Мисли за Църквата и нейното отношение към държавата

За Църквата много говорят и пишат разни хора. Нападат я, говорят от нейно име, предявяват към нея изисквания. Много често обаче, при това, може да се забележи, че в разговорите и споровете за Църквата тя бива представяна различно от начина, по който сама мисли себе си.

Разбира се, в една кратка статия не е възможно да се даде изчерпателна представа за църковното учение за Църквата, само че на нас ни се иска, макар и само схематично, да напомним за тази страна от представата за Църквата, която, наричайки я „мистична“, най-често забравят, но която по същество е най-главната за християнина, който вярва в Църквата.

Когато определят Църквата като „общество от вярващи“, това е особено неточно, тъй като Църквата не е само общество. Сама себе си, чрез устата на апостолите и св. отци, Църквата най-често определя като „тяло Христово“, организъм, глава на който е Христос (Еф. 1:22; 5:23; Кол. 1:18).

Което не е просто метафора, образ, подобно на почти нищо неизразяващия образ, който представлява наименованието на „главата“ на ръководителя на една или на друга организация, на председателя на едно или друго общество.

Хората са били създадени от Бога, за да се усъвършенстват нравствено, да обикнат Бога и да се уподобят на Него. Когато нашите предци са съгрешили, те са се отклонили от това предназначение, изменили са на Бога и с това са изкривили човешката природа. И тъй като всички хора са произлезли от Адам и Ева, а следователно всички те се състоят само от нравствени и физически елементи, имащи своя произход в Адам и Ева, то нужно е било изправянето наново на човешката природа да дойде изотвън. Нито един пророк, нито един гениален философ или реформатор не са могли да извършат изправянето на човешкия род, защото и те самите са имали в своето тяло и в своята душа само елементи, получени в наследство от Адам и Ева.

И ето че Бог е слязъл на земята, изминал е целия човешки път, страдал е, умрял е, възкръснал е, като със Своето възкресение е победил смъртта, така щото хората да могат да се възползват от този Му подвиг, и е създал богочовешкия организъм: Своята Църква, която живее един живот с Него.

Да се спаси, т. е. нравствено да се възроди и да може да живее в Рая – в Царството небесно, човек може само съединявайки се с Христос, а съединяването с Него е възможно за човека само чрез Църквата.

Тъй като Царството небесно, т. е. вечното райско блаженство, се заключава именно в общението с Бога, Който е пълнотата на всяко добро, на всяка красота и цялата правда, а Църквата е осъществяване на богообщението, то в пълен смисъл на думата може да се каже, че Църквата е Царство небесно – Рай, при това такъв Рай, който е широко отворен за всеки, желаещ да встъпи в него не някога по-нататък, в някакво повече или по-малко отдалечено бъдеще, а сега, веднага.

Най-характерен вътрешен признак, че някой човек е в Църквата, е че в душата му царят мир и любов, които от него се разпростират и около него. Като най-близък до нас по време и най-ярък пример за това може ни послужи преп. Серафим Саровски.

Този изпълнен с радост мир, даван на пребиваващите в Църквата, не може да бъде унищожен от никакви външни обстоятелства, нито дори от най-жестоките мъки. Св. мчк Евстратий, по време на своите най-тежки страдания, е възкликвал: „… сега аз познах, че в мене живее Христос!“. И такива примери може да се срещнат много в описанията на подвизите на древните и новите светци – мъчениците.

Тази мирност на духа, тази радостност на вярващите църковни хора се отличават особено ярко и забележимо от всички неспокойни, разкъсващи се в мъката си, в своята мъчителна неудовлетвореност, гордост и злоба хора на този свят.

Разбира се обаче при това трябва да се помни какво е казал Христос: благовествува се Царството Божие „и всеки насиля да влезе в него“ (Лука 16:16). На църковнославянски е казано още по-изразително: „Царствие Божие нудится“, т. е. придобива се с трудове, с усилия, с полагане на грижа, а не така, както някои сектанти рисуват за себе си процеса на спасението: призовал си името Христово – и ще се спасиш.

В Своята Църква Господ въвежда даром, без заслуги от страна на човека. Мнозина християни днес встъпват в нея почти при самото си раждане, бидейки кръстени в името на Отца и Сина и Светия Дух още като деца.

Нататък обаче, в хода на своя жизнен път, християнинът е задължен на неуморния подвиг на борбата за защитаване на своята душа, за отстояване на собственото си и най-свещено право на пребиваване в Църквата от множеството съблазни.

Не е случайно, че тази част от Църквата, която е пребиваваща на земята, се нарича войнстваща. Тук, на земята човекът е длъжен да войнства, да се бори за своето право на пребиваване в Църквата, защото ние имаме никога неуморяващ се, страшен, лют враг, който сам, по своя воля, преди милиарди векове е изпаднал от Църквата, от Царството Божие, и затова всячески, с цялата си злост се стреми и нас да не допусне в това Царство.

С тази цел той се опитва да измами, да прелъсти човека с някакъв грях: неправда, зло, нечистота, гордост, обличайки ги в лъжовни илюзорни одежди.

Грехът отвежда човека вън от Църквата, защото в греха има неправда, мръсотия, порок, а в Църквата – тяло Христово, което „няма петно, или порок“ (Еф. 5:27), тези неща не трябва да ги има, както ги няма и не може да ги има и в Христос. Впрочем, ако човек не упорства в греха, а търси възстановяването на своята връзка с Църквата, тя веднага го приема, и в тайнството на Покаянието, чрез устата на свещенослужителя, тържествено провъзгласява: „… помири го и го съедини с Твоята света Църква, о, Христе Иисусе“.

Този подвиг на борбата за душата е едновременно и много тежък, защото изисква напрягане на усилията на цялата човешка душа, и много лек, тъй като в него през цялото време се чувства благодатната Божия помощ.

Ако пък човек не се кае за своя грях, но упорства в него, тогава той изцяло отпада от Църквата – в тъмния, страшен свят без Христос.

Знаейки тежестта, мъчителността на живота без Божията благодат, Църквата още от древност е подлагала християните на наказване и изправяне чрез това лишаване, като ги е отлъчвала за известно време. Днес пък често това правят самите християни, като се отделят от Църквата – в безблагодатния живот. В резултат от това обаче се получава все същото: в участ на такава отделила се от Църквата душа се превръщат душевната тежест, мракът, мъката.

Ако обаче чрез греха от Църквата отпада всеки отделен човек, извършващ грях, то по същия този начин от нея отпада и цялото общество, цялата част от земната Църква – веднага, щом тя допусне в самото си същество каквато и да било неправда, какъвто и да било грях, и упорства в него.

Затова и ние казваме, че спасителна може да бъде само Православната църква – тази, която право вярна, право учи и на никого – на никакъв митрополит, патриарх или събор – не е по силите да направи която и да било неправославна църква спасителна.

Веднага, щом някоя част от Църквата допусне вътре в себе си лъжата на греха, тя вече престава да бъде част от тялото Христово, в което няма нито петно, нито порок; вече престава да бъде църквата на своя Христос и, следователно, престава да усвоява човека в Бога, да го спасява.

Ето затова, а не от фанатизъм, злоба или гордост, Православната църква не може да се съедини с нито една друга църква, в която няма правда, в която е налице някакъв грях. Църквата е единна – в нея поравно се намират ангели и човеци, живи и умрели – пребиваващи в тържествуващата Църква, в пълно, неразделно единство с Бога.

На тази Църква, на нейните цели служи външната църковна организация, която в просторечието често смесват с църквата като организация, състояща се от клира, т. е. от архиереите и свещениците, от монасите и миряните. Тази организация е нужна, тя е установена от Бога и е осветена от цялата практика на Църквата, но в състава на Църквата съвършено поравно влизат и клирици, и миряни, и всеки, на своето поле, има правото да ѝ служи не по-малко от останалите.

В светлината на всичко изложено може по-ясно да стане и църковното разбиране върху възможностите за взаимоотношения между Църквата и държавата.

По самата си същност Църквата по никакъв начин не зависи нито от държавната власт, нито от държавата изобщо. Хората могат да влизат в Църквата и да се приобщават към божествения живот както в държава, в която властта служи на Църквата, така и в държава, в която властта преследва Църквата.

Ето защо, дълбоко наивни и безоснователни са раздаващите се понякога в нашето объркано време опасения за Църквата: какво ли ще прави тя, ако в света възтържествуват враждебни към нея форми на държавна власт. Няма защо да се опасяваме за Църквата. Тя е и ще бъде, като висша реалност, дори ако на земята не би останал нито един човек, който да принадлежи към нея. До такова състояние обаче земята няма да стигне, защото – в църковното съзнание – когато е казал „ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят“ (Мат. 16:18), и когато е предрекъл, че до края на вековете избраните ще се запазят, Господ е имал предвид не само небесната, но също и земната част на Своята Църква.

Да се страхуваме трябва да себе си, за своите близки, за своя народ, че те ще бъдат лишени от възможността да влязат в Църквата. За това трябва да се молим и заради това трябва да сме готови на подвиг.

Държавната власт е безсилна в делото на Църквата. Дори тя да желае да служи на целите на Църквата, тя не може, например, да застави всички подвластни ѝ граждани да влязат в Църквата. Пребиваването в Църквата и възрастването в нея – всичко това е един тайнствен вътрешен процес, който винаги е съвършено свободен и който не се поддава на никаква принуда: той е свързан с искрено покаяние за греховете, с жажда за спасение, с пълна нелъжовна готовност на подвиг. А всички тези условия са вътрешни, сърдечни и винаги съвършено свободни.

Ролята на държавата по отношение на Църквата, ако носителите на държавната власт вярват в нея и искат да ѝ служат, следва да се заключава в нейното признаване като висш духовен авторитет, в отстраняване на набиващите се на очи и затова развращаващи масите съблазни – престъпления, в организирането на живота така, щото на народните маси да бъде обезпечено необходимото им препитание и, заедно с това, щото усилията, които хората полагат за обезпечаване на това препитание, да не заемат цялото им време без остатък, но на човека да му остава свободно време за неговото нравствено развитие, щото препитанието му да не го поробва.

Най-висшата степен на това пожелателно взаимно отношение между Църквата и държавата е симфонията, когато държавата се посвещава на служение на Църквата, като поставя това свое служение като своя основна задача, и когато църковната и държавната организация се проникват взаимно, за да създадат този цялостен порядък, при който от живота на отделния гражданин-християнин изчезва болезнената за чувствителния дух двойственост на задълженията на човека: като християнин – задълженията на син на Църквата, и като гражданин – задължения към държавата.

Към подобно държавно устройство в най-добрите времена на своето историческо съществуване са се доближавали почти всички православни държави, от които при най-голяма пълнота и продължителност – Византия и Русия, и особено Византия от периода на Комнините и Русия, в течение на три столетия, но също така и България – по времето на царете Симеон и Петър, и Сърбия – през 13 и в началото на 14 в. Времето и мястото не ни позволяват тук да развием темата за симфонията. На нея ще посветим други наши статии.

Ще посочим само, че, когато говорим за симфонията като за идеално устройство на държавата, трябва да помним, че в земните условия идеалът никога не може да бъде осъществен, както не са го достигали и изброените по-горе държави със своите изброени исторически моменти. Отнапред следва да знаем, че един по-голям или по-малък дял на несъвършенствата е неизбежен. Към това следва да се отнасяме спокойно, без трагическа разпаленост, но и че с несъвършенствата не бива да се примиряваме, а да полагаме всяко усилие, да извършваме подвига за тяхното изправяне.

И още нещо е нужно да помним: че не трябва да смесваме мисълта за симфонията – като идеално държавно устройство – с други, пък били те и религиозни утопии. В тях ние имаме осъществяване на идеала, в религиозните утопии онова, което обичайно се формулира като осъществяване на Царството Божие на земята, не е дадено, а е зададено, и държавата и обществото са длъжни да го осъществяват. При нас пък идеалът, който е Царството Божие, съществува вече, конкретно и реално – на земята, както и на небето, и този идеал се разпростира не само над кратките седемдесет-осемдесет години от живота на човека на земята, но и върху цялата безкрайна вечност, така че в служението на този идеал човекът има пълната възможност да не щади своите земни усилия и в същото това време да чувства реалната помощ, идваща от онези, които са служили на този идеал при предишните поколения.

Ето какво носи със себе си на отделния човек и на цялата държава Православната църква.

Превод: Борис Маринов

* Нафанаил (Львов), архиеп. „Мысли о Церкви и Ее отношении к государству“ – В: Православная Рус, 22, 1940; настоящият превод е извършен според публикуването на текста на страницата на проекта Азбука.ру – тук (бел. прев.).