Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Православието и западното християнство: своеобразна европейска културна война?

Петък, 04 Септември 2020 Написана от Свещ. Джон Макгъкин

Fr John McGuckinГоляма е радостта от възможността да почетем Ярослав Пеликан, един от водещите интерпретатори на християнската история и ненадминат автор, ако у един писател ценим умението да съчетава историческата коректност с богословската чувствителност – това трудно постижимо, но особено необходимо равновесие, рядко срещано сред основните книги в нашата област.

Равновесието или неговата липса ще бъде в центъра на голяма част от размислите в настоящото есе.[1] Подобно на френския композитор Ерик Сати,[2] давал указания за изпълнението на своите произведения чрез надписи върху партитурите като „във форма на круша“ или указания за динамиката като „леко като суфле“, и аз ще се постарая моето изказване да е добре подредено и балансирано. То ще бъде във форма на пространно изложение и, подобно на Галската война на Цезар, ще бъде в три части: 1) плачевното състояние на нещата днес; 2) как стигнахме дотук; 3) какво вие трябва да направите по въпроса. Ще сторя това не толкова au forme du poire,[3] а по-скоро по подобие на човечето от рекламата за автомобилни гуми на „Мишлен“ – едро в горната си част, но все по-тънко в долната. Имам ясна представа как се стигна дотам да бъдем пародирани като екзотична, мрачна и реакционна църква, ала имам само неясни надежди как да излезем от този капан и да заемем полагащото ни се място, като сами изграждаме и описваме нашата идентичност, а не възприемаме описанието на другите.

Колониалният манталитет

„Ние от Изтока…“ е фраза, изричана често от говорителите на Православната църква в днешната епоха, която се отличава с толкова голяма интелектуална мобилност и улеснен обмен на информация, че богословите от миналото (а не изключвам и някои от настоящето) биха онемели (ако това изобщо е възможно за един богослов). В сравнение с епохата, в която един ученик на Евагрий[4] в продължение на седмица е размишлявал върху един стих от Sententiae,[5] днес за същото време ние имаме възможността да изчетем или поне да прелистим книги, списания и всекидневници, и да видим толкова блестящи образи, колкото литература и символи един образован човек в древността е възприемал през целия си живот.

Сред този главозамайващ интелектуален бързей, над който виси грандиозният и кичозен надпис „постмодернизъм“, фразата „Ние от Изтока“ се носи уверено по умствения хоризонт и напредва с достойнство като графиня, крачеща по килим. Тази фраза обикновено предхожда опит за обяснение на нашата религиозна идентичност като православни, отнесена към или по-често противопоставена на по-разпространените в Западна Европа римокатолически или протестантски мисловни нагласи. Фразата притежава особена елегантност, ала тя бързо губи част от блясъка си, когато се окаже, че въпросният „Изток“ е всъщност Ийст Вилидж в Ню Йорк, Източна Пенсилвания или Ийст Енд в Лондон, все места, където днес е по-вероятно човек да срещне православни, заинтригувани от икуменическия диалог със „Запада“, отколкото в някакъв предполагаем и въображаем Ориент.

Тази фраза говори много за подхода на православието към диалога със Западна Европа, който все още се изгражда – нима това не е рецидив от orientalisme, фалшивата претенция за екзотичност, описана от Едуард Саид и други автори, зад която обикновено се прикриват безвкусни колониални идеологии, независимо дали изразявани от доминиращите носители, или от подчинените им подражатели. Нищо не разкрива толкова ярко колониалния манталитет, колкото желанието да се припознае езикът и ценностната система на доминиращата култура. Следващата книга на Саид, Отразяването на исляма, тъжно показва как отразяването на живота и цивилизацията в ислямските страни от европейските и американските медии няма почти никаква връзка с реалността на живота и опита на милиони хора там, макар че парадоксално този начин на отразяване кара някои от тези хора да се опитват да удовлетворят химеричните очаквания да бъдат „опасният друг“. Това „отразяване“, посочва Саид, което винаги настоява, че е искрено „отразяване от място“, всъщност е по-скоро „прикриване, изкривяване“. Хората, изучавали начина, по който православието е отразявано от съвременните медии, биха могли да напишат подобна книга и по този проблем.

Макар „Ние от Изтока“ да изглежда твърде разграничаващо изказване, поучително изявление в стил „Чули сте да се говори, но аз ви казвам…“, фразата всъщност далеч не казва това. Тя е път към самоидентификация, опит за вписване в доминиращия дискурс. Може би тъкмо затова православието на Запад толкова често се възползва от скучните лингвистични конвенции на този фалшив ориентализъм. Братята и сестрите ни в Източна Европа и по-далече приемат нас, православните на Запад, за богатата църква. Ала дори тук ние сме бедни и опърпани, поне по отношение на интелектуалната среда. Нямам предвид, че нямаме какво достойно да споделим, а че все още се възстановяваме икономически и емоционално от историческите обрати.

Две от нещата, за които съжалявам най-много (съзнателно пропускам вековете страдания на безброй православни мъченици) са, първо, изчезването на силната и устойчива православна аристокрация, която във Византия, а още повече в западноевропейската култура от Късното средновековие, е насърчавала интелектуалния живот и църковната ревност чрез своята подкрепа и влияние, и второ, унищожаването и заличаването на православните институции за висше образование – библиотеките, университетите и училищата, които се превръщат в ядро за културното развитие на протестантството и римокатолицизма. Все още сме поколения, далеч от успешното възстановяване на второто. А първото е загуба, която вероятно никога няма да може да бъде възстановена видимо, и тази липса ни оставя с църковни структури, в които свещеническите и монашеските гласове имат своята последователност и яснота, ала гласът на миряните, воден и изказван в миналото от византийската аристокрация, днес звучи като безгласен, сънен и объркан гигант.

В тази ситуация, със съзнание за нашите велики традиции в литургичната и светотайнствена практика, в духовната и евангелска почтеност намираме, прибягвайки към самоиронията, убежище във фразата „Ние от Изтока“, макар че, когато сме в по-трезво състояние на духа, си задаваме въпроса дали има смисъл да продължаваме да говорим за православието като феномен на Изтока. Колко дълго е уместно да бъдем милет, пленена и подчинена раса? Докога, в този ред на мисли, ще бъдем имигранти? Докога можем да се идентифицираме като православни „обръщенци“?

