Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Църковното имущество в Неманичка Сърбия

Вторник, 30 Юни 2020 Написана от Прот. Радомир Попович

Fr Radomir PopovicУвод

В сръбските средновековни извори присъстват многобройни сведения, които се отнасят до църковното имущество. По своя характер тези сведения са най-разнородни, но преди всичко се отнасят до произхода на църковното имущество, а понякога и дават сведения как то бива управлявано. Най-старите извори, притежаващи такива сведения, произхождат от края на 12 в. Това са главно манастирските грамоти, както и грамотите за епископските катедрални храмове. В настоящата работа се използва изданието на грамотите от Ф. Миклошич в неговият труд Monomenta Serbica, макар че датирането им в този сборник от втората половина на 19 в. често не е точно. За онези наши грамоти, за които все още не разполагаме с по-добро издание, винаги са добре дошли трудовете на С. Новакович Законски споменици српских држава средњег века и на А. Соловьов Одабрани споменици српског права. Отделни издания на грамоти или група от грамоти се ползват по изданията: Дечанске хрисовуље от М. Милойевич; Дечанске хрисовуље от П. Ивич и М. Гръкович; Светостефанска хрисовуља от Л. Ковачевич; Грачаничка повеља от М. Павлович; Повеља краља Милутина Карејској ћелији 1318 г. от В. Мошин. Освен тези публикации, голям брой грамоти се използват по неотдавна публикувания сборник Споменици за средновековната и поновата историја на Македонија, т. 1-3, тъй като там те са публикувани изцяло и са придружени с професионални коментари.

Втори по важност след манастирските грамоти като основни извори за статута на църковното имущество, в извороведския смисъл на думата, са манастирските типици и практици, т. е. бревиарите. На първо място се имат предвид Хилендарско-студенечкия типик на св. Сава, Кончанския практик и Описа или бревиария на Тетовският манастир. От тези извори са почерпени скъпоценни сведения, отнасящи се главно до проблема, свързан с начина по който църковното имущество се събира. Типиците ни дават повече сведения за това как се управлява имуществото и как се разполага с даровете, които са преотстъпвани на Църквата.

Житията на светците не са използвани много в настоящата работа, тъй като те съдържат само някои сведения, свързани с това изследване.

В старите сръбски приписки и надписи можем да открием скъпоценни сведения главно за движимото църковно имущество. Макар много сбити и телеграфски кратки, те задължително съобщават името на дарителя и мотива за дарението, както и самият повод за него.

Заниманието с проблеми, свързани с църковното имущество, винаги подразбира и познаване на канонично-правното учение за неговия статут, употреба, възможност за отчуждаване и т. н. Затова беше необходимо за нашата работа тези места да се открият в грамотите и типиците, в Законника на цар Душан и Синтагмата на Матей Властар и в каноничните решения на вселенските и поместните събори на Християнската църква.

Колкото до историографските трудове, посветени на проблемите на църковното имущество, по-конкретно на неговия произход и управление, може да се каже, че у нас съществуват определен брой научни трудове и студии за това. Всички те могат да бъдат разделени в две групи. Към първата спадат изследвания, в които са разгледани отделни епархииски и манастирски имения. Такива са Епархијска властелинства у средњевековној Србији и Лична властелинства српских црквених представника от Р. Груич. Следвайки тях, малко по-късно, множество значителни трудове за отделни манастирски имения дават Р. Иванович и Г. Шкриванич. Ценността на тези студии е в това, че в тях се прави опит за утвърждаване границите на именията и тяхната собственост, и за идентифициране на топонимите според сведенията в грамотите. В книгата на М. Янкович Епископије и митрополије српске цркве у средњем веку намираме множество скъпоценни и синтетично събрани изследователски резултати за историята на Сръбската църква през Средните векове. Тази студия преди всичко изяснява проблема с възникването и развоя на всички епископии и митрополии на Сръбската църква от 1220 г. до окончателното падане на деспотството. Не са подминати възникването на нови епископии, нито унищожаването на отделни епископии. Подробно са изследвани отделните седалища – с катедралните им храмове, а също така са изброени и всички известни епископи и митрополити от нашите средни векове. Освен това, покрай много богато използваните извори, стара и нова литература, накратко е предадена и историята на Сръбската православна църква в Средновековието.

Втората група студии – това са каноническо-правните изследвания, осветляващи устройството на църквата, нейната организация и управлението на нейното имущество – т. е. на епархийските и манастирските феодални имения. От изследванията в този ред трябва да споменем две студии на Ф. Гранич, публикувани пет десетилетия по-рано, а именно Црквеноправне одредбе хилендарског типика Светог Сава о настојатељу и осталим манастирским функционерима и Црквеноправне одредбе хилендарског типика Светог Саве. Облягайки се на текста на Хилендарския типик и на византийския църковно-правен произход на отделните му разпоредби, Ф. Гранич разяснява манастирското устройство и организация. Ползата от тези студии е много голяма – известно е, че устройството и организацията на „Хилендар“ са проектирани из сръбските манастири, тъй като много икономи и игумени от „Хилендар“ са доведени за икономи и игумени в Сърбия. Освен тези, неизбежни са две студии на С. Троицки: Ктиторско право у Византији и Њемањићкој Србији и Црквено политичка идеологија Светосавске Крмчаје и Властареве Синтагме. Тези две изследвания бяха от голяма помощ за нашата работа, както и книгата на Т. Тарановски Историја српског права у Њемањићкој држави. Освен споменатите тук съществува и още цял ред други изследвания от по-ново време, които засягат проблемите свързани с църковното имущество. Такива са многобройните студии на В. Мошин, М. Живойнович, М. Благойевич и др.

Невъзможно е между старите изследователи да не се спомене името на епископ Никодим (Милаш). Той не само превежда на сръбски каноните на вселенските и на поместните събори, но и обогатява нашата твърде бедна църковно-правна литература. Също така, Г. Острогорски, в многобройните свои студии по византология, често засяга теми, свързани с църковната история и по-специално с проблемите на манастирското имущество.

От този кратък преглед на литературата може да се види, че все още не е налице специално изследване, което целенасочено да би представило статута на църковното имущество в средновековната сръбска държава. Всички досегашни изследвания по този повод са частични и разглеждат само отделни проблеми. Нашата работа се старае поне донякъде да покрие тъкмо тази празнина и да погледне църковното имущество в един широк план. Дарители на манастирите и църквите са не само владетелите. Църквата даряват и дворяни, свещеници, монаси и обикновени хора. А църковното имущество е употребявано не само за строго църковни нужди, но и за добродетелност и болници, за подпомагане на бедните, преписване на книги и въобще с просветни цели. Всички тези приведени отделни дейности само показват необходимостта от всестранно изследване на църковното имущество в Сърбия през средните векове.

Настоящата работа се опира главно на сведенията от извори, които са свързани с църковното имущество от края на 12 до началото на 15 в. Към края на 14 и през 15 в. сръбската държава, а заедно с нея и Сръбската църква, поради османското нашествие, вече живеят в съвсем променени условия. Освен върху всичко останало, по своеобразен начин това се отразява и върху църковното имущество.

Първа глава. Произход на църковното имущество

На въпроса как Църквата въобще придобива имуществото си в средновековната сръбска държава ще се опитаме да отговорим, разглеждайки най-напред запазените писмени извори от това време. Първо място сред тях заемат манастирските грамоти като „lex specialis“ за манастирските и катедралните църкви, а след тях и типиците на манастирите „Хилендар“ и „Студеница“. Голямо значение имат и запазените стари приписки и надписи. Известни сведения може да се намерят и в житията на светците.

В самото начало на разглеждането на въпросите за произхода на църковното имущество, както и на неговото управление, е важно да се изтъкне каква е концепцията за властта въобще в Средните векове. Във времето, за което говорим, в съвременните извори, концепцията за властта е изразена с думата държава, която има главно двояко значение, а именно: съществува власт духовна и власт светска. Както и всичко останало, самият човек също е съставен от духовно и физическо битие, т. е. от душа и от тяло. Съгласно тази философия за разбиране на властта, земна или светска власт притежават владетелите – крале и царе, а духовна власт имат Църквата и нейните представители, т. е. епископите, митрополитите, свещениците и игумените. Като раздвоените власти – диархия, не съществуват в реалността напълно разделени една от друга. В онова време в съзнанието на хората е вкоренено схващането, че всяка власт принципно произтича от Бога и Той я дава на когото иска.[1] Така идеалният модел за средновековната държава е съработничеството между духовната и светската власт. Това съгласие или симфония на властите се изразява практически в това, че Църквата, т. е. нейните представители, с особения чин на коронацията и помазване със св. миро предават властта на владетеля. По този начин владетелите се сдобиват със своята светска власт от Бога посредством Църквата като божествена институция, а от тук произхожда и убеждението, че първо задължение на владетеля е да се грижи за Църквата, за вярата и свещенството. Също така главно задължение на всеки поотделно е да се грижи за своята душа и за вечното ѝ спасение.

Както ни известяват изворите, Църквата придобива своето имущество по много начини. Един от, така да кажем, най-обичайните начини за придобиване на имущество е по пътя на подаръците, т. е. дарителство. След даряването на недвижима собственост или пък на отделни предмети и вещи, Църквата става техен собственик. Този начин за събиране на имущество произхожда още от гръцко-римското законодателство за църковното имущество. В крайна сметка, онзи, който подарява нещо на Църквата, прави това свободно, без принуда, за което се издава и писмен документ.[2]

Кои са дарителите на недвижимо и движимо имущество на Църквата в Сърбия през Средновековието? Какъв е социалният им произход? Какви са най-честите мотиви и поводи да се дари нещо на Църквата? На тези въпроси, както и на другите, свързани с тях, намираме отговор в споменатите извори. Обикновено се смята, че Църквата обдаряват главно владетелите, но анализът на сведенията от изворите донякъде изменя това схващане. На Църквата даряват всички обществени слоеве: владетели, боляри, зависими хора и клирици.

Точна е констатацията, че най-големи и обилни дарове дават тъкмо владетелите, по споменатите по-рано причини. Съответно, за своите дарения те издават дарствени грамоти. Даряването за Църквата е тяхно задължение и съставна част от владетелските задължения. На практика, огромно манастирско владение може да основе и само един владетел, тъй като цялата земя в държавата принадлежи на него.[3] Самият факт, че той, като върховен господар на всичко, дарява земята на болярите и Църквата, не означава, че болярите и Църквата имат „реално действително право“ върху земята. На практика действително право върху земята има зависимото население, селяните, на които земята е отстъпена, за да преживяват.[4] Трябва да имаме предвид и фактът, че от имуществена гледна точка Църквата в средновековна Сърбия не съществува като общност. Даровете винаги са давани на определени църковни единици: манастири, храмове, епископии.

С оглед на социалния произход, след владетеля като дарители се споменават болярите. Те придобиват земя от него, като бащина, и могат да се разполагат свободно с нея, поради което в грамотите често срещаме сведения как някой от тях отстъпва своя дял от бащината на Църквата. Така в грамотата за манастира „Хилендар“ се говори за църква, която изгражда и украсява с много красоти протосеваст Хрельо. Заедно с метоха кралят я предава на „Хилендар“. В същата грамота е спомената църквата „Св. Петка“ в Брегалница, изградена от болярина Карба. И тя, заедно с нейните лозя, ниви, ливади и пасища, кралят подарява на метоха на „Хилендар“.[5] Към тях спада и храмът „Св. Георги“, съграден и обдарена с недвижимо имущество от болярина Берислав.[6]

При крал Стефан Дечански като голям дарител на Църквата е споменат казнац[7] Димитрий. Кралят потвърждава неговият дар за манастира „Св. Никола“ във Враня. От текста на грамотата ясно се вижда и истинският мотив за неговото дарение: „идѣже и гробь оустрои прѣставлени своему, и испроси кралевьство ми село своие Брьчеле“.[8]

По същия начин цар Душан потвърждава и дарението на севастократор Деян, който за изключителни заслуги получава от царя имение. На своята бащина Деян изгражда църква, която възнамерява да обдари с недвижимо имущество. Заедно със събора, царят изпраща известие, с което одобрява желанието му, за което е издаден и писмен документ. По-късно тази църква в Архильовица, заедно с метоха, деяновата жена подарява на „Хилендар“, за което също е издадена грамота. В новата грамота, за разлика от по-старата, се споменават и нови владения, които църквата междувременно е придобила, а именно, става дума за един нов храм, изграден и обдарен с владения от монах Неофит, наричан Герман.[9]

В Душановата грамота за основаване на манастира „Св. Архангели“ до Призрен се споменават повече дарители. Един от тях е кесар Гъргур. За него в грамотата се казва: „Сь милостию хотѣниемь царьства ми приложи киесарь Грьгоурь црькви царьства ми Архаггелоу Дабижива каматника, да да за годище ИІ лисиць“.[10] Тук става дума за кесар Гъргур, чийто подчинен Дабижив има задължение да дарява на царската задужбина осемнадесет лисичи кожи годишно. На манастира „Св. Архангели” е дарено и близкото до Призрен с. Кориш заедно с църквата „Св. Петър“. Този дар дава старецът Григорий, който откупува селото и всички изброени имения, а след това ги дарява на манастира.[11] В грамотата се споменава като голям дарител и жупан Радослав, който дарява с. Кълчевище с църквата „Св. Богородица“ и махалата Бродци, както това е записано в ранния хрисовул: „родителите на царството ми, господина краля“.[12] Боляринът Никола Утоличич и неговата майка подаряват с. Любочево с църквата „Св. Никола“ и махалата Йелховци с условието „да се дрьже онози село и церьковь како всакоу бащиноу, а да прилагаю свѣщоу на навечери Архаггела всако годище петь десеть литрь воска“.[13] Деспот Иваниш дава на манастирското имение в Топлици с. Тодорче с всичките му имоти и махали. От текста на грамотата се вижда, че това се прави в полза на човек, който вече е стар, тъй като за него се казва „родител на царството ми”. В селището Велес боляринът Раденко със своята майка дава църквата „Св. Архангели“ „с людми и с млини и с виногради, и сь всѣми правинами црькве тие“.[14] Като дарител се споменава майката на Братислав, която за правото на гроб на своя син в манастира подарява с. Плочица.[15] В този случай може да се предположи, че това се прави от вдовица, тъй като само тя се споменава като дарител.

Характерен е дарът на болярина Каломен от Скопие. В Милутиновата грамота от 1300 г. за манастира „Св. Георги“ на Серва при Скопие се казва за Каломен, че е дарил на манастира църквата „Св. Илия“, която се намира в самия гр. Скопие, и една нива до „царския път“. Подарената нива е била подходяща за копаене на глина за изработка на глинена посуда, поради което в грамотата е разпоредено, който използва тази земя, да има задължението да дава безплатно на манастира всичката необходима посуда.[16]

Между другото, когато става дума за произхода на църковното имущество и по-специално за това кои са дарителите, които по всякакъв повод и въпреки всичко даряват, както и какво е подарявано на Църквата, изчерпателни сведения намираме в Описа на Тетовския манастир от 1343 г. Този опис или бревиар е от голямо значение за църковно-историческата наука и от него има голяма извороведска полза, защото до днес са запазени много малък брой документи от този вид.[17] Тетовският опис съдържа обилни известия, отнасящи се главно до манастирската недвижима собственост: ниви, ливади, лозя или „лозије“. Прецизно са посочени границите на всички владения, което е вече обичайно в грамотите на дарителите. Освен това всеки опис на дар в земя, дори и най-малкият, съдържа името на дарителя, както и задължително се изтъква мотивът за дарението. Очевидно е, че Тетовското имение в голямата си част е дарение или, по-добре казано, формирано е от единични дарения: „за душата“, „за гроб“, а се казва и „за постриг“. Също така от този опис лесно може да се види, че манастирът добива голям дял от своята недвижима собственост чрез покупка, тъй като на много места се споменава „купленица“. За всичките владения, придобити чрез покупка, винаги се посочва от кого е закупено, а съответно и кой е продавачът на владението и каква е цената – било то изразена в пари или в натура. Независимо от всички покупки обаче, по-големият дял манастирски владения е придобит с единичните дарове. Мотивите за дарение са различни, ала всичките са главно по религиозно-духовни подбуди и се дават за душата и вечното ѝ спасение. В описа се срещат следните мотиви за дарение: „за душата“, „за гроб“, „за гроб и душата“, „за гроб и помен“ и най-накрая „за гроб и постриг“. Най-много дарове са дадени „за душата“ – 21. Следват „за гроб“ – 11, „за гроб и душата“ – 3, „за гроб и помен“ – 1 и, най-накрая, „за постриг“ – 1. От многобройните имена на дарители, само за илюстрация, могат да се споменат няколко. „Тома Леовь зеть, оу Лѣши за доушоу за свою и за жениноу си“[18] дава своята нива на манастира. В областта, наричаща се Никифоровци, манастирът има голямо владение, придобито с покупки или дарове. Споменава се „нива, … що иесть даль Красевь оуноукь, Димитрь от Желина, за гроб и за постриг“.[19] След това е спомената нива, намираща се под Речица, дадена за гроб на попадия, чието име не се споменава.[20] Дарител е и поп Доброта, който дава една нива за гроб и за душата си.[21]

Боляринът на цар Душан, Влатко, издига църквата „Св. Никола“ в с. Псача върху своята бащина, а Душан разпорежда „да моу ие свободна како соушта баштина иегова, коудѣ моуие любо приложити кому или отдати“.[22] Като своя бащина той подарява тази църква, макар и негова задужбина, на манастира „Хилендар“ и цар Душан отново освобождава владенията ѝ от всички данъчни задължения, а власт над тях получава „хилендарският диакониат според църковния закон, както е при другите хилендарски метоси“.[23]

Всички приведени дотук примери за даряване имущество на Църквата показват, че това са дарове от светски лица с най-различно обществено положение и социален произход. Между другото, нашите извори не ни дават сведение, от които да се вижда, че Църквата е обдарявана само от светски лица. В изворите също така има изобилие от примери, от които се вижда, че дарители са и духовни, т. е. свещени лица, които са, разбира се, от редовете на църковния клир. Много често дарителите са обикновени монаси, а след тях свещеници, икономи, игумени, епископи.

За църковно дарителство от страна на лица, принадлежащи към свещеническия чин, говорят нашите най-стари извори. Така Хилендарският типик на св. Сава в Глава 38 споменава като дарители монаси, встъпващи в манастира. Според определението в Типика, монах, който е подарил нещо на манастира, не може да осигури с това за себе си някакво привилегировано положение по отношение на останалите братя. Такъв във всичко е равен на останалите от манастирската общност: „Да о сега ни по чисменен нѣкоиега прочиие братие давающи да не мнить се, нь равно бити сь вьсѣми по дрьжещимь законѣ манастирѣ“.[24] Също така Типикът предвижда, че така подареното имущество от някой монах не може да бъде отчуждавано от манастира, в случай че въпросният монах отиде да живее в друг манастир: „Нь не дадите иемоу того что годь слоучило се иест; ибо едьноущи Богу дарованоие не вьзимаеть се“.[25] Това предписание на Хилендарския типик по-късно се появява в Синтагма на Матей Властар[26] и има за цел да попречи отчуждаването на манастирско имущество по волята на отделни монаси.

Нашите средновековни жития на светците често говорят за добротворството на свещените лица. В Теодосиевото Житие на св. Сава обширно се говори за големите дарения, които правят за манастирите и църквите Сава и Симеон. Това са дарове на ктитори и за тях тук няма да се говори изрично. Сава и Симеон специално обдаряват манастира на своя постриг – „Хилендар“. Не само защото самите те подаряват, но и за да бъдат материално обезпечени тези, които живеят по манастирите, те постоянно посочват необходимостта това вече да правят и други. Ученикът на св. Сава, Теодосий Хилендарец, автор на Савиното житие, детайлно излага ктиторската дейност на сина и на бащата, но, наред с това, не пропуска да изтъкне идеала за монашески живот, който следва да протича в бедност, отрицание и скромност. Такива идеални монаси-подвижници Теодосий вижда на Света гора и казва за тях: „… не земльдѣланиа имѣхоу, не печалами с пльтаахоу се, тѣледними, не коуплиами житииа обвивахоу се, не виноградомь и селомь прилежаахоу, нь все попечение ихь молитва и слѣзи“.[27] Такива монаси не само не обработват земя, ниви и лозя, но и храм нямат, защото техен храм за молитва е самата природа и каквото намират в нея: „Небо црьковь, Христа вь доушахь воображена зреште, колиби траваю оукрашени тѣссни имоуште…“.[28] Това е идеалният живот на монаха-пустинник. Между другото, за монасите и свещените лица, които живеят в света, все пак е необходима материална сигурност. На друго място в същото житие Теодосий разказва за пътуването на св. Сава в Светите земи. За първото му пътуване крал Радослав, негов племенник, му дава „голям товар злато и сребро“, с които Сава обдарява манастири и църкви в Светите земи, а освен това купува св. мощи и други църковни ценности и предмети за нуждите на Сръбската църква.[29] За второто пътуване на св. Сава Теодосий разказва: „Много же множьство злата оть кралиа Владислава и оть архиепископие вьзьм, на раздание вь светихь мѣстѣх сь собою поносит“.[30] Този път е подчертано, че за покриване разходите по пътуването, средства дава не само крал Владислав, но и архиепископията в Жича. При това пътуване, както и първия път, той обдарява богато манастирите и монасите, които живеят в тях. Пребивавайки в манастира на Синай, записва себе си, своите родители и „първият крал“ Стефан Първовенчани за споменаване в манастира, което е придружено с големи дарове.[31] Повече, отколкото при първото си пътуване, той купува св. мощи и други сакрални предмети. Намирайки се в Търново, пред самата си смърт, св. Сава заповядва да се опишат точно всички предмети и вещи, които носи със себе си от Светите земи: „… сии вьса распписавь и вь архиепископио дроуга же и вь Студеницоу донести повелѣв“.[32] С подобни дарове обдарява и седалището на Българската патриаршия.

Биографът на архиеп. Данило ІІ, говорейки в неговото житие за ктиторската му дейност, особено подчертава старанието на архиепископа щото манастирските и други храмове да бъдат снабдени с необходимите църковни съсъди, свещенически одежди и книги: „… же потрѣби вьноутрѣнѣ и икони, ризи же иереомь изабрани, иепитрахили же и нароуквице златом оутворени дипли же и пѣлони, … книги же многочислѣние сьставль… и тѣми иако красотою звѣздьною обильствова Господемь пороучение иемоу храми божьстьние“.[33] Всички тези подарени предмети за църковна употреба, Данило подарява като глава на църквата. Освен това, неговият биограф изтъква, че той издига много църкви. Съгражда храм „Богородица Одигитрия“ в Печ, а на негови разноски от Приморието е изработена и доставена камбана за същата църква.[34] Обновява и покрива с олово покрива на манастира „Жича“, който особено пострадва от куманското нашествие. В селището Йелашница издига дворец и храм, посветен на архистратиг Михаил.[35] След това, в селището наречено Лизици, „където е и владението на църковната област“, Данило издига църква и пирг. Освен това, известно е, че той лично работи за развитието на църковната икономика. Така в Лизици той „виногради, насади, и прочеие поданиемь злата прикоупи, насаждь овошти различна, ко вьсѣмь обильствовати се вь мѣстѣ томь…“.[36] Труди се, както казва неговият животописец, за облагородяване на овощните градини, които насажда много и то не само на църковните имения, но и на много други места.

Също така, в манастирските дарствени грамоти много често намираме сведения за дарове, дарявани на Църквата от монаси. В споменатата грамота на крал Милутин за манастира „Св. Георги“ при Скопие, между всичко друго, е споменат дарът на монах Ксенофонт. Той дарява на манастира палат, в гр. Скопие, „до Голямата врата“, а също така и църквата „Св. Богородица“ заедно с нейните владения: мелници, ниви и лозя.[37] За монах Ксенофонт не е споменато нищо повече, но, съдейки по това, което е дарил, може да се заключи, че най-вероятно е притежавал много имот и е произхождал от болярското съсловие.

В дарствената грамота на крал Душан за Тетовския манастир от 1343 г. попадаме на дара на монах, на име Исак. Той подарява на Тетовския манастир „село Седларево, за свои постригь и за своиего подрожиа постригь, четчетврьтоу честь всего села сь всьми мегами“.[38] Така монах Исак, чието светско име не е известно, се е замонашил заедно с жена си и по този повод на манастира на техният постриг в Тетово подарява четвъртина от с. Седларево, която му принадлежи. Вероятно дарителите нямат деца, поради което отстъпват всичкото си имущество на манастира при условие, че бившата съпруга на Исак, сега монахиня, до края на живота си ще придобива от манастира храна, т. е. издръжка.

Описът на Тетовския манастир съобщава за няколко интересни дарения от църковни хора за манастира. На няколко места там се споменава за еп. Игнатий, който откупува много имоти в ползва на манастира. Купува една нива „за Будимировия кон“, даден от страна на Полельовите синове Радун и Джуро.[39] Епископът купува от Коста Парде за манастира нива, наричана Иловица, за 18 перпера. От същия продавач купува и ливада, за която заплаща кон и 30 перпера. На друго място се казва, че еп. Игнатий купува нива и от Мануил Глобиц и неговия брат. Покупко-продажбата е уредена така, че за тази нива Мануил „мало оузе цѣне, а све приложи црькви за свою доушоу“.[40] Виждаме, че тук епископът не изплаща пълната цена на нивата, а само дял и то малък. Остатъкът от цената, не се казва колко дяла, опрощава, но изплаща оставащите дялове на манастира като свой личен подарък „за своята душа“. Също така, тук не се казва в какъв вид е изплатено и това малко – дали в пари или в натура, – което тогава е честа практика. Името на еп. Игнатий е споменато още веднъж в Тетовския опис, когато купува за манастира от Гоно и неговата жена Теодора нива, наричана Гумнище, за 8 перпера и 9 руна вълна.[41] Съдейки от цената, тук, вероятно, става дума за малка нива.

Между другото, като купувач на земя в полза на манастира не се споменава само епископът. Тетовският опис споменава два случая, при които игуменът чрез закупуване увеличава манастирските имоти. В местността Никифоровци, където, според Описа, е извършено голямо групиране на земеделските владения на манастира, се споменава между останалите имоти и една нива, която е била „до църковната нива“. Нея закупува за манастира игуменът Теоктист, от Теодора, вдовица, и дъщеря ѝ Елена за 10 перпера, „а докупи епископ Игнатий и записа“ в присъствието на четирима свидетели.[42] Друг пример за закупуване е свързан с името на игумен Исая. Той купува от Краймировите дъщери Кира и Йера и техните деца нива в местността, наречена Студенец, за 30 кабла жито и то, както се казва, „в гладно време“. В цената на покупката е споменат още „мех сирене и половин мяра сланина“. Покупката е осъществена в присъствието на шестима свидетели, един от които свещеник.[43] В този пример за закупуване на имущество за манастира от страна на иг. Исая има няколко социални елемента. Преди всичко нивата е купена от две жени-вдовици, Кира и Йера. Мъжете им въобще не се споменават. Споменат е само техният баща Краймир, който е бил изтъкната личност. Като средство при покупко-продажбата не са споменати пари. Стойността на нивата е преценена и е изплатена в натура и то за 20 кабла жито, мех със сирене и половинка сланина. Във връзка с този начин на плащане е съобщено и още едно много важно сведение – че покупката е извършена в гладно време, което вероятно и определя натуралния начин за разплащане. От този пример се вижда, че в много критични ситуации като тази, за която споменахме тук, манастирът е бил в добро материално положение и е могъл да се намесва, макар и по този начин, във всекидневния живот и нужди на народа.

В Архангеловската грамота на цар Душан се намира един много рядък пример за дарения, направени от църковни хора за Църквата, а именно, между останалите като дарител на царската задужбина е споменат хилендарският игумен. След одобрението му и това на цялото братство, цар Душан подарява на манастира „Св. Архангели“ един човек, на име Пръв, неговите синове и тяхната бащина.[44] До момента Пръв и бащината му са принадлежали на „Хилендар“. Това всъщност е пример, от който се вижда, че един манастир може да отстъпва имущество на друг манастир. Това разпореждане с имуществото на църквата почива върху кононично-правни основи и е в духа на каноните на Православната църква. Един манастир е могъл да отстъпи или подари на друг или на църква определено имущество, но това винаги е правено с одобрение на старейшината на манастира, т. е. игумена и всички монаси. Единствено изключение се прави по отношение на предметите, „които са от царската къща“.[45] В този случай на дарение за манастира „Св. Архангели“, игуменът и монасите от „Хилендар“ постъпват по духа на църковните правила.

Твърде много изворови сведения, които се отнасят до църковното имущество, намираме в старите приписки и надписи. За разлика от другите извори, приписките и надписите обикновено съобщават кратки и много сбити сведения, отнасящи се главно до движимото имущество на църквата. На първо място тук спадат църковните съсъди, предметите за църковна и богослужебна употреба и книгите. Най-често авторите на приписки и надписи не са анонимни. Те задължително съобщават своето име, а сетне и името на дарителя, както и мотива и повода за конкретното дарение. Също така, много характерно е, че имуществото, което се описва в тях, е движимо и дарено предимно от свещени лица: епископи, игумени, свещеници и обикновени монаси.

Много чест дар са книгите и то църковно-богослужебни, подарявани за нуждите на храмовете и манастирите. В манастирите те се преписват и размножават. Когато се говори за книги въобще в Средните векове, за тях, т. е. за писането или придобиването им, може да каже, че те са нещо, за което най-много се харчи и употребява църковно имущество, а, от друга страна, може да се говори за тях и като за движима църковна собственост. Старите приписки третират книгите най-вече като движимо имущество на Църквата.

Книгите се преписват и размножават в манастирите, а преписването се ръководи от игумените и другите монаси от манастирската управа. Така, в една приписка се споменава Теодор Граматик, който по заповед на йером. Дометиан преписва книги в пирга „Преображение Господне“ в „Хилендар“.[46] За това църквите да бъдат снабдявани с необходимите книги, се грижат съответните епископи. Нашите извори потвърждават това на много места. Така, според приписката, Рашкият еп. Марко има заслугата щото голям брой книги да постъпят като подаръци в манастира „Св. Апостоли“ в гр. Рас, седалище на Рашката епископия. Преписвач на подарените книги е дяк. Белослав, за когото в приписката се казва, че работи по нареждане на своя епископ.[47] Биографът на еп. Данило ІІ изрично подчертава, че Данило съставя многобройни книги, каквито по-рано не е имало, и че като хубави звезди ги разхвърля в храмовете.[48] За архиеп. Яков се казва, че подарява много свещени съсъди и честнѝ книги на манастира „Студеница“.[49] От началото на 14 в. произхожда приписка върху препис на Кормчая книга. Преписът е на Рашкия еп. Григорий ІІ в манастира „Св. Апостоли“ в Рас, след което го подарява на „Хилендар“, поради което, според приписката, епископът моли братството и игумена на „Хилендар“ да го запишат за помен: „Зато бо и потрудихь се о сихь книгахь, некли бихь светими вашими молитвами оставление приѣль великихь грѣхь моихь“.[50] Подбуждан от същите мотиви еп. Григорий подарява на манастира „Св. Апостоли“ и един кръст.[51]

От третото десетилетие на 14 в. произхожда приписка върху Евангелие, което е преписано „по повелята на… архиепископ Данило“ в църквата „Св. Апостоли“ в Печ, в областта Ждрело. Преписът обаче на същото това Евангелие е завършен в епископията в Дебър по времето на еп. Никола, който има заслуги за обновлението на катедралния храм в Дебър.[52] От 50-те години на 14 в. произхождат книгите, преписани в манастира „Св. Стефан“ в Баня за манастира „Хилендар“. В тези книги авторът на приписката моли хилендарските братя те да бъдат пазени, тъй като са предназначени като подарък за „Хилендар“. Този скъпоценен дар за „Хилендар“ от Баня е последван от подарък-отговор „понеже и ми многа блага и добра и оутѣшна словеса приахомь из дому прѣчистие Богородице“.[53] Наистина, не е казано ясно как са предадени поуките, за които се говори тук: дали писмено, във вид на поучения от църковните отци, или пък устно от някой от учените хилендарски монаси. Това място в приписката, освен казаното, дава повод да заключим, че съществува обмяна на книги между манастирите или храмовете. Приблизително от същото време е и приписката, произхождаща от Карейската испостница на св. Сава. В нея се казва, че старецът Михаил е преписал в Карея църковната книга Триод и я дал на „св. Симеон и св. Сава…“.[54]

Понякога подаръци са изпращани или носени в много далечни краища. Така Серският митр. Яков изпраща много книги в далечния Синайски манастир. Дарителят изрично предупреждава адресата никой от монасите, сърби или гърци, да не изнася от манастира нито една от подарените книги.[55] Сърбите и гърците живеят в Синайския манастир заедно и по време на богослужение положително употребяват същите книги на сръбски език.

Когато книгите се разглеждат като предмети за даряване и подаръци, важно е да се подчертае фактът, че те са писани много пъти в един манастир, а след това са изпращани като дар в друг манастир или храм. Това за нас е съвсем разбираемо и дава повод да се заключи, че не всички манастири разполагат с всички необходими условия за преписване на книги, както и че някои манастири нямат всички необходими богослужебни книги, поради което са правени взаимни размени и подаръци. Така, в Синайския манастир е преписан един триод за църквата „Св. Архистратизи“ в Йерусалим.[56] Поп Никодим подарява на манастира „Морача“ два триода и един Пракс (Практик). Дарителят проклина потомците, които се осмелят по какъвто и да е начин да изнесат книгите от манастира: „кто любо вьзети сие книги о храма прѣставити, тако иесть проклеть“.[57] Проклева се не само този, който вземе книги, но и онзи, който във вид на подарък ги предаде на друг храм.

Дарителите на книги почти винаги са свещени лица и то изтъкнати личности, с високо положение в църковната управа. На много места старите приписки споменават като дарител патр. Никодим[58]. По нареждане на митр. Теодосий старец Исая превежда книгата на Дионисий Ареопагит.[59] Архиеп. Никодим (1317-1324) превежда от гръцки на сръбски език Йерусалимския типик. Лично той изпраща пратеници, за да донесат този типик от Йерусалим, от манастира „Св. Йоан Предтеча“, в Сърбия, а след това го и превежда.[60]

Достоен за отбелязване е дарът на крал Милутин. Този път кралят подарява Четириевангелие на Карейската испостница. Приписката за това, наред с обичайните забрани за отчуждаване, казва, че кралят предава книгата на тамошния старец Теодул „иако и вь руцѣ самомоу господиноу и оцу моиемоу светомоу Савѣ“.[61]

Книгите, предназначени за църковно-богослужебна употреба и особено Св. Писание, не е позволено да бъдат продавани и изгубвани. В Православната църква дори съществува канонично предписание – в Правило 68 на Шестия вселенски събор, което гласи: „Никому не се позволява да поврежда или изрязва, или да дава на книгопродавци, на т. нар. мироварци, или на когото и да било другиго книгите на Стария и Новия Завет, а също и книгите на светците и на признатите наши проповедници и учители, за да ги унищожават, освен само когато някоя било от молци или от вода, или по друг някакъв начин стане негодна за употреба“.[62]

На пръв поглед в нашите извори не е видим фактът, че владетелите подаряват на Църквата нещо, което им принадлежи лично, т. е. става въпрос за личните дарове на владетеля. При по-внимателно вглеждане обаче в една дарствена грамота тези дарове могат да се видят много лесно. Така, в Милутиновата грамота за Хилендарския пирг на морето между другото кралят прави и свой личен дар, тъй като в грамотата се казва: „И отьлоучи кралевьство ми К. Д. кобиль, оть своихь кобиль и приложих ие киелии своиеи пирьгоу“.[63] Освен това кралският личен дар „за своя пирг“ е регулиран така, че споменатите 24 кобили трябва да пасат власи, които пък дава „Хилендар“. Определено е още, че всеки мъжки приплод от кобилите принадлежи на пирга.

В Милутиновата Светостефанска грамота от 1313-1318 г. също така е споменат и един личен дар на краля за неговият ставропигиален манастир, а именно – Милутин подарява „станишта кралиевѣхь свинь“, намиращо се в с. Племетино, недалеч от Прищина.[64] От своите лични владения в Плава дава с. Крушево заедно с пазара, с. Гусине с планината и четиринадесет семейства рибари.[65] Дава на манастира и областта Глух Вес, която се намира при манастира „Бръсков“ и „коло все и сь роудари, и доходке да даю црькви како соу давали кралиевьствоу ми“.[66] Тук владетелят всъщност се отказва от своите лични, регални права върху прихода от рудника, който му принадлежали, и го дава на манастира. Наистина, тук нищо определено не се казва за това точно на каква стойност възлиза този приход.

В грамотата за манастира „Грачаница“ крал Милутин отстъпва на църквите в Липлянска епископия дела, който взема за себе си от водениците, намиращи се „од извода родимьскаго дори како оутече оу Ситницоу… на Паоуни од горнега рибника до Ситнице и од всака водѣнице даие црьви и епископии липлианскои…“.[67] Кралят прави този дар на епископията при едно задължение, и то е епископът да „стави всакои водѣници гвоздие и ками иедин“.[68] Милутин дарява на Паун и свое недвижимо имущество – в грамотата е казано: „и сѣнокошь, што ие косило кралиевьство ми, ниже сокальника и с землею оть тога сѣнокоса…“.[69] Тази ливада, „която е косило кралството ми“ всъщност се локализира, т. е. граничи с владението на архиепископията, а и с тази кралска отстъпка църковното владение е разширено и групирано. На същото място епископската църква придобива в пълно владение и една воденица, която преди това принадлежала на краля. До такова заключение стигаме на основата на това, че сега, с промяната на собственика, Липлянският епископ е задължен да постави монах или някое друго свещено лице по свой избор да се грижи за воденицата.[70] Вероятно, докато воденицата е била в кралските владения, за нея се е грижил кралят чрез хора, които сам е назначавал за това.

Такива сведения намираме и в грамотата на същия крал за храм „Св. Богородица Левишка“ в Призрен. Грамотата за основаването на храма не е запазена. За това ни осведомява един извор за владенията на Призренската епископия, а именно грамотата на крал Стефан Дечански от 1326 г.[71] С нея, освен всичко друго, крал Стефан Дечански възвръща много имоти, които незаконно са отчуждени от владението на епископията. Сред отнетото се споменава и владението в с. Грачаница, чиято принадлежност на църквата е доказана с това, че Призренският еп. Арсений показва грамотата на крал Милутин за това владение: „И видѣ кралиевьство ми иере ие она землиа црьковна а отоузета оу забѣл кралѣвсьства ми…“.[72] След като по такъв начин се уверява, че това е църковна земя, която временно е отнета от църквата за нуждите на забел, сега я връща на църквата и на нея е поставено кандило.[73] Характерно за тази грамота е сведението, че крал Стефан Дечански не удовлетворява молбата на еп. Арсений да подари на епископията влашката колония в Блатец. Вместо нея, той дава на епископията „забѣль кралѣвьства ми оть црьковнихь люди…“.[74] Нататък в текста на грамотата се съобщава, че крал Стефан с отстъпването на своя забел в Черноочие вместо исканото в Блатец, не е взел за себе си исканата земя там, тъй като се казва: „… а землю црьковноу що су држали Власи на Блатци не оузе кралевьство ми себѣ оу земѣноу“.[75] С други думи, кралят прави личен дар без обезщетение, което в грамотата е изрично изтъкнато.

В Душановата грамота за Тетовския манастир срещаме и негов личен дар, а именно, Душан подарява на манастира своя забел Жедън, който сега е предназначен за зимовище на манастирските кобили и овце.[76] В грамотата не е изрично съобщено, но може във връзка с този дар да се заключи, че от това е произтекло задължението манастирът да дава зоб за краля. Всъщност, манастирът има задължението да дава зоб от всяко манастирско село и още на кралските кучкари да дава „или вечероу ли обѣд, кьди ги врѣме прижене“.[77] В общата грамота за манастира „Хилендар“ цар Душан прави няколко лични подаръци на манастирската болница. В грамотата той нарежда да се дават от царският палат, т. е. от двора годишно по двеста „венециански“ перпера и още „сандала гоим Ке работата и повити“. Освен това, тук се казва, че болницата в „Хилендар“ е основана от Душан. Болницата обаче се споменава още и в Хилендарския типик на св. Сава.[78] Тук „сандал“ означава лодка, която се използва изключително за риболов. Това не се отнася до монасите лично, тъй като каноните на Православната църква строго забраняват на свещените лица да проливат кръв.[79] Освен дара в пари, Душан подарява за всяко болнично легло „гоене, клане, и пласти постела Бодров“.[80] Даровете за болницата са осигурени и всъщност могат да се употребяват изключително само за това, за което са предназначени от дарителя, т. е. нищо не може да бъде иззето от болницата дори и от игумена. Всичко, което принадлежи на манастирската болница се ръководи от определен от манастирската управа монах-болничар.[81] Приблизително от същото време е и Душановата грамота за Карейската испостница на св. Сава на Света гора. Карейската испостница по това време е в много лошо материално състояние, но е обновена от царица Елена, след което тя става неин „втори ктитор“, а Душан, грижейки се за сигурното материално положение на испостницата, установява: „Кь семоу же царьство ми приложи, да се даие оть коуке царьства ми на всако годище .р. перперь венетицѣхь и .І. гоун и .І. кожоухь и .І. клашьнь и .І. мѣхь сирениа и .І. сировиь да се оузима всако лѣто на Плочин споудь соли“.[82] Както изглежда всички тези дарове в пари и натура, които придобива Карейската испостница, не са достатъчни, поради което цар Душан подарява още и недвижимо имущество – селата Косориче и Хвосна.[83] По този повод царят освобождава с. Косориче от всички данъци и военни задължения, а всички данъци, досега давани на царя, отсега нататък принадлежат на Карейската келия.[84]

Приведените по-напред примери за лични дарове на владетелите за Църквата, в нашият случай на кралете Милутин, Стефан Дечански и Душан, придобиват и своето законово потвърждение в Душановият законик. Чл. 38 от законника гласи: „И оть сьда и напрѣда ждребици и конии царства ми да се не даваю црьквамь, ни по црьковних селѣхь оу храноу“.[85] С. Навакович, тълкувайки този член от законника, казва, че царят, т. е. владетелят, може да изпраща своите коне и жребчета за прехрана върху иззети църковни имоти.[86] С други думи, в този случай владетелят се отрича от своите регални права в полза на Църквата. Между другото, от гледна точка на данъка за изхранването на свине с желъди, владетелят – според законника – има право над половината от него, както се казва в чл. 190: „… Половината принадлежи на царя в името на неговото върховно господство над земята“.[87]

Харистикия

Особен вид на даряване на имущество за Църквата е харистикията. Обикновено тя се определя като вид условно дарение или „нещо, дадено на някого за доживотно ползване със задължение след това да бъде предадено на Църквата“.[88] В нашите извори намираме много дарения от такъв вид. Обикновено владетелите дават харистикия на заслужили личности, изтъкнати членове на Църквата или на заслужили боляри. Сред няколкото примери, които ще се приведат тук, се споменават двама представители на висшата църковна власт – митрополитите Яков и Кирил, а след това ик. Йоан, старец Григорий и др. Всъщност, на всички тях временно са отстъпени определени църковни владения за доживотно ползване, а след тяхната смърт владението остава за някоя църковна институция, обикновено за манастир.

През 1342 г. крал Душан „харизва“, т. е. дарява църквата „Св. Никола Мрачки“ в Оряхово на стареца Йоан, иконом на Хилендарския метох в Хочи до Призрен. Храм „Св. Никола“ е обновен и обдарен с владения и привилегии от крал Стефан Дечански след битката при Велбъжд. Същия храм Душан прави владение на „Хилендар“ ок. 1339 г.[89] Ик. Йоан, като изтъкнат член на манастирската управа и заради своите заслуги към „Хилендар“, придобива от крал Душан този хилендарски метох за доживотно ползване с всички права и привилегии. Вероятно с това новият статут на бившия иконом сега предизвиква самата управа на „Хилендар“ да се лиши от едно владение, което се потвърждава и от думите на грамотата, че ик. Йоан не трябва да разстройва хилендарския игумен и братята. „Харизването“ е с временен характер, тъй като се казва, че след смъртта на Йоан „да иесть виноу подь область светогорьскоу оу послушание игоуменоу и вьсеи брати светогорьскои“.[90]

В годините, когато Душан започва изграждането на „Св. Архангели“ до Призрен, старецът Григорий придобива харистикия. Преди това, в с. Кориш при Призрен, Григорий издига нов храм „Св. Петър“, издига кула, обдарява църквата с недвижимо имущество и всичко това на края подарява за метох на манастира „Св. Архангели“: „Не по силь ни по ноужди, нь воломь и хотѣниемь иего приложиль иако да иест метох монастироу кралиевьства ми“. В действителност това изтъква старецът Григорий като голям дарител, в някаква степен ктитор, т. е. придобива известни права на ктитор, поради което крал Душан му „записва“, подарява старата църква „Св. Петър“ в Кориш за доживотно ползване.[91] Иначе с. Кориш, както и споменатата църква „Св. Петър“, принадлежат на „Хилендар“. Така тази Душанова постъпка представлява „временно изземване на едно малко църковно имение от властта на „Хилендар“, за да бъде отново, след смъртта на ползващия го, върнато на манастира.[92]

Серският митр. Яков придобива като харистикия храма „Св. Никола“ в Кожля, при Скопие, от царица Елена. Този храм е изграден от крал Милутин, но временно бил запустял и владенията му – отчуждени, а сега е обновен, заслугата за което е на царица Елена, която става негов „втори ктитор“.[93] Ок. 1353 г. тя дава така обновената църква на митр. Яков „да си ю има и направлиа сь никим неотѣмлиему до своиего живота“, а след неговата смърт да принадлежи на манастира „Св. Архангели“. Даряването на тази църква на митр. Яков става приблизително по времето на премахването на анатемата върху Сръбската църква и царство от Константинополската патриаршия. Освен това на прага е била и опасността от османците, пред които, според сведенията в тази грамота, християнското население бяга. В грамотата са изброени девет семейства, от които две свещенически, които като бегълци са населват във владението на храма „Св. Никола“ в Кожля.[94] Сам митр. Яков е пряк свидетел на тези събития, поради което осигурява за себе си харистикия, църквата „Св. Никола“ – „да моу иесть ондѣзи прибѣжищ…“.[95]

Характерна по своето съдържание е и три години по-ранната харистикия за Мелнишкия митр. Кирил. По същите причини, както и при Яков, Кирил обезпечава за себе си харистикия, тъй като обновява храм „Св. Никола Стошки“ на р. Пчиня, близо до царската столица Скопие. С обновлението на църквата той придобива и ктиторски права по отношение на тази църква и затова цар Урош му я дава като бащина.[96] Храмът му се дава за ползване до края на живота, но не само това: „А по смрьти своиеи любо за доушоу подь црьков подписати, а или комоу харизати, и кога си онь сам постави калоугиера“.[97] От тези думи в текста на грамотата се вижда, че Кирил разполага с тази църква като със своя лична бащина, т. е. могъл е да я даде на някоя друга църква за временно ползване, а след това да я хариже за доживотно ползване, както и сам той я е приел от цар Урош. Наред с това църквата „Св. Никола Стошки“ е иззета от властта на бъдещите мелнишки митрополити, вследствие от което тя няма никакви материални задължения към тях освен тези: „Тькмо да има всаки митрополить настоещти оу Мѣлницѣ помень доуховни и четире динаре на годиште, а ино ништо векие да ньма…“,[98] т. е. двете задължения на църквата към митрополита са само „духовен помен“ и четири динара годишно в пари.

От времената на Душан произхожда и една доста интересна харистикия. Става дума за това, че цар Душан потвърждава дара на Радослава за църквата „Св. Георги“ в Улитиш, която е метох на „Хилендар“. След като умира мъжът ѝ Милаш, Радослава остава вдовица и дава дар за споменатия храм. Като вдовица вероятно се издържа сама, поради което Душан поставя условието пред „Хилендар“ тя да се издържа до края на живота си от своя дар.[99] Тази харистикия принадлежи лично само на Радослава, тъй като в грамотата се казва, че след нейната смърт нямат право да управляват Улитиш нейните деца, а още по-малко нейните роднини. За тях важи законът за ктиторите: „Тькмо да приходе како ие закон ктитором… да им ие помень до вѣка, нь да облада игоумень хиландарски“.[100] От тези думи би следвало да се заключи, че Милаш и жена му Радослава имат деца (това тук не е споменато), които се появяват като възможни претенденти за даруваното на църквата имущество.

Старецът Григорий Синайски събира харистикии поради големите си заслуги за манастира „Ждрело“. Неговата харистикия потвърждава не владетеля, както е ставало по-рано, а патр. Спиридон[101]. В действителност, Спиридон потвърждава дарствената грамота на княз Лазар за манастира „Ждрело“, тъй като същият манастир дава на стареца Григорий имущество като харистикия „за живот“, „и по негови сьмрьти да ие калугеромь, кои су се потрудили ш ниме вь оном мѣстѣ“.[102]

Наред с харистикията, в нашите извори се появява още един подобен начин за даряване на недвижимо имущество. Става дума за, както ги е нарекъл Т. Тарановски, „условни подаръци“,[103] които са давани главно на манастирите. За подаръците от този вид е характерно това, че те са лични дарове на хора в преклонна възраст, които нямат условия, за да се издържат от имуществото си до края на живота си. Следователно, условието за дарение е доживотна издръжка, а след смъртта на дарителите църквата получава пълното право да усвои тяхната собственост.

Пример за такъв дар се среща в грамотата на крал Стефан Дечански, с която той потвърждава като дар за казнац Димитрий с. Бръчеле. Той е човек от двора, т. е. от личното обкръжение на владетеля, а неговата връзка със Стефан Дечански датира още от времената, когато Дечански управлява Зета. Заради големите му заслуги за това Стефан да стане крал, сега той му подарява с. Бръчеле, за да може да го „приложити светому Николѣ сь всѣми мгиами и сь всѣми правинами села того“.[104] Съхраненото от това село „а по животѣ иеговѣ да иесть цркви сь всакиим оутврьждениемь“.[105] Изразът „след неговият живот“ ни говори, че след смъртта на Димитрий с. Бръчеле трябва да се зачисли към Вранския манастир. Името на жената на Димитрий не е споменато, но е уредено нейното положение след неговата смърт. Също така от текста на грамотата се вижда, че Димитрий е много по-стар от жена си, но се премълчава констатацията, че той ще умре много преди нея. Те нямат деца, защото в противен случай ще са споменати в грамотата. Също така необичайна, но важна е разпоредбата в грамотата, според която жената на Димитрий само условно може да се ползва от неговият дар за манастира. Тя има право на издръжка, само ако не се омъжи повторно: „Ако се не омоужии, да има храноу оть црькве“.[106] В противен случай, „ако се иегова жена омоужии по иеговѣ смрьти, да не метоха сь онѣмзи селом“, което ясно показва, че ако се омъжи повторно тя губи правото на издръжка от църквата, т. е. от страна на Вранския манастир.

Съдебните глоби като приход

Един от начините, по които Църквата в средновековна Сърбия придобива имущество или получава редовен приход, е събирането на съдебни глоби. Наред с всичко останало, съдилищата налагат и наказания във вид на глоба, която се плаща в пари или в натура. Обвиняемият е могъл да уреди всички съдебни разходи, от които част или цялата сума принадлежи на църквата.

Като притежатели на земя, храмовете и манастирите в средновековната сръбска държава имат право на т. нар. потримониален съд над поданиците от своите земи,[107] т. е. епископът или игуменът имат съдебна власт не само в духовната област над хората, живеещи на църковните владения. Нашите извори, започвайки от Жичката грамота, та чак до времената на Душановия законик, третират църковните съдилища като самостоятелни и изключително компетентни в духовната област, но в изворите се срещат и сведения, от които се вижда, че църковните съдилища са компетентни и за светските престъпления на своите поданици. Това е особена имунитетна привилегия, която, заедно с другите привилегии, е придобита от владетеля. Дори за определени престъпления и за онези спорове, които страните водят пред съда на владетеля, съдебните глоби принадлежат на църквата.

Със сигурност може да се твърди, че тази съдебна практика в средновековна Сърбия е наследство, прието от Византия. Всяко престъпление се третира като грях, а това е в компетенцията на Църквата. Следователно тя не само участва в изготвянето на присъдата, но получава и съдебните глоби. Във Византия е имало закони, по силата на които имуществото на еретици е конфискувано най-напред в полза на държавата, а сетне и на Църквата. Ако, например, някой покровителства еретик, имуществото му се конфискува в полза на държавата, а ако е клирик, т. е. ако принадлежи към свещеническия чин, имуществото му се конфискува в полза на Църквата.[108]

Жичката грамота от 1220 г. говори тъкмо за съдебните глоби като извор на приход за Църквата. Освен това, тя е една от редките наши грамоти, които съдържат предписания от брачното право. Бракът, както е известно, е в изключителната компетенция на Църквата. Тя е компетентна не само за сключването на брак, но и за решаването на брачните смущения и забрани, т. е. за развода. От гледна точка на брака, Жичката грамота отразява до известна степен и работата на св. Сава по организацията на църквата и църковния живот във всички области. От грамотата ясно се вижда, че съдебните глоби за развод или „распуст“ са много големи, което на свой ред от една страна говори за тежестта на престъплението, а от друга – за това, че предписанията на Църквата за брака са често нарушавани. След това, наказанията за нарушаване на брачните забрани не са едни и същи за всички хора. От тази гледна точка грамотата ясно различава хората, които „иеже соуть оубозии“, т. е. бедните хора. Наказанието за изневяра при „бедните хора“ е на стойност два вола. При това, не само големината на глобата не е една за всички, но глобите не винаги принадлежат на една и съща съдебна инстанция. В грамотата се казва: „… а то гдѣ обрѣтаиеть се оу жоупах, ке соу подь областию архиепискоупие, да оузимѣть архиепископиа“ глобата за изневяра.[109] Ако престъпникът се намира на административната територия на някоя от другите епископии, „а подь областию инѣхь иепискоупиа аще обрѣщеть се такови, то да оузима иепискоупиа иеднь воль, а дроуги да оузима господствоущи“.[110] Следователно, в административната територия на Жичкото имение от „убогих“ се взема глоба от два вола, която изцяло принадлежи на архиепископията. Ако, при това, същото престъпление се случи някъде в жупа, която се числи към друга епископия, стойността на глобата за „распуст“ е същата, но с тази разлика, че половината от нея – един вол – взема епископията, на чиято административна територия е извършено престъплението, а другата половина взема „господстващият“, т. е. представителят на държавната власт. Ако до развод се стигне по вина на мъж, който принадлежи към болярския клас, глобата е много по-висока и е на стойност шест коня, които взема кралят. За принадлежащия към войнския клас „наказанието“ е два коня.

В Жичката грамота е приведена и още една простъпка, поради която бракът става незаконен, а именно – вземане за жена на балдъза, сестра и въобще встъпване в брак с близки кръвни роднини, което е строго забранено от църковните канони. В тези случаи за болярите и войнския клас глобата е два вола, които взема „господстващият“, докато „убогих“ също дават по два вола, но, за разлика от болярите и войнския клас, глобите се дават половината на епископа, а половината на тези, които са владеели и, действително, в грамотата е казано, че „светитель оузима половиноу“. Светителят или епископът в крайна сметка е компетентен за сключване на брак, а на него принадлежат и глобите за „распуст“.[111]

Тъй като бракът е изключително в компетенцията на Църквата, тези разпоредби в грамотата идват, за да попречат на честите случаи на развод, както и на сключването на брак между близки кръвни роднини, което е в пряко противоречие с канонично-догматическото учение на Православната църква. Освен тук, някои разпоредби от брачното право срещаме е в Светостефанската грамота и в Душановия законик. Тук обаче ги споменаваме само в областта на имуществено-правните отношения, които най-вече ни интересуват. Чл. 9 от законника на Душан определя, че ако „полуверец“ – има се предвид римокатолик – се ожени за православна и не премине в православието, според законника му се отнема семейството и делът от къщата, а сам той се прогонва.[112] Действително, отнетият дял от къщата е даван на жената и децата, а останалият дял, за него в законника не е казано, най-вероятно е вземан и връщан на бившия собственик.

В грамотата на крал Драготин за манастира „Хилендар“ от 1276-1282 г. също се говори за съд на игумена в един от хилендарските метоси. Тук, покрай всичко друго, е точно определено и изброено кое не спада в съдебната компетенция на игумена, а принадлежи на „земен съд“, т. е. съда на краля или някой от неговите представители. Изброени са следните престъпления: измяна, шествие на коне, земя и вражда.[113] При това, ако съдебните спорове за приведените престъпления се водят пред съда на владетеля или неговите представители, глобата за слух, т. е. цената за изслушването и воденето на спора, която е на стойност два динара, принадлежи на църквата.[114]

Грамотата на крал Милутин за храма „Св. Георги“ при Скопие особено съдържа сведения, които се отнасят за съдебните глоби. В тази грамота глобите са детайлно изброени. От хората, които са населени на манастирското имение, светската власт не може да взема следните глоби: „Ни поткоу да оузима на немь никии владалць; ни оудова, опаданиа прѣдь владалци, ни роукоу, ни печати, ни отьбои, ни прѣстоиа нь всакоу глобоу да оузима црквь малоу и великоу“.[115] Всички приведени глоби кралят иззема от компетенцията на светските органи на властта и ги предава на манастира, т. е. на игумена. Кралят дори защитава споменатите глоби и постановява, че онзи, който наруши разпоредбите, освен че попада под проклятие, го заплашва и парично наказание „и да плати оу цариноу .С. перперь“. От тази разпоредба ясно се вижда, че владетелите не само са най-големите дарители на църквата, но и нейни защитници. На друго място в същата грамота е казано, че манастирските населници от съдебна гледна точка попадат под патримоналния съд на игумена. Това правило е в сила за всички манастирски метоси, жупи и за самия гр. Скопие. Изброени са дори представителите на владетелската власт, от чийто съд са иззети: казнац, тепчия[116] и съдия малък или голям. Хората се съдят единствено пред съда на игумена: „И кто се наге комоу крив чловьк Светаго Георгиа да се при прѣдь игоуменомь и сь игоуменовиемь отроком да се оу зима ки любо дльг“.[117] Следователно, на игумена принадлежи правото не само да съди за светски престъпления, но и самото привеждане на присъдата в изпълнение, т. е. вземането на съдебните глоби принадлежи на същата инстанция. Тук изрично се споменава „игуменовият отрок“, които е задължен „да взема дълга“ от съдебния спор, т. е. присъдените глоби. В грамотата също така е казано, че игуменовият съд трябва да бъде справедлив и във всичко обективен. Напротив, ако съди несправедливо по каквато и да било причина, то игуменът се лишава от чин, „да извержеть се сана“.[118] Освен това, съдът на игумена е защитен от владетеля, а нарушителите на тази привилегия на имунитет плащат за това „в митницата“ сто перпера.[119] Изрично са изброени всички глоби, които принадлежат на манастира: ръка, печат, слух, принадлежности, етаж, протокол, глоба от шест вола и глоба от дванадесет вола. Глобата за вражда е същата като за „девически стан“ и шествие на коне и също принадлежи на манастира. За глобата за вражда се казва още, че не е вземана, както е била обичайната практика в селото или града, където се случи престъплението, а от убиеца и то след провеждане на редовен съдебен процес.[120] В тази грамота кралят потвърждава, че на 8 ноември ще се провежда панаир „и да га бероу црькви“. Всички мита от панаира принадлежат на църквата, както е според вече действащия закон в манастирите „Тетово“, „Грачаница“ и по всички други. Освен това, манастирът, т. е. игуменът, има изключителен монопол при продажбата на стоките от манастирското производство на съборите: „Нь самь игоумань да иесть кефалиа панагюру. И всакоу панагюри, то все да оузима црьквь, а оть вражде половину“.[121] Глобите, както и митата от тези, които продават стоки на панаира, взема манастирът, а ако се случи убийство, т. е. вражда, манастирът получава половината от глобата.

В грамотата за манастира „Св. Георги” намираме и много предписания, които се отнасят не само до подареното на манастира под различен вид имущество, но и до неговата защита, т. е. Милутин не само обдарява богато манастира, но и защитава неговото имущество от незаконно отчуждаване чрез плащане на „царина“.[122] Изрично са покровителствани манастирските места за лов и рибарниците, които, както изглежда, често са подлагани на нападения. Наказанието за незаконен лов и риболов възлиза на петдесет перпера, докато за незаконно оране се плаща дванадесет перпера, а църквата взема всичкото жито.[123] За ползването на вода от водопровода се заплащало дванадесет перпера. За незаконно сечене на гората, се плаща също толкова, а всичко отсечено получава манастирът. Особено е високо митото за използване на църковните пасища. За това се плаща мито от сто перпера, от които една трета се заплаща на манастира.[124] Ако се случи през зимата да умрат манастирски животни, виновникът трябва да заплати и това: „И да плати оу цариноу .Р. перперь, а оть тѣхь глобѣ цьркви третиние. И що помре црькви добитка тои зимѣ, да все плати тизи кои боудоу попасли пашища црьковна“.

В Милутиновата Светостефанска грамота съдебните глоби не само са изброени, но и за всяка от тях е определена точна цена и то в пари: „А о глобахь, отбои .иІ. динарьь, а рука, печать, потка самоусъдь по .S. динарь, сьлба сьмчии .В. динарь, послоухоу .В.“.[125] Тук се забелязва, че най-висока е глобата за протокола, т. е. за оспорване на вече произнесена присъда, ако осъденият не я признава. Характерно е, че едно от най-честите престъпления е „мехоскубие“.[126] За това престъпление се заплаща, както и за протокола, осемнадесет динара в пари.[127] Освен тези физически престъпления, които е могло да бъдат причинени на болярите и свещените лица, в грамотата се споменава и престъплението проливане на кръв. „А окрьвавивше“ се казва в грамотата, половината глоба взема църквата, докато другата половина се дава на подбудителя за кръвното дело. Споменати са и престъпления срещу владетелите на църковния имот, под които трябва да се разбират представителите на Църквата, т. е. управителите на манастирските метоси. Който ги нападне физически и им навреди, плаща глоба от шест овце, а освен това се лишава от свобода, като прекарва в тъмница три месеца.[128]

Тъй като имението на манастира „Банска“ се намира в административната територия на Рашката епископия, в Светостефанската грамота е проведено ясно разграничение от гледна точка на прихода между тези две църковни единици. В грамотата се казва, че духовната власт, „духовната област“, принадлежи на Рашкия епископ в Горен Ибър, Елешница, Ситница, в областта на двата Лоба и Дръжковица,[129] т. е. в изброените области, които се намират в административната област на манастира, епископът и по-нататък ще поставя свещеници, а игуменът на манастира има право да ги съди за духовни престъпления, за което трябва да известява Рашкия епископ. От по-нататъшния текст на грамотата се вижда, че макар и тези области да са в юрисдикцията на Рашкия епископ, всяка съдебна глоба и доход принадлежат на манастира, тъй като се казва: „Да соу глобе и доходци црькви“. Рашкият епископ получава от краля като компенсация за всичко това шестстотин перпера в пари: „А пископоу за все зато даа кралиевьство ми шесть сьть перпрь“.[130]

Грамотата на крал Милутин за манастира „Грачаница“ съдържа няколко интересни разпоредби за съдебните глоби. Всички те са изброени и им е определена цена. При това, в сравнение с глобите в Светостефанското имение, се забелязва разлика в размера на отделните глоби. Така например, цената за изслушване е двойно по-малка и е на стойност четири динара. Присъдата за скубане на бради и коси е три пъти по-малка и е на стойност шест динара, а цената за ръка е същата и е на същата стойност.[131] В Грачаничката грамота е спомената кражба в църква, а по-точно, кражба на църковно имущество. Що се отнася до глобите за кражба, тук не е споменато нищо определено, а само се казва „що рече господинь краль“. Освен кражбата в църква, е спомената и междуособна кражба. Глобите за този вид престъпления изцяло отиват за църквата. Вероятно този вид престъпления не са в компетенцията на кралският съд, тъй като за това не се казва нищо определено.

В Душановата законодателна дейност съдебните глоби намират своето особено място. Така, в грамотата за Тетовския манастир от 1343 г. като особени престъпления се споменават „вражда“ и „девически стан“. Глобата за тези две тежки престъпления принадлежи на манастира.[132] Глобите за кражба, ръка, удавяне и престои са давани на игумена. Иначе в тази грамота за пръв път намираме едно наистина рядко, но много характерно предписание, което се отнася до съдебните глоби, а именно – ако заради някаква вина бъде наложена глоба и на самия игумен, тя се взема в полза на манастира: „Аще се оучини глоба и на самои црькви, рекше на игоуманѣ то все да оузима света црькви“.[133] Тук е важно да напомним, че самото понятие и дума църква са изравнени с понятието и значението на думата игумен. Тези две думи, в този случай, са свързани в контекста на значението им на управител на имението и непосредствената компетенция над него.

За Светоархангелската Душанова грамота е характерна една нейна разпоредба за враждата. Ако вражда се причини на църковен човек, половината от глобата взема църквата, а половината тъжителят.[134]

Най-накрая, Душановият законник, който по време на появата си е по-млад от всички приведени по-напред грамоти, по някакъв начин унифицира и обединява на държавно равнище всички по-ранни разпоредби за глобите и тяхното заплащане. От приведените грамоти видяхме, че разпоредбите за глобите във всички манастири и църковни единици не са напълно еднакви. Всички грамоти не изброяват едни и същи престъпления. Някъде те са повече, а някъде по-малко. По наша преценка, в отделните грамоти са приведени само престъпленията, които на съответната административна територия са извършвани най-често. От друга страна, стойността на глобата за едно и също престъпление не е еднаква. Така, имайки предвид всичко това, изпъква толкова голямото значение на Душановия законник. Той, преди всичко, ясно разграничава концепцията за съдилищата и компетенцията им. Законникът знае за „духовния дълг“, т. е. духовните престъпления, които винаги са в компетенцията на Църквата и нейния духовен съд. Чл. 4 от законника казва, че всеки съд принадлежи на епископа.[135] Чл. 30 отново предпазва „калугера и църковния човек“ от беззаконието, което би могло да дойде от които и да е съдебни власти. Всъщност, този член цели последователно да се въведе началото на законността, т. е. без редовен съдебен процес да не може никой да бъде нито обвиняван нито наказван: „Ако ли иесть кто комоу крива, да га иште соудомь и правдомь по законоу“.[136] Вероятно тази разпоредба на закона не се отнася само за „калугера и църковния човек“. Чл. 33 изрично говори за съдилищата на митрополита, епископа и игумена. Със сигурност съдът на митрополита, съответно – на епископа, е действал в епархийските имения, а съдът на игумена – в манастирското имение. В същия член от законника е разграничена и компетенцията на самите църковни съдилища, в случай че страната, която излиза пред съда, не принадлежи към същата църковна единица.[137] В този случай се предвижда смесен съд, съставен от съдии от двете църковни единици.

Чл. 194 от Душановия законник се отнася пряко до съдебните глоби, които принадлежат на църквата. Тук законодателят направо се позовава на разпоредбите на владетелските дарствени грамоти за манастирите и храмовете. Тук се казва, че ако църковни хора се съдят пред съда на кефалията за светски престъпления, съдебните глоби се дават на църквата „както пише в хрисовулите“. От тази разпоредба на закона се вижда, че цар Душан във втория дял от своя законник, допълнен непосредствено преди смъртта му, е легализирал това, което вече като закон е установено в хрисовулите. В разпоредбата на закона още се споменават „църковни хора глобари“, задължението на които е да събират отсъдените глоби от църковните хора и да ги предават на църквата. Всъщност, те са и непосредствените извършители на присъдите. Със сигурност това не са свещени лица, свещеници и монаси, а светски хора, на които църквата, т. е. нейните представители имат пълно доверие.[138]

Разглеждайки проблемите, свързани със събирането на църковното имущество, отразени в нашите извори, забелязваме, че това събиране, наред с всичко останало, става и чрез замяна на едно имущество за някое друго. Разменяна е главно недвижима собственост, което е явно от изворите: села, ниви, лозя, махали и др. В този смисъл много полезни сведения дава грамотата на крал Милутин за манастира „Грачаница“.[139] Милутин обновява катедралния храм и реорганизира епархийското имение на Липлянска епископия, което по това време е значително умалено и ощетено. Най-напред той потвърждава старото владение: селата Грачаница, Сушица и Селце, които се намират непосредствено до манастира.[140] Другият и по-голям имуществен комплекс на епископията се намира в Горен Ибър. Тук кралят извършва замяна на владението, а именно – в грамотата се казва, че селището Банска още от времето на крал Урош І принадлежи на Липлянската епископия, докато сега, при основаването на Банското манастирско имение, Банска е иззето от нейната юрисдикция, а като компенсация и обезщетение, тази епископия придобива: Суходол, Скуланово, Лепин и Батус.[141] Замяната с манастира „Банска“ е извършена с оглед на власите-скотовъдци. По-рано власите са подарени на манастира от Драгобратичката епископия, а последната е придобила власи-жетвари.[142]

Грачаничката грамота съобщава за още една размяна, извършена с Дебърската епископия. Става дума за с. Баня в Сухо Гърло, което първоначално принадлежи на Липлянската епископия, а сега е присъединено към владението на Дебърската. В замяна Липлянската епископия придобива с. Одрин в Долен Полог: „… и взѣхь и дахь, светомоу Николѣ иепискоупии дьбрскои, а за не дахь замѣноу светѣи Богородици градчаньскои оу Полозѣ Оури, црьквь светаго Димитриа сь людьми и сь планини“.[143]

Светостефанската грамота съобщава, че Рашкият епископ придобива шестстотин перпера като обезщетение от крал Милутин, тъй като отстъпва на Банския игумен правото да съди манастирските населници в Горен Ибър, Йелшаница, Ситница, двата Лаба и Дръшковина. Всъщност, обезщетението тук е изразено в пари и е доста високо, което вероятно отговаря на създалото се положение.

В грамотата за основаването на манастира „Дечани“ е спомената и една размяна на имения. Става дума за това, че Стефан Дечански подарява на своя манастир с. Куманово в Дреници, но по-напред го заменя за с. Ябланица, което е принадлежало на архиепископията. Според сведенията, които ни съобщава грамотата, става дума за едно малко село, в което има двадесет и девет семейства.[144] Сигурно е обаче, че тази замяна е повече в полза на манастира „Дечани“ – може би, заради близостта до него или пък заради самата икономическа изгода.

Дечанската грамота съдържа още един пример за това как е извършвано разграничението и материалното обезщетение между две църковни единици и владения. Дечанското имение се намира на територията на Хвостенската епископия, а самият факт на териториалното припокриване предизвиква необходимостта от разграничаване на компетенциите на игумена и на Хвостенския епископ. Междуособните им отношения са регулирани така: всички свещеници от територията на манастирското имение са освободени от върховината[145] и въобще от материалните задължения към своя епископ: „Иере бо кралиевьство ми коупи тоузи врьховиноу оу иепископа хвостьнскога“.[146] Всъщност, свещениците не са освободени от тези материални задължения, но, по думите на Т. Тарановски, се стига само до „промяна на адресата на задълженията“.[147] Сега свещениците, вместо на епископа, дават върховина на манастира „Дечани“. Откупната цена на върховината е изразена в пари и в натура. Такова третиране на замяната отразява реалната практика, тъй като свещениците плащат върховина на своя епископ и в пари, и в натура: „Кралиевьство ми освободи и откоупи моие црькве попове оу иепископа хвостьньскога Николае за .Д. ста овць с иагьнци и за .Ф. перперь“.[148] Подчертано е още, че свещениците са освободени от задължението да дават на епископа агнешки кожи и останалите доходи.

От гледна точка на замяната на имущество и приходите, предназначени за църквата, същите разпоредби срещаме в Светоархангелската грамота. По-голямата част от имението на манастира „Св. Архангели“ е в юрисдикцията на Призренската митрополия. За да не се дублират административните и духовни компетенции на митрополита и игумена, в грамотата е направено ясно разграничение. Изрично се казва, че от властта на митрополията са иззети Горни Град или Призренац и селата Повилско и Върбичене и са включени в Архангелското имение.[149] В замяна на тези владения Призренската митрополия получава селата: Млачно, Милопуст и Заплужане: „Дахь замѣноу иепископи Призрѣньскои и иеговѣ хотѣниемь и всега клироса“. Царската задужбина, „Св. Архангели“, придобива споменатите владения през 1348 г. Преди това те са принадлежали на църквата „Св. Богородица Левишка“, която издига крал Милутин през 1307 г. и като пръв ктитор я обдарява с владения, което по-късно потвърждава крал Стефан Дечански със своята грамота от 1326 г. В Душановата грамота за манастира „Св. Архангели“ е казано още защо е направена тази замяна на владения. Понеже Вишеград или Призренац с църквата „Св. Никола“, е на по-високо място в самият гр. Призрен, става ризница на манастира „Св. Архангели“, тъй като той няма като другите пирг или кула, т. е. особен склад за пазене на скъпоценности и друго движимо имущество.[150] Затова се казва в грамотата: „Да есть житница и виница и мѣстохранилница црковна мѣсто пирга“.[151] Освен това изрично е изречено проклятие за бъдещите владетели или градски кефалии, или пък за митрополитите и князете, които евентуално биха отчуждили от манастира този град, или биха го заменили, или разорили. Също така, както в разпоредбите на Дечанската и Грачаничката грамоти, ясно са разграничени от една страна административната граница и приходите за манастирското имение, а от друга – тези на Призренската митрополия, а всички глоби за духовни престъпления населението в областта дава на игумена на манастира. Сега свещениците вече дават налози и агнешки кожи вместо на митрополита, на игумена. В замяна на всичко това, митрополитът, по решение на цар Душан, патр. Йоаникий и целия събор, придобива споменатите села: Млачно, Милопуст и Заплужане и се отказва от: Горния Град или Призренац, Повилско, Върбичене, църквата „Св. Симеон“ в Мушутиш и земята в Блатац.[152] Манастирът има само едно задължение спрямо митрополита: на храмовия празник, т. е. на празника на св. архангели – 8 (21) ноември, – когато митрополитът идва в манастира, следователно веднъж годишно, да му дава дванадесет перпера в пари или един жребец. Подобно задължение „Св. Архангели“ има и към патриарха, който задължително присъства в манастира при избора на нов игумен и по този повод получава един кон.[153]

По повод на формирането и укропняването на Светоархангелското имение, наред с приведените замени на владения, са направени и още няколко интересни замени, които са приведени в грамотата, а именно, споменат е боляринът Младен Владойевич и неговата майка, които подаряват на манастира „Св. Архангели“ църквата „Св. Спас“, намираща се в Призрен, заедно с всички села, хора, ниви и лозя. Това владение е тяхна бащина. Като компенсация, цар Душан дава на Младен в Охрид: „Андричю црьквь, села за сел, винограде за винограде, млине за млине, и що иесть имала црьквь тази оть прѣжде все моу да царьство ми…“.[154] Замяната, както се казва в грамотата, е направена доброволно, като се има предвид Младен, но все пак на края е казано, че Младен и неговите сродници в бъдеще няма да търсят начин да възвърнат назад своята по-ранна бащина, която е дадена в замяна, „ни црькве Спасове иже иесть оу Призрѣнѣ“. Освен това, вижда се, че замяната е точно прецизирана. Заменен е храм за храм, село за село и т. н., от което се вижда, че, макар и формално, правната страна на замяната е адекватна. При това, тук е показателно, че не се споменава бащата на Младен, а само майка му, а също така се съзира възможност някой от сродниците му по-късно да потърси начин да си възвърне владенията от бащината в Призрен, които са отстъпени на манастира. От всичко това е очевидно, че замяната е по-изгодна за манастира, ако не за нещо друго, то поради близостта до средището на манастирското имение. Към замененото владение, освен недвижимото имущество, намиращо се в Призрен и непосредствената му околност, принадлежат и голям брой занаятчийски семейства от ковачи, златари, а след това и тези, които обслужват мелниците, една пещ и няколко двора, т. е. къщи за квартируване.[155]

Царят подарява на манастира „Св. Архангели“ и Райковата църква „Св. Никола“, намираща се в Призрен, заедно с всичките ѝ владения, т. е. с хората, лозята, овощните градини и мелниците. При това и тук е извършена замяна на недвижимо имущество, целта на която е църковното имущество да се събере на едно място. Има се предвид това, че Райковата църква има владения на много места в околностите на Призрен. В грамотата са изброени конкретно девет лозя, които са разпръснати и са заменени за съответен брой лозя в околността на селището Курилово. По този начин манастирските лозя са събрани в едно цяло, а по-ранните им собственици в замяна придобиват лозята, които преди това са били собственост на Райковата църква.[156]

Надписът от манастира „Св. Андрей“ на р. Треска от 1389 г. говори за неговия ктитор Андриаш, син на крал Вукашин Мрнячевич.[157] Андриаш не само изгражда манастира, който носи неговото име, но и го обдарява с владения. Сред изброените владения е приведен и един пример за замяна на църковно имущество. Замяната е осъществена между манастира и Сушичката църква. При извършването ѝ манастира дава на Сушичката църква селата Букурица и Повилно, а получава Момково и Иваново, „понеже тако прилежно бисть обоимь црквамь имети…“.[158] Също така се казва, че споменатата размяна е извършена „з говором“, т. е. чрез договор между страните, а не по принуждение. Мотивът за замяната, както се и казва в надписа, е това, че тя отговаря на интересите на двете страни.

В това кратко изложение по проблема за замяна на църковно имущество то е третирано като един от начините, посредством които църквата придобива имущество. Не стана дума за замяната като начин за отчуждаване на имущество, макар че и това присъства в нашите извори. Видяхме, че замяната на имущество, предназначено за църквата, е извършвана от нейния дарител – обикновено владетеля, и то по повод основаване на църковно имение. При размяната винаги се подчертава, че тя се извършва доброволно, без принуда, но, от друга страна лесно е да се види, че всички замени, все пак, предимно са в полза на църквата, тъй като чрез тях нейните владения се групират, обединяват и приближават към манастирското средище. Съдейки от наличните извори, виждаме, че мнозинството от замените са извършени между две църковни единици, т. е. между епископиите и манастирите, макар че има случаи на размяна и с болярите. Накрая, че замяната на имущество, предназначено за църквата, е начин за даряване ни уверява едно изречение от текста на Светостефанската грамота, в което Милутин съобщава как е обдарил с всичко своя манастир: „Или от свога подахь или испросихь, или замѣнихь, или оу господина архиепископа, или оу кога любо“.[159]

Втора глава. Управление на църковното имущество

Управители и техните компетенции (права и отговорности)

В първата част на тази работа ставаше дума главно за това как и по какъв начин църквата придобива имущество в сръбската средновековна държава, което става главно чрез подаръци, завещания, покупки, харистикии, съдебни глоби и замени. Както видяхме, това се потвърждава в нашите извори. Може би най-сбитите сведения за това как църквата достига до имущество си, ни съобщава приведеното място от грамотата на крал Милутин за манастира „Св. Стефан“ в Банска, където е казано, че кралят едно имение дава, второ купува, едно изпросва, а второ заменя.[160]

Цялото имущество, владяно от църквата, движимо и недвижимо, придобито по който и да било от приведените начини, представлява неин неодчуждим имот, с който тя разполага и го управлява. В 13 и първата половина на 14 в. в Сърбия са създадени най-големите манастирски имения, които се управляват от игумените на манастирите и икономи. Принципите, върху които се базира управителната им власт се основават на кононично-правното наследство на Византия, с известни особености, специфични за условията в сръбската държава и църква.

След като църквата има правото да владее имущество, тя също – това се разбира от само себе си – има и правото да извършава надзор и управление над онова, което ѝ принадлежи. Управлението извършват определени за това лица, които в случай на злоупотреба носят и отговорност. Нататък, църквата употребява своето имущество за задоволяване на своите материални нужди, а освен за това и за целите, предизвикани от съответните потребности. Също така, църковното имущество е покровителствано и бранено от незаконно отчуждаване, при което се настоява то да бъде употребявано за тези цели, за които ктиторите и другите дарители са предназначили даренията си.

На въпроса кой управлява имуществото на църквата, кой извършва надзора и на кого е вменено цялостното усърдие за опазването му, придържайки се към изворите на църковно-кононическото учение, трябва да отговорим, че това е епископът. Според догматическото учение на Православната църква, в личността на епископа, като наследник на апостолите, е съсредоточена цялата пълнота на властта. Следвайки това учение, документите за църковното устройство, т. е. каноните на вселенските събори, говорят за епископите като за онези, на които е поверена целокупно цялата грижа за Църквата, включително и грижата за духовните потреби и за църковното имущество. Гръцката дума епископ означава надглеждащ, надзираващ (ἐπί-над и σκοπέω-гледам). В нашите средновековни извори тази дума в повечето случаи не е превеждана, а ако това е правено, преведена е със „светител“.[161] Едно от най-старите канонични предписания, Апостолско правило 38 предписва: „Епископът да има грижа за всички църковни вещи и да ги управлява…“.[162] Така, епископът ръководи непосредствено всичко, притежавано от църква, но с времето, с увеличаването на църковното имущество, в управлението му помагат презвитери и дякони. Така, Апостолско правило 41 споменава презвитерите и дяконите, които се грижат за бедните членове на Църквата. Решенията на по-късните вселенски събори на Християнската църква, състояли се в променена за Църквата обстановка, споменават особени хора, грижещи се за църковното имущество. Така, Правило 11 на Седмия вселенски събор от 787 г. говори за иконом, който е необходим при всяка църква: „… във всяка църква да има иконом“. Нуждата от иконом просто става наложителна за всяка църковна единица и на първо място за епископиите и манастирите.[163] Всички свои дейности във връзка с управлението икономът извършва под непосредствения надзор на надлежния епископ. Водила се е сметка за това всяка особа, която е поставяна за иконом, да бъде от редовете на свещениците, да се отличава със способност за управление, както и с почтеност. Не е рядък случай имуществото на църквата да управлява и някое светско лице, но неговата работа винаги е под контрола на свещените лица, а най-вече на епископа.[164]

От гледна точка на управлението на имуществото, в своята първоначална, каноническо-правно неразвита форма, епископската власт на управление се е състояла в простото разпределяне на скромното църковно имущество, предназначено за издръжка на епископите, свещениците и за извършване на богослужението. За това са били предназначени и всички приноси от верните. Главно в тази област се разпростира и управителната власт на епископа, но когато имуществото се увеличава значително, той вече няма възможност да го ръководи непосредствено, а само да извършва надзор.

В нашите грамоти за дарения, а донякъде и в житията на светците, има сведения предимно за манастирската собственост. Най-много се говори за игумените, а по-рядко за икономите като носители на духовните и управленски пълномощия за управлението на манастирските имения. Наред с игумена и иконома, изворите понякога споменават еклисиарха, параиконома и други хора от манастирската управа, но, все пак, трябва да отбележим, че най-много сведения се отнасят до игумена. В неговата личност е споена духовната и светската власт в манастира. В Сърбия през Средните векове е характерно това, че много манастири, а заедно с тях и игумените им, са иззети от властта на надлежния епископ, към когото принадлежат, и са подчинени пряко на владетеля, съответно – на архиепископа или на патриарха. Това са т. нар. владетелски манастири. В личността на игумена на такъв един манастир по най-добрия начин се съединяват духовната и светската власт. По този начин се изразява и симфонията, а по-точно казано – съработничеството между духовната и светската власт в Сърбия през Средните векове.

Един от най-старите извори, който говори за духовната власт на игумена е Хилендарският типик на св. Сава. Там детайлно се говори за игумена, за неговия избор, назначение и овластяване в монашеската общност. Типикът или църковният устав регулира вътрешния и външния живот на манастира. Наред с останалото, той съдържа правила за богослужението, правила за храната на монасите „както и правила за църковния ред и поведението в църква, на трапезата и въобще в манастира“.[165] Заедно с грамотата от 1198-1199 г. манастирът „Хилендар“ получава от своя ктитор и Типик. Този типик всъщност е преведен и редактиран пролог от Типика на манастира „Св. Богородица Благодетелница и Добротворница“, намиращ се в Константинопол.[166] Според разпоредбите в Типика игуменът е първата личност в манастира. Той притежава цялата духовна власт, а освен това, според Типика, му е поверена и грижата за материалното богатство на манастира. За необходимостта от обезпечаване на материалните условия за оцеляването на манастира, авторът на Хилендарския типик казва, че и ние сме, като хора, съставени от материално и духовно естество, т. е. от душа и тяло, а от тук и необходимостта от материално имущество: „иакоже бо и ми о двою сьложени иесми, доушею же глаголю и тѣломь, такожде иеже соуть манастироу“.[167] Затова, според разпоредбите на Типика, игуменът на манастира трябва да е способен да управлява имуществото.[168] Ктиторите на „Хилендар“ изземат манастира от властта на всички външни духовни и светски власти и го подчиняват изключително на властта на игумена. Тъй като „Хилендар“ е „царска лавра“, лично византийският император утвърждава неговият игумен. При това, тъй като на практика не винаги е било удобно всеки новоизбран игумен да ходи в Константинопол, в Типика е казано, че за да се избегнат големите разноски за път в злато и коне „… нь взѣхь одь нихь стапь да иесть оу монастири вь мѣсто знамениа цесарѣ“.[169] От тези думи се вижда, че „стап“ или жезълът като символ или знак на светската власт, получени от императора, символизират императорското участие в избора на игумен и въвеждането му в длъжност. В избора на нов игумен участват икономът, еклисиархът и десет до дванадесет авторитетни стари монаси от манастирското братство. Изборът става в манастирския храм, а резултатът се обявява вън от него. След края на избора игуменът влиза в олтара на храма, откъдето взема Типика и жезъла, а всички монаси му казват: „достоен“.[170] Всъщност, новоизбраният игумен взема Типика и жезъла като веществени символи на своето игуменско достойнство и власт, а освен това за него има определено място в храма, където той стои или седи. Това е игуменовият стол.

Това място от Хилендарския типик, което говори за игумена, можем да сравним с онова място в Теодосиевото Житие на св. Сава, където Теодосий говори за положението на манастира „Хилендар“ във Византийския свят. Когато говори за игумена, Теодосий сякаш повтаря дословно разпоредбите на Типика, т. е. житието на св. Сава потвърждава Типика и е доказателство, че в своите правила той отразява реалността на манастирското устройство. Така, Теодосий разказва, че византийският император със своята ръка дава на св. Сава жезъл и още му казва: „Сего вь црькви повелѣ хранити, вьниегда поставлиати братиамь игоуменена, сего иако царево личе о срѣдь себе имѣти, и царемь поставлиаема непштевати игоумена, и иако оть роукоу царевоу стап власть вьзимаюшта“.[171] Така избраният игумен има неограничен мандат – остава на този пост пожизнено, освен ако не го напусне по своя воля.

В съгласие с останалите от братството игуменът избира иконом. По неговото достойнство, и особено по овластяването му по отношение на църковното имущество, икономът е втората личност в манастира след игумена. Така в Глава 14 се казва: „Аще ли что погибнеть и одь малихь вещи несблоудемьию то истезана боудета и за малоую вещь ежиа погоубиста вь лѣности вь дьнь испитаниа“.[172] Икономът е длъжен с голямо усърдие и отговорност да ръководи цялото външно и вътрешно манастирско имущество. Типикът осъжда особено остро леността и немарливостта на иконома. В него изрично се казва, че той не може дори да помисли да помага на роднините си с материални разходи в ущърб на манастира. Освен това не трябва дори да помисли да открадне нещо от църковното имущество, нито да пренебрегне някоя заповед от игумена, нито да престъпи което и да е правило от Типика.[173]

По достойнство и положение в манастирската управа веднага след игумена и иконома идва еклисиархът. На този пост, според предписанието на Типика, се избира опитен монах от манастирското братство. След избора си, новият еклисиарх приема от игумена ключовете на храма и Типик. Неговите задължения са свързани пряко с храма, т. е. с главната манастирска църква. Той се грижи за точното и редовно извършване на богослужението, за чистотата и реда в църквата, а също така за опазване на книгите, грамотите и църковните пари.

Правилата на Хилендарския типик, отнасящи се до игумена, намират отзвук и в грамотата за основаването на манастира „Жича“. Грамотата и Типикът се появяват във времеви период от две десетилетия, но въпреки това съдържат напълно идентични църковно-правни норми. Според Жичката грамота манастирите: „Жича“, „Хилендар“, „Св. Георги“ в Рас, „Студеница“ и „Св. Богородица Градачка“ са „кралски манастири“. Определено е, че игуменът на „Жича” се избира от самия крал, а архиепископът само го благославя при избора, след което кралят му предава игуменския жезъл.[174] „Жича“ става седалище на архиепископията и място, където са хиротонисвани нови епископи и са короновани крале. По този начин, този манастир придобива общоцърковно и общодържавно значение, а неговия игумен избират и назначават архиепископът и кралят. В нашите извори обаче нямаме сведения за жичките игумени.

Аналогично на това можем да заключим, че правилата на Хилендарския типик на св. Сава за игумена установяват същата практика и в останалите „кралски манастири“. Сам владетелят предава на новопосветения игумен жезъл – като символ, между всичко останало, и на светската власт в манастира и неговото имение. Че наистина длъжността на игумена има и светски характер, ясно се вижда от Типика, а това се потвърждава и от много места в другите извори. Истината е, че ние имаме много повече сведения за хилендарските игумени. Те много често идват в Сърбия на поста игумен в много манастири, а сетне за епископи и глави на църквата. В житието на архиеп. Йоаникий І се казва за него, че най-напред е бил иконом, а след това и игумен на „Хилендар“. След някое време е преместен за игумен на „Студеница“, а после е избран за архиепископ. Неговият животописец разказва още, че първо е забелязан „видеште и вь всаком дѣле искоусна иако бити иемоу праведноу строителю мотоуштоу нешти се о всемь“[175] и като такъв, по предложение на игумена и цялото братство, както и изискват предписанията на Типика, е поставен за иконом в „Хилендар“. Не се знае точно колко дълго той заема този пост, но скоро е поставен за игумен. Биографът на Йоаникий недвусмислено свидетелства, че изборът му за игумен не е извършен според правилата на Типика.[176] Освен това, подчертано е и то много очебийно, че игуменският пост има светски характер, което е трябвало да се покаже с неговия избор: „да и землною властино влади искоусень и хоудогь в всемь овиавить се“.[177] Игуменското положение е „земна власт“. В случая с Йоаникий това се потвърждава още веднъж. По неизвестни за нас причини Йоаникий идва от „Хилендар“ в Сърбия за игумен на манастира „Студеница“, от което място е назначен за архиепископ, приемайки така „небесна и земна власт“[178]. Иначе по време на неговото игуменство в „Хилендар“ е изграден пиргът „Св. Преображение“.[179]

Правилата на Типика за избор на игумен са нарушени не само в случая с Йоаникий. При извънредни обстоятелства, мимо правилата на Типика, крал Милутин, архиеп. Евстатий и държавният събор се намесват в живота на манастира и за игумен в „Хилендар“ назначават Данило.[180] Тъкмо по това време „Хилендар“ преживява нападенията на каталунците и Данило се показва като най-подходящата личност за игумен при тези обстоятелства.

Владетелите издигат манастири, обдаряват ги с владения и ги предават на управлението на игумените. В този случай игумените имат задължението да изпълнят докрай желанието на ктитора, т. е. на практика да се грижат църковното имущество да бъде последователно употребено така, както неговите ктитори са определили с типик или с грамота. Имайки предвид това можем да говорим за владетелско-ктиторско влияние върху управлението на църковното имущество. На първо място това влияние се вижда в правото на владетеля да участва в избора и назначаването на игумен. И все пак, владетелите правят това след одобрението на епископа, съответно – архиепископа, което потвърждават Хилендарският типик и Жичката грамота. Подобни сведения има и другаде. Според Душановата грамота за манастира „Св. Архангели“, владетелят, положително в областта на ктиторското право, взема върху си задължението, заедно с патриарха и монасите, да избира игумен на манастира. Наистина, тук не е споменат „стап“, т. е. жезъл, който се предава на игумена, но участието на царя в избора на игумен е изтъкнато.

Що се отнася до избора на игумен, още се казва, че ако в самия манастир няма подходящи личности, тогава личност, отговаряща на изискванията за игумен, се води от „Хилендар“.[181] Известно е, че първият игумен в манастира „Св. Архангели“ е Яков, който по-късно става митрополит на Серес.[182] Изборът на останалите настойници в манастирската управа, каквито са иконом, еклисиарх, параиконом и дохиар, не е в компетенцията нито на царя, нито на царският „милостник“, а е в компетенцията на игумена и манастирските братя.[183]

Архангелската грамота съобщава интересни и не така често срещани в нашите извори сведения за това, че всички личности от манастирската управа, подразбирайки тук иконома, еклисиарха, дохиара и параиконома, трябва да бъдат от монашеството, т. е. задължително трябва да бъдат от някои от монашеските или свещенически чинове. В грамотата особено е подчертано, че светски лица не могат да управляват в манастира: „А бѣлць да не владалць оу манастири“.[184] Тази разпоредба в грамотата е в синхрон с канонично-правните правила, изключващи участието на светски лица в управлението на църковното имущество.

Особено конкретни правила за управлението на църковното имущество съдържа Душановият законик. Законникът защитава църквата, а от тази гледна точка и нейното имущество поверява на грижата на митрополита, епископа и игумена. Законникът изрично споменава митрополитите, съответно епископите и игумените, в организационно-управленските структури на църквата. Така, чл. 13 от законника забранява митрополити, епископи и игумени да се назначават за подкуп.[185] Вероятно законодателят е подтикнат от негативната практика, за да формулира това правило. Във феодалната структура на сръбската държава от Душановото време положението на епископа и игумена е завидно. До средата на 14 в., когато се появява Душановият законик, в Сърбия вече са формирани огромни манастирски имения и те са, това е съвсем разбираемо, много значителен фактор в държавата. Затова не е обичайна формалност, че законникът съдържа повече разпоредби, отнасящи се до игумена. Там игуменът се третира като водач и управител на целокупното манастирско имение и, както видяхме, до такова положение не може да се стигне чрез подкуп (чл. 13). Законникът утвърждава, че в избора на игумен не могат да участват светски лица освен, естествено, владетелят-ктитор, където това е определено от Типика или съответната грамота. Особено се подчертава, че игуменът се избира от братството на манастира и че той, както и всички останали монаси, трябва да живее в манастира и да го управлява в съгласие с братството. Според чл. 35 игуменът, наред с надзора в духовната област, е отговорен и за цялото манастирско имущество: „… да облада вьсомь коукомь, кобилами и конмии, инем вьсѣмь да соу волнии, щто иесть прилично по поутѣ и по правдѣ, и како пише хрисовоуль светихь ктиторь“.[186] Дори и от пръв поглед се вижда, че, според законника, игуменът трябва да се грижи за имуществото, макар че тук е споменато само това, което като имущество се намира главно в манастира: кобили, коне и овце. Също така, законодателят подсеща игумена в управлението да се придържа „и како пише хрисовоуль светих ктиторь“. Последното се отнася и спада в областта на ктиторското право, което означава, че волята на ктитора трябва да се уважава и даруваното имущество да се употребява по предназначение.

За това как функционира управата на епархийските и манастирските имения нямаме изрични сведения в изворите. Наистина Хилендарският типик в своята Глава 22 говори пряко за ръководството на имуществото, но за съжаление за самата дейност по ръководене на имущество нямаме запазени писмени документи и книги. Много сбито в Хилендарския типик е казано, че всички материални давания и приемания от манастира трябва да се записват и за това трябва да се води особена книга. Няма съмнение, че такива книги за записване са водени, но те не са запазени до нас. Това място в Типика дословно гласи: „И еще вамь заповѣдаю слоужещимь излагатисе о манастирские правьде, еже вьношениа слоужещимь помалоу да прѣписоують издаваниа когда и камо, а вьношениа кьгда и откоудоу“.[187] Следователно, очевидно е, че се посочват главните моменти, а това са „вьношениа“ – внасянията или приходите, постъпващи в манастира. Трябвало е точно да се запише кога и откъде са придобити и с какъв произход са тези приходи. Също така, трябвало е да се води точен писмен отчет и за „издаваниа“ – за изнесеното или за разхода, т. е. за това кога е направен разход и за какви нужди. Според разпоредбата в Типика на св. Сава, ръководството по този начин на материалната дейност в манастира трябва да извършват преди всичко тези, на които, според положението им в манастирската управа, е поверено непосредственото ръководство на манастирското имущество. Изрично е подчертано, че това са дохиара, иконома, параиконома, външния иконом или който и да е от останалите монаси, които трябва да извършват тази дейност по послушание. Причината за издаването на това правило е желанието всички те да бъдат „непорочни и без укор“.[188]

Много често комплексите от недвижима собственост са отдалечени от главния църковен център, т. е. от епископията или манастира. В този случай е логично да се зададе въпросът: Как са управлявани така отдалечените от центъра владения? Отдалечените имения, които представляват една цялост, в нашите извори се наричат метоси и се управляват от т. нар. „външни икономи“. Хилендарският типик, който иначе е изчерпателен в многото си информация, споменава, че в метосите живеят калугери, хлебари, рибари и тези, които се грижат за мулетата и конете. Всички те са под постоянния надзор на игумена и под прякото му ръководство управляват метосите в именията и градовете.[189]

След като „Хилендар“, а такъв е случаят и с останалите наши големи манастири, има доста метоси, то трябва да се организира и тяхното управление. Логично, за това работят най-първо игуменът и икономът на манастира-майка. След тях управителната власт на манастира-майка върху метоха упражняват „набожни старци, мъдри във всичко и, ако е възможно, мъртви за страстите…“, т. е. Типикът, преди всичко, има предвид монашески лица неподатливи на лекомислено отчуждаване на църковното имущество.

От многобройните метоси на „Хилендар“ тук ще споменем само някои от тях. „Хилендар“ има метох в Щип с храма „Св. архистратиг Михаил“, която е издигната от протосеваст Хрельо.[190] В предградието на Щип Душан дава на манастира петдесет семейства, които, освен всичко останало, са длъжни да съпровождат иконома, когато той отива при краля или който и да е друг посланик. Според грамотата, този метох управлява хилендарския игумен „и иегоже онь изволить поставити обладати храмомь светаго архистратига Михаила да иесть, и инь никто“.[191] По-рано вече споменахме Йоан, който е иконом на хилендарския метох в Хочи при Призрен.[192] Той получава от Душан във вид на харистикия за доживотно ползване църквата „Св. Никола Мрачки“. При това, дарът на Йоан е осигурен, като е иззет от властта на „Хилендар“, за което в грамотата е казано: „Игоумен и братиа да га не поткноу сь онога мѣста… до иегова живота“.[193] Това отново е интересен пример за обособяването на външния иконом от своя манастир-майка. Във всеки случай важно е да напомним, че това обособяване не е крайно, нито пък е извършено самоволно, а е утвърдено като награда за трудолюбивия старец Йоан от страна на владетеля.

В контекста на разглежданите проблеми, свързани с църковното имущество, нашите извори отново ни отвеждат в „Хилендар“, а именно този наш манастир – в много отношения специфичен – е манастир-майка за голям брой метоси в Сърбия и Византия, а също така е манастир-майка за Карейската испостница на св. Сава, както, по-късно, от времената на крал Милутин, и за пирга „Хрусия“. Св. Сава написва Типик за Карейската испостница, както и за „Хилендар“, с който установява положението и статута на Карейската келия по отношение на „Хилендар“. Според разпоредбата в иначе много краткия Карейски типик, Келията е предназначена за живот на двама или трима монаси и е независима както от „Хилендар“, така и от Протата на Света гора.[194] От „Хилендар“ е отделена от имуществена гледна точка, поради което в типика се казва: „И что обрѣтаиеть се оу тои келии, или вино, или овоще, да не иметь оузимати нашь манастирь ничесаре о того, или игоумень инѣмь одовати, нь паче да даиеть се тоу о нашего манастира, помени ради, свѣща светомоу Савѣ масла литрь .З.“.[195] „Хилендар“ трябва да дава годишно на Келията шестдесет литра масло, но не може нищо да взема от нея. Във вид на материална помощ „Хилендар“ е длъжен, в случай на нужда, да дава на испостницата брашно за хляб и масло.

И все пак, испостницата на св. Сава не е напълно самостоятелна и независима от „Хилендар“, което най-добре се вижда от това, че игуменът „със своите братя“ определя монаха-старец за Карея. Обичайно се избира някой от авторитетните монаси, който има склонност към подвижнически живот и задължително е грамотен. След избора на старец за Карея хилендарската манастирска управа повече не се намесва в живота на тази испостница, за което в Типика се казва: „А манастир ни игоумень да не имать никоеиере области надь келиовь“.[196]

За тази сръбска испостница на Света гора, освен Карейският типик на св. Сава, говорят и други наши, късни по произход извори. В приписка на архиеп. Никодим, в неговия превод на типика на св. Сава Йерусалимски, се казва, че св. Сава, като пръв архиепископ в Сърбия, е разпоредил всички архиепископи, т. е. глави на църквата, да имат задължение веднъж годишно да даруват на Карейската испостница четиридесет перпера и известен брой мулета.[197] В историческата наука вече е отбелязано, че в своя първоначален облик Карейският типик не може да е съдържал такава разпоредба за задължението на архиепископа, тъй като Сръбската църква е въздигната в ранг на архиепископия чак през 1219 г.[198] Така, В. Чорович смята, „че Сава допълнително, било чрез някакъв акт в Жича, било чрез някое допълнение в Карейския типик, е внесъл това правило, тъй като в първоначалния Карейски типик го е нямало“.[199] В споменатата приписка архиеп. Никодим се оплаква, че тази разпоредба на св. Сава не е уважавана в Сърбия от всички глави на църквата, поради което той нарежда Карейският типик да се препише и пази в църковната ризница, в седалището на архиепископията в Печ.

Малко повече от две десетилетия след Никодим цар Душан и царица Елена посещават Карея и я намират в не така добро материално състояние, поради което царица Елена дава средства за обновяването на келията, обдарява я с подаръци и така става неин „втори ктитор“.[200] Същевременно „проигумен поп Теодул“ е назначен за старец в Карея. По този повод келията придобива независимо от „Хилендар“ с. Косориче в Хвосна и четири селца.[201] Този дар е направен според всички действащи правила за даруване на недвижима собственост в църквата, поради което в грамотата се казва: „Да облада Келиа Савина и настоиешти вь нѣи стараць вь волю и хотѣние того старца“. Освен това се подчертава, че с. Косориче и останалите селца сега се отнасят към Карейската келия така, както и хилендарските села спрямо „Хилендар“. Грамотата също така споменава правилото на Карейския типик на св. Сава, че „Хилендар“ трябва да дава на келията „благословение“, както са завещали светите ктитори в своя Типик. Споменат е и още един извор на приход за Карейската келия. Това е споменатото по-рано задължение на архиепископа, а сега на патриарха да помага на Карея: „… да се исполна иакоже иесть оуставлиено оть светихь ктиторьи вь домоу Спасовѣ православнѣи патриархии отьчьства нашего… и то нѣсть вьзбраньно господиномь и отцемь нашимь патриархомь светаго прѣстола великие чрькви патриархие“.[202] И тази Душанова грамота, както и Никодимовата приписка, говори за задължението на Сръбската църква да помага материално на Карейската испостница.

В почти същата връзка спрямо „Хилендар“ е пиргът „Хрусия“. Както е известно, той е изграден от крал Милутин като преден пост на манастира поради постоянната опасност от нападение на неприятели откъм морето. В пирга е изградена и църквата „Възнесение Господне“, която е снабдена с всички нужни предмети. Макар и пиргът да е преден пост на „Хилендар“, в грамотата за пирга кралят ясно определя положението и статута му по отношение на манастира. Пиргът има свой старец-монах, избиран от манастирското братство по начин, подобен на този, който предписва правилото на Карейския типик. Кандидатът за старец трябва да бъде и авторитетен и опитен монах и то пръв по достойнство след игумена и баща.[203] След одобрението на имп. Андроник ІІ, крал Милутин дава на пирга с. Куцово от областта на Струмица.[204] Куцово се намира, а по-точно, граничи с хилендарския метох в същата област. Грамотата недвусмислено разграничава метоха на пирга от манастирския метох: „И сего села Коуцова не испросихь на име монастирско, ни га дахь монастирю нь да имь обладаиеть старць прѣбиваѣи и вьсемь пиргоу храма вьзнесениа Господна“.[205] При това материалното положение на Пирга невинаги е добро. С една късна грамота кралят откупува от „Хилендар“ един аделфат[206] за пирга.[207] В решението за дадения аделфат или мертик[208] се казва: „да се даие на всако годище одь монастирь храна мѣртикь сврьень испльнь всѣм живоущиимь вь сииемь пирьгоу“.[209] Тук става дума за даването на един аделфат на пирга, т. е. „Хилендар“ дава годишно храна и пълна издръжка за един монах в пирга. Като обезщетение за това получава от крал Милутин църквата „Св. Никита“ при Скопие и още с. Тъморане. Евентуално, ако кралят подари още нещо на пирга или пък старецът допринесе за придобиването на нещо материално, то всичко това трябва да бъде изключително собственост на пирга: „… или що старьць сам притежии или добоуде или испросии оть коуде годь… вьсе тѣмьжде даие образомь вь область старцоу изьвьнь области манастирски“.[210]

От това кратко разглеждане на отношението на „Хилендар“ като манастир-майка спрямо неговите метоси, а по-специално към Карейската испостница и към пирга „Хрусия“, видяхме какви са тези отношения. Игуменът и братството на „Хилендар“ избират старците и ги изпращат в Карея и пирга. Спрямо тях манастирът има и известни материални задължения, но не се меси в самото управление, нито взема каквито и да било материални обезщетения. На Карея помагат главите на Сръбската църква, докато на пирга помагат владетелите, тъй като той е преден пост на „Хилендар“ при нападения отвън.

Употреба на имуществото

Вече изтъкнахме, че дареното на Църквата имущество е нейна собственост и като такова е могло да се употребява за целите, за които дарителите са го предназначавали. Не са редки случаите, когато самите дарители са определяли как и за какви цели да се употребява подареното на църквата имущество. От друга страна, църквата винаги е настоявала да управлява имуществото си главно за задоволяването на своите първични нужди, а това са: извършване на богослужението в храма и издръжката на епископите, свещениците и монасите. По-нататък в настоящото изложение ние ще видим, че освен за задоволяване на тези първични нужди, църковното имущество се е използвало и за други нужди, като: благотворителната дейност, издръжка за болници, подслоняване на страници, подпомагане на бедни, задължения към ктитори и др.

Нашите извори ясно разграничават личното имущество на представителите на Църквата – епископи, игумени, свещеници и монаси – от самото църковно имущество. Взето в строгия смисъл на думата, на Църквата принадлежи само онова, което е нужно за богослужението. Най-старите канонични правила позволяват в църквата, по-точно в храма, да се внасят само масло за свещниците и кандилата, плюс тамян, хляб и вино за извършване на св. Литургия.[211] Всички останали приношения се носят при епископа и служат за издръжка, одежди и прехрана на свещенството и монасите. Така Апостолско правило 41 дава право на епископите, с помощта на презвитерите и на дяконите, да разполагат с имуществото и „да раздават на онези, на които е нужно“. Също така, това правило определя епископът да може да взема за собствените си нужди „и за братята странници, за да не търпят оскъдица в нищо“.[212] В този смисъл е важно и Апостолско правило 38, което постановява, че епископът има правото на издръжка от църковното имущество, но той не може „да го подарява на своите роднини… ако са бедни, нека им помогне като на сиромаси, само че нека под този предлог да не се изгуби онова, което е църковно“.[213]

Така, в средновековна Сърбия дарове са давани и поради необходимостта да се издържа свещенството. На много места в изворите и по-специално в дарствените грамоти изрично се казва, че дарът е предназначен за храна и облекло на онези, които живеят в манастира, за да не изпитват оскъдица в нищо. Така, в увода на Хилендарския типик св. Сава казва, че „Хилендар“ е изграден из основи и обдарен с всичко необходимо, но на първо място се мисли за снабдяване на самият храм с необходимите свещени предмети, т. е. съсъди, книги, завеси и т. н. В самия край на изложението, където се говори за даровете, се казва, че ктиторите не са забравили за телесната нужда на братята.[214] Действително, типикът детайлно говори за храната на монасите, както и за техните одежди. Манастирът осигурява за всички монаси храна, облекло и обувки. Тежко престъпление е да речем някой да открадне храна и да яде тайно.[215] Игуменът на манастира, с помощта на иконома, се грижи за прехраната и облеклото на монасите. Освен това, всеки монах получава от управата на манастира годишно в пари по един перпер за облекло и по едно руно вълна през есента. Ако манастирът е нямал вълна, то е закупувал такава. За осветление в монашеската килия всеки монах получава по един литър масло, а „църковниците“ по три литра. Храната е една и съща за всички монаси. В това отношение няма изключения. От гледна точка на прехраната, според типика, по-особено са третирани болните монаси и манастирските гости.

Издръжката на свещенството е изключително важна ставка в предназначението на ктиторските дарове. Така, разполагаме с едно сведение от Милотиновата грамота за „Хилендар“, а по-точно за пирга „Хрусия“, където кралят иска да подсигури за стареца всичко необходимо, за да има той повече време и възможности за умна молитва: „Иеже нѣсть мощи сьврьщати вса доуховнаа пекоущимь се чесом земльнинимь, по реченьоомоу: не можете работати Богу и Мамони, сирѣчь молитвь и рукодѣли оумь приедставити“.[216] Кралят за това ги дава „да не пекоут се о притежании крьме и одежде, тькмо мльчаливо и безмльвно да прѣбивают вь пощении и молитвахь“.

В Хилендарския типик има разпоредба за „даване на вратата“. Архангеловската грамота, която е около 150 години по-млада от типика, също така споменава „даване на вратата“. В грамотата само кратко се казва: „И да се дава на вратата .ВІ. мѣртика“.[217] За разлика от правилото в Хилендарския типик, тук е определена точната сума за „даване на вратата“, която е дванадесет метрика или оброка. Това е правено най-вероятно на храмовия празник, 8 ноември, деня на св. архангели. Освен това скъпоценно сведение, Архангеловската грамота съобщава още няколко известия за това какво получават монасите вътре в монашеската общност. Изброени са достоиниците от манастирската управа: игумен, иконом, баща или духовник, еклисиарх и дохиар. Без тяхното знание и съгласие нищо в манастира не е могло да се постави в разход. По „мертик хляб и вино“ се дават на монасите по примера на манастира в Банска. Освен това, на празника на св. Димитър, всички монаси получават и пари, „благословение“ и то: игуменът 8 перпера, „църковниците“ 4 перпера, а останалите монаси по 3 перпера.[218] В дарствената грамота за манастира „Хилендар“ Неман казва, че за свой наследник на престола в Сърбия оставя Стефан, комуто, наред с всичко останало, поставя задачата да се грижи за църквите, а също така „и о слоужещихь вь нихь…“, т. е. да бъде техен настойник.[219] Също така, в Жичката грамота, Стефан Първовенчани свидетелства, че всичко дарено на манастира е за „просвещение Спасоу нащемоу Iсоусоу Христоу, и на крьмоу и на одѣние слоужешимь светомоу храмоу семоу…“.[220] Също и крал Милутин потвърждава дара на своята майка, кралица Елена, за храма „Св. Богородица Рътачка“, а в грамотата се казва за това: „… и записа кралевство ми, да ие на пиштоу старцемь и на одеждоу слепимь и хромимь и братии“.[221]

Всичко е предназначено предимно за нуждите на богослужението и за издръжка на свещените лица. Много често, поради постоянната нужда от вино, което се употребява в литургията и присъства в редовната прехрана на монасите, като дарове се споменават лозя, макар че лозята като подаръци за църквите рядко се споменават през 13 в., а по-често са предмет за даряване през целия 14 в.[222]

Освен вино, за нуждите на богослужението се употребява масло и восък. Те се използват и за осветление на помещенията и на самата църква по време на нощните богослужения.

В Дечанската грамота много по-детайлно, отколкото в останалите грамоти, е изброено кои от свещените предмети са дадени на храма. Накрая се добавя, че са дадени „многа притежаниа иаже на крьмоу и на одѣние всѣмь слоужителиемь црьковнимь, и маломошним, и страннимь“.[223] Тук може да се забележи, какъвто е случаят и в другите дарствени грамоти, че винаги в изброяването на даровете на първо място се привеждат даровете за самият храм и за неговите нужди, а чак в края следват даровете за издръжка на свещените лица.

Освен, че църковното имущество е употребявано за нуждите на богослужението и за издръжката на свещенството, то е употребявано и за други цели. В нашите извори има много сведения относно добродетелната дейност на Църквата. Под „добродетелна“ или социална дейност на Църквата обичайно се подразбира помощ за бедните, грижи за болните, подслоняване на страниците и др. За Средните векове, не само в Сърбия, е характерно това, че именно Църквата ръководи обществената и социалната дейност. Тя не само проповядва за значението и важността на християнското милосърдие и любов към немощните, но и реално е носител на тази дейност. За тази цел, както виждаме от многобройните примери, е отивал голям дял от църковното имущество, т. е. грижата за болните и социално слабите държавата била поверила на църквата, подпомагайки в голяма степен тази ѝ дейност чрез даренията.[224] Нашите извори най-много говорят за социалната дейност, извършвана при манастирите. В тях или в непосредствената им околност са се намирали лечебници и болници. Житията на светците на много места споменават оздравявания и изцеления именно в манастирите. Освен това, около тях се е събирал бедният народ, за да получи храна.

Хилендарският типик е между първите, който детайлно говори за манастирската болница, в която се лекуват болните монаси. Тази болница на първо място задоволява нуждите на самият манастир. Според типика болните, заедно с гостите, са освободени от общите правила за хранене в манастира. В манастира гостът е третиран по особен начин. Игуменът, икономът или някой от манастирската управа е длъжен да посрещне гостите и да се грижи за тях докато те са в манастира. По същият начин са третирани и болните.

„Даването на вратата“ в „Хилендар“ преди всичко се отнася до особите, които не принадлежат към манастирската общност. На две места типикът говори за „даване на вратата“. Първият път е в правилото за храната, където се казва, че монасите са длъжни на храмовия празник, Въведение на Пресвета Богородица, защитница на манастира, да празнуват тържествено – с тържествено богослужение в храма, а в трапезарията се дава обилна и разнообразна храна, при което е въведено задължението „даване на вратата“: „Вь томь же да оуводими боудоуть на трапезоу колико мощно и паче и на врата подадите вь хлиебѣ и виниы колико боудеть братие“.[225] В Глава 38 от Типика обширно се говори за „даването на вратата“ и въобще за социалната дейност в манастира. Наред с „даването на вратата“ е споменато и даването на почивка, наглеждането на страници и немощни, за която цел в „Хилендар“ има и страноприемница. Тя е предназначена за „странстващи братя и немощни“. Наред с даването на храна в типика се споменава и за раздаването на дрехи и обувки. Всъщност става дума за „ветьхими вашими одеждами и обоущами“, т. е. за старо облекло и обувки, които също така не могат да дават всички монаси, а само игуменът.[226]

Вече споменахме Душановата Светоархангелска грамота и нейното правило за „даване на вратата“. В същата грамота се забранява на монасите да дават пари под лихва, както и продажбата, т. е. търговията с жито и вино: „И кто се обрѣте калоугиерь закоупоуие жито или вино, или динаре да оу каматоу да се иждене“[227]. Даването на пари под лихва съгласно с каноническите правила е строго забранено за свещените и особено за монашестващите лица. Монах, който се занимава с лихварство, е свалян и изгонван от манастира като непригоден.

С общата грамота за „Хилендар“ от 1348 г. цар Душан обдарява щедро и манастирската болница. В грамотата дори се твърди, че Душан е основал болницата, което е преувеличено и само ни дава повод да заключим, че тя е доста занемарена и запусната по това време. Известно е, че през 1348 г. в Европа владее чума. По това време Душан, задно със семейството си, се намира на Света гора и по този повод нарежда да се дадат на болницата двеста венециански перпера от царската къща, една лодка за риболов, мъжки дрехи за болничните постели, платно за леглата и други потреби.[228]

Крал Милутин, на свой ред, основава болница в манастира „Св. Йоан Предтеча“ в Константинопол като място за пренощуване и прием на чужденци.[229] М. Живойнович смята, че кралят е обновил манастира след пожара, който се случва през 1308 г. и с това „придобива правото да основе в него сръбска болница и приют“.[230] Милутиновият животописец разказва за това: „И поставль ксенодохии глаголиемо больнице, и то сьтвори множьество много одровь[231] на покои болештиимь“,[232] т. е. осигурил е материално болницата, като ѝ е подарил няколко села във Византия. Авторът на Милутиновото житие не е пропуснал да каже, че при същия манастир е установено „на вьсакь дьнь износити на порьтоу обильно вина и хлѣба и инихь брашнь различьниихь на поданиие ништим и страньиим вьсакомоу трьбоуштомоу довольно“.[233] Следователно, манастирът същевременно е и болница, и приют за бедните.

Болни се споменават и в манастира „Печ“ и дори е казано от какво боледуват: от „живина в гърлото“, т. е. били са неми и глухи, и тук са лекувани, и са получавали изцеление.[234] Наследникът на св. Сава, архиеп. Арсений, преживява последните три години от живота си, лекувайки се в Чрънъч.[235]

Освен цитираните грамоти и другите споменати тук извори, за задължението на Църквата да помага на бедните и окаяните говори и Душановият законик. Още в самото начало на този документ се казва, че грижата за социално слабите държавата поверява на църквата. Ако обаче го разгледаме по-внимателно, ще заключим, че тази социална дейност всъщност извършва държавата – чрез църквата. Към това заключение най-вече ни насочва общодържавният характер и задължителност на Душановия законик. Така, в неговата първа част, отнасяща се до църквата, чл. 28 постановява, че всички църкви са длъжни да помагат на бедните, придържайки се към определеното от техните ктитори. Вече видяхме, че ктиторите на „Хилендар“ и „Св. Архангели“ са установили „даването на вратата“ на хляб и вино на храмовия празник. Най-вероятно тази практика е налице във всички наши големи манастири и епископските катедрални храмове. Чл. 28 пък от законника гласи: „И по вьсѣхь црквахь да се хране и оубозии како иест оуписано оть ктитор; кто ли ихь не оусхрани одь митрополить оть епископь или оть игоумень, да се отлоучи сана“.[236] Всъщност този член от законника официално, т. е. на държавно ниво, узаконява това, че църквите и манастирите трябва да уважават и изпълняват волята на ктиторите, като в определени дни от годината подсигуряват храна за бедните и други видове помощ. Тук вече със законодателно предписание с общодържавен характер, се имат предвид преди всичко митрополитите, а след тях и епископите, и игумените, които стоят начело на големите ктиторски задужбини и които са непосредствените извършители на волята на самите ктитори. Като представители на висшата йерархия в Църквата и носители на духовната и управителна власт в нея, епископите и игумените са и най-отговорни да се реализира на практика заветът на ктиторите и на първо място на владетелите-ктитори.[237] Освен това в законника е предвидена и много строга правна санкция за онези епископи и игумени, които не се придържат към предписанията на ктиторите. За неизпълняване на тези разпоредби те са лишавани от чин и достойнство. Този член от Душановия законик става още по-разбираем, ако се има предвид фактът, че и самият цар Душан е ктитор-задужбинар на голям брой манастири.[238]

Според разпоредбата в Хилендарския типик, задължението на манастира спрямо неговия ктитор е след неговата смърт веднъж в годината, и то в деня на смъртта му, да се отслужи панихида, т. е. да се направи помен.[239] Както е известно, това правило преди всичко се отнася за св. Симеон – Стефан Неман и св. Сава, но също така в типика е предвидено по същия начин да се поменават и всички, които в бъдеще ще помагат или нещо добро ще направят за манастира: „и иелици по мнѣ что достоино притворише и поменовати се нами вьзаконише, годишни памети ихь да биваиеть“.[240] За онези, които според разпоредбата в типика, от страна на манастира, са причислени към ктиторите, всекидневно се извършва помен през първите четиридесет дена след смъртта им. За извършването на това задължение се грижи манастирският еклисиарх, който, според типика, дори трябва да води писмен отчет за това.

Впрочем, в изворите срещаме сведения, че това правило не винаги е извършвано последователно в манастирите и че е имало опити то да бъде преиначавано. За това ни казва известната приписка в края на Романовия типик от 1353 г.[241] В приписката там се казва, че сред хилендарските братя има и такива, които искат, противно на правилото в типика, поменът за ктиторите да се извършва веднъж годишно за всички вместо за всеки поотделно – в деня на неговата смърт. На събора на монасите, състоял се на 13 ноември 1382 г., култът към ктиторите е обновен съгласно правилото в типика.[242] От съдържанието на тази приписка може да се заключи, че вероятно в края на 14 в. броят на ктиторите в „Хилендар“ е нараснал много, което е дало повод на някои от монасите да смятат, че поменът за ктиторите трябва да се извършва веднъж годишно за всички. Авторът на спомената приписка се оплаква от този опит за своенравно преиначаване на правилото от типика. Братският събор обаче остава последовател на първоначалната разпоредба в типика поменът за ктиторите да се извършва за всеки поотделно – и то в деня на неговата смърт, тъй като това „е основно обрядно право на основателя“.[243]

Един от начините, по които е използвано църковното имущество, е отдаването му като аделфати или адрфати.[244] Самата концепция за аделфата подразбира „пълно осигуряване на издръжка от страна на манастира на някое лице“[245] – на първо място с жилище, облекло, храна и обувки. Главно монашеските лица сами обезпечават за себе си аделфати или ги получават като подарък от страна на владетеля.

Нашите типици, и най-вече Хилендарският и Карейският, въобще не предвиждат възможност за закупуване на аделфат.[246] От грамотите, които говорят за предоставяне на аделфати, виждаме, че все пак за това се изисква решение на манастирския братски събор,[247] тъй като такова предоставяне изисква немалки материални разходи, които са за сметка на манастира. Богат илюстративен пример за предоставяне на аделфати съдържа Милотиновата грамота от 1318 г. за Карейската испостница. Старецът Теодул и хилендарският игумен Никодим, вероятно след обедняването на Карейската келия, се обръщат към крал Милутин и архиеп. Сава ІІІ с молба за помощ. Така келията е дарена с книги, икони и други необходими вещи, като придобива и три аделфата. Милутин, както казва самият текст на грамотата, иска да откупи споменатите аделфати от някой гръцки манастир, защото даването на аделфат все пак е свързано с голямо материално задължение: „Да не бъде трудно на нашия манастир (именно „Хилендар“) и имоуть по нась боудоущимь рьптати на живоущихь вь келии тои и имоуть сьмоущати ихь“.[248] При това, Теодул и Никодим в посредничеството си пред Сава завяват, че Карейската келия „иесть монастирьска прьва и бе скоупа, монастирь хоте и не хоте хранити то хокеть, да боле коупе одь нашего монастира“.[249]

Същата разпоредба за откупуването на три аделфата имаме в Милутиновата грамота от 1318-1321 г. за пирга „Хрусия“. Откупната цена тук е точно определена и е на стойност 1800 перпера. За окончателното даване на тези аделфати решава братският събор и неговото решение за това е много детайлно: „Два (аделфата) да се даие вь Пирг живоущимь вь келии тои, а трети да се даие Светои Троици о хлеба, вина, масла, сочива, одежде и обуще, и оть всего что боуде и всеи братии соущеи вь монастирѣ“.[250] Виждаме, че тук се работи за обезпечаване на храна, дрехи и обувки за монасите. Като обезщетение за тези три аделфата „Хилендар“ получава от крал Милутин 1800 перпера. Освен този пример, детайлно определение за аделфатите намираме в грамотата на княгиня Милица-Евгения и нейните синове Стефан и Вук за манастира „Св. Пантелеймон“ на Света гора.[251]

Не толкова рядко в нашите извори се говори за пътуванията на представителите на църквата. Такива пътувания винаги са свързани с изпълнението на някакви важни за църквата дейности. Тук няма да бъде детайлно разглеждано всичко, което в изворите се говори за това, а само ще приведем един пример, който демонстрира как всъщност са осигурявани разходите за дългите пътувания. В животоописанията на св. Сава неговите биографи говорят за двете му пътувания до Светите земи. За първото пътуване на Сава се казва, че крал Радослав осигурява „многоу тежесть злата и сребра… понести собои“. От друга страна, разказва нататък биографът, обхождайки Светите места, Сава прави големи подаръци: „Многими же даровани и почьстими црьковь Божи и патриарха и сьслоужебника иего вь коупѣ же и ништихь свети одарова“.[252] Следователно, част от подареното за нуждите на пътуването му от неговия племенник, крал Радослав, Сава използва за подаръци на манастирите и тамошните монаси. При това, Теодосий казва още, че св. Сава влага голям дял от придобитите средства в закупуването на св. мощи и реликви, свещенически одежди и църковни съсъди. Всички закупени предмети, които са важни за църковният култ, Сава донася в Сърбия. Пребивавайки в Никея – тогава столица на византийския император и седалище на Константинополския патриарх – той получава като подарък много мощи на светци и други свещени предмети.[253]

За второто пътуване на св. Сава на Изток, Теодосий казва, че „много множьство злата оть крала Владислава и оть архиепископие вьзьм, на разделѣни свети мѣстѣхь сь собою поносить“. Сега св. Сава дарява на манастирите повече от първия път и купува необходими неща. Казва се също, че за нуждите на пътуването сега получава средства не само от крал Владислав, но и от архиепископията, което не се казва за първото му пътуване. В навечерието на смъртта на св. Сава в Търново е направен детайлен опис на всички предмети, които са купени или получени като подарък в Светите земи: „Сии вьса расписавь и вь архиепископию, дроуга же и вь Стоуденицоу донести повелевие“.[254] Неговите ученици са имали задължението да изпълнят неговото желание и всичко описано да предадат в архиепископията в Жича и в манастира „Студеница“.

Най-накрая, в опита си да отговорим на въпроса за употребата на имуществото на църквата, ще вземем под внимание и частично ще разгледаме преданието за тази дейност. Преданието само по себе си няма първостепенна стойност, тъй като се появява много късно и отразява гледната точка на времето, в което се появява. Ще приведем само пример от една народна песен, която се нарича „Св. Сава“. Според тази народна песен, св. Сава обяснява на събора на християнските първенци при манастира „където ти видят очите, по целият път, е съкровището на цар Неман“. Според първата версия на песента „Седем кули с грошове и дукати“ Неман не е употребил

„… нито за ножове и боздугани,

нито за саби и копия бойни,

нито за добри коне за воини, …

но три манастира да гради.

Бял Вилиндар насред Светата гора,

………………………………………

Студеница на Старата Влахия,

………………………………………

Милешево на Херцеговина…“.[255]

В друга версия на народната песен „Отново св. Сава“, св. Сава казва, че неговият баща „похарчил съкровището“ за изграждането на много църкви: „Вилиндар“, „Високи Дечани“, „Джорджеви Стълби“, „Студеница“, „Милешево“, „Доволя“, „Троица“, „Рача“, „Папрача“, „Возуча“, „Озрен“ и „Гомоля“. В същата песен се казва:

„… Останалото, що от съкровището изтече,

останалото съкровище похарчил е

по калта калдъръми да зида и

по водите мостчета да гради,

неми и глухи да лекува,

докато за себе си място намира…“.[256]

Народният певец съобщава, че съкровището не е употребено само за изграждане на храмове, но и за благотворителни цели: за лекуване на немите и глухите, както и за изграждане на пътища и мостове.

В заключение може да се каже накратко, че църковното имущество се използва главно за онези цели, за които са го предназначавали дарителите, при което на първо място са задоволявани нуждите на богослужението и издръжката на свещените лица. Голям дял от него се е използвало за социални дейности: „даване на вратата“, лечение на болни, подпомагане на бедни. Държавата поверява на църквата грижата за социално слабите. Освен това, манастирите предоставят пълна издръжка на известни лица чрез аделфати. И най-накрая, в преданието се казва, че „цар Неман“ изхарчва съкровището си за изграждането на манастири и църкви, за изграждането на пътища и мостове и за подпомагане на бедните.

Защита и отчуждаване на църковното имущество

Съвсем разбираемо е, че се поставя и въпросът дали и при какви условия може да се отчужди имущество на църквата, т. е. то да бъде иззето от нейната власт. Преди да отговорим на този въпрос, трябва да видим каква възможност за отчуждаване на църковно имущество предвиждат каноническо-правните постановления на Църквата. Като начало може да се каже, че всички възможности, при които би могло да се изземе нейна собственост са разгледани много детайлно в каноните. На първо място като виновни за узурпиране на имущество каноните споменават онези, на които е поверено управлението на църковното имущество. Така, Правило 12 на Седмия вселенски събор забранява на епископи и игумени да отстъпват недвижима собственост на светски лица и постановява: „Ако се установи, че епископ или игумен е продал на светска власт или е отстъпил на друго лице нещо от доходните имоти, принадлежащо на епископия или манастир, то такава сделка е недействителна“.[257] Същото правило позволява църковна земя да се отстъпва само в случай на крайна нужда и то евентуално на членове на клира – за да я обработват, а също и на земеделци – „като на хора, които обработват полето и спадат между бедните и клетниците“, т. е. църковните канони дават възможност при необходимост църковна земя да вземат на първо място клириците, а сетне и бедните християни, за които Църквата има първостепенна грижа. При това, ако се случи някой презвитери да продаде нещо, принадлежащо на църквата, без знанието и одобрението на епископа, последният има право да обяви продаденото на търг и да вземе цената, по която то е продадено.[258]

От казаното по-горе виждаме, че църковното имущество все пак е могло да бъде отчуждавано, ако това е било налагано от неотложна нужда, т. е. в случай, че такава нужда се появи, възможно е било, преди всичко, да се продаде нещо, от което църквата няма голяма полза, като отчуждаването на имущество по тази причина задължително се извършва със знанието на епископа.[259] Като обективна причина за продажбата на имущество византийският граждански закон привежда задължението на църквата да изплаща дългове. Ако не е било възможно някой дълг да се върне по друг начин, се е прибягвало отначало до продажба на движимо, а сетне и на недвижимо имущество. Продажбата се извършва в присъствието на представител на държавната власт, като се предхожда от позволение на епископския събор. За нея се съставя писмен документ, който внимателно се пази в църквата.[260]

Трябва да подчертаем, че църковните канони третират църковните предмети и свещени съсъди по особен начин. По принцип от църквата по никакъв повод не могат да се отчуждят онези свещени предмети и съсъди, които са необходими за извършване на богослужението в храма,[261] но и тук каноническите предписания са детайлизирани. Всъщност, отчуждаването на такива предмети се позволява само в случай, че се залагат и продават за освобождаването на поробени християни.[262] Освен това, ако някоя църква или манастир притежава повече съсъди, от които няма полза, те могат да се дадат на друга църква, която е в дълг. Сетне, съсъди се продават, когато е нужно да се задоволи някоя друга църковна нужда или да се помогне на друга бедна църква, или на бедни християни.[263]

В нашите средновековни извори, които третират църковното имущество, намираме много сведения за неговата защита от незаконно отчуждаване и узурпация на правата върху него. Това, което е особено характерно за Средните векове въобще, и по-специално за Сърбия, е, че имуществото на църквата и нейното право върху него е защитавано освен по друг начин, още и с редовни налагания на духовни наказания и санкции за нарушителите. Във всички дарителски грамоти много често се споменават духовните наказания, проклятията, за неизпълнение или нарушаване на правния ред. Обикновено се отправя проклятие и отплата от онзи светец, на когото църквата или владението са посветени и чиито интереси са ощетени.

Освен с духовните наказания, които са съвсем очебийни, църковното имущество редовно се защитава и с произнасяне и прилагане на материални санкции и наказания, които се изплащат в пари и натура. Понякога тези наказания са твърде големи и затова може да се постави въпросът за тяхното практично приложение над нарушителите.

Хилендарският типик съдържа много строги предписания за защита на манастирско имущество. Нещо повече, от манастира не е възможно да се изнесе дори и онова, от което същият няма никаква полза. Имущество не може да отчуждава нито игуменът, нито който и да било от манастирската управа: „Ни ти паки игоумане, оуживами или дроугомь своимь иже не боудеть на потрѣбоу манастироу не мози раздавати“.[264] Интересите на манастира като монашеска общност положително са над интересите на отделните монаси, а дори и над тези на игумена. Макар да се намира на върха на манастирската управа, игуменът не може да дава нищо от материалното имущество на манастира на свои сродници или приятели. Също така, от гледна точка защитата на църковните съсъди, в Хилендарския типик е постановено общовалидното правило за Църквата. Те са изброени в типика: свещени съсъди, икони, завеси и книги. Тези предмети не може дори да бъдат премествани из манастира: „Ни тькмо же да не творена боудоуть, но и отноуда неподвижима и ни оть кого николикоже всиако двимаема”. Свещени предмети могат да се изнасят в околностите на „Хилендар“ – както предписва типикът – само при пожар или земетресение: „Тькмо слоучившоу се годь напасти одь запалени манастиру слоучившоу се пожещи или оть троуса пасти се или ино что“,[265] т. е. църковните съсъди се изнасят от манастира само с цел да бъдат спасени от унищожение при земетресение, пожар или война. Когато „Хилендар“ и цялата Света гора страдат от нападенията на каталунци в началото на 14 в., по думите на биографа на архиеп. Данило ІІ, манастирът става убежище и подслон за много хора, намиращи там спасение от сигурна смърт от нападателите и глада. Скъпоценностите и движимото имущество на „Хилендар“, са спасени като иг. Данило ги пренася в Скопие и ги предава за съхранение на крал Милутин. В тази връзка в житието на Данило се казва: „Самь же вьзьмь все достоиание мѣста того иеже потрѣби цьрковнии, и проча вса сьвкоупивь… и сиа носе… и прииде кь благочестивомоу кралю Урошоу“.[266] С това действие обаче необходимостта от опазване на манастира не е напълно задоволена. Игуменът трябва да се грижи също и за снабдяването на обсадения манастир с храна и други необходими за преживяване неща. Дори довежда от вън наемни войници, за да бранят манастира от нападенията и плячкосванията: „И оть внешнихь мѣстѣ Светие Гори сьвкоупи много множьство моужи избранихь и ти вьведе кь себѣ вь монастирь с ороужии ихь ихь иако да бореть се сь оною треклетѣ иереси“.[267] Споменатият отряд войници – се казва по-нататък в житието – бранейки „Хилендар“, оръжията и другите скъпоценности, които Данило изпраща на крал Милутин, попада в плен.

В изворите разполагаме не само с податки за защита на самото имущество, но и със сведения за защита на имунитетни привилегии. Привилегиите, които са дадени на църквата, са защитени от самият владетел, тъй като той ги дарува. В тяхна защита се предписват наказания във вид на мито, което се изплаща на владетеля. Така например, в грамотата на крал Милутин за манастира „Св. Георги“ при Скопие владетелят отделя съдебните глоби за манастира като един добър приход. Тази много важна имунитетна привилегия кралят защитава с парично наказание от 200 перпера, които нарушителят трябва „да плати в митницата“.[268] В същата грамота намираме и сведение за това, че е строго забранено на държавните управници и чиновници да влизат в манастирските владения. В грамотата е определено, че, ако последните влязат със сила в църковните владения, със сила ще бъдат и изгонени: „И да се изжденоуть биоуке осрамокении“.[269] Също така парично защитно наказание на стойност от 12 перпера се изплаща от онзи, който би продал манастирска земя. Така продадена земя трябва веднага да се върне на манастира.[270]

В Светостефанската грамота е определено наказание от 12 вола за незаконно използване на манастирския рибарник в Плава,[271] при това грамотата не прави никакво изключение от гледна точка на местожителството на нарушителите и задълженията им спрямо манастира. Стойността на глобата ни навежда на мисълта, че разпоредбата на грамотата, от която цитираме, отразява чести такива прояви в манастирското имение и стремеж за тяхното ограничаване, тъй като те застрашават материалните интереси на манастира. „Калоугиер да не излага ни оть коие работе своиего брата или сина, или кого оть рода но оу коиеихь ие работахь оставимь тоу да работа“.[272] Знаем, че трудовите задължения в манастирските имения са точно утвърдени. В този случай става дума за монаси, поощряващи свои сродници, жители на ведомствената на манастира област. От гледна точка на трудовите задължения, монах не може да освободи сродниците си от задълженията, които те имат, или да им придаде статут, който не им принадлежи в обществената феодална структура на населението. Тук са споменати само най-близките кръвни сродници, брат или син, които не могат, както казва грамотата, по роднинска връзка с някои от монасите да променят своето положение в манастирското имение.

В Дечанското имение специално са защитени планините и горите, т. е. пасищата за животните. Ако някой узурпира правото на манастира върху планината „да плати кралиевьствоу моумоу и 500 овнь“. Същото плащат на владетеля, като притежател на планината, и онези, които за използване на пашата не дават на манастира от стадата си по два овена, две агнета, сирене и един динар.[273] Чл. 130 от Душановия законик особено предпазва имуществото на църквата от поражения по време на война: „Цркьковь кто обори на воисцѣ, да се оубие или обѣси“. Това законово правило е много конкретно, и това сведение само по себе си говори, че честите войни нанасят големи материални щети на църквата и нейните владения. Понякога те дори са и цел на нападенията. Ето защо, законодателят е предписал смъртно наказание за нарушителите.

Погледнато от каноническо-правен аспект, много характерен пример за защита на църковното имущество намираме в една приписка на еп. Марко. В нея се говори, че Марко, заедно с неговия брат, издигат манастира „Св. Георги“ в Ждрелник. Ктиторите постановяват той да не се преустроява в нищо друго – нито в девически манастир, нито в място, където живеят светски лица, нито да преминава в ръцете на боляри.[274] Особено се подчертава, че села, лозя, овощни градини, книги, одежди, завеси, свещници или каквото и да е друго, принадлежащо на манастира, не може да бъде взето от него.[275]

Когато става въпрос за скъпоценностите и въобще за движимото имущество на църквата, трябва да кажем и това, че те са пазени на специално определени за целта места. В изворите срещаме – наистина не толкова често – споменаването на църковните ризници, където именно са пазени скъпоценностите на манастирите и на катедралните храмове. Самата дума „ризница“ срещаме за пръв път в грамотата, с която на манастира „Хилендар“ се дарява църквата в Архилевци „сь ризницомь тези црькве сь направами всѣми“.[276] Всичките наши по-големи манастири и епископските катедрални храмове имат ризници или дори укрепления в градовете. Известно е, че манастирът „Жича“ има такова в Маглич, „Св. Архангели“, съответно Призренска епископия – във Вишеград или Призренац.[277] Катедралният храм „Св. Богородица“ на Левиш има ризница в храма „Св. Никола“ в Горен Град. В грамотата изрично се казва на кого и за какви цели е служила ризницата: „Вь схраниение ризнице црквене, книжиа и сьсоудьь, и все що иесть вьнутрь светие црькве вь дьнь напасти да иест прибѣжище светие црькви“.[278] В ризницата-храм „Св. Никола“, която е отделена от катедралния храм, са били пазени като на сигурно и безопасно място всички църковни скъпоценности. Освен това – се казва по-нататък в грамотата – ризницата е „прибежище“, т. е. подслон за главната църква в случай на опасност от неприятели. При основаването на манастира „Св. Архангели“ до Призрен, след размяна, цар Душан подарява на своя манастир Горен Град и още няколко близки села. Горен Град и по-нататък остава ризница, но сега „Св. Архангели“ „да иесть житница и виница и мѣстохранилница црьковна мѣсто пирга“.[279] Тук също така се изтъква, че „Св. Архангели“ няма пирг или кула, както някои други наши манастири и затова именно като обезщетение му е даден Горен Град.

Пиргът или кулата е обичайно манастирско укрепление или подслон, който е предназначен за съхраняване на скъпоценности, запаси от храна, а при необходимост е и подслон за народа в случай на военна опасност. Потвърждение на това, че пиргът е и подслон за народа, намираме в приписка от 1388 г., в която наред с всичко останало се казва, че по това време някои църкви и манастири в Сърбия вече страдат от османски нападения. Авторът на тази приписка се оплаква, че една църква е разрушена, а също така съобщава, че пострадва и самият ѝ пирг, в който са запалени всички съхранявани там книги. Освен това в същия пирг намират смъртта си много хора, които са се скрили там: „И книжно пожежьномоу вь пиргоу, и с ними множьество люди“.[280]

Известно е, че крал Милутин изгражда пирга „Хрусия“ за отбрана на манастира „Хилендар”. В грамотата за основаването му той казва, че „сьздахь пиргь великь и тврдь сь градомь около“.[281] По-горе вече говорихме за статута на пирга спрямо „Хилендар“.[282]

В самия край на този труд, предвид най-вече недвижимото имущество ще кажем няколко думи по въпроси, свързани със самото отчуждаване на църковно имущество, а именно, как, при какви условия и в кои моменти църквата отстъпва своето имущество. Ще срещнем и няколко примера за връщане на незаконно взето църковно имущество. Нашите средновековни извори, на първо място грамотите, ни дават за това достатъчно изчерпателни сведения за това.

Специално в манастирските грамоти много често се среща една проста формула, която казва, че някой манастир или църква дълго време са били запуснати и готови да паднат. Видял това, владетелят-дарител обновява манастира, обдарява го с владения, с друго необходимо имущество и имунитетни привилегии. „Запустението“ е много чест повод и непосредствен мотив за това някой да стане „втори ктитор“. Тук може да се постави и въпросът, който наистина е много сложен и комплексен: кои причини и обстоятелства довеждат до това някоя църква или манастир да опустее. Частичен отговор на този низ от въпроси намираме в грамотите: войни, военни опустошения и плячкосване, преселение, миграция на население, промени в църковни и политически центрове – това са само някои от възможните отговори.

Съдейки от запазените извори, най-чести узурпатори на църковно имущество са мощните боляри. По незаконен начин те присвояват църковни владения, дарени на църквата от един или друг владетел. В случай обаче, че някой от болярите присвои нещо църковно, тогава в полза на църквата се намесва лично владетелят. Това важи с особена сила когато споровете се водят за межда, тъй като съдът от такъв род е привилегия на владетеля.[283] Така в грамотата за Призренската епископия от 1326 г. са приведени два примера за узурпация на църковни земи, а именно: Стефан Дечански казва, че още неговият баща крал Милутин връща едно владение на епископията, което се намира в Полог и е завзето от болярина Жегр. Вследствие от това нарушение „и изнашьльие родитель кралиевьства ми сь иепискоупомь Дамианомь и сь иепикопомь Илиомь, и отѣль оть Жегра, коуще моу попалиль“.[284] Както виждаме, в защита на църковното владение от положкия болярин застава на първо място самият крал, като са споменати и двама епископи – Дамян и Илия. Владението е върнато на епископията, а боляринът Жегр е наказан тежко, както се казва в грамотата, запалват му къщата. При това, положките боляри и по времето на крал Стефан Дечански също незаконно присвояват владение на Призренската епископия. Сега кралят е принуден да изпрати в Полог своят деспот Драгослав и еп. Арсений „да ихь изгна“ и да върне земята „да сиие има света цркви како ие оть испрва било“.[285]

В същата грамота на крал Дечански се намира още един пример за връщане на имущество, което е отнето от църквата. Става дума за владението на Призренската епископия в с. Грачаница. Еп. Арсений доказва принадлежността на това владение към епископията като показва на краля грамотата на крал Милутин, в която са записани всички владения, включително и това в с. Грачаница. Този път узурпатор на владението в Грачаница не е някой друг, а самият крал, който взема споменатата земя за нуждите на кралския забел. Земята веднага е върната на епископията и на нея е поставено кандило. Следи от незаконно присвояване на манастирско имущество срещаме и в споменатата Тетовска грамота. Тук се споменават някакви „зли хора“, присвоили владение на манастира, тъй като за тях се казва: „Иеже наважденииемь пронорливихь и злихь чьловѣк отстоупила соуть била оть светие цркве“.[286] Поради това крал Душан, поучен от лошата практика и възстановявайки манастирското владение, в грамотата за този правен казус внася и клауза за защита на манастирското имущество. Така, за повреда на собствеността в планината Нанов дол той предписва наказание от 300 перпера. В тази грамота не са споменати поименно узурпаторите на църковни владения, макар че те са много. Също така, в грамотата за манастира „Св. Никола“ при Кожля не са именувани болярите, разрушили манастира и заселили се на неговите владения. Казва се само за църквата: „настоащими врѣмени пороушень, и властелии насилиемь, или истѣѣ рещи помѣропшень“.[287] Всъщност имението на църквата „Св. Никола“ е превърнато в светско владение и там са установени отношения, характерни за светските имения. Сега Душан възобновява църковното владение и, заедно с царица Елена, го предава като харистикия на Серския митр. Яков.[288]

По-рано, в хода на изложението, на много места споменахме Описа на Тетовския манастир. Той ни известява за споровете, които са водени около манастирската земя. В първия случай е воден спор за връщане на църковни земи в Плеш. Половината от тези земи продават хората, на които манастирът е отстъпил земя за обработване. Купувач е боляринът Прогон, а цената е много символична – три ведра вино. Съдебният спор около така отчуждената земя се председателства от Призренския еп. Георги (Маркуш) в присъствието на съседните боляри и тетовски селяни. Отначало съдебните заседатели полагат клетва пред епископа, а след това трима свидетели потвърждават, че спорната земя в Плеш е „от века“ църковна.[289] Спорът завършва като манастирът присвоява земята чрез откупуване, а за предпазване от евентуално бъдещо отчуждаване е постановено парично наказание от 500 перпера.

Тетовският опис на още едно място насочва нашето внимание към един доста интересен спор около манастирска земя, който трябва да изясним, а именно: човек на име Стрез се появява в описа като дарител и продавач, т. е. подарява на манастира нива, която се намира в Никифоровци, а друга му продава. След смъртта на Стрез, неговият син Драгой и зетят му Драгослав изискват от манастира да им върне и подарената, и продадената нива. От много краткото съобщение в описа не става съвсем ясно какви са техните точни искания и по какви причини ги предявяват. Казва се само, че Драгой и Драгослав са извикани пред съдията Дабижив. Спорът завършва с това, че синът и зетят на Стрез отстъпват от първоначалните си намерения и казват: „Що иесть нашь отьць продаль и приложиль цркви, ми не потворамо, нь паче пооутврждамо“.[290]

По сходен начин е воден спор пред цар Душан за Кунар – забел, който се намира при Секирник. Игуменът Йоан и хилендарските старци се оплакват на цар Душан, че болярите и техните синове са засели манастирските катуни и забели. Царят изпраща дребният дворянин Бранило и дванадесет старци, за да уточнят отново междата. След като тя е утвърдена, неината сигурност е гарантира от самият цар, който постановява, че този, който „клевети“, трябва да се разпъне и накаже по законника като неверник.[291]

В края на 14 в. църковното имущество страда все повече от плячкосването, което вършат османците. Така, за страданието на манастира „Дечани“ и имението му говори грамотата на княгинята-монахиня Милица-Евгения. В грамотата се казва, че „нашихь ради грѣхь оть злочьстивихь иезикь исмаилтьскихь пожежено и опроврьжено… и метоси отети и банзь запоустѣниа постигше“.[292] По-голяма част от дечанските метоси вече са запустели. Евгения се надява, че манастирът и имението му ще бъдат обновени, за което се моли нейните синове да бъдат „втори ктитори“ на „Дечани“. Самата тя казва, че е успяла да върне на манастира три села: Чабик, Долянце и Брестовац. Дори присъединява и някои села, които по-рано не са влизали във владението на „Дечани“.[293]

Изворите ни известяват, че понякога църковното имущество престава да бъде църковно владение и заради това, защото църквата невинаги е в състояние да се грижи за него. Тук винаги трябва да имаме предвид обективните трудности, допринасящи за това отделни метоси, та дори и стабилни манастири да запустеят. В такава ситуация владенията преминават към болярите и околните селяни.

От втората половина на 14 в. е известен съдебният спор между манастира „Хилендар” и синовете на Вукослав Цреп и Държман за метоха в Петрос.[294] Без да влизаме в дипломатически анализ на Лазаровата грамота, която ни известява за това, само накратко ще разгледаме местата, които са свързани със запустяването на този хилендарски метох и решението на съда той да бъде върнат на Цреп и на неговия брат Държман – монах Дионисий. Р. Михалчич показва, че тази грамота споменава седем документа, от които са запазени само два.[295] При внимателно четене се вижда, че тук се работи за болярина Вукослав, на когото цар Душан дава за владение един пуст край при Петрос. Този дар за Вукослав по-късно потвърждава и цар Урош. На същото владение Вукослав издига църква, която подарява на „Хилендар“, което отново потвърждава Урош със своята грамота. При това, на нас не ни е известно по какви причини този хилендарски метох е запустял. Пред съда Цреп и Дионисий показват грамотата на Урош, с която той връща Петрос на Цреп и Дионисий. Грамотата, която показват те на процеса, за съжаление, не е запазена за нас, но въпреки това нейната поява се датира в периода между 15 октомври 1360 и 4 декември 1371 г.[296]

От целия комплекс въпроси около този съдебен процес, нас ни интересува само един: защо даденият на църквата дар е върнат отново на дарителите? Присъдата на църковния съд, начело с патр. Ефрем, е издадена през 1379-1380 г. Потвърждава я и патр. Спиридон. „Хилендар“ губи метоха, въпреки че хилендарци показват на процеса дарствената грамота на Урош. При това, може да се приеме, че главната причина за връщането на метоха е невъзможността на „Хилендар“ да се грижи за него. Метохът, така да кажем, съвсем е запустял: „И неоустроиеноу бившаоу того монастироу оть братие приходещихь хиландарскихь облдающихь тѣмзи монастириемь, и оуничижившоу се вса реченимь хтиторомь, паче же опоустѣвшоу до послѣднаго запоустѣниа“.[297] Затова синовете на дарителя Вукослав се обръщат към цар Урош и той им „вратиль црьквоу Дионисию  и Црѣпоу, и онии приемше своюцрьквоу кь себѣ записали хрисовоуль…“.

А. Соловьев смята, че връщането на метоха на Цреп и Дионисий е станало по решение на патриаршеския събор, „който притежава върховната управителна и законодателна власт“. Също така той твърди, че това е сторено съобразно с практиката на Константинополската патриаршия от края на 14 в., според която ктиторското право може да се отнеме от немарливите ктитори и да се предаде на други.[298] В този случай от „Хилендар“ е иззет петроския метох и е предаден на старите ктитори. Преотстъпване, с което метохът е спасен от запустение.[299]

От самото начало на 15 в. датира надписът от манастира „Св. Преображение“ – Зързе[300] при Прилеп. В него се казва, че по времето на цар Душан м. Герман съгражда манастира. По времето на кралете Вукашин и Марко манастира управляват внуците на Герман митр. Йоан Зограф и брат му йером. Макарий.[301] При това, нататък в надписа, се казва, че Йоан и Макарий „не висше иаци тизи ктитори окрмлати мѣсто сиие“, така че отстъпват манастира и неговото владение на своя кмет Константин и на синовете му. И тук се изтъква, че причина за отстъпването на църковното владение е желанието на „неспособните“ ктитори, т. е. ктиторските наследници, които не се грижат достатъчно усърдно за манастира и за задоволяване на неговите нужди. Тъй като владението на манастира в с. Зързе почти запустява, с усърдието на новите собственици Константин и неговите синове сега то е обновено и спасено от пълно забвение.

От този кратък преглед за защитата и отчуждаването на църковното имущество може да се види, че то е защитавано главно от страна на самите владетели като негови ктитори и дарители. В нормални условия, както движимото, така и недвижимото имущество не може да се изземе от властта на църквата. По правилата на църковните канони имуществото може да се отчужди само в извънредни ситуации. Видяхме, че в нашите извори имуществото е пазено с изричането на духовни наказания, но също и чрез предписания за парични и натурални наказания. Църковните скъпоценности и други важни предмети се пазят в ризници, съответно пиргове или кули. Грамотите ни дават също така доста известия за случаите на връщане на незаконно иззето църковно имущество от страна на могъщите боляри. В тези спорове участва и самият владетел. Накрая, приведохме и два примера за запустели манастирски владения и отстъпването им. В първия случай това беше връщане на имущество на дарителите, а във втория – неговото превръщане в частна бащина.

Заключение

В средновековната сръбска държава църквата заема особено значимо място. Тя е проникнала в целокупната структура на средновековното общество и култура въобще. Ето защо, изучаването на църковното имущество е съществена тема, тъй като, за да оказва широко въздействие в обществото, църквата безспорно има сигурна материална основа.

На първо място пред изследователя стои основният въпрос за произхода на църковното имущество. Кои на начините, по които тя достига до своето имущество? Кои са дарителите, кои са мотивите за даряване, какво е дарявано на църквата и как? Обикновено се смята, че през Средновековието църквата е обдарявана изключително от владетелите и заможните боляри. Това е така само отчасти, т. е. само ако се отчитат големите църковни поземлени владения и ктиторско-манастирските и храмови сгради. Нашата представа за дарителите на църквата се променя донякъде след като детайлно анализираме изворите, които говорят за това. Нерядко църквата обдаряват обикновени хора, селяни. Сред дарителите често се нарежда свещенството, а и обикновени монаси, което е особено характерно имайки предвид, че главна цел на дарителството в полза на църквата всъщност е издръжката на свещенстващите и монашестващите лица. Така, Хилендарският типик на св. Сава изтъква, че ако някой монах дари за манастира, който обитава, той не трябва да търси от това някакво привилегировано положение за себе си по отношение на останалите монаси. Както ни известяват житията, големи дарове за храмовете правят баща и син – св. Симеон и св. Сава. Наред с тях, следвайки примера им, същото правят и други монашестващи лица. „За своя постриг“ монахът Исак дава на Тетовския манастир четвъртина от с. Седларево. Освен това, в изворите се срещат сведения, че манастирските, съответно църковни владения се увеличават със закупуване на имоти от игумените и епископите. Те купуват главно тези владения, които са близо до църковните средища или граничат с вече съществуващите владения на църквата. Така, владенията на църквата се групират и оформят в метоси. С решение на игумена, иконома и хилендарския събор, боляринът Пръв отстъпва своята бащина и това имение става част от имота на манастира „Св. Архангели“ при Призрен. Много и много чести са даровете от свещени лица във вид на движимо имущество – книги, икони, завеси, свещници и други свещени църковни предмети. Книгите се преписват по манастирите и църквите и като предмети за даряване са главно привилегия на епископите и игумените, но понякога книги подаряват и обикновени монаси. Освен това, книгите, като средство за общуване, винаги служат на принадлежащите към клира.

Сред даровете, давани на църквата, се забелязва, че понякога владетели даряват нещо, което принадлежи лично на тях. Това са личните дарове на владетеля. Това най-често е недвижимо имущество за снабдяване на храмовете с такова, а сетне отстъпват своите регално-владетелски права върху прихода от рудниците, приходите от съдебни глоби и др. Крал Душан дава своя забел Жедън на Тетовския манастир, а на хилендарската болница дава от своя палат веднъж годишно пари и подаръци в натура. Подобен дар прави и за Карейската испостница.

Като особен вид църковен приход се привеждат съдебните глоби. Църковните съдилища в епископските и манастирските имения имат особена имунитетна привилегия. Те, като патримониални съдилища, съдят хората от своите владения не само за духовни, но и за граждански престъпления. Освен това, съдебните глоби за споровете, водени пред съда на владетеля, изцяло или частично принадлежат на епископа, съответно на игумена. Жичката грамота свидетелства, че дял от съдебните глоби за „распуст“, т. е. за развод, принадлежат на съответния епископ.

Присъдените глоби се плащат и в пари, и в натура. Стойността им е малко или много еднаква във всички имения. Разликата е само в това, че не винаги се споменават едни и същи престъпления. Някои престъпленията се споменават навсякъде, докато поотделно много рядко. За това, че съдебните глоби наистина са значителен източник на приходи, свидетелства, наред с останалото, и фактът на разграничаване на съдебната надлежност на епископа и игумена, чиято компетентност се покрива или съкращава. Светостефанското манастирско имение се намира на територията на Рашка епископия, но съдебната власт в областите Горен Ибър, Елешница, Ситница и двата Лаба притежава манастирът. Като обезщетение за това крал Милутин дава на Рашкия епископ 600 перпера в пари.

Особен вид даряване на църквата от владетеля са харистикиите. Владетелите ги дават главно на заслужили църковни лица при условието, че след смъртта им даровете ще бъдат върнати на църквата. Тези условни дарове са доста редки. Дарът от този род се състои в това, че някой през живота си дава нещо на църквата при условието да се издържа от този дар до края на живота си.

Понякога имущество се дарява на църквата в замяна за някое друго имущество. Обикновено размяната извършва владетелят в момента, когато основава имение. При основаването на Дечанското, Банското, Светоархангелското и някои други имения чрез размяна владенията са групирани около манастирските средища. На свой ред областните епископии, болярите и хората, с които е извършена замяната, придобиват парично или натурално обезщетение, или пък владения на друго място.

Според канонично-правното учение на църквата управителната власт в църквата принадлежи на епископа. В неговата личност е концентрирана цялата пълнота на духовната и управителната власт. Вселенските събори обаче установяват и длъжността на икономите, т. е. на свещените лица, които се грижат за църковното имущество при епископиите и манастирите.

В нашите извори най-много се говори за управителната власт на игумена. Хилендарско-Студенечкият типик на св. Сава, а отчасти и житията на светците, говорят за игумена и духовното му и светско овластяване в манастира. При избора на игумен на него се предава типик и жезъл като символи на властта. По подобен начин са избирани и игумените на „кралските манастири“ в Сърбия: „Жича“, „Студеница“, „Св. Георги“ в Раса, „Св. Богородица Градчаска“, „Банският манастир“, „Дечани“ и др. Душановият законик потвърждава правилото, че игуменът управлява манастира според правилата на типиците и ктиторите.

Манастирските метоси се управляват от „външните игумени“. „Хилендар“ има много метоси във Византия и Сърбия, а освен това е манастир-майка за Карейската испостница и пирга „Хрусия“. Старецът за тези две църковни единици се избира в „Хилендар“. Карея и пирга са подпомагани материално от „Хилендар“, но манастирът не се намесва във вътрешното им управление.

За какви цели е било употребявано църковното имущество? На първо място за задоволяване на първичните нужди за извършване на богослужението, за което са използвани даровете вино, масло, тамян, брашно и восък. Значителен дял от имуществото се използва за издръжка на свещените лица, т. е. за облекло и храна. Това важи особено за епископите и многобройните монаси по манастирите. Освен това, известно е, че в Средните векове държавата поверява на църквата грижата за бедните, болните и социално слабите. „Даването на вратата“, освен в „Хилендар“, съществува и в „Св. Архангели“, а вероятно и във всички наши по-големи манастири. Крал Милутин изгражда болница в Константинопол при манастира „Св. Йоан Предтеча“. Чл. 28 от Душановия законик нарежда всички епископи и игумени при църквите и манастирите да хранят бедните „както е предписано от ктитора“. Манастирите често осигуряват аделфати, т. е. доживотна издръжка на отделни лица. У нас аделфати осигуряват най-често владетелите.

Накрая, как е защитавано църковното имущество? Дали и при какви условия е възможно то да се отчужди от властта на църквата? По принцип, според каноните, църковно имущество не може да се отчуждава, така че имущество е отчуждавано само при крайна нужда. В Средните векове у нас имуществото се защитава с налагането на духовни наказания, а не са редки и правилата, които налагат и материални санкции. Църковните скъпоценности, книгите и другите полезни предмети се пазят в ризниците или в пиргове. Пренасят се само в случай на пожар, земетресение или война, за да се спасят от унищожение.

В грамотите има голям брой примери за незаконно завземане на църковни владения от страна на боляри. Във връщането на така взетото имущество участва лично владетелят или негов застъпник, тъй като владетелят решава всички спорове, свързани със земята.

Понякога църквата губи свои владения, тъй като не винаги е в състояние да се грижи за тях, поради което те запустяват. Такива владения се връщат на дарителите или преминават в светски бащини. Такъв е случаят с хилендарския метох в Петрос и владението на манастира „Преображение“ – Зързе при Прилеп.

Из рецензиите върху труда на о. Радомир Попович:

„Изследвайки изворите за средновековната история, авторът е представил голям изследователски труд. За да интерпретира вярно сведенията от изворите, кандидатът е споил каноническата и богословската ерудиция с методите на историческата наука. Сложната материя в книгата е логично и прегледно разчленена, а изложението е много точно“.

Из рецензията на акад. Симе Чиркович

„Въпреки че е нямал достатъчно опора в литературата, авторът е разработил темата на широка основа. Показал е, че Църквата в средновековната сръбска държава придобива имущество чрез подаръци, завещания, закупуване, харистикии и съдебни глоби. Също така Попович е показал, че се е водил строг отчет за предназначението на църковното имущество, което е използвано не само за издръжка на църковните лица и за извършване на богослужението, но и за издръжка на болници, подслоняване на странници, подпомагане на бедни, както и за изпълняване на задълженията към ктиторите. Трудът на Радомир Попович представлява солиден принос към изучаването на историята на Църквата и обществото в средновековна Сърбия“.

Из рецензията на проф. д-р Раде Михалчич

 

Съкращения

Архив за ПНД – Архив за правне и друштвене науке

Глас СКА – Глас Српске краљевске академије

Гласник СНД – Гласник Српског научног друштва

Годишњак ФФ у Новом Саду – Годишњак Филозофског факултета у Новом Саду

Зборник РВИ – Зборник радова Византолошког института

Зборник ФФ у Београду – Зборник Филозофског факултета у Београду

ИГ – Историјски гласник

ИЧ – Историјски часопис

Споменици – Споменици за средњовековната и поновата историја на Македонија

Споменик СКА – Споменик Српске краљевске академије.

Превод: прот. Петър Петров

Поповић, Р. „Црквена имовина у немањићкој Србији“ – Српска црква у историји, Београд 2007, с. 11-117; с. 118-122 – резюме на френски; самостоятелно издание: Поповић, Р. Црквена имовина у немањићкој Србији, Београд 1991; с малки изменения тази работа е магистърска теза, защитена през 1986 г. във Философския факултет в Белградският университет, катедра по Сръбска средновековна история (бел. прев.).
 
[1] Цар Душан изразява най-добре това в грамотата за манастира „Хилендар“: „Яко от ниего прѣемльшимѣ царьство и власт, и сего ради дльжно иесть сь оусрьдиемь чистии хвалити иего домови и оугодьники и любити ихь и оукрашати сь вьсакими потрѣбами царьскими“ (Monomenta Serbica, с. 184).
[2] Милаш, Н. Грчко-римско законодавство о црквеној имовини, Београд 1908, с. 29.
[3] Тарановски, Т. Историја српског права у Немањићкој Србији, 1, Београд 1931, с. 52.
[4] Пак там, с. 53.
[5] Динић, М. „Реља Оклућевић“ – В: Зборник РВИ, 9, 1966, с. 95-118; Ћирковић, С. „Хрељин поклон Хилендару“ – В: Зборник РВИ, 21, 1982, с. 103-117; Monomenta Serbica, с. 62.
[6] Monomenta Serbica, с. 63.
[7] Казнац – палач. Дворцова титла, натоварена с отговорност за хазната в земите под негова юрисдикция. Тъждествена е с титлата камериер в Западна Европа (бел. прев).
[8] Monomenta Serbica, с. 112.
[9] Пак там, с. 191.
[10] Споменици за средновековната и поновата историја на Македонија, 3, Скопје 1980, с. 355.
[11] Пак там, с. 357.
[12] Пак там, с. 372.
[13] Пак там, с. 372-373.
[14] Пак там.
[15] Пак там, с. 392.
[16] Пак там, с. 404.
[17] Споменици, 1, с. 218-219. Описа на Тетовския манастир е изцяло публикуван в Споменици на средновековната и поновата историја на Македонија, 3, с. 277-299 и е датиран в 1343 г. М. Янкович датира Описа „ок. 1346 г.“ (Јанковић, М. Епископије и митрополије српске цркве у средњем веку, Београд 1985, с. 145-146).
[18] Споменици, 3, с. 288.
[19] Пак там, с. 293.
[20] Пак там, с. 295.
[21] Пак там, с. 297.
[22] Новаковић, С. Законски споменици српских држава средњег века, Београд 1932, с. 435.
[23] Пак там, с. 436.
[24] Ћоровић, В. Списи Светог Саве, Београд – Сремски Карловци 1928, с. 132; превод: Мирковић, Л. Списи Светога Саве и Стефана Првовенчаног, Београд 1939, с. 98-99.
[25] Ћоровић, В. Цит. съч., с. 132; Мирковић, Л. Цит. съч., с. 98-99.
[26] Матеије Властара Синтагмат, изд. С. Новаковић, Београд 1907, с. 416: „Аште инокь оставить свои монастирь и вь инь приидеть, аште каа иманиа вь ньже монастирь остави имѣти иавить се, прьвомоу монастироу, вь иже вьниде, си имѣти повелѣваиемь“.
[27] Теодосије Хиландарац, Живот Светог Саве, изд. Ћ. Даничић, ред. Ђ. Трифуновић, Београд 1973, с. 23. Превод: Л. Мирковић, ред. Д. Богдановић, Београд 1984, с. 23.
[28] Пак там, с. 23.
[29] Пак там, с. 167, 159-160.
[30] Пак там, с. 181, 172.
[31] Пак там, с. 194, 184.
[32] Пак там, с. 200, 190.
[33] Животи краљева и архиепископа српских, написао архиепископ Данило и други, изд. Ђ. Даничић, Загреб 1866, с. 366-367; превод: Л. Мирковић, Београд 1935, с. 279.
[34] Пак там, с. 369-371; прев., с. 281-283.
[35] Пак там, с. 375; прев., с. 285.
[36] Пак там, с. 375; прев., с. 286.
[37] Грамотата на крал Милутин за манастира „Св. Георги“ при Скопие е публикувана изцяло в Споменици за средновековната и поновата историја на Македонија, 1, Скопие 1975, с. 205-238.
[38] Споменици, 3, с. 315.
[39] Пак там, с. 286.
[40] Пак там, с. 293.
[41] Пак там, с. 296.
[42] Пак там, с. 296.
[43] Пак там, с. 298.
[44] Пак там, с. 404.
[45] Милаш, Н. Цит. съч., с. 69.
[46] Стојановић, Љ. Стари српски записи и натписи, 1, Београд 1902, 9 бр., с. 20.
[47] Пак там, 13 бр., с. 26.
[48] Виж бел. 34.
[49] Стојановић, Љ. Цит. съч., 13-14 бр., с. 27.
[50] Пак там, 17-18 бр., с. 38.
[51] Пак там, 18 бр., с. 39.
[52] Пак там, 25 бр., с. 55.
[53] Пак там, 32, с. 78.
[54] Пак там, 41 бр., с. 115.
[55] Пак там, 42 бр., с. 116.
[56] Пропусната в оригиналния текст (бел. прев.).
[57] Пак там, 89 бр., с. 280.
[58] Пак там, 23 бр., с. 51.
[59] Пак там, 42-43 бр., с. 49.
[60] Пак там, 23 бр., с. 51.
[61] Пак там, 6 бр., с. 60.
[62] Милаш, Н. Правила православне цркве са тумачењима, 1, Нови Сад 1895, с. 553.
Тук правилото е цитирано по: Правила на светата Православна църква, 1, Манастир „Св. Георги Зограф“, Света гора – Атон. Електронно издание. Нататък правилата са цитирани или съобразени с това издание (бел. прев.).
[63] Monomenta Serbica, с. 61.
[64] Ковачевић, Љ. „Светостефанска хрисовуља“ – Споменик СКА, 4, Београд 1890, с. 3.
[65] Пак там, с. 5.
[66] Пак там, с. 9.
[67] Павловић, М. „Грачаничка Повеља“ – В: Гласник СНД, 3, Скопје 1928, с. 127.
[68] Пак там, с. 127.
[69] Пак там, с. 128.
[70] Пак там.
[71] Јанковић, М. Цит. съч., с. 119.
[72] Споменици, 3, с. 266.
[73] Пак там, с. 266. За значението на термина забел виж: Благојевић, М. „Средњевековни забел“ – В: ИЧ, 14-15, 1965, с. 1-17. Авторът сочи, че забел не означава само ограден или неограден дял от гора, предназначен за паша на добитък, но че забелът е служил и за експлоатация на гората, развъждане на добитък и др., и е собственост на владетел, манастир или болярин.
[74] Споменици, 3, с. 274.
[75] Пак там.
[76] Пак там, с. 319.
[77] Пак там, с. 318; Благојевић, М. „Оброк и приселица“ – В: ИЧ, 18, 1971, с. 165-188.
[78] Ћоровић, В. Цит. съч., с. 139-140.
[79] Милаш, Н. Правила…, 1, с. 133-134. Същата разпоредба съдържа и Грачаничката грамота (Павловић, М. Цит. съч., с. 133).
[80] Споменици, 3, с. 434.
[81] Пак там.
[82] Monomenta Serbica, с. 139.
[83] Пак там, с. 138.
[84] Пак там, с. 139.
[85] Новаковић, С. Законик стефана Душана цара српског 1349 и 1354, Београд 1898, с. 36; превод: Радојчић, Н. Душанов законик 1349-1354, Нови Сад 1950, с. 42.
[86] Новаковић, С. Законик стефана…, с. 170.
[87] Пак там, с. 261. Сходна разпоредба за това съдържа Дечанската грамота: „Оу планинахь не има никторе бащине разве краль и црькви коимь соу кралиа дали“ (Милојевић, М. Дечанске хрисовуље, Београд 1890, с. 3); Благојевић, М. „Планине и пашњаци у средњовековној Србији“ – В: ИГ, 2-3, 1966, с. 3-93.
[88] Троицки, С. „Ктиторско право у Византији и Немањићкој Србији“ – В: Глас СКА, 168, 1953, с. 79-133.
[89] Новаковић, С. Законски споменици…, с. 406-407.
[90] Monomenta Serbica, с. 116.
[91] Новаковић, С. Законски споменици…, с. 412-413.
[92] Грујић, Р. „Лична властелинства српских црквених претставника у ХІV и ХV веку“ – В: Гласник СНД, 13, Скопље 1934, с. 55.
[93] Споменици, 3, с. 415.
[94] Пак там, с. 417.
[95] Пак там, с. 416.
[96] Грујић, Р. Цит. съч.,с. 52.
[97] Новаковић, С. Законски споменици…, с. 309.
[98] Пак там.
[99] Новаковић, С. Законски споменици…, с. 405. За защитата на вдовиците Светостефанската грамота казва: „А сирота коиа има сина, да си дрьжи все село догдѣ и синь подрасте ако ли не има сина да си дрьжи селище и врьть и наиболе главноу нивоу си“ (Ковачевић, Љ. Цит. съч., с. 7).
[100] Новаковић, С. Законски споменици…, с. 405.
[101] Monomenta Serbica, с. 212. Тук грамотата е датирана в 1376-1379 г. С. Новакович датира грамотата „около 1379“ (Законски споменици…, с. 772), докато Ф. Баришич е поставя в „май 1379“ (Баришић, Ф. „О повељама кнеза Лазара и патриарха Спиридона“ – В: Зборник ФФ у Београду, 12, 1, 1974, с. 359).
[102] Monomenta Serbica, с. 214.
[103] Тарановски, Т. Цит. съч., 4, с. 81.
[104] Monomenta Serbica, с. 112.
[105] Пак там.
[106] Пак там.
[107] Тарановски, Т. Цит. съч, 4, с. 135.
[108] Милаш, Н. Грчко-римско законодавство…, с. 33.
[109] Monomenta Serbica, с. 15.
[110] Пак там, с. 14.
[111] Чл. 2 от Душановия законик (Новаковић, С. Законик Стефана Душана…, с. 7; прев. Н. Радојчић, с. 39).
[112] Новаковић, С. Законик Стефана Душана…, с. 13.
[113] Пак там, с. 387.
[114] Пак там, с. 387-388.
[115] Споменици, 1, с. 213.
[116] Тепчия – титла с неясни задължения, появила се за пръв път през 13 в.; смята се, че тепчията отговаря за владетелските имоти извън столицата (бел. прев.).
[117] Пак там, с. 229-230.
[118] Пак там, с. 230.
[119] Пак там.
[120] Пак там, с. 232.
[121] Пак там, с. 236.
[122] Мита за хазната (бел. прев.).
[123] Пак там, с. 233.
[124] Пак там, с.234.
[125] Ковачевић, Љ. Цит. съч., с. 7.
[126] Скубане на брадите и косите (бел. прев.).
[127] Пак там, с. 7.
[128] Пак там, с. 9.
[129] Пак там.
[130] Пак там.
[131] Павловић, М. Цит. съч., с. 133; Тарановски, Т. Цит. съч., 1, с. 93.
[132] Споменици, 3, с. 316.
[133] Пак там, с. 317.
[134] Пак там, с. 402-403.
[135] Новаковић, С. Законик Стефана Душана…, с. 9; прев. Н. Радојчић, с. 39.
[136] Пак там, с. 28; с. 42.
[137] Марковић, Б. „Предговор уз Душанов законик“, с. 43-44.
[138] Тарановски, Т. Цит. съч., 1, с. 94; Новаковић, С. Законик Стефана Душана…, с. 263.
[139] Павловић, М. Цит. съч., с. 126-127; Грујич, Р. „Епархијска властелинства у средњевековној Србији“ – В: Богословље, 2, 1932, с. 26; Јанковић, М. Цит. съч., с.113.
[140] Павловић, М. Цит. съч., с. 127.
[141] Пак там, с. 126.
[142] Пак там, с. 130-131.
[143] Ковачевић, Љ. Цит. съч., с. 9.
[144] Милојевић, М. Цит. съч., с. 26; Ивић, П., М. Грковић Дечанске хрисовуље, Нови Сад 1976, с. 98; Ивановић, Р. „Дечанско властелинство“ – В: ИЧ, 4, 1954, с. 202 – авторът смята, че размяната е извършена, тъй като „Ябланица в Метохия била лозарски край, а Куманово е била някаква поетапна станция за косовското население“.
[145] Върховина – вид данък, който свещениците плащат на епископа (бел. прев.).
[146] Милојевић, М. Цит. съч., с. 61; Ивић, П., М. Грковић Цит. съч., с. 133.
[147] Пак там, с. 64, 136.
[148] Јанковић, М. Цит. съч., с. 120-123; Споменици, 3, с. 350.
[149] Пак там.
[150] Шакота, М. Ризница манастира Бање код Прибоја, Београд 1981, с. 30; Јиречек, К. Историја Срба, 1-2, прев. Ј. Радоњић, Београд 1978 (репринт), с. 65.
[151] Споменици, 3, с. 402-403.
[152] Пак там, с. 402-403.
[153] Пак там, с. 398.
[154] Пак там, с. 351-352.
[155] Пак там, с. 350.
[156] Пак там, с. 353.
[157] Стојановић, Љ. Цит. съч, 4, 17 бр., с. 6079; Михаљчић, Р. Крај Српског Царства, Београд 1975, с. 171.
[158] Стојановић, Љ. Цит. съч., 4, 17 бр., с. 6097.
[159] Ковачевић, Љ. Цит. съч., с. 9.
[160] Виж бел. 154.
[161] Даничић, Ђ. Рјечник из књижевних старина српских, 1-3, Грац 1962, с. 83-84; Monomenta Serbica, с. 15; Архиепископ Данило ІІ. Животи краљева и архиепископа, изд. Ђ. Даничић, с. 108, 218, 220.
[162] Милаш, Н. Правила…, 1, с. 101-102.
[163] Пак там, с. 614-615.
[164] Милаш, Н. Православно црквено право, Мостар 1902, с. 561.
[165] Мирковић, Л. Православна литургика, 1, Београд 1965, с. 142.
[166] Ћоровић, В. Цит. съч.; от същия – Света Гора и Хиландар, Београд 1985, с. 65; Христу, П. К. „Манастир Пресвете Богородице Евергетидске у Цариграду“ – В: Осам векова Студенице, Зборник радова, Београд 1986, с. 61-73 и особено с. 73.
[167] Ћоровић, В. Списи Светог Саве, с. 53; прев. Л. Мирковић, с. 57. Относно необходимостта от материално обезпечаване на новосъздаден манастир говорят много закони във Византия. В Кормчая, гл. 42 (гр. 27) се казва, че преди да започне самото изграждане на манастир или храм, е необходимо одобрение или благословение от надлежния епископ. Новата църква трябва да бъде осигурена със средства за нейната издръжка, както и за издръжката на свещеника. Ако някой желае да изгради храм, но няма средствата за това, такъв може да помогне на някоя друга бедна или малка църква, каквито винаги е имало.
[168] Гранић, Ф. „Црквеноправне одредбе хиландарског типика Светог Саве о настојатељу и осталим манастрирским функционерима“ – В: Богословље, 2-3, 1935, с. 172.
[169] Ћоровић, В. Списи Светог Саве, с. 76; прев. Л. Мирковић, с. 72.
[170] Пак там, с. 79; 73-74.
[171] Теодосије, Житије Светог Саве, изд. Ћ. Даничић, ред. Ћ. Трифуновић, с. 52, прев. Л. Мирковић, ред. Д. Богдановић, с. 53.
[172] Ћоровић, В. Списи Светог Саве, с. 85; прев. Л. Мирковић, с. 75.
[173] Пак там, с. 86; с. 75.
[174] Monomenta Serbica, с. 14; Јиречек, К. Цит. съч., 2, с. 68.
[175] Архиепископ Данило ІІ…, с. 251; прев. Л. Мирковић, с. 190.
[176] Ћоровић, В. Списи Светог Саве, с. 85; прев. Л. Мирковић, с. 75; Мошин, В., М. Пурковић Хиландарски игумани средњег века, Скопље 1940, с. 11; Ћоровић, В. Света Гора и Хиландар, с. 91.
[177] Архиепископ Данило ІІ…, с. 284, прев. Л. Мирковић, с. 215.
[178] Пак там, с. 285; с. 216.
[179] Мошин, В., М. Пурковић Цит. съч., с. 11.
[180] Архиепископ Данило ІІ…, с. 338; Мошин, В., М. Пурковић Цит. съч., с. 17; Ћоровић, В. Света Гора и Хиландар, с. 100 – тук авторът казва, че Данило ІІ е назначен според „ктиторските правила и практика, … когато това място се е освободило и не се е запълнило по редовен път“; Марковић, В. „Ктитори, њихове дужности и права“ – В: Прилози за КЈИФ, 5, Београд 1925, с. 100-124.
[181] Јиречек, К. Цит. съч., 2, с. 71; Споменици, 3, с. 397.
[182] Пак там. За неговата харистикия виж с. 28 от настоящата работа и бел. 92-94; Радојичић, Ђ. „Јаков Серски, књиголюбац и песник српски ХІV века“ – В: Летопис МС, 1962; Острогорски, Г. Серска област, с. 104-105; Михаљчић, Р. Цит. съч., с. 59-60.
[183] Споменици, 3, с. 397.
[184] Живојиновић, М. „Судство у грчким областима српског царства“ – В: Зборник РВИ, 10, 1967, с. 208-209; Споменици, 3, с. 398.
[185] Новаковић, С. Законик Стефана Душана…, с. 17. За подкуп, т. е. за симония каноническите правила са много строги: „Ако някой епископ или презвитер, или дякон придобие това достойнство за пари, нека се низвергне и той, и онзи, който го е поставил…“ (Милаш, Н. Правила, І, с. 85).
[186] Новаковић, С. Законик Стефана Душана…, с. 33; прев. Н. Радојчић, с. 43-44.
[187] Ћоровић, В. Списи Светог Саве, с. 107; прев. Л. Мирковић, с. 85.
[188] Пак там.
[189] Пак там, с. 120, 92.
[190] Доказано е, че неговата дарствена грамота е фалшификат, произхождащ от 70-те години на 14 в. Виж: Ћирковић, С. „Хрељин поклон Хиландару“ – В: ЗРВИ, 21, с. 103-117.
[191] Monomenta Serbica, с. 63.
[192] Виж тук, Глава първа, с. 25-26.
[193] Monomenta Serbica, с. 176.
[194] Ћоровић, В. Списи Светог Саве, с. 7; прев. Л. Мирковић, с. 30.
[195] Пак там, с. 7, 30.
[196] Пак там, с. 8, 31.
[197] Новаковић, С. Законски споменици…, с. 468-469.
[198] Карейският типик е написан от св. Сава през 1199 г. (бел. прев.).
[199] Ћоровић, В. Света Гора и Хиландар…, с. 114-115.
[200] Monomenta Serbica, с. 137-138.
[201] Пак там, с. 138.
[202] Ћоровић, В. Списи Светог Саве, с. 7; прев. Л. Мирковић, с. 30; Monomenta Serbica, с. 138-139.
[203] По това време с термина „баща“ се обозначават изповедниците. Освен с този термин, изповