Православие и геополитика

Православните християни не са чужди на географските дадености, околната среда и геополитиката. Нашите пейзажи – например тези от манастирите ни – са израз на нашия дух, съвместяващ духовното и материалното. Без да се стреми към политизация, православието не е чуждо на политиката, най-вече в локален мащаб. Без значение дали става дума за „връзките между човека и природата“ или за политически залози, свързани с икуменическото различие, географските дадености са източник за нас на една голяма загриженост.

Среда в упадък

От години днешното общество живее в среда на песимизъм, що се отнася до перспективите на западната цивилизация. Терористичната заплаха, финансовата криза, свръхзадлъжнялостта на държавите, укрепването на нови политически сили са сред явленията, подхранващи този климат.

Не за първи път Европа си задава въпроса за своя залез. Влиятелни мислители през 20 в. като Освалд Шпенглер, Пол Валери, Албер Деманжон[1] или Арнълд Тойнби очертават перспективата на европейския упадък. Днес този дебат се разраства. За което допринасят непознати в миналото предизвикателства, такива като климатичното затопляне или последиците от глобализацията на света, много по-мащабна от обединението на света, извършено от Великите сили преди Първата световна война.

Драматичните събития от последните седмици само засилват тези безпокойства. Двойното японско нещастие вследствие на земетресението и ядрената авария показаха пределите на нашата възможност да овладеем силите на природата. Бунтовете, смяната на режими и гражданската война поставят под съмнение способността на Запада да съпроводи страните от Близкия изток и Африка по пътя на мира и на толерантността.

Екология и геополитика изглеждат взаимно обвързани в питанията относно бъдещето на западната цивилизация.

Взаимодействието екология-политика

Тези два подхода изглеждат различни, отделни. Те обаче са в тясна взаимовръзка. Безогледната експлоатация на природата допринася за относително лесното задоволяване на материалните потребности на сегашните поколения; то обаче поставя под заплаха благосъстоянието, дори оцеляването на бъдещите поколения. Липсата на екологична чувствителност е също така и източник на поколенческа несправедливост, на неравенство, вписващо се във времеви порядък. Природните катастрофи неизбежно водят към един свят, беден на ресурси, с принудителни вълни на миграция, на политически сътресения. В резултат от което ще се стигне до бурни конфликти и геополитически кризи.

Такива кризи, разбира се, вече съществуват. Те са обвързани с неравенствата, вписващи се в пространственото измерение. Демографските и икономически различия между силно развитите страни и тези, които мечтаят да ги догонят, провокират международни и локални напрежения. Географските различия, възприемащи се като несправедливости, подтикват някои страни да оспорват екологичните цели. Те изправят западната цивилизация пред трудно решима морална дилема. Имаме ли правото да забраним на бедните страни да поемат по пътя, вече изминат от развитите индустриализирани държави, под претекст за защита на околната среда? Може ли това да се случи, без да се провокират войни? Старата геополитика, която настояваше за „място под слънцето“, за Lebensraum по отношение на реалните или предполагаеми потребности на някои страни, може да възникне наново днес и да доведе до конфликти и войни.

Обвързването на геополитически цели с тези на околната среда поставя въпроса за принципите и ценностите, които управляват или трябва да управляват света. Този въпрос често изниква в големите схеми, измислени от интелектуалците в опит да намерят обяснение. Тези схеми силно влияят върху международните отношения, пораждайки смайващи геополитически представи.

Геополитическите представи

След края на комунизма изглеждаше, че западният модел би могъл да осъществи уеднаквяването на човечеството. Хипотезата за края на историята, предложена от Франсис Фукуяма, беляза най-оптимистичния момент в следвоенното развитие. Този момент обаче не трая дълго. Войните в Югославия и атаката от 11 септември 2001 г. показаха, че либералният идеал, технологията на комуникациите и икономическата глобализация не са в състояние окончателно да отдалечат насилието и войната.

Контрапарадигмата на „конфликта на цивилизациите“ (Clash of Civilizations), представена от Самюъл Хънтингтън, изглеждаше много по-адаптирана към новата реалност. Тук не става въпрос да навлизаме в дебата, предизвикан от публикуването във Foreign Affairs на тази много известна статия. Важно е обаче да изтъкнем нейната роля в появата на религиозната тема в геополитическия дебат. Тази тема почти отсъстваше по време на Студената война. Насилията и войните се обясняваха през анализа на конфликтите на интереси или на идеологически конфронтации. Докато критерият, използван от Самюъл Хънтингтън да разграничи цивилизациите, наистина беше чисто религиозен, а ролята на религията се превърна в основополагащ въпрос. Геополитическата представа, създадена от харвардския професор, изигра значителна роля в начина, по който световните конфликти след войната бяха възприемани и интерпретирани.

В резултат от което религията, изобличена като причина за войни, жестокости, терористични атентати, беше въвлечена в геополитиката. Православието първо пострада от тези нови стереотипи, доколкото по време на югославските войни беше обвинено, че води до култура на насилието. След което ислямът стана жертва на същите представи.

И все пак ние сме далеч от епохата на религиозните войни, доколкото целта на сражаващите се днес не е разпространението на тяхната вяра. Употребата на религиозната принадлежност като идентичностен маркер представлява неприемлива инструментализация, особено когато води до изключване и насилие. Нашата задача е да се борим с това, да работим в полза на диалога между изповеданията и религиите. Този обмен може да допринесе заедно да намерим ценностите, които да ни помогнат да се справим с големите предизвикателства на нашето време.

Ролята на Европа

Настоящите трудности са негативният аспект на невероятния принос на Европа за материалния и духовен прогрес на човечеството. И ролята на Европа в усилията по тяхното преодоляване следва да бъде също решаваща.

Що се отнася до дефиницията за личността и границите на Европа, консенсусът не е очевиден. Изхождайки от най-рестриктивната дефиниция, нека приемем като начало, че отправната точка се намира в бифуркацията,[2] белязала разделението на християнския свят между константинополската и римската сфера.

Чрез Ренесанса, Реформацията, Просвещението и индустриалната революция кризите, трусовете и обратите, характерни за историята на западното християнство, доведоха до нова концепция за политическата организация. Тази концепция се наложи постепенно и над цялото човечество, разбира се, на различни нива. Различните сегменти на православното християнство бяха силно повлияни от тази нова динамика. Заедно с благата, модерността им донесе също така и низ от страдания, разделения и трагедии, като тези, обвързани с процеса на геополитическа фрагментация, известна на Запад като Източния въпрос. Вселенската патриаршия на Константинопол е била в центъра на тези сътресения и силно е пострадала от тях. Със съзнанието, че е носител на свидетелство с вселенска ценност, тя се е борила и продължава да се бори, за да продължи мисията си в лоното на един от най-важните кръстопътища на човечеството.

След две световни войни Европа, самата тя жертва на собствената си динамика, се опита да се преодолее и да се създаде наново в процеса на европейско изграждане. С края на Студената война успехът на този проект е безспорен. И все пак историята не спира. Днес, изправена пред нови кризи, Европа е отново призвана да даде доказателство за морална и интелектуална смелост.

Можем, разбира се, да се надяваме, че вътрешните проблеми на Европа, довели до две големи войни, са окончателно преодолени. И все пак изникват нови трудности с промяната на геополитическата, геоикономическата и геокултурна среда. Анализите на специалисти по международни отношения показват, че ние се насочваме към непознати реалности. Икономически единен, но многополюсен и ръководен от една международна общност в търсене на своите ценности и начини на действие, новият век се отдалечава от простия образ на съвкупност от суверенни държави, с който ние сме свикнали. Тъкмо в този контекст на нестабилност и изменчивост Европа е призвана да открие един нов път, който да позволи да се справи с противоречивите предизвикателства на поколенческото неравенство и на географското неравенство, без да изпада в изкушенията на изключването и хегемонията, без да затъва в цикли на конфликти и насилие.

Въпросът за ценностите на европейската цивилизация повече не може да се заобикаля. Дошло е време да преосмислим европейската история. Би трябвало, може би, да се върнем към бифуркацията, разгледана в началото като наша отправна точка. Определяйки като начало на Европа срещата между Атина, Йерусалим и Рим, а не Каролингската империя или Схизмата от 1054 г., би било възможно да се върнем към често забравяни ценности, вместо към един утилитаризъм, който води единствено до настоящите безизходици в геополитиката или околната среда.

Една подобна промяна във временната скàла със сигурност ще доведе и до промяна в географската скàла. Откриването на Европа към всички наследници на едно богато културно наследство ще ѝ позволи още повече да се сближи с другите християни, както и с мюсюлманите и евреите, и да допринесе за тяхното помирение. А тя им го дължи, доколкото въвеждането на нейната модерност е предизвикала у тях кризи, взривили традиционното им съжителство.

Разбира се, за европейците подобна промяна не може да не бъде болезнена, най-вече от гледна точка на тяхната идентичност. Мнозина от тях биха дори го сметнали за отказ от тяхната традиция. Достатъчно е да проследим днешните дебати за мястото на мюсюлманите в Европа или пък за членството на Турция в Европейския съюз, за да си дадем сметка за идентичностните спазми или политически напрежения, които провокират тези дебати. Трудностите и дори рисковете от политически отклонения не би трябвало да се подценяват. И все пак възможно ли е да се избегне и дори да се отложи този дебат?

В резултат от травмите от двете братоубийствени войни и изправена пред новите конфигурации, следствие от Втората световна война, Европа съумя да смекчи мисловните граници, разделящи нейните нации. Осъзнавайки тектоничните промени в новия век и новите предизвикателства, тя трябва да напредва все повече по този път. Сега е необходимо в максимална степен да се срутят стените на другостта, разделящи съседните народи.

Приносът на православието

В това ново европейско начинание православният свят желае да даде своя принос. Близко до Европа и нейното историческо възникване, православието е съхранило някои елементи от общо наследство, благодарение на които е възможно възвръщането на ценности, които са били твърде прибързано изоставени.

Връщането към ценностите, които биха позволили едно по-хармонично отношение към природата, е приносът на Православната църква към Европа. Още повече че нейната близост, опитът ѝ от съжителството и културната близост с народите от Близкия изток и Африка ѝ позволяват да допринесе за обмена, диалога и лечението на раните, възникнали от едно европейско присъствие, възприемано често като твърде агресивно.

Чрез едно двойно отваряне – историческо и географско, Европа може да намери интелектуални, морални и геополитически ресурси, които са ѝ необходими, за да се справи с новите предизвикателства в един все по-бързо променящ се свят.

Константинопол (днес Истанбул), голям географски и исторически кръстопът, се надява да участва активно в това ново усилие, в качеството си на връзка между институционална Европа с православните от цял свят, както и с народите, с които сме в традиционно географско съседство.

Във време на големия обрат, който днес преживяваме, Европа има интерес да защитава и развива всички ресурси, които тя би трябвало да мобилизира, за да опровергае предвижданията за своя залез.

Превод от френски: Тони Николов

* За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 5 (62), 2011, с. 42-47 (бел. ред.).