Всичко това вече се промени. Много повече гърци живеят в Америка и Австралия, отколкото в самата Гърция. Християнството в своите древни земи – Египет, Палестина, Анатолѝя и Сирия, е почти задушено демографски, както ни показва трогателната, но тъжна книга От Свещената планина на Уилям Далримпъл.[6] Великите приноси към световното християнско самосъзнание и идентичност на тези общности – на православните араби, копти, етиопци, сирийци и арменците в Йерусалим, например, продължават да бъдат внасяни „контрабандно“ в останалия свят по случайни канали, като диаспората в Америка или чрез Световния съвет на църквите и различните му комитети. Истината е, че след възхода на исляма и мощното му разширение на Запад центърът на християнството географски се е измествало все повече на Запад и днес неговата политическа и географска ос се намира в пределите на Америка, а към 2050 г. ще бъде на юг от нейните граници.

Нима днес смятаме, че руснаците са ориенталци? Преди години прозорливият о. Александър Шмеман обърна внимание точно на това, казвайки:

Само в тази свободна среща със света Русия се превръща в самата себе си, израства в целия си ръст и намира своето призвание, а това призвание е да преодолее онзи страшен разрив между Изтока и Запада, който започва още през Средновековието и представлява основния грях на целия християнски свят. В Русия много спорят върху Изтока и Запада, но на практика самата Русия е тази, която припомня отдавна изгубената в европейското съзнание истина, че самото противопоставяне е не само лъжовно, но и греховно – защото засяга изначалното единство на християнския свят, чиято история възхожда към чудото на Петдесетница. Всичко добро, което Русия е създала в своята история, е резултат от вътрешното примирение на източното и западното, т. е. това е истинският и неумиращ плод, израснал от нейните византийски семена, но успял да узрее едва когато се включва отново в общата история на християнския свят.[7]

Само псевдоориентализмът се вкопчва като в мачта в идеята за източния манталитет, забравяйки, че самите византийци разглеждат своята култура като християнски израз на ромейскостта, т. е. на християнския Рим, израз не латински, гръцки, египетски или сирийски, а плодороден синтез между всички тях, основа на вселенската християнска принадлежност и съзнание, които превъзмогват патологичната фрагментация на схизмите, национализмите, деноминациите и издигат като водеща идеята за християнската католичност, вселенскост. Гръкохристиянската цивилизация е самата основа на Европа, а не нейно екзотично отроче. Въпреки това днес дори тази първоначална средиземноморско-европейска идентичност вече е изместена и ние по-лесно се възползваме от богословски по-чистите и над-етнически маркери на католичността, дали възможност на християнската цивилизация да израсне въз основа на различните национализми.

Трайното влияние на Гибън

Ала „византинизмът“ все пак си остава черното було, което покрива възприятието на нашата християнска традиция. До средата на 20 в. като клише доминира негативното описание на Византия от Гибън, според което бляскавият церемониал и политическите интриги били доказателство за „слабостта“ и ориенталските влияния, които изсмуквали „мъжествеността“ на византийците, а сетне като зараза се пренесли в руската душа, отслабвайки претенциите ѝ за място в семейството на европейските държави. По същия начин и като част от същия колониален ориентализъм, с православието се обяснява тъмната склонност на митичната руска душа, която копнеела по мрачния абсолютизъм на византинизма. Възможно ли е някой все още да приема това сериозно? Човек си спомня за св. Ириней, който, изтощен от четенето на гностически текстове, казал: „Достатъчно е да ги опишеш, за да ги опровергаеш“. Ала отговорът на въпроса е положителен. Все още има хора, които приемат описаното по-горе за достоверно. Прочетете само Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред[8] на Самюъл Хънтингтън или Защо падат ангелите?[9] на Виктория Кларк,[10] за да видите отново закачливо да ни намигват много от онези познати лица. На Запад, поне така се твърди, господстват светлината, разумът и порядъкът. В зависимост от епохата, в която се пише, това могат да бъдат римокатолическата, протестантската или либерално-секуларна светлина, разум и ред. Докато на Изток: Майко мила! Майко мила!

Образът на Византия, изграден от влиятелната книга на Гибън Залез и упадък на Римската империя е изключително трудно да бъде преодолян в западноевропейските и американските научни изследвания до последната четвърт на 20 в. Устойчивостта на това предубеждение е поддържана в един глас от много изследователи – привърженици както на средиземноморско-римокатолическата, така и на северноевропейско-протестантската страна на разделението – защото омаловажаването на Византия, и особено на религиозните аспекти в нейната култура, обслужва всички идеологически фронтове в европейските изследвания от Ранната модерност и е подплатено от постреформаторските римокатолически и протестантски представи за културно и религиозно превъзходство.

Големият наратив за Западната църква, доминиран от устойчивата тема (почти Idée maîtresse[11]) за поглъщането и преодоляването на императорската власт от папската монархия, съвпада с омаловажаването на византийския политически модел. За да блесне по-ярко латинският гений за порядък, яснота и авторитет, често източнохристиянската общност е окарикатурявана като хаотична, недисциплинирана и лукава. Добре познатият контраст между Бенедиктинския орден с неговия общежителен социален gravitas,[12] от една страна, и странстващите византийски монаси с трескави очи, от друга, е повтарян до степен да се превърне в траен религиозен мотив. Това, че тези представи са плод на злонамерено изопачаване на фактите, е без значение.[13]

За протестантския свят идеята за общество, което се стреми към изключително близки отношения – в идеалния си вид към хармонична συμφωνία – между църквата и държавата, която обединява концепциите за военна мощ и религиозно православие въз основа на фундаменталната религиозна предпоставка, че границите на християнското царство на земята представляват, също като във времето на праведните царе на Израил, възможното земно проявление на самото Царство Божие, внася смут и ужас у хората, които съвсем скоро са излезли от кръвопролитните религиозни войни на ранномодерна Европа. Тази идея и днес продължава да бъде приемана за шокираща, особено в държави, чиито дълбоко вкоренени протестантски политически принципи до голяма степен са забравени. Дори в наше време, когато малцина знаят каквото и да било за историята на Византия, последното определение от тази презрителна триада – хаотична, недисциплинирана, лукава – се е запазило във всекидневната реч. „Византийско“ продължава да бъде синоним на целенасочено двуличие и често се използва сред по-образованите обществени групи (лично аз съм чувал думата да се употребява в този смисъл неведнъж в заседателните зали на университетите), които нямат никакво съзнание за обидата, която нанасят на почти всеки прилично образован представител на православната християнска традиция, който може да ги чуе.

