Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Християнството пред лицето на съвременната социална действителност

Вторник, 11 Август 2020 Написана от Георги Федотов

G FedotovТова, което възнамерявам да изнеса, не е дори реч, а просто скромна историческа справка, в качеството си на историк – този път от историята на съвременността. Темата ми ще бъде отношението на западното християнство към социалния проблем в нашето съвремие. Вярно остава всичко онова, което беше казано по отношение на тази липса на подготовка, с която цялото християнско човечество посреща съвременната катастрофа. Разбира се, това е така: всички ние, всеки от нас, се изправяме срещу събитията подобно на неразумните девици, с празни светилници, от които се е изчерпала любовта. При все това обаче, в различни кръгове на християнското общество все пак са се полагали и днес се полагат усилия за спиране на тази надигаща се катастрофа. Тези усилия са, може би, твърде слаби в сравнение с грандиозната задача, която стои пред християнството, но, все пак, те се полагат, а за тях не знаем почти нищо. Ние, руснаците, изхвърлени от съдбата в Европа, бяхме задължени да знаем какво се върши около нас, но повечето от нас просто минават покрай него. При това дори с едно високомерие, а междувременно тук се върши делото Христово и за него бих искал да кажа няколко думи. По отношение на социалния проблем съвременното, следвоенното християнство, вече съвсем не е това, което е било до войната, и напрежението на социалния идеализъм на християнските църкви, което ние наблюдаваме днес, съвсем не е от този мащаб и тежест, каквото е било в предишното столетие. За деветнадесетото, както и за осемнадесетото и за седемнадесетото столетия може без преувеличение да се каже, че Църквата – както Западната, така и Източната, в областта на социалните отношения стои на почвата на съществуващия строй, в стремеж да го оправдае, особено в Протестантския запад, макар и с цената на жестока измяна по отношение на евангелската истина. От време на време оправданието на капитализма в Англия или в протестантска Германия в средата на 19 в. е възприемало форми, които са наистина възмутителни. В най-добрия случай е било налице просто едно пренебрегване на онази социална задача на християнската любов, с която е живяло средновековното християнство. Сега на Запад е почти невъзможно да се срещне принципно обосноваване и защита на капиталистическата система, които да са религиозно оправдани на почвата на християнската етика. В този смисъл налице е нещо, което безвъзвратно си е отишло в миналото. Ние, разбира се, знаем, че и в деветнадесетото столетие се появяват отделни идеалисти-християни, апостоли на социалната правда, но относителното тегло на тези течения в общите рамки на света не е било голямо. Възможно е да се напише историята на Европа през 19 в. без да се спомене за социалните движения в Римокатолическата и в протестантските църкви. За историята на съвременните социални кризи това би било невъзможно.

Кога се е случила тази промяна? Смятам, че до известна степен нейните корени възхождат към енцикликата на папа Лъв XIII. През 1891 г. Римокатолическата църква за първи път след многовековно мълчание е изказала своята дума за социалната неправда. Това слово на Лъв XIII – енцикликата „Rerum Novarum“[1] – е било обаче повече от скромно. В собствен смисъл то е било насочено по-скоро против революционния социализъм, а не толкова против капитализма. В него обаче Римската църква е признала правата на работника като човек и като християнин, пред християнството е било поставено изискването да защитава трудещите се и е била осъдена явната експлоатация – от гледната точка на средновековното християнство, което е умеело да уважава трудещите се. Разбира се, не бива да идеализираме Средновековието, тогавашната действителност е била достатъчно жестока. При все това обаче в тази епоха Римокатолическата църква е стояла на гледната точка на хармоничното социално цяло, corpus christianum,[2] в което трудещият се е имал своето призвание и своето право. Заедно с възраждането на томизма[3] през 19 в. се възраждат и социалните елементи на средновековното християнство. Наистина, това, което е било възможно при патриархалния строй, в капиталистическия строй се оказва невъзможно. Как да се намери този идеален компромис между изискванията на работническата класа и капитализма в постоянната индустриална революция, която разрушава установените отношения, която внася в живота постоянната борба и напрежение – антагонистичните сили. Римокатолицизмът подхожда към социалната действителност със замисъл, който е християнски – да внесе мир в тази борба на класите, но и с утопична представа относно възможностите за разрешаване на тази задача в рамките на съвременното общество. Без да рушат, стоейки на почвата на даденостите на стопанския строй, мислели да достигнат до обезпечаване правата на трудещите се, до хармония и мир между тях и работодателя. За тази цел е било създадено римокатолическото работническо движение, което изиграва определена роля, заедно с протестантските и антихристиянските социалдемократически работнически съюзи. В много римокатолически университети и семинарии, в курсовете по нравствено богословие и в периодичната преса доктрината на Лъв XIII е положена в основата на социалното възпитание и проповедите за широките маси. В действителност Римокатолическата църква и сега стои на тази гледна точка. В енцикликата си от 1931 г. „Quadragesimo anno“[4] папа Пий XI не е добавил нищо съществено към тезисите на своя предшественик. Макар и да отчита факта на огромния подем на работническата класа и нейното влияние, макар нейното острие да е насочено не против социализма, а против капиталистическата експлоатация, тази енциклика обаче стои както и преди на почвата на капиталистическия строй. Мисля, че при цялото ѝ огромно практическо значение по принцип тя се явява все същата средновековна утопия, опит за хармонизиране на нещо, което по своята природа е дисхармонично.

