Д-р Джоко Слиепчевич – историк на Сръбската православна църква (Самобор, 1907 г. – Кьолн, 1993 г.)

По случай десетгодишнината от упокоението на д-р Джоко Слиепчевич (1993-2003 г.) желая да направя кратък преглед на неговият живот и дело в три направления: 1. Основни сведения от неговата богата биография, 2. Съвременниците на Джоко Слиепчевич като църковни историци и 3. Кратко заключение.

Земния си живот Джоко Слиепчевич прекарва в 20 век: роден е в самото начало на века, а завършва земният си път в самият му край. Житейската му драма е свързана именно с това немирно време: времето, в което в света, особено в Европа, се разиграват двете световни войни. Той не само живее в това време, но и с житейския път пише историята на това време. Може би това е особеност и свойство само на отделни, редки, особено надарени и смели личности, а Джоко Слиепчевич е именно такава личност. Да, неговата биография или животопис, както по-напред бе казано, е житейската съдба на много хора в 20 в. на нашите балкански и сръбски, житейски и географски простори. Преценката за личността и плодовитото творчество на Джоко Слиепчевич, въпреки че вече е започнала в науката, все още предстои, тъй като трябва преди всичко да видят бял свят някои негови все още непубликувани трудове от личното му наследство. Независимо от това, и сега може да се даде доста прецизна оценка и да се определи стойността и главната характеристика на неговото църковно-историческо творчество на полето на проучването на историята на Сръбската църква и култура. Джоко Слиепчевич твори активно повече от шестдесет години, а е живял осемдесет и шест.

Първата негова писмена творба се появява в далечната 1928 г., когато той е ученик в семинарията в Призрен. Богослов по образование, а историк по призвание, през 1936 г., двадесет и деветгодишен, той става първият доктор по богословски науки на Богословския факултет на Белградския университет. Най-напред през 1938 г. става частен доцент в този факултет, а през 1939 г. – редовен доцент в катедрата по История на Сръбската православна църква и на сръбската култура, както точно се нарича този предмет. За съжаление, остава само доцент, тъй като вихърът на Втората световна война, когато Джоко е в зенита на своето творчество, допринася този способен и плодовит изследовател на нашето духовно минало завинаги да напусне отечеството си. Военните години (1941-1945 г.) прекарва в окупираният Белград, където взема участие в работата по събирането на сведения от сръбските бежанци от Хърватия и Босна-Херцеговина, които бягат от усташкия погром над сръбският народ и неговата църква. В края на войната, по силата на обстоятелствата, е принуден, заедно с още мнозина други, да напусне своята страна и да замине за друга страна. Така преживява войната, но освобождението не. Трябва да споменем някои от тези, които по това време също са напуснали отечеството си: Миодраг Ал. Пуркович, Марко Маркович – наистина още млад (занимава се с философия, разглеждат го като най-плодовитото перо сред изселниците). Освен за тези, за които ще стане дума по-късно, трябва да си спомним и за онези наши учени, съвременници на Джоко и негови колеги, които са останали в страната: прот. Радослав Груич, архим. Филарет (Гранич; за него виж Богословље от 1998 г.), Любомир Дуркович-Якшич, Драгослав Странкович, Светозар Душанич, Райко Веселинович, прот. Душан Кашич, еп. Сава (Вукович) и др. Обхвата на творчеството на Джоко Слиепчевич се съзира още в младите му години: Той е един от основателите и редакторите на вестници и списания, които са се появили по това време и са издавани от студентите в Богословският факултет на Белградския университет. Това са в-к „Път“ и сп. „Християнска мисъл“, като органи на университетски образованите православни богослови. От вестниците и списанията, в които Джоко е сътрудничил, днес са обновени „Светославље“, под името „Логос“ и „Християнска мисъл“, което е обновено точно в годината на неговата смърт (1993 г.) и излиза в Белград вече десет години.

Успешната научно-изследователската работа на Джоко Слиепчевич в емиграция се дължи на факта, че той е работил повече от година в Института за Югоизточна Европа в немският град Мюнхен. Работейки тук, той се занимава, доколкото е можел, с проучването на сръбската църковна история, а също така и с гражданската история на сръбския народ. За обстоятелствата и условията, в които работи, живее и твори, занимавайки се с научна работа, говори сам той в писания преди четиридесет години Предговор към първото издание в Мюнхен (1962 г.) на първия том от неговата История на Сръбската православна църква: „Ако тази книга бе родена в отечеството, където може да се намери много повече литература, то и тук, и там тя можеше да бъде много по-пълна“. На същото място той с печал констатира: „Стечението на обстоятелствата и играта на съдбата направиха така, че бурята на времето, така трагично и за нашия народ, и за Църквата, ме изведе от отечеството. Животът извън отечеството обаче не ме освобождаваше от усещането за дълг към Църквата и към народа: да се опитам да дам това, което съм бил длъжен да дам. Още от младите си дни се бях посветил на проучването на нашата църковна и гражданска история. Мислех напълно да се посветя на това дело. Обстоятелствата обаче, които настанаха, ме отвлякоха от него, но винаги се връщах към него, когато това беше възможно (с. 5). Той, като църковен историк, за разлика от някои други, се е занимавал с всички периоди от историята на Сръбската църква: от възникването ѝ, та до съвременните му църковни събития, както и с нашите църковни личности. На първо място тук ни интересува именно този аспект от неговата научна работа. Следователно, в проучването на целокупната църковна история той не винаги се показва като добър изследовател във всички области, но се проявява добре в грамотния синтез и в прегледа на същината на разглежданите въпроси. Труд от такъв род е на всички отдавна познатата и полезна ни негова тритомна История на Сръбската православна църква (Мюнхен – Кьолн, 1962-1986 г.; репринт: Белград 1991, 2002 г.). Наред с този извънреден синтез, Джоко Слиепчевич се занимава и с т. нар. микротеми и обсъждане на частни въпроси. От тази област с особено значение са неговите работи от т. нар. просопография – студиите за нашите изтъкнати и значими църковни личности. Такъв труд е докторската му теза Карловацкият митрополит Стефан (Стратимирович) или трудът му Митрополит Михаило (Йованович): трудове, в които той представя двама от нашите най-изтъкнати личности от новата история. Освен това публикува и студия от същия жанр за патр. Паисий (17 в.).

1. Когато става дума за ползата от научната работа на Джоко Слиепчевич като наш църковен историк, общо е наблюдението, че той в своята личност професионално и идеално е споил православния богослов с историка, което е идеалната комбинация. Нашата църковна история, това досега добре се е показало, най-добре са писали тъкмо църковни хора: монаси, свещеници, епископи, т. е. хора на Църквата, тъй като те най-добре могат да я разберат и схванат.

2. От съвременниците на Джоко Слиепчевич, които са се занимавали със същото дело, някои вече споменахме, макар и само за илюстрация. Тук накратко ще се спрем на тях, за да се попълни картината именно на творчеството на Джоко Слиепчевич.

Струва ни се, че между тях особено внимание заслужава Миодраг Ал. Пуркович (Пожаревац, 1907 г. – Лондон, 1976 г.). Той има същата житейска съдба както и Джоко Слиепчевич. По образование е историк, ученик на белградската историческа школа между двете световни воини, занимава се почти изключително със сръбската църковна история през средните векове. Докторската му теза е Авиньонските папи и сръбската страна (Пожаревац, 1934 г.). В емиграция преподава известно време История на Сръбската православна църква в семинарията в Дорчестър, а от 1948 г. до смъртта си през 1976 г. е доживотен секретар на Сръбската църковно-училищна община в Лондон. Миодраг Пуркович (виж М. Шуиц в Енциклопедија српске историографије,[1] с. 601) е прецизен изследовател на сръбските средни векове със силен усет за синтеза, за употребата и за свързването на често пъти оскъдните и объркани извори. В областта на нашата история се занимава с отделните личности и чрез тях разглежда времето, събитието, епохата. Тук ще приведем неговите най-важни изследвания: Хилендарските игумени от средните векове (1940 г., в съавторство с В. Мошин), Принцесите от дома на Неманичи, дъщерите на княз Лазар (1957 г.). В Дюселдорф посмъртно излиза трудът му Сръбските патриарси от средните векове (1976 г.), а след това и Княз и деспот Стефан Лазаревич (1983 г.).

От тези, които са имали щастието да останат в страната след Втората световна война и са станали известни, трябва да споменем прот. Радослав Груич (1878-1955 г.; виж: Кашић, Д. „Др. Радослав Грујић“ – В: Богословље, 1980, с. 47-71). Той преживява двете световни воини, като в периода на Втората подпомага бежанците в Белград и връща църковните ценности и утвар от бившата Независима държава Хърватия.[2] Преди това, през 1909 г., по повод на процеса срещу петдесет и тримата сърби в Загреб пише Апология на сърбите в Хърватия и Славония.[3] Новата югославска власт изгонва църковния историк прот. Радослав Груич от Белградския университет и го лишава от сръбско гражданство. Умрял е в 1955 г. Сега почива в манастира „Гргетег“. На катедрата по История на Сръбската православна църква в Богословският факултет го наследява Любомир Дуркович-Якшич (1907-1997 г.; виж Р. Попович в Енциклопедија српске историографије, с. 362). По образование също така е богослов (завършил е Богословския факултет и Философския факултет, група история, и Правния факултет на Белградския университет). Доцент е по История на Сръбската православна църква от 1947 до 1954 г., когато преминава на работа в университетската библиотека в Белградския университет, където остава до пенсионирането си през 1997 г. Наистина за кратко, на катедрата по История на Сръбската православна църква го наследява Драгослав Станкович (1912-1966 г., виж Кашич, Д. „Др. Драгослав Станкович“ – В: Богословље, 1980, с. 171-173). По образование той е историк. Преди Втората световна война е доцент и извънреден професор в Белградския университет. След Втората световна война е лишен от преподавателски права и макар и още млад е пенсиониран. Преди това кратко време работи като служител в Патриаршията в Белград, а след това става редовен професор по История на Сръбската православна църква в Богословският факултет в Белград (1955-1958 г.). Научната му кариера е прекъсната насилствено. Като хорунован професор по история на Сръбската православна църква през 60-те години започва прот. Душан Кашич (1914-1990 г.; виж П. Пузович в Богословље, 1992, с. 97-102). Също така богослов по образование, ректор на Белградската семинария и църковен историк, занимаващ се най-вече с историята на Сръбската православна църква в Хърватия и Славония (сред по-известните му трудове са Сръбските манастири в Хърватия и Славония; Сръбското население и църквите в северна Хърватия и Славония; Марчанската уния). Сега на същата катедра е прот. Предраг Пузович (р. 1950 г.), който се занимава най-вече с църковната история през 18 и 19 в. (сред по-значителните му изследвания са Приноси за историята на Православната църква, т. 1-2, Ниш-Белград, 1997-2000 г.; Разколът в Сръбската православна църква – Македонският църковен въпрос, 1997 г.; Кратка история на Сръбската православна църква (1219-2000).

От значителните съвременни изследователи на полето на нашето духовно минало значителен е Райко Веселинович (1912-1987 г.) – богослов, музеен работник и архивист, изследовател на църковната история през 17 и 18 в., издал два малки учебника История на Сръбската православна църква с народна история, ч. 1 и 2 (1966 г.). Също така и блаженопочившият епископ на Шумадийска епархия Сава (Вукович; 1930-2001 г.), който наред с литургическите теми успешно се занимава и с историята на Сръбската църква. Първият и досега е единственият след Втората световна война академик-църковник в Белградската академия за наука и изкуство. Значителни са трудовете му: История на Сръбската православна църква в Америка и Канада 1891-1941 (1994 г.); Сръбските йерарси (1996 г.) и Гробните места на сръбските архиерей. От нашите съвременни богослови-историци трябва да споменем протод. Станимир Спасович, еп. Атанасий (Йевтич), Живорад Янкович, Слободан Милеуснич, прот. Радомир Попович, както и достигналите творческа възраст представители на най-младото поколение работници на това поле.

Този само бегъл преглед на личностите, които в изминалия 20 в. са се занимавали с историята на Сръбската православна църква, показва, наред с всичко останало, доста нередовното състояние и тежки условия, в които църквата и нейните труженици са живели и работили. Естествено, трябва да очакваме по-добри времена и условия и за занимаването с историята на Сръбската православна църква като наука. Трябва обаче със съжаление да констатираме факта, че днес историята на Сръбската православна църква се преподава и изучава само в сръбските православни семинарии, в Богословския факултет на Белградският университет, в Либъртивил[4] (до Чикаго) и в Духовната академия в гр. Сърбин (Република Сръбска[5]). Смятаме, че това е много малко. Не би трябвало и по-нататък с историята на Сръбската православна църква да се занимават отделни въодушевени и ентусиазирани учени, какъвто без съмнение е и починалия Джоко Слиепчевич, както и всички споменати тук наши историци. Проучването на историята на Сръбската православна църква би трябвало да се институционализира, да се образува, да кажем, „Институт за историята на Сръбската църква“, който би обединил всички учени, изследователи и сътрудници за проучване на всички епохи от нейното богато минало.

Превод: прот. Петър Петров

* Поповић, Р. „Др Ђоко Слијепчевич – историчар Српске православне Цркве“ – Српска црква у историји, Београд 2007, с. 317-325; за първи път текстът е публикуван в: Богословље, 2, 2003, с. 269-274; лекция, изнесена на 30.9.2002 г. в Богословския факултет на Белградския университет, на симпозиум, посветен на д-р Джоко Слиепчевич по повод получаването на неговата лична библиотека, която той завещава на този факултет (бел. прев.).