Самият термин „византийски“ е неологизъм, още едно създание на британската наука, наложен империалистически към свят и култура, които никога не биха приели подобно определение – и по тази причина то си остава същностно расистко, както „ескимос“, „червен индианец“ или „циганин“. Целта на този неологизъм е да отрече очевидната истина, че съществува приемственост между римляните от „Късната античност“[14] и римляните от гръкоезичното Средиземноморие и Близкия изток, обединени около великата столица, „Новия Рим“, Константинопол. Византийците, които се смятат просто за гръкоезични християни, инстинктивно се възприемали тъкмо за такива – ромеи, християнизирани римляни, ала не и за гърци, защото определението ἕλληνες било запазено за езичниците и никога не се употребявало за византийците. Идентичността на православните не се състояла в това да бъдат един от многото народи, а да бъдат Църквата на земята, да имат глобално съзнание, вселенски обхват и трансцендентна съдба.

Причините за презрението на Гибън са отчасти расистки, отчасти империалистически. Тезата му, тихомълком открадната от Монтескьо,[15] най-просто гласи, че във Византия „простотата на римските маниери е необратимо покварена от царствените преструвки на азиатските дворове“.[16] Това говори, несъмнено, много за характера на Гибън – човек на Просвещението от 18 в., който мрази абсолютизма, особено крайностите на монархическия автократизъм, на които е свидетел; а също и удивен агностик, дълбок противник на всички форми на популярна набожност, които не съвпадат със собствените му (несъзнателно империалистични) възгледи за фундаменталното вписване на религиозния порив в социално-етическия. В по-горния цитат виждаме ясно изразени двете негови любими тези – първо, че Византия е пример за упадък, защото подчинява „класическата“ римска pietas на ориентализиращото и упадъчно християнско влияние, най-вече заради склонността си към послушание (възприемането на монархическия абсолютизъм, упражняван било от владетели, било от свещеници); и второ, че тя е срамен пример за пасивност, свидетелство за което е отклоняването на гражданските добродетели към мистицизма и аскетическото отшелничество.[17] И двете представи за пасивност са следствие от неговото разбиране за мъжественост. Гибън очевидно е бил истински мъж, обзет от тревогите на „истинския мъж“.

В очакване на похитителя

Едва ли е нужно да се казва, че такава тъкмо е гледната точка на orientalisme. За Гибън обаче в ролята на наложницата са по-скоро пасивните, замечтани (или леко истерични) монаси, отколкото едричките дами, полегнали в турските бани, символ на ориентализма и нарисувани от по-известните художници на 19 в. Връщам се за миг към Едуард Саид, за да припомня, че в заключението си на своя преглед как неговата собствена палестинско-арабска културна история е окарикатурена в медиите и изкуството, той изказва изумлението си от „покварените научни изследвания“, създали изкривен образ на реалността, чиято цел е да обслужват собствените им цели.[18] Аверил Камерън, една от водещите византоложки в Англия днес, обяснява връзката между тази ἀπολογία и „изкривеното“[19] възприятие на пейоративния термин „византинизъм“. Тя казва:

Изкривената гледна точка може да бъде забелязана и в научната работа, литературата и популярното въображение и да бъде приложена както към визуалните, така и към менталните представи. Това, което виждаме, също както това, което четем, не на последно място е резултат от онова, което самите ние внасяме в разглеждания обект. В този конкретен, но устойчив пример византийците са натоварени с предполагаемите характеристики на арабите в ориенталистическата литература – пасивност, разделение, непочтеност и корумпираност. Целият дискурс налага представата за византийската цивилизация като за одалиска в османски харем, която очаква да бъде похитена и обладана от западния ориенталист.

Казаното за западноевропейските изследвания на „Ориента“ като цяло, може да бъде отнесено и към почти всички исторически и богословски анализи на православието през 19 и 20 в. Американските и европейските анализатори целенасочено омаловажават „Изтока“ в опит да го подчинят на спорещите програми на латинското християнство, което изживява шумен бракоразводен процес в резултат от появата на протестантизма и римокатолицизма след разпада на Средновековната църква. Един от най-добрите примери за този начин на мислене, който, разбира се, е само част от възможния цял каталог на такива страшни и късогледи предубеждения, които могат да бъдат изчетени за православието, представляват творбите отпреди един век на британския римокатолически богослов Адриан Фортескю.[20]

За съжаление, и донякъде по ирония, тази представа за очакването на похитителя е и начинът, по който учените от Източна Европа, определящи себе си като наследници на византийската интелектуална традиция, гледат към историческите реалности в латинско-византийските културни взаимоотношения, поне в политическата и културната област. Плячкосването на Константинопол от кръстоносците през 13 в., изнасилването на монахини от християнски войници, оскверняването на църкви от рицарите кръстоносци, слепи за всичко, освен за плячка, не оставя и капка съмнение в представите на потърпевшите и на почти всички изследователи от Източна Европа след това, че интересът на наблюдателя похитител е само прелюдия към агресивни набези, след като Византия е отслабена военно, и че целта на тези действия е да бъде унищожена достойната за почит християнска култура, чиито възгледи обаче влизат в обезпокоително противоречие с новите тоталитаризми на Запада. Смущаващо е да се чуват едни и същи исторически епизоди, припомняни всеки път, когато се обсъжда въпросът за собствеността върху църквите – като например в днешните спорове между римокатолиците от източен обряд и православните. Като ирландец всичко това ми е твърде добре познато и ми напомня за изумлението ми от горчивите сблъсъци в детството ми в Англия между две иначе учудващо близки имигрантски движения, фиксирани върху крал Били и битката при Бойн[21] – друг колониален епизод, който светът нито познава, нито се интересува от него, но който сякаш обединява и твърде удобно обслужва патологиите на идентичността, разделяща римокатолическа и протестантска Ирландия.

Връщайки се към присъщия на британската традиция колониализъм във византийско-православните изследвания,[22] Камерън цитира примера на Костас Карас, проницателен грък, образован в Англия с типичните възгледи при изучаването на класицизма. Той изтъква пред своите читатели смешните безсмислици, които почти всяко британско дете, учило до 60-те години на миналия век, приемало почти като „евангелие“: „Постоянно се повтаря, че Гърция има лошия късмет да бъде страна, която няма история на приемственост между Античността и 19 в.“.[23] Необходимо е било един грък в Англия да покаже каква глупост съдържа тази заблуда – дотолкова това твърдение се е било утвърдило като фундаментална аксиома.

Този начин на мислене е широко разпространен и в сериозните изследвания на православната история и култура. Никъде това не е по-видимо от книгата на Леки[24] История на европейските нрави, публикувана през 1869 г. В нея откриваме архетипен и могъщ коктейл от расистка ксенофобия и протестантски културен империализъм от 19 в. Леки отрича повече от хилядагодишната източноримска християнска култура със спираща дъха помпозност: „Присъдата на историята над Византийската империя, с незначителни изключения, е, че това е най-низшата и окаяна форма, позната в човешката цивилизация“.[25] В своето изследване Камерън посочва, че много от водещите британски византолози, повечето от които дълбоко потопени в класическата епоха, сами приемат за необходимо по неясни психологически причини да обезценят и омаловажат обекта на собствените си изследвания, на който се оказват самотни носители. Твърди се, че Ромили Дженкинс[26] е изказвал „презрение към византийската традиция“,[27] а според Сирил Манго[28] Дженкинс приемал тази традиция за „мрачен и нетолерантен деспотизъм“ под „мъртвата хватка на православието“.[29] Друг известен британски византолог, Дж. Б. Бъри,[30] обобщава своето лично мнение с думи, излезли сякаш изпод перото на самия Гибън: „Константин поставя началото на хилядолетие, в което разумът бил окован, мисълта – поробена, а познанието не напредва“.[31] В своите спомени Норман Бейнс описва Бъри като човек, за когото „идеалът в научното изследване е то да бъде арктически студено в своята въздържаност“.[32]

Камерън има предвид точно това, когато отбелязва, че тази студена и „позитивистка“ резервираност едва прикрива своето раздразнение от главните злодеи и престъпници – религията и романтизма. Не е ли вярно, питал Бъри, че християнството и въображаемата емпатия (романтичният начин на писане) винаги са били препятствие пред изследването на Рим?[33] Византия е толкова безвкусна за чувствителността на саксонците, тъкмо защото съчетава религията и романтизма с безсрамен ентусиазъм, което се изразява в типичното гръцко безгрижие, превърнало дори обичайния поздрав (толкова различен от резервирания британски „Good morning“) в призива χαίρετε: „Радвайте се!“.

Нови хоризонти в науката

Възможността тези предразсъдъци да бъдат изровени и изхвърлени, дълго време е препятствана от поколения археолози, школувани в този начин на мислене, но промяната стана възможна след отслабването на доминацията на западните религиозни ортодоксии върху факултетите по богословие и история на религиите през втората половина на 20 в., позволило нарастването на интереса към мултикултурната религиозна мисъл и опит, често в синхрон с новите методи на изследване, свързани с постмодернизма и постколониализма. Днес класическите факултети започват да отварят учебните си програми към изследванията на Късната античност и на Византия, дори и те да продължават да имат статут на второстепенни области в рамките на основната научна сфера. По-голямата част от проектите в тази област продължават да бъдат фокусирани върху военната история или социалнополитическата организация – сериозни „светски“ проблемни полета, и по тази причина приемани за достатъчно „мъжествени“, но все пак някои проекти се насочиха по нов начин към изучаването на въпроса за монашеския аскетизъм,[34] а интересът към агиографията на Късната античност през втората половина на 20 в. се превърна в същински стимул за развитие на залинялата патристика.

Към началото на 21 в. византийската религиозна мисъл си оставаше все така рядка птица в учебните планове на западните университети, когато се откри възможността за промяна, а днес понякога дори е наричана „гореща тема“.[35] Ако успее да надживее тези ласкателства, тя може и да успее да се наложи като сериозен елемент в общите учебни програми. Възможно е дори да настъпи ден, когато отсъствието на единадесет века християнска политическа и религиозна култура от стандартните учебни програми за богословската история на Запада[36] ще се разглежда като пропуск, на който няма да е нужно да се обръща внимание. Кой знае? Има окуражителни знаци в това отношение, не на последно място сред които е и възможно най-задълбоченото и внимателно изложение на историята на православното богословие във втория том на Християнската традиция на Ярослав Пеликан. А на домашния фронт неоценимо беше въздействието в това отношение на православните богослови и историци от „Св. Владимир“, постигнато както чрез четените от тях курсове, така и чрез издадени от тях книги. Могат да бъдат добавени и други, не толкова влиятелни опити, макар и те да не са лишени от куриозни моменти. Тези опити бяха направени главно от римокатолици, заинтересовани от икуменизма. Така доминиканският богослов М. Ж. Льо Гийу, задълбочен познавач на историята на Византия, беше поканен от Даниел Ропс да представи в примирителна светлина православието в Енциклопедията на римокатолицизма през 20 в. Предполагам, не по вина на автора, написаната от него книга излезе като Том 14 в подсекцията, озаглавена „Извън Църквата“. Цялостният подход на Льо Гийу е ценен и често проницателен и все пак, сякаш въпреки него, ние отново сме представени до голяма степен като загадъчна наложница:

Западната църква придаде [на Литургията] известна трезвост, за която е характерна видима „оголеност“, дори абстрактност, която я отличава от разточителството на източните ритуали. Но акцентът, поставян съответно върху Изтока и Запада, всъщност не е доказателство за сериозни фундаментални противоречия, както някои настояват. Повтаряме, че обобщенията винаги са повърхностни, и трябва да се признае, че Изтокът не е напълно лишен от уважение към рационалната мисъл.[37]

По-позитивният образ на православието и Византия е поддържал жив духа ни сред неправославните изследователи и в по-мрачни времена. Дори и да не можеха да избягат напълно от уловките на екзотиката, поколения поети и историци на изкуството откриваха в този регион много достойно за възхищение. Посетителите на Леванта често се завръщаха у дома увлечени от интереса си към този регион, след като бяха разбрали как древните религиозни култури и раннохристиянското изкуство са успели да оцелеят въпреки тежкото потисничество. Вместо очакваните упадък и изчерпване първите западни пътешественици по следите на Византия в османския Левант забелязват, че там религиозната култура е открила възможност за дългосрочна политическа съпротива и е подхранвала стремежа към свобода, дори когато е била изложена на жестока репресия. Понякога поетите приличат на авантюристите – като Байрон, легендата за когото продължава да има място в сърцата на много гърци въпреки усилията, които британските политици полагат за осуетяването на Мегали идеята.[38]

Поетите и артистите, а в последно време и историците на музиката запазиха жив по-позитивния образ за Византия като нещо подобно на легендарното царство на елфите от трилогията на Толкин Властелинът на пръстените, царство на изгубена красота и благородство, съхранена в тъжната мистика на своя упадък. Този образ е по-благоразположен от онзи на софистите на Просвещението, но може да бъде все така подвеждащ. Дългият и бавен упадък на Византия, както е описван, може да бъде представен с патос само от тези, които не познават реалностите на повишеното данъчно облагане, съпроводени с упадъка в градската инфраструктура и на системите за социална подкрепа. С други думи, представата за лебедова песен, изпята със сърцераздирателен патос, се превръща в надгробен химн, който не може да бъде полезна категория за исторически анализ. За Йейтс, потопен все повече в мистицизма и експериментите, Византия е обект на все по-голям интерес. На едно място той признава, че ако му се открие възможност да пътува назад във времето към друга историческа епоха, ще поиска да отиде във Византия:

И там, в някое усамотено магазинче за вино, ще открия някой философ, работещ върху мозайките, който ще отговори на всичките ми въпроси… Мисля, че в ранната Византия, както никога преди или след това в писаната история, религиозният, естетическият и практическият живот са били съединени в едно цяло.[39]

Може и така да е било. Култура, която щампова върху монетите и хлябовете си образа на Христос, свидетелства за сливането на религия и всекидневие, което я отличава както от нейните предшественици, така и от по-късните примери в християнската епоха. Ала работникът по мозайките на Йейтс – друг образ на честния обикновен човек, цигуларят от Дуни[40] в хитон – е възможно в реалността и да уплаши до смърт този изтънчен и свръхчувствителен поет. Йейтс ни е завещал незабравими стихове, а и несъмнено окото му е добре подготвено за религиозния характер на видяното от него. Без съмнение познавате стиховете, описващи състоянието на човека между смъртността и очакваното преображение.[41]

Човекът остарял е жалко нещо,
балтон в парцали. Със една утеха –
душата му да хвали най-горещо
парцалите по смъртната си дреха,
да пляска с длани, да възпява вещо
днес онова, що вчера ѝ отнеха.
Затуй отплувах аз във тоя свят
за към Византион, светия град.

О, мъдреци, в огньовете свещени,
застанали като в мозайка златна,
елате в кръг, учете, вдъхновени,
душата ми на песен благодатна,
че тя със страст завързана за мене,
сама не знае свойта страст обратна.
Глътнете я, та да изчезне тя
в измисления трик на вечността.

Затова нека ни бъде простено, ако се заиграваме с този бляскав и по-мил образ на Византия, отразен във великите стихове на Йейтс.

Ала той все пак си остава мираж, докато реалността ни зове. Сега, когато се открива новата учебна година, на мен се падна задачата да изтупам от праха и да чета в Обединената богословска семинария първия учебен курс, посветен на византийската мисъл, който е представян в сто шестдесет и осемгодишната история на това уважавано учебно заведение, а следващата година ще бъдем свидетели и на първия подобен курс в двеста и петдесетгодишната история на Колумбийския университет, посветен тъкмо на византийската религия. Дори и само тези факти са доказателство за казаното вече за белите петна, породени от тази културна хегемония. Като съвременни изследователи можем да се възползваме от множество задълбочени критични издания, преведени първични извори и вторични изследвания, всяко от които има своята тежест и престиж, източници, които позволяват на англоезичните читатели, които не владеят гръцки или славянски езици, най-накрая да се докоснат до тази област уверено и с полза.

И сега, когато най-накрая можем да се приближим към това изследователско поле и да се задълбочим в него, бихме постъпили благоразумно, ако все пак останем скептични към този мираж на Византия, „Византия на екзотиката и упадъка“, и се опитаме трезво да видим какво можем да научим. Това изследователско поле несъмнено е достатъчно вълнуващо, а и непознато, за да е нужно да се уповаваме на подобни апологетични фантазии от една отминала епоха. Интересът ни към византийската и славянската религиозна култура е изключително важен въпрос за православието, защото той ни разкрива контекста на нашата църковна традиция – както канонична, така и догматична; а интерпретацията на историята в този духовен контекст е от огромна важност за нас днес, ако искаме да устоим на изкушенията на антиквизацията или фундаментализма, които застрашават жизнеността на Църквата.

Усещане за нова идентичност

И така, ако сме научили този урок и сме започнали да различаваме, а и да се съпротивляваме на културния империализъм, наложен ни от псевдовизантинизма, как може това изговаряне на истината да ни помогне за определянето по-коректно на нашата църковна идентичност? Е, фразата „Ние от Изтока“ доказва правилността на думите на словенския мислител Славой Жижек, че доминиращите идеологии се налагат и чрез нашето съучастие в тях. Да помислим как работи апологетиката. Една от непосредствените последици е, че православен богослов, който би искал да се включи в explicatio – в икуменически вътрешнохристиянски диалог, който намира място в книги, написани за неправославни, но четени по същество предимно от православни, често търси нашето самоопределение в категории, заети от латинското християнство. Ще дам само един пример от начетения православен историк о. Димитриос Константилос:

Западният християнски свят страда от редица дилеми, като опозициите между природата и благодатта, вярата и делата, устното предание и тайнството, Писанието и Преданието, клира и миряните, и други богословски проблеми. Православната църква е свободна от такива дилеми и обърквания.[42]

Ако можеше!