Да преминем от римокатолицизма към протестантския свят. Не толкова отдавна протестантизмът, също както и англиканството, държавната религия в Англия, виждаха огромното творческо завоевание на Реформацията в това, че тя е оправдала капитализма и построената върху него съвременна култура. Сега обаче и в недрата на протестантизма започват да действат сили, които съчувстват на работническата класа и които отричат съществуващия строй. Да вземем, например, Германия или Швейцария, лутеранството или калвинизма. Тук виждаме (догматически) консервативното богословско движение на бартианството (Карл Барт[5] и неговите последователи), което практически е готово да върви ръка за ръка със социалдемокрацията. Много от пасторите от това направление принадлежат на практика към социалдемократическата партия в Германия. На напълно революционна позиция по отношение на съществуващия строй стои групата на Тилих,[6] т. нар. религиозни социалисти, които са готови да съчувстват дори на руския комунизъм, тъй като той им обещава революция. Несъмнено, в тази група е изгубено необходимото християнство равновесие, тя се е откъснала от църковната и дори от християнската орбита. Знаменателен обаче остава фактът, че в протестантска Германия много пастори днес се прилепват към най-левите и радикални пролетарски течения, в желанието си – през революцията – да ги доведат при Христос и да разкъсат навеки за революционните слоеве на работническата класа историческата връзка, формирала се между образа на Христос и съществуващия икономически строй.

Да се обърнем към Англия. Англиканството, което през осемнадесетото столетие е било в социален смисъл ултрареакционно, век по-късно вече започва постепенно да се отдръпва от тази мъртва точка. В т. нар. Оксфордско движение,[7] което в духовен смисъл на думата е консервативно, поставящо си за задача преодоляването на Реформацията, е заложен елемент на социална правда, елемент на опозиция против капиталистическото либерално общество. От него е израснало известното на всички нас социалистическо, но също така и реакционно течение на Ръскин, Морис[8] и други социалисти-интелигенти в Англия от отминалото столетие. Тогава това движение е било съвършено откъснато от работническите маси. Сега съдбините на така нареченото „римокатолическо течение“ в англиканството (приемствено свързано с оксфордските идеи) започват да се съединяват със съдбините на работническата класа. В английското работническо движение от двете последни човешки поколения се набива на очи това, че то, за разлика от континенталния социализъм, никога не е скъсвало с християнството. От вестниците знаем, че Макдоналд, Хендерсън и Сноудън[9] са се изказвали и продължават да се изказват като християнски проповедници. Още повече, че корените на английския социализъм са до един корени, които са християнски, че това е християнски максимализъм при оценката на социалната действителност. Ето защо в по-левите течения в английското работническо движение се проявяват и религиозни, християнски настроения. За Англия това явление е обичайно. Думите „социализъм“ и „християнство“ там звучат в приблизително еднаква тоналност. Сега обаче се случва нещо ново. Сега англо-римокатолическото – ще рече догматически и църковно-консервативното – течение в господстващата църква вече се свързва с работническото движение и със социализма. Особено показателно тук е името на най-крупния английски богослов, еп. Гор,[10] проповедникът на християнския социален идеал. Показателно е също така и движението „Лига на Царството Божие“, чийто представител Уиндрингтън[11] ние неотдавна слушахме зад тези стени. По силата на упълномощаването си от англо-римокатолическите съюзи, ръководената от него група издава поредица от социални брошури. Списанието „Christendom“ се явява орган на Лигата. Тези деятели са не опозиция против, а самата душа на англо-римокатолическото движение. Нашите студенти-богослови, които са в Англия, като гости на английските богословски колежи, това лято можеха не без изумление да констатират, че в политическата борба, която се води в Англия, английските им колеги съчувстват на работническата партия. Днешното социално движение е свързано също и с пацифисткото движение. И ето че днес аз четох как на стените в англиканските църкви винаги може да се видят плакати за мир, с които по убедителен начин се доказва, че войната е противна на заповедите на Христос.

Пацифисткото движение обаче ни извежда вън от пределите на Англия. Защото в скандинавски страни като Дания или Швеция виждаме цели лиги пастори, създадени специално срещу войната. Те отиват дотолкова далеч, че техните ученици се задължават не просто да протестират против войната, но и да отказват каквото и да било участие във война – готови са дори да стигнат до дезертьорство. Християнското дезертьорство днес се превръща в значимо явление в Европа (и в Америка). За мнозина то вече изглежда като съвсем конкретен християнски дълг. Знаем за съществуването на Международната християнска лига, която на английски се нарича „Fellowship of reconciliating“ – „Братство на помирението“. Участниците в нея, освен огромната си благотворителна работа, която извършват, се задължават лично да се отказват от участие във война и да понасят всички жертви, които са свързани с този отказ. Стотици такива християни изтърпяват наказания в затворите за отказа си от войнска повинност. Споменавам тези движения като симптом за онова, което се случва в света. В Европа от деветнадесетото столетие (освен в Русия) не можем да си представим нищо подобно.

Социалните движения в протестантския свят, раздробен на множество конфесии, в наше време се стремят да установят връзка помежду си. До известна степен тази връзка се поддържа от една международна организация, на която даваме името на Стокхолм. Стокхолм беше мястото на знаменателната среща от 1925 г. на християнските църкви (в това число и православни), освен Римокатолическата, по делото на обединяването им за практическа социална работа. Вдъхновението от Стокхолм се поддържа от периодични конгреси на „Икуменическия съвет за практическо християнство“, както и от издаваното на три езика сп. „Стокхолм“. В това движение участват най-вече, но не изключително, и представители на умерените социални течения вътре в протестантизма, съответстващи като цяло на социалната позиция на римокатолицизма във Франция – страната, в която живеем и която в социално отношение е най-консервативната в Европа. Тук не се наблюдава сериозно християнско социално течение и отношението към християнството не само сред социалистите, но и сред широката работническа класа е рязко враждебно. И тук обаче можем да наблюдаваме няколко зачатъчни бягства, които обещават много в бъдещето. От множеството опити за социална християнска работа ще посоча най-малко поне дейността на Харик, един много енергичен организатор-римокатолик. Той води след себе си студентската младеж в работническа среда, но не за да води непосредствена религиозна пропаганда, а за да премахне културната пропаст между интелигенцията и народа, за да даде знания на работниците. Те отиват при работниците, за да ги учат – не на високи истини, а на това, което на работника му е нужно повече от всичко в житейски, в практически план. Така, от общата работа се завързват лични приятелски отношения. Християнското влияние израства от тях само по себе си. Това е народничество в много скромни размери, но заедно с него в народа навлиза и нещо друго, за което ни е разказал Бремон. Този студент-богослов е работил осем месеца в завода, при най-тежки условия, за да може сам да изпита тежестта на работническия живот и да се запознае отблизо с настроенията в работническите среди. Заводът е станал неговата школа за мисионерска и социална работа. Във Франция съществува още и един социален идеализъм. Има римокатолически и протестантски младежки кръжоци, където се поставя проблемът за новия социален порядък „L’ordre nouveau“. Всичко това не е нищо повече от зародиш на едно бъдещо движение, но те са силни с автентичната си духовна енергия.

