Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Светлината на Църквата

Събота, 17 Октомври 2020 Написана от Сергей Фудел

S FudelНа Църквата е поверена Божията светлина
св. Ириней Лионски

Животът на Църквата е продължение в историята на живота на Иисус Христос. В това е цялото обяснение на Църквата. Христос в Неговата Тайна вечеря, на Голгота и във Възкресението, Христос в Своята святост продължава – чрез Светия Дух – да живее в тялото на Църквата. Ние можем да говорим само за такава, т. е. за действително светата Църква, тъй като само такава Църква е любов и надежда за човечеството. Тя е светлина, която „в мрака свети, и мракът я не обзе“ (Иоан 1:5). И тя наистина съществува: следите от нозете на светците ние виждаме и в наши дни. В историята е имало достатъчно много тъмнина. Езически императори са се опитвали да изличат Църквата от лицето на земята. Всички еретици, от гностиците и до Толстой, са се опитвали да я изопачат. Далеч по-страшна за Църквата обаче винаги е била вътрешната тъмнина: не османските султани, които са рязали глави, нито хората, които явно и примитивно са изопачавали догматите на вярата и със самото това сами са се отделяли от Църквата, а тази сила на злото, която, без външно по какъвто и да било начин да се отделя от Църквата, без да я отрича, отвътре е развращавала тялото ѝ, отвоювайки си полето на порока вътре в църковната ограда. Тази вътрешна тъмнина е следствие от откъсването на вярата от любовта, на учението на вярата от живота, от създаването на една призрачна, словесна или „символическа“ вяра, която не върви по пътя на подвига на любовта, по пътя на изпълнението на заповедите.

„Вярата… е плътта на Господа и любов[та]… е кръвта на Иисус Христос; Любов[та е] път, възнасящ към Бога. Прочее вие всички сте спътници, богоносци… и светоносци, във всяко едно отношение украсени със заповедите на Иисус Христос!“.[1]

Чрез подвига на любовта в изпълнението на заповедите вярата възхожда към Бога. Ето защо друг от първите християнски учители заменя самата дума „любов“ с понятието „добър живот“, т. е. изпълнение на заповедите: „Ученията на Господа са три: надеждата за живот, началото и завършването му“.[2] Пътят на въздържанието води към усвояването на тяхното разбиране.

„Любовта е самото действие на Господните заповеди“.[3]

Призивът към подвиг е призив към лична Голгота, чрез която човекът води борба с тъмнината вътре в себе си, а по този начин – и вътре в Църквата. И това е голямото дело Христово в света, Неговата „голяма мисъл“: посредством безбройните голготи на хората, с тяхната жертвена вяра и любов, над света да се разгори вселенското Възкресение. В това е смисълът на живота на Църквата.

Призивът към подвиг е нещо, което пронизва цялото учение както на апостолите, така и на първите християни, и на всички светци до наши дни.

„Да се облечеш в името Христово и да не вървиш по пътищата Христови – нима това не е предателство спрямо името Христово… Вината на прелюбодееца е много по-тежка и лоша от вината на онзи, който се е откупил от мъченията“.[4]

Вътрешната тъмнина е болест на Църквата. Св. Йоан Златоуст казва: „Църквата е тяло Христово… В сравнение с нашата плът това тяло е подложено на много по-страшни болести и зарази, по-бързо от него се поврежда и бавно оздравява… Та в какво друго се състои неговият [на пастира – С. Ф.] дълг, освен в това да покаже това тяло достойно пред непорочната и божествена Глава“.[5]

Вътрешната болест на Църквата създава историческия факт на съсъществуването на два църковни аспекта или елемента: на пшеницата и на плевела, географски растящи на един и същ участък земя. Църквата, – която, по думите на прот. Йоан Кронщадски, е „божествено общество от светци“[6] или, по думите на апостола, е невестата Христова, – съществува някак заедно или редом с хора, които само носят нейното най-свято име и не живеят в нея. За да се доближим до някакво разбиране за възможността на едно подобно съвместно съществуване на доброто и злото зад общата ограда, трябва да си представим съществуването на отделния човек. Преп. Макарий Велики пише: „В нас злото действа така, … както на едно и също поле растат и пшеницата, сама по себе си, и плевелите… Сами по себе си, в едно и също сърце действат два вида живот: животът на светлината и животът на тъмнината… Чистият и Свят Дух, когато пребивава в душа, намираща се все още под въздействието на лукавия, нищо не заимства от това, защото светлината в мрака свети, и мракът я не обзе“.[7]

Св. Църква не заимства нищо от църковната тъмнина, но тази тъмнина през цялото време се стреми да я обземе – също както и живота на малката църква: отделната човешка душа. Това е опит на злото чрез вътрешно умъртвяване на тъканите на църковното тяло да докаже призрачността на неговото битие, т. е. практически, не на съборите, а на дело да докаже някаква лъжовност на догмата за Църквата. Ако целият стремеж на еретиците от първите столетия е бил против богочовечеството на Главата на Църквата – в опити да се умали или Неговата божествена природа, или човешката Му природа, то вътрешното заразяване чрез порока на църковните хора има за цел чрез това разложение да покаже фактическия неуспех на целия Негов голям замисъл. Ако за Църквата старите ереси вече са изгубили своето острие, то тази ерес на живота не само никога няма да отслабне, но и точно обратното – колкото повече се приближаваме към края на историята, толкова по-страшно от всичко ще бъде нейното настъпление върху Църквата, за да успее да докаже, че не е имало, че никога в историята не го е имало повитото в пелени и плащаница Тяло Христово.

Може да се каже, че омрачаването на църковните хора от порока или заразяването на Църквата от нечестието на този свят върви още от първите дни на нейния живот. Още в първоначалната йерусалимска община св. ап. Петър е преценил като необходимо пред всички да изобличи Ананий и Сапфира в користолюбие и лукавство (Деян. 5:1-11). И св. ап. Павел на много места в своите послания открито изобличава най-низките пороци на църковните хора и на отделни църковни общини. От двамата първовърховни апостоли, през цялата история на Църквата отците и учителите на Църквата открито продължават да изобличават тайното църковно зло. Светците не са допускали никаква лакировка на църковната действителност: само посредством светлината се разкрива и по този начин става достъпно за лекуване това голямо скривано зло.

Източната Църква, както винаги, продължава да бъде единствената пазителка на пълнотата на апостолското учение за светостта на Църквата. Може ли обаче безнаказано дълго да бъде пазено учението за светостта, без тази святост да бъде пазена в живота? Много страшно, много църковноотговорно е нашето сякаш частно и незабележимо зло. В Църквата няма нищо, което да е частно и което да остава незабелязано: „… кога страда един член, страдат с него всички членове“ (1 Кор. 12:26). Разбира се, всяко наше лично зло в Църквата е зло не на, а против св. Църква (свещ. Валентин П. Свенцицки). То обаче непосредствено увеличава църковната болест, отсичайки членове Христови. „Нечистотата [на човека – С. Ф.] – пише еп. Теофан Затворник – е посегателство над благото на цялата Църква“.[8]

„… малко квас заквася цялото тесто“ (1 Кор. 5:6). Та нали св. Вселенска църква се съзижда от църквите на отделните хора. „… вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас“ (1 Кор. 3:16). „Думата църква се употребява както за много, така и за една душа… Църквата може да бъде разбирана под два вида: или като събрание на верните, или като съдържание на душата“.[9]

Борбата за чистотата на това „съдържание на душата“, за съзиждането вътре в себе си на „малка църква“ представлява именно животът на църковните хора. Църквата, това е съразпване и съвъзкръсване с Христос, и само участващият в това, пък било то и в най-слабата мяра на своите малки сили, участва в св. Църква. Един от руските подвижници от 19 в. е написал: „Светът не преследва своите любимци, а онези, които са влюбени в Иисус Христос, той не може да търпи. Когато не се сблъскваме с враждебност, ние не сме принадлежащи на войнстващата Църква“.[10] Вътрешната духовна борба на християнина с „враждебностите“ е борба за св. Църква и в себе си, и в историята, и тя е единственото победоносно доказателство на догмата за Църквата. Тази духовна борба се състои, както е говорил св. Макарий Велики, в „започването чрез човешката любов и човешката воля и в извършването на дела на подвиг чрез Духа“. Човекът е длъжен просто да „започне“, и колкото по-неудържима в Църквата е тази човешка воля за подвиг, това „започване“,[11] толкова по-силно извършваща или осъществяваща подвига е благодатта на Светия Дух. Колкото повече е „голготската“ любов в Църквата, толкова по-видими са в нея огньовете на Петдесетница. Всичко извършва благодатта, но за да го извърши, тя очаква от човека раздвижванията в него на любовта и на свободата, неговите опити да извърши подвига.

„Както [кръвоточивата – С. Ф.] жена… е имала крака, за да пристъпи към Господа (Марк 5:25-35), … и [както] онзи слепият, макар и да не е можел да отиде, … защото не e виждал, но e наддал глас, който се разнесъл по-бързо от вестителите, защото казал „Сине Давидов, Иисусе, помилуй ме!“ (Мат. 10:47), – и… получил изцелението, така и душата… има волята да закрещи към Иисус и да Го призове, така щото Той да отиде и да извърши вечното ѝ избавление“.[12]

Сълзите на светците поради оскъдяването на църковния живот явно доказват, че в църковната история няма постоянство на подема, а има периоди на подем и периоди на упадък на духовния живот. Нещо повече: в количествен смисъл, гледано в мащаба на социално-историческото, в историята се осъществява пророчеството на Евангелието за оскъдяването на вярата, а с това и на Църквата: „Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?“ (Лука 18:8). Все по-малко са воплите на слепите – „помилуй ме“, все по-малко са кръвоточивите, които отиват, за да се докоснат до крайчеца на дрехата Му, все повече в нас, църковните хора, е духовното умъртвяване и все по-малко, заедно с това, е и благодатта, която ни преобразява. Вторият – тъмният аспект на Църквата, все повече разширява мъртвата си област вътре в общата църковна ограда.

Такъв е предварително посоченият ни от Евангелието ход на църковната история, и никакви „римски“ мечтания за каквато и да било благополучна културно-историческа мисия на християнството, за негова победа в историята няма да изменят този ход. Да се мечтае за подобна победа на Христос в историята представлява изконно неразбиране на Неговото дело в света – при това не само от страна на старозаветното юдейство, което Го е разпнало тъкмо заради разрушаването на тази мечта в нейния юдео-националистичен аспект, но и от страна на множество християни. „Иуда (не Искариот) Му казва: Господи, що е това, дето искаш да се явиш нам [т. е. на Църквата – С. Ф.], а не на света? Иисус му отговори и рече: ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим“ (Иоан 14:22-23).

В историята Христос спасява човека, а не историята, спасява Църквата, а не света, т. е. само онези хора, които са възлюбили Неговото явяване. За тези хора в Евангелието ни е дадено и друго пророчество: „и… ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят“ (Мат. 16:18). Нито тъмнотата на историята, нито все повече увеличаващата се тъмнота на църковната действителност няма да угасят светлината на св. Църква.

„Господи! Убиха Твоите пророци, жертвениците Ти разрушиха; останах само аз – и моята душа търсят. И какво му казва [на св. пророк Илия – С. Ф.] Божият отговор? „… оставих между израилтяните седем хиляди (мъже); коленете на всички тия не са се прегъвали пред Ваала“ (3 Цар. 19:18). „И в сегашно време, по избор на благодатта, запази се остатък“ (Рим. 11:3-5). Няма да оскъдее при Бога човек, чрез когото Неговото дело ще се изпълнява непорочно“.[13]

Веднъж един брат попитал св. Нифон Константинополски: „Така, както днес са се умножили светците по целия свят, ще бъде ли така и при края на този век?“. Блаженият му рекъл: „Синко, до самото свършване на настоящия век няма да оскъдеят пророците при Господа Бога… Впрочем, в последните времена тези, които наистина ще работят за Бога, ще се укрият добре от хората и няма да извършват сред тях знамения и чудеса, … а ще поемат по пътя на праксиса,[14] отворен от смирението, и в Царството небесно ще се окажат по-големи от [древните – С. Ф.] отци“. Такива са обещанията на словото Божие и пророчествата на светците.

Колкото и истинни християни да биха останали до края на времената, и тогава св. Вселенска църква ще бъде озарявана от светлината на Петдесетница. А най-ярката може би светлина на Църквата ще грее точно тогава, когато – съгласно Евангелието – ще бъде толкова трудно „да се намери вяра по земята“.

„И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе“.

Превод: Борис Маринов

* „Свет Церкви“ – В: Фудель, С. И. Собрание сочинений, т. 2, сост., подгот. текста и коммент. Н. В. Балашова, Л. И. Сараскиной, М. „Руский путь“ 2003, с. 343-350, и онлайн – тук (бел. прев.).

[1] Св. Игнатий Богоносец, К траллийцам – Цит. по: Святоотеческая христоматия, сост. Н. Благоразумов, М. 1883, с. 43.
Цит. по превода на С. Риболов в: Светоотеческо наследство. Изборник, С.: „Омофор“ 2001, с. 31; 18; в руския текст този пасаж, който е съставен от различни откъси от две от посланията на св. Игнатий – До тралийци (8, 1) и До ефесяни (9, 1-2), – е посочен като цитат само от Послание до тралийци (бел. прев.).
[2] Св. апостол Варнава, Послание – Там же, с. 11.
Цит. по превода на български, публикуван в блога на Радостин Марчев – тук; в буквален превод от руския текст, използван от автора (на прот. Николай В. Благоразумов): „Догматите Господни са три: добър живот, вяра и надежда“; в превода на прот. Пьотр А. Преображенски: „Божественных установлений три: чаяние жизни, ее начало и совершение“ (бел. прев.).
[3] Письма затворника Задонского Богородицкого монастыря Георгия, Воронеж 1860, с. 255.
[4] Творения св. Священномученика Киприана Епископа Карфагенского, Киев, 21891 – Ч. 2, с. 319; Ч. 1, с. 236.
[5] Цит. по: Святоотеческая хрестоматия…, с. 392-393.
[6] Живой колос с духовной нивы. Выписки из дневника, СПб.: „Издание Р. П. Лукшевица“ 1911, с. 32.
[7] Преподобного отца нашего Макария Египетского духовные беседы, послание и слова с присовокуплением сведении о жизни его и писаниях, переведены с греческого при Московской Духовной Академии, М.: „Свято-Троицкая Сергиева Лавра“ 41904, с. 139, 150, 141.
[8] Начертание христианского нравоучения Епископа Феофана, М.: „Типо-Литография И. Ефимова“ 21895, с. 434.
[9] Преподобного отца нашего Макария Египетского духовные беседы, послание и слова…, с. 100, 261.
[10] Письма затворника Задонского Богородицкого монастыря Георгия…, с. 252.
[11] В руския текст: „предначатие“, от „предначать“, „предначинать“ – „да започнеш първи“, „преди всички“ (бел. прев.).
[12] Преподобного отца нашего Макария Египетского духовные беседы, послание и слова…, с. 173.
[13] Преподобных отцов Варсануфия Великого и Иоанна руководство к духовной жизни, М. 1883, с. 293 (ответ 398).
[14] В руския текст „… но пойдут путем делания“ (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/64wak 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме