ли са имунизирани срещу тези реалности в развитието. В действителност, значителен брой от тях носят със себе си последици от ранни травми и загуби: преживявания, които ги правят още по-уязвими в предизвикателната среда, в която те извършват своето служене. Последните изследвания върху религиозни лидери сочат как за духовенството това може да се развие до един определен вид борба – борба между скромността и самозащитния нарцисизъм.

Това изследване определя скромността като състояща се от вярно самопознание, откритост и гостоприемство към другите, от слаб интерес към собственото обществено положение, солидарност с потиснатите и способност за справяне с чувствата на срам и гордост – черти, често свързвани със сполучливото религиозно лидерство. Скромността е нещо, което се характеризира с отвореност към Бога, към себе си и към другите. Нарцисизмът, от друга страна, се характеризира със страх, самозащита, разглеждане на себе си като малък и слаб, а другите – като възможна заплаха. Разглеждат се два вида нарцисизъм: уязвим и грандиозен. Нарцистично уязвимият духовник изпитва силна необходимост да бъде смятан за „добър“, склонен е да прикрива уязвимостите си, често насочва вниманието си към енориаши, които приема за добри, защитаващи го, „на негова страна“, и може да проявява емоционална нестабилност в междуличностен конфликт. Нарцистичният духовеник от втория тип – грандиозния, изпитва на свой ред силната необходимост да бъде гледан като нещо изключително и показва склонности към една междуличностна манипулативност в отношенията си с другите, към доминиране и преследване на власт и контрол върху тях. При клириците, които преживяват прегаряне, високи равнища на междуличностни конфликти и престъпване на границите, се забелязват следи както от уязвимия, така и от грандиозния нарцисизъм.

Грижа за Тялото Христово

Свещеникът трябва да е защитен отвсякъде от силното си усърдие и от непрестанното благоразумие към начина си на живот като от стоманена броня. Трябва да внимава във всичко да не би някой да открие незащитено и пропуснато място и да нанесе смъртоносно нараняване.

Св. Йоан Златоуст[5]

В същото време, описаните по-горе уязвимости далеч не са нещо непреодолимо. Последователното застъпничество и подкрепа от висшата йерархия към духовниците и за техните семейства, посветили се на служенето на Църквата, е от решаващо значение. Продължаващото образование и обучение, и групите за взаимна подкрепа са доказано добри за духовниците и техните съпруги интервенции. Обучението и подготовката на енорийски лидери вече се провеждат в Гръцката православна архиепископия [за САЩ] и трябва да бъдат разширени, с цел установяването на една култура на сътрудничество и на взаимна подкрепа между клира и лидерите на енориите. И накрая, ефективните и внимателни терапевтични ресурси трябва да продължат да бъдат търсени и прилагани в грижата за духовниците, които се сблъскват с проблеми в психическото здраве, както и за техните семейства.

Превод: Георги Пърликов

* Stavros, G. „Eastern Orthodox Clergy: An At-Risk Population“ – In: Public Orthodoxy (бел. прев.).