Сходни мисли могат да се открият и в анализите на о. Георги Флоровски, който също се възползва от този афористичен стил, изпълнен с антиномии. През голяма част от живота си Флоровски е привлечен от възможността за икуменически пробив. Част от динамиката в неговото разбиране за този пробив е и съпротивата му срещу мотива за мисловното разделение между Изтока и Запада. Както той казва в обръщението си пред Световния съвет на църквите през 1960 г.,

Същинският въпрос пред християнското помирение не се състои в корелацията между паралелни традиции, а тъкмо в реинтеграцията на изкривената традиция. Двете традиции може да изглеждат напълно непримирими, когато са сравнявани и противопоставяни, както това се прави сега. Ала разликите между тях до голяма степен са просто резултат от дезинтеграцията: всъщност те са различия, втвърдени от противоречията.[43]

Това е знаменателно прозрение, макар и да не съм уверен, че днес, петдесет години по-късно, има икуменически богослов, който да храни толкова оптимистичен възглед за реинтеграцията като възможен път напред, тъй като горното изказване крие в себе си въпроса до каква степен западноевропейското християнство днес представлява единна интелектуална традиция и духовна култура.

Николай Зернов завършва своето изследване за Източното християнство с подобно позоваване на клишето за експанзивния Запад, който се нуждае от пасивността на мистичния Изток, за да се впише в новата епоха. Заключителните му бележки са следните:

Може дори да се каже, че тази цивилизация, която днес се смята за християнска, страда от заблудите на своята прекомерно западна гледна точка… Сравнен с бурната и въодушевяваща история на Християнския запад през последните петстотин години, за западния човек Християнският изток изглежда затънал в морален и интелектуален застой, с ограничено развитие и изтощени творчески сили… Днес те стоят един до друг, всеки със своя принос. Западът предлага своята готовност за експеримент, своята последователност в търсенето на истината и защитата на личната свобода; Изтокът се уповава на силата на Светия Дух, на своята непрекъсната традиция в образованието и богопочитанието, на своята вярност към мъдростта на отминалите поколения.[44]

Виждаме, че възприемането на колониалния дневен ред е не просто един от аспектите на популярното православно саморазбиране, а че дори е навлязло в текстовете на известни англоезични православни теоретици. Затова и в края на това есе ще се върна към надеждата, че след края на колониализма ще се появи ново чувство за идентичност, което ще успее да ни открие пътя напред. Вече няма нужда ние, православните, да си слагаме фалшивите мустаци или да си обличаме екзотичните и странни дрехи, които европейските християнски теоретици биха искали да носим. Ние нямаме за цел да бъдем църквата на Изтока, ние разбираме себе си като църквата, която е сърцето и душата на европейската християнска цивилизация – ромейскост, която е толкова широка, колкото е и цялото християнско човечество. И отново о. Александър Шмеман ме е изпреварил със заключителни думи от своята книга Историческият път на православието:

Но както опазването на „православната“ външност не е в състояние да скрие дълбоката криза на съвременната Православна църква, така и модернизмът не е в състояние да измени тази криза. Единственият изход от кризата е и винаги е бил обръщането към Христос, Който е Самата Истина на Църквата, а оттам и овладяването на миналото. Едва тогава в миналото можем да намерим вечното Предание на Църквата и да го различим от безбройните му изменения. Православното съзнание е винаги исторично, винаги включва в себе си миналото, но никога не робува на миналото. „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки“ (Евр. 13:8), така че силата на Църквата не е в миналото, настоящето или бъдещето, а в Христос, Който пребъдва в нея вовеки, за да може всеки от нас – в Него и с Него – да намира смисъла на своя живот.[45]

Струва ми се, че в това се състои същността на нашата надежда – че след поколения потисничество от страна на враждебни световни сили, независимо дали религиозни или нерелигиозни, и след векове на ограничения, налагани от страна на интелектуалните и религиозни теоретици на латинското християнство, световното православие, с възстановени образователни институции, новопридобита независимост и финансова стабилност, сега вече може да започне да загърбва дневния ред, който му е бил наложен от могъщите други, отношението на подозрителна враждебност и чувството за неадекватност, накарали ни да поискаме да възприемем наложения ни колониален образ на реакционни консерватори.

Мога да цитирам и друг известен представител на „Св. Владимир“, о. Йоан Майендорф, изказал подобни мисли преди четиридесет години:

Социалните и политическите последици от тази миграция [на православието към Западна Европа] все още не могат да бъдат очертани напълно, но можем уверено да кажем, че тя ще бъде от голяма важност за историята на християнството. Православната църква вече престана да бъде изключително Източна църква… Преодолявайки националните различия, подготвяйки духовенство, което може да се справи в новите условия, … което може да обедини верността към традицията с нуждите на съвременния свят, православните на Запад могат да придадат изцяло нов смисъл на своята изповед на вярата.[46]

Истината е, че православието просто е Църквата, то не е екзотична деноминация, която, ако се научи да се държи правилно и с кой прибор да се храни правилно, един ден ще бъде допусната на масата заедно с други, нормативно „по-приемливи“ религиозни институции. Не, тя просто е Църквата, която само се опитва да живее Евангелието. Тук, на това място, в това време ние не сме емигранти, ние сме православни американци и също както във всички времена, Църквата преодолява ограниченията на национализма, което е направило възможно и евреи, и гърци да се превърнат в нещо друго в Христа. Вече не сме бедни и некултурни мигранти, дори и някога да сме били такива, също както в Христовата църква няма или не би трябвало да има бедни или богати, а само ученици, които се опитват да се освободят от всичко, което противоречи на призива на бедния Господ, Чиято бедност обогати света. Нашата Литургия, със своите отрезвяващи и повтарящи се ритми, чиято цел е да насочва към молитвата, е много по-малко екзотична от слоновете, които изкачват стълбите на катедралата в Ню Йорк на св. Йоан Богослов на празника на св. Франциск, по-малко екзотична и от танцьорите, въртящи се в люлки, окачени по гредите на презвитерианските параклиси, които наблюдавах изумено.

Съзнанието ни, че сме Църквата, не е толкова слабо и крехко, че да ни накара да отричаме самоочевидната истина за разнообразието от автентичен християнски опит, който намира израз в множество жизнени форми около нас. Богословието ни не е статично и закрито за предизвикателства като запечатана бутилка, хвърлена във водата. Със сигурност имаме съзнание каква е нашата догматична традиция, а благодарение на нейните евангелски, патристични и канонични корени, тя не е уязвима за приливите и отливите в мисловните нагласи, които протичат около нея. И все пак нашето богословие не може да бъде сведено до догма. Това съзнаваме всички, когато осмисляме реалността на нашия истински православен опит, а не наложеното ни от други възприятие на нашата православна идентичност, които се опитват да ни отрекат като реакционни консерватори.

Нашето истинско богословие е да свидетелстваме чрез вечната Божия благодат за неделимата връзка между нашето разбиране за реалността и нашия начин на живот – съвършеното съответствие между нашите ум и сърце с духа на Христос, както това е засвидетелствано в Евангелието. И това е нещо, което е едновременно дълбоко лично и радикално социално. Както веднъж каза архиеп. Дезмънд Туту, „когато някои ми казват, че религия и политика не се пресичали, чудя се коя Библия са чели“.[47] В това се състои екзистенциалният опит от това да бъдем Църква. Това представлява целостта на съдбата на православието. То не е екзотично, а е прекрасно мистично и в същото време толкова практично, че може да обнови лицето на земята, говорейки честно и внимателно за своята болка. Християнската съвест ще обнови самите извори на личния живот, ще обнови и представата за това как трябва да изглежда истинската християнска политическа култура.

Има много, към което да се стремим, и в този стремеж да бъдем себе си, има много, с което да допринесем за нашата страна и за нашия свят като православни. Поставихме добро начало, отхвърляйки ориенталистките одежди, които толкова радваха някои от нашите партньори в диалозите в миналото.

Превод: Момчил Методиев, Теодор Аврамов

McGuckin, J. A. „Orthodoxy and Western Christianity. Original European Culture War?“ – In: Orthodoxy & Western Culture. A Collection of Essays Honoring Jaroslav Pelikan on His Eightieth Birthday, ed. by V. Hotchkiss & P. Henry, Crestwood, New York: „St. Vladimir’s Seminary Press“ 2005, p. 85-108 (бел. прев.).
За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, 5 (152), 2020, с. 65-81 (бел. ред.).

[1] 14 септември 2003 г., денят, на който беше прочетена тази лекция, беше празник на Въздвижението на св. Кръст, когато отбелязваме въздигането на Кръста над Европа от Константин и Елена, а сетне и от Ираклий, като отрицание на онези, които биха искали да го отхвърлят завинаги като символ на европейската идентичност. Събрали се бяхме в красивата аудитория на името на митр. Филип в Православната богословска семинария „Св. Владимир“, която, заедно със своята нова библиотека, е друг знак за ἀνάβασις, излизане или „въздвижение“, материален знак за жизнеността на тази семинария и за нейното προκοπή, или напредък към бъдещето, могъщ символ на надеждата за бъдещето на православния живот и култура в Америка.
[2] Erik Satie (1866-1925) – френски композитор и пианист, представител на френския авангард (бел. прев.).
[3] От фр. – „във формата на круша“ (бел. прев.).
[4] Евагрий Понтийски (346-399) – монах и аскет с изключителни приноси към развитието на исихастката традиция (бел. прев.).
[5] Сборник с поучения за монаси от Евагрий Понтийски (бел. прев.).
[6] Шотландски писател и историк на изкуството, роден през 1965 г. Книгата му From the Holy Mountain: A Journey in the Shadow of Byzantium (1997 г.) проследява историята на монашеското общежитие в Близкия изток до неговите корени в миналото, описвайки сложните отношения между християнство, ислям и юдаизъм в Близкия изток (бел. прев.).
[7] Цит. по: Шмеман, А. Историческият път на православието, прев. Б. Маринов, С.: „Омофор“ 2009, с. 428.
[8] Huntington, S. P. The Clash of Civilizations and the Remaking of World Order, N. Y.: „Simon and Schuster“ 1998.
Българско издание: Хънтингтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред, прев. Р. Радева, С.: „Обсидиан“ 2019 (бел. прев.).
[9] Clark, V. Why Angels Fall: A Journey Through Orthodox Europe from Byzantium to Kosovo, N. Y.: „St. Martin’s Press“ 2000.
[10] Журналистка и писателка на свободна практика, родена в Йемен (бел. прев.).
[11] От фр. – „водеща идея“ (бел. прев.).
[12] От лат. „gravitās“ – „достойнство“, „тежест“, „сериозност“ (бел. ред.).
[13] Виж: McGuckin, J. A. „Variations on a Theme: Monasticism in the Latin & Byzantine Experience“ – In: Medieval Life, 2 (Spring), 1995, p. 5-8; 3 (Autumn), 1995, p. 3-5.
[14] Съвременен термин, ползван днес от учени-християни, с който те се опитват да спечелят уважението на класицистите, които от дълги години се опитват да изхвърлят изследването на християнската държавност през Античността от основните учебни програми по „класицизъм“ и „чистия“ класически период.
[15] Considerations on the Causes of the Greatness of the Romans and their Decline (Considérations sur les causes de la grandeur des Romains et de leur decadence), Paris 1734.
[16] Gibbon, E. The History of the Decline and Fall of the Roman Empire, 2, ed. J. Bury, London: „Methuen“ 1896, р. 159.
[17] В неговата епоха, следвайки класическите стереотипи, описанието „срамна пасивност“ е кодова дума за хомосексуалността, разглеждана като девиация от „истинската мъжествена норма“, която (излишно е да се казва) е винаги „активна“. Разликата между „пасивна“ (женска, хомосексуална) и активна (мъжка, мъжествена) добродетел е част от класическата предхристиянска римска идеология, която Гибън продължава като „норма“ за добро и зло в своята философия на историята. Военачалниците са мъжествени и добри. Монасите са пасивни и лоши. Църквата (като цяло нещо лошо) е видимо монашеска (нещо истински лошо) и затова – голяма причина за упадъка на Рим (като цяло мъжествен и по тази причина добър). Герои за Гибън са военните водачи, които се противопоставят на пагубното въздействие на Църквата. Вероятно няма да сбъркат читателите, които забележат поразителната прилика между тази карикатура и „историческото изложение“, представено в: Sellar, W. C., R. J. Yeatman 1066 and All That. A Memorable History of England, London: „Methuen&Co“ 1935.
[18] Виж: Said, E. Orientalism, London: „Routledge & Kegan Paul“ 1978, р. 326.
Българско издание: Саид, Е. Ориентализмът, прев. Л. Дуков, С.: „Кралица Маб“, 2005 (бел. прев.).
[19] Ще се спра на този въпрос по-нататък, като посоча расисткото и империалистическо отношение, които продължават да доминират британското научно въображение десетилетия след като фиаското в Суецкия канал показа (поне на света), че с Британската империя е свършено и че епохата на колониите клони към своя край. Казвам това с ясното съзнание, че предстои тя да се откаже и от последната си колония, Северна Ирландия, която ще бъде застигната от тази съдба скоро след като вече напълно е загубила своето стратегическо или икономическо значение за Великобритания.
[20] Могат да бъдат цитирани примери от неговата книга: Fortescue, A. The Orthodox Eastern Church, London: „Catholic Truth Society“ 1907, р. 429-437. Разказът му за това как православните патриарси отхвърлят предложението за обединение на папа Лъв XIII от 1894 г., въпреки че папата обещава да даде гаранции „ритуалите им да бъдат спазвани без ограничения“, контрастира с благородното и пренебрежително отношение на папата, предизвикано от „неучтивостта“ на Вселенския патриарх, осмелил се да каже, че Рим има погрешно разбиране за собствената си власт.
[21] Битка, състояла се на 1 юли 1690 г., в която на брега на р. Бойн в Ирландия се срещат армиите на сваления английски крал римокатолик Джеймс II и на новия крал Уилям III (наричан Били), спечелена от „уилямитите“ протестанти (бел. прев.).
[22] В продължение на дълги години византийската цивилизация е област за изследване от славянските учени, но след това центърът на интереса се измества към Западна Европа, благодарение на безценните усилия на германски и френски учени. Настоящият текст разглежда единствено положението в англоезичната литература, която късно се докосва до темата и (което често се случва с британската наука) се разпростира върху темата с непроницаема самоувереност.
[23] Carras, C. Three Thousand Years of Greek Identity, Athens: „Domus“ 1983; цит. по: Cameron, A. The Use and Abuse of Byzantium: An Essay on Reception, Kings College, London: The School of Humanities, 1992 (лекция за приемане на катедрата по Късна античност и византология).
[24] William Edward Hartpole Lecky (1938-1903) – ирландски историк, писател и политически теоретик (бел. прев.).
[25] Цит. по: Jenkins, R. Byzantium. The Imperial Centuries, London: „Weidenfeld & Nicolson“ 1966, р. i. Леки обединява в едно почти всички предразсъдъци на просвещенските автори като Гибън, Волтер и Монтескьо. Първият описва византийската култура като „триумф на варварството и християнството“, вторият като „безсмислен сбор от пророчества и чудеса“, а третият – като „трагичен епилог на величието на Рим“.
[26] Romilly James Heald Jenkins (1907-1969) – британски византолог (бел. прев.).
[27] Jenkins, R. „The Hellenistic Origins of Byzantine Literature“ – In: Dumbarton Oaks Papers, 17, 1963, p. 37-52; цит. по: Cameron, А. Op. cit., p. 9.
[28] Cyril Alexander Mango (р. 1928) – британски изследовател на византийските история, култура и изкуство (бел. прев.).
[29] Виж спомените на Манго за Ромили Дженкинс в: Dumbarton Oaks Papers, 23-24, 1969-1970, р. 7-13.
[30] John Bagnell Bury (1861-1927) – англо-ирландски историк и филолог (бел. прев.).
[31] Виж: Baynes, N. H. A Bibliography of J. B. Bury, Cambridge: „Cambridge University Press“ 1929, р. 21.
Норман Бейнс (1877-1961) е британски историк (бел. прев.).
[32] Ibid., p. 48.
[33] Cameron, А. Op. cit., p. 9, цитирайки Baynes, N. H., Op. cit., p. 60.
[34] Забележителни примери за това са проектът „Evergetis“ под ръководството на Маргарет Мълън в Куинс, Белфаст, както и конференцията, посветена на аскетизма в Обединена богословска семинария в Ню Йорк през 1993 г., докладите от която са публикувани в: Valantasis, R., V. Wimbush Asceticism, Oxford: „Oxford University Press“ 1995.
[35] Термин, използван от външния консултант, оценяващ учебната програма на Обединената семинария през 2002 г.
[36] Независимо от другите спорове, няма съмнение, че Византия е интегрална част от историята на Запада, формативен и конститутивен фактор в неговата история.
[37] Le Guillou, M.-J. The Spirit of Eastern Orthodoxy, N. Y.: „Hawthorne Books“ 1962, р. 137.
[38] Доктрината за възстановяване на гръкоезичната християнска цивилизация със столица в Константинопол, което отново да превърне Европа в единна цялост. Мегали идеята се разпада окончателно в праха на Смирна през 1922 г., но и днес от време на време продължава да надига глава – последно в Кипър в средата на 70-те години или на Балканите през 19 в., с трагични последици и в двата случая.
[39] Цит. по: Henn, T. R. The Lonely Tower: Studies in the Poetry of W. B. Yeats, London: „Methuen“ 1965, р. 150.
[40] „Цигуларят от Дуни” – стихотворение от У. Б. Йейтс (бел. прев.).
[41] Уилям Бътлър Йейтс, „Отплуване към Византион“, в превод от английски на Цветан Стоянов (бел. прев.).
[42] Constantelos, D. The Greek Orthodox Church: Faith, History, and Practice, N. Y.: „Seabury Press“ 1967, р. 108.
[43] Florovsky, G. „The Ethos of the Orthodox Church“ – In: Orthodox. A Faith and Order Dialogue. Faith and Order Paper, N 30, 50, Geneva: WCC 1960.
[44] Zernov, N. Eastern Christendom: A Study of the Origins and Development of the Eastern Orthodox Church, London: „Widenfeld and Nicolson“ 1961, р. 300.
[45] Шмеман, А. Цит. съч., с. 433.
[46] Meyendorff, J. The Orthodox Church, N. Y.: „Pantheon books“ 1962, р. 231.
[47] Изказани в слово в Южна Африка преди отмяната на апартейда: събитие, към което той гледа не просто с надежда, но и с увереност в победата, която се основава на неговата дълбока християнска вяра.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/66yh9 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме