Вярата във време на пандемия: защо седим тук?

Трябва да бъда честен. Тези два месеца на затваряне в епархията, в отговор на мерките, предприети от нигерийското правителство, наистина ме измориха – точно като всички останали, като всеки друг християнин, всеки друг член на духовенството. Това обаче, което ме изнури най-много и продължава да ме изнурява, безпокои и, смея да твърдя, ме плаши, е което изплува сред ходещите на църква през това време. Теории на конспирацията, фантазии, паника, истерия и фобии. Осъждане, отхвърляне, заплахи и какво ли още не, отправяни против всеки мирен и мъдър глас, опитващ се да успокои и да насърчи онези, които не са толкова силни, колкото самите осъждащи, отхвърлящи, заплашващи. Патриарси, архиепископи, епископи, свещеници, богослови, университетски преподаватели, обикновени разумни хора – отдавна познатите менади[1] на Църквата (както духовници, така и миряни) безцеремонно замъкват всички тях пред наказателния взвод.

А това, което плаши най-много, е, че всичко, което напоследък може да се прочете по много от православните уебсайтове – както гръцки, така и негръцки, съдържа едни и същи аргументи, едно и също богословие като всичко онова, което се публикува и се претендира на протестантските, и особено петдесятнишки, уебсайтове. Международен християнски фундаментализъм в действие! С Божията благодат и усилията на учените, рано или късно, COVID-19 ще бъде преодолян.

Как обаче ще бъде победен вирусът на фундаментализма?

Пандемията извади на повърхността проблеми, които с години бяха внимателно замитани под килима. Натъжава ме това, че Православната църква често разкрива себе си като наивна, вгледана в себе си, неспособна да схване посланията на времето или, по-добре казано, да живее в днешно време. Вместо това тя изглежда „откъсната от живота и от реалността, създава свой собствен въображаем свят, собствен език, собствена сама по себе си сигурност, неизказуема несигурност“. Тя не осъзнава „колко опасно е някой да говори и да изразява себе си в своето затворено пространство, в своя собствен свят“.

Въпросът, с който през този период бяха ангажирани всички църкви, е начинът на причастяването на верните, и нищо друго. И отново – анатеми, осъждания, параграфи, обвинения и жесток тормоз по отношение на всички, които се осмеляват да изразяват мнения, противоположни на мненията на „истинските“ православни… От удобството на своя диван и бюро всеки и всички си мислят, че могат да се настроят към случващото се, да разберат пастирските нужди и спецификата на всяка местна църква, борбата и грижите на всеки духовник (независимо дали епископ или свещеник), който се опитва – отговорно и искрено – да направи най-доброто, което е възможно за неговото паство. В Православната църква се отвори голяма богословска дискусия и аз не вярвам, че тя ще приключи лесно в епохата след COVID-19.

Всичко, което казах по-горе, както и въпросът какво трябва и може да се направи, съмненията и колебанията, всичко, с което се борих в съзнанието си в продължение на толкова много дни, изглежда сякаш намира своя отговор, в една обикновена и вероятно за мнозина незначителна история, която е описана в Четвърта книга Царства. Самария била в продължение на дълго време под обсадата на сирийците и положението в града било трагично. За първи път в своята история гражданите зад стените били изчерпали запасите си от храна и вода. Животински глави били продавани скъпо на заможните, а бедните майки били изправени пред дилемата кое от децата им да бъде изядено първо! Вън от градските стени, вместо да атакува, врагът търпеливо изчаквал хората зад тях да умрат, понеже Израил бил изгубил всички свои вътрешни богатства, сила и енергия, но най-вече защото бил загубил волята си да се справи с действителните проблеми, които го заплашвали. Вместо това израилтяните следвали всекидневният си живот в очакване на спасителната Божия намеса.

Насред всичко това никой не забелязвал и не обръщал каквото и да било внимание на четирима прокажени, стоящи при градските порти. Макар и слаби, маргинализирани и отхвърлени от системата, тези четирима прокажени обмисляли как да се справят със ситуацията и как да действат.

Единият от тях казал: „Безсмислено е да влизаме в града, защото там със сигурност ще умрем“. Вторият рекъл: „Защо седим тук? Безсмислено е да оставаме пред портите на града. Каква полза ще ни принесе това чакане?“. Третият казал: „Тогава имаме само един избор. Да отидем в лагера на сирийците и да се предадем, тъй като там или ще се измъкнем и ще бъдем спасени, или ще умрем“.[2]

Наистина трудно решение за всеки израилтянин. Те трябва да решат да изоставят стария си град, и то града, избран от Бога. Да решат да навлязат в нови земи. Да решат дали искат да влязат в контакт с идолопоклоннически влияния. Писателят на Четвърта книга Царства описва как прокажените вървели напред в тъмнината. Тогава се случило едно чудесно събитие. Бог предшествал пристигането им със силен шум, толкова силен, че врагът решил, че съюзници на израилтяните им се притичват на помощ. И в паника напуснал лагера си, изоставяйки след себе си палатките с всичките си вещи и наредени маси. Така, когато прокажените стигнали до мястото, те не намерили вражески лагер, а точно обратното: дарове, благословение насред пустинята. Осъзнавайки историческата отговорност, поставена на техните плещи, те казали: „Не можем да останем тук, трябва да се върнем в града“.

По този начин, чрез действието на тези прокажени, целият град, цялата общност била спасена и обновена, и станала още веднъж значима из целия свят.

През целия свой исторически път Църквата често се е оказвала обсадена, както тя продължава да бъде и днес. Тя е заобиколена от новите нужди на обществото, от което тя е част. Отново Църквата се озовава при „портите“! Точно като прокажените от тази история, и ние сме изправени пред три възможности. Ние можем да се върнем в града, да останем зад стените. Можем да останем там, където сме, при портите, което е много удобно, държейки се просто като наблюдатели на настоящите и бъдещи събития. Или, най-накрая, можем и да опитаме нещо ново, стига да имаме волята и устойчивостта да вървим напред в тъмнината и несигурността. Да се върви напред, подобно на номадите, като първите напреднат към места, където другите не могат и не смеят да отидат. Както беше казал покойният проф. Никос Мацукас, „… Православната църква е Църквата на Изхòда. Учението на Църквата, животът на Църквата, нейните страдания, вярата ѝ във Възкресението и нейните търпеливи борби показват, че природата на Църквата е в това да е в постоянно състояние на изхòд през целия драматичен ход на историята“.

Тези, които се осмеляват да напускат стените, са истинските водачи на църковната общност. Именно те са тези, които, вместо да се опитват да приспособяват настоящето, се борят да направят бъдещето възможно и реално. Нека да осъзнаем, че, като духовни водачи на дадена общност, епархия или енория, не дължим нищо на вчерашния или на днешния ден, а дългът ни е към утрешния ден – към визията за една динамична, жива, приобщаваща Църква, чувствителна към човешкото състояние, която също се учи да живее в периферията, така щото да може да обхване и онези, най-слаби във вярата и онези, които са най-уязвими.

Време е да се осмелим да напуснем стените на града, изоставяйки фиксирането си в общността, да напреднем към неизследвани места и да отъпчем нови пътеки, без да се страхуваме от лестригоните[3] и циклопите на днешния ден. Това е предизвикателството и поканата към нас от Пресветия Дух.

Нека да не забравяме мъдрите думи на проф. Хризостомос Стамулис: „Ние не се страхуваме, защото идваме от смелата, дръзката страна на историята“.

Превод: Георги Пърликов

* Alexander (Gianniris), metr. „Faith in a Time of Pandemic: Why are we sitting here?“ – In: Orthodoxy in Dialogue (бел. прев.).