Ето какво ми се иска да кажа в заключение. В отговор на всички тези факти, бихте могли да ми възразите, че те трябва да се разглеждат под лупа, че за тях вие дори не сте и чували и те нямат никакво практическо значение. Аз обаче ще кажа така. Когато четем вестниците, когато съдим за политически събития, ние често забравяме за тези духовни сили, които са стоели зад политическите движения. Помним ли, че Брюнинг, който сега с последни сили се бори, за да спаси Германия от гражданската война, принадлежи към партията на римокатолическия център и че той е преминал своята политическа школа в немските работнически съюзи? Тогава обаче правителството на Брюнинг, на Германия е въодушевено от идеи, лежащи в основата на папските социални енциклики. А когато Англия се е управлявала от Макдоналд, зад него, по един или по друг начин, е стояла християнската социална енергия, живееща в английското работническо движение и в английската интелигенция. Наистина, тъкмо в този случай тази енергия се е оказала твърде слаба и опитът на Макдоналд е завършил с неуспех. При все това ние видяхме, че християнството на Запад вече се опитва да се заеме непосредствено с грозните проблеми на съвременността. Бих казал, че в християнството се е събудила социалната му съвест. Интелектуалното съзнание все още изостава, все още не е ясен отговорът на въпроса какво да правим, но християнската съвест говори вече достатъчно гръмко.

Не бих искал да завърша речта си с чак толкова оптимистична нотка. Аз знам, че, независимо от тази готовност за християнско дело и подвиг, всекидневно нараства още и опасността от световна катастрофа. Всеки ден, отваряйки вестника, ние четем, че сме изпуснали още един от малкото оставащи пред човечеството шансове. В последно време хората все повече живеят със съзнанието за вече започващ потоп. Още един не прекалено силен удар, падане на кабинета или военно стълкновение из крайните точни на света, и това може да предизвика взрив на цялата маса от натрупала се ненавист, да хвърли една класа против друга, една нация против друга. Докато обаче това не е станало, докато има макар и най-малка надежда, ние сме длъжни да се вслушваме в онези призиви, които са обърнати към християнската социална съвест.

Превод: Борис Маринов

Федотов, Г. П. „Христианство перед лицом современной социальной действительности“ – В: Федотов, Г. П. Собрание сочинений в двенадцати томах, т. 2: Статьи 1920-30-х гг. из журналов „Путь“, „Православная мысль“ и „Вестник РХСД“, сост., примеч. С. С. Бычков, М.: „Мартис“ 1998, с. 212-219 (бел. прев.).
Първоначално реч на Федотов, изнесена пред събрание на Религиозно-философската академия в Париж през 1932 г. През същата година речта е публикувана в бр. 32 на сп. Путь. В православието, за разлика от римокатолицизма, никога към това време не е била разработвана социална доктрина. Добре известно е равнодушието на Руската православна църква от синодалния период към социалното служение. В края на 19 – началото на 20 в. широко известно е социалното служение на прот. Йоан (Сергиев) Кронщадски, а през 10-те години на 20 в. – служението на Марто-Мариинската обител, която замисля и създава великата княгиня Елисавета Фьодоровна. Тези явления обаче са били изключения от общото правило. Двадесетото столетие днес завършва, но както и досега Православната църква не само не е разработила своя социална доктрина, но и Синодът и епископатът не проявяват нужното внимание към социалните проблеми, както е било и в недалечното минало. Макар че времето, преживявано от Русия, изисква неотложно участие на християните в разрешаването на изострилите се проблеми на стремително обедняващото население (бел. рус. ред.).

[1] Енцикликата на папа Лъв XIII (1878-1903) „Rerum Novarum“ е публикувана на 15 май 1891 г. Тя е посветена на проблемите на работническото движение, признавайки правото на работниците на професионални обединения. В тази енциклика за първи път е признато съществуването на класите, както и наличието на противоречия между тях. Енцикликата признава правото на работниците да се борят за подобряване на условията на труд и живот чрез разнообразни средства, включително и стачки (бел. рус. ред.).
[2] Corpus christianum (лат.) – буквално „християнско тяло“. Тази мисъл на Федотов се опира на богословската концепция, съгласно която Църквата е Тяло Христово, в което всички християни съставляват хармонично цяло (бел. рус. ред.).
[3] Нарасналият в края на 19 в. интерес към богословското наследство на Тома от Аквино е свързан също и с дейността на папа Лъв XIII, който настойчиво препоръчва на студентите в богословските учебни заведения да изучават трудовете му (бел. рус. ред.).
[4] Енцикликата на папа Пий XI (1922-1939) „Quadragesimo anno“ е публикувана на 15 май 1931 г., в самия ден на четиридесетгодишнината на енцикликата „Rerum Novarum“. С нея се осъжда социализмът и се забранява на римокатолиците да вземат участие в социалистически организации. Социалните проблеми папа Пий XI разглежда не от гледна точка на политиката, а по-скоро като въпроси от филантропичен характер (бел. рус. ред.).
[5] Карл Барт (1886-1968) е швейцарски богослов-протестант, прославил се с богословския си труд Послание до римляни – коментар върху едно от най-трудните послания на св. ап. Павел. През своя дълъг живот Барт публикува Християнска догматика, в дванадесет тома, изучавани задълбочено не само от протестантските, но и от римокатолическите богослови. Изучава внимателно Св. Писание, опитвайки се да се завърне към първоапостолските времена (бел. рус. ред.).
[6] Паул Тилих (1886-1965) е протестантски богослов, който преподава в университетите на Берлин, Марбург, Дрезден, Лайпциг и Франкфурт. През 1933 г. – заради неговите социалистически убеждения – нацистките власти го отстраняват от преподавателската дейност. Емигрира в САЩ, където преподава в Обединената богословска семинария („Union Theological Seminary“), в Харвардския и Чикагския университет. Главният му труд е Систематическо богословие в три тома (бел. рус. ред.).
[7] През 1833 г. Джон Кибл (1792-1866) – свещеник и поет, преподавател в Оксфорд, приятел и сподвижник на кардинал Джон Хенри Нюман (1801-1890), преминал в 1845 г. от англиканството към римокатолицизма, произнася своята знаменита проповед „За националното отстъпничество“. Тъкмо този момент се смята и за зараждане на Оксфордското движение. По същността си то е традиционно – признавало е епископското управление като учредена от Бога форма на църковното устройство, учението за апостолското приемство, правото на Църквата на самоуправление, без намеса от страна на държавата, и важността на св. Тайнства. Възгледите на това движение са изложени в поредицата „Трактати за времето“, поради което и неговите последователи са наричани „трактарианци“. Главното направление на движението е било насочено срещу Реформацията. Най-видният от всички „трактарианци“ е кардинал Нюман (бел. рус. ред.).
[8] Джон Ръскин (1819-1900) е английски писател, теоретик на изкуството, писал против буржоазната реалност и призовавал към възраждане на „творческото“ средновековно занаятчийство. Джон Фредерик Денисън Морис (1805-1872) е англикански богослов и един от основателите на християнския социализъм в Англия (бел. рус. ред.).
[9] Джеймс Макдоналд (1866-1937), през 1924 и от 1929 до 1931 г. министър-председател на Великобритания, е един от основателите и лидери на Лейбъристката партия в страната. Артър Хендерсън (1863-1935) и Сноудън са също сред лидерите на Лейбъристката партия (бел. рус. ред.).
[10] Епископът на Оксфорд Чарлз Гор (1853-1932) е един от най-крупните и влиятелни англикански богослови на 19 в. (бел. рус. ред.).
[11] Тридесетте години на двадесетото столетие са време на разцвет на Икуменическото движение, намерило своя единен център едва след Втората световна война. Споменатият от Г. П. Федотов е англикански пастор, член на „Високата църква“ (направление в Англиканската църква, а след това и въобще в протестантизма, стремящо се към съхраняване на традиционното богослужение от преди Реформацията), който е гостувал в Париж (бел. рус. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/66daa 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме