Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

„На всичко видимо и невидимо“

Четвъртък, 24 Септември 2020 Написана от Олга Седакова

Olga SedakovaКакто всички ние тук помним, цялото сътворено мироздание се разделя на видимо и невидимо. Едва след това в него могат да бъдат различавани материално („веществено“) и духовно („умно“,[1] „невеществено“); плътско и безплътно; отнасящо се до света и до онова, което е отвъд света[2] – или пък естествено и свръхестествено… Очевидно обаче, видимото и невидимото са първото и главно различие: целият сътворен свят се състои от видимо и невидимо. Такова е основното положение от Символа на вярата. Тази удивителна картина на мирозданието е достойна за дълго размишление (какво е това сътворено невидимо? – защо на зрението, оптическото възприятие на човека, се придава такова изключително значение, при това не само тук?). Обичайно, без да се замисляме, отделяме невидимото от нашия реален опит, помествайки го някъде в „другия свят“, в пространство, което по своята същност е различно. Надяваме се някога да видим и нещо такова, но не и сега – „в този живот“, „на земята“, „в плът“, в пространството на видимото.

Някога с племенницата ми Даша (тогава тя беше шест) се опитвахме да изучаваме Символа на вярата. Попитах я:

- А човекът отнася ли се към видимите неща?

За мое учудване тя задълго се замисли.

- Не знам.

- Но как така?

- По принцип той, естествено, е видим, но главното в него е невидимо.

След това изяснихме, че тя е имала предвид душата: душата е, която тя не можела да види в човека. За Даша обаче душата все още не беше понятийна картина – както е за възрастните. За нея душата беше, както самата тя каза, „всичко главно“. Продължавайки нейната замисленост, мога да изкажа предположението, че „всичко главно“ е невидимо не просто в одушевените предмети. Че то е невидимо още и в дървото, което гледаме; в историческото събитие, което се случва пред очите ни. То е невидимо, стига да знаем, че невидимо въобще съществува и че неговото присъствие е особено важно; без него можем да решим, че виждаме всичко така, „както си е“. Казано по друг начин, без присъствието на невидимото (в ума, в паметта, в общото разположение на възприятието) ние виждаме съвсем друго видимо. Границата между видимо и невидимо не е пространствена: отсам всичко е видимо, докато оттатък – всичко е невидимо. Може да се каже, че всичко видимо е пълно с невидимо. И дори нещо повече: че невидимото, това е тази светлина, при която ние виждаме видимото. Зрението, оптическото възприятие е немислимо без светлина. Всичко, което ние виждаме, ние виждаме при някаква светлина. Самото зрение Господ нарича „светлина за душата“.[3] В последните беседи на владиката [митр. Антоний (Блум)] постоянно преминава темата за полумрака, сумрака, в който е потопен нашият свят.

Вярата, според определението на св. ап. Павел (Евр. 11:1), е свързана с невидимите неща. Увереност в невидимите неща – с тази половина от определението на св. ап. Павел за вярата е озаглавена книгата с последните беседи на владика Антоний. С увереността в невидимото е свързана определена неувереност във видимите неща. С нея е свързана и темата за сумрака на тукашното обясняване на нещата – в противен случай би могло да не се съмняваме, че нашият свят е обяснен открай-докрай.

Ако мирозданието се различава главно като видимо и невидимо, то и човекът стои преди всичко като виждащо същество. Неговите постъпки, неговите мисли и чувства вече следват от това как той вижда видимото („ако окото ви е чисто…“[4]). Във възпитаването на зрението, във виждането на видимото се заключава култивирането на човека. Другите, „неоптичните“ очи, възприемащите невидимото, е прието да бъдат наричани „очите на сърцето“, „„умствен взор“. На мене ми изглежда важно да мислим, че това не са някакви „втори очи“, а светлината, при която виждат „първите очи“. За съжаление, в обичайната религиозна практика ние слушаме за това съвсем малко. Там винаги се говори за делата, за помислите, за чувствата. За тази слепота към невидимото (а следователно и към видимото), от която възникват всички безобразия, обикновено не се отваря и дума.

- Ние сме очи – каза той – не свои:
Чрез нас любовта гледа земното страдание.

Това са стихове на Виктор Кривулин. Този, комуто се е удало да възприеме за себе си възгледа на владика Антоний, е гледал с тези именно очи.

2013 г.

Превод: Борис Маринов

* Седакова, О. „ Видимым же всем и невидимым“ – Изказване пред Четвъртата конференция, посветена на наследството на Сурожки митр. Антоний (Блум), Москва, 13-15 септември 2013 г.; преводът е според текста, публикуван на личната страница на автора – тук (бел. прев.).

[1] По смисъла на „ноетично“, свързано с ума – νοῦς (бел. прев.).
[2] В оригиналния текст „мирное и премирное“: от рус. „мир“ – „свят“ в значението на „космос“, „вселена“, „мироздание“, „поднебесното“ и др. (бел. прев.).
[3] Срв. Мат. 6:22-23; Лука 11:33-36 (бел. прев.).
[4] Пак там (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/68ra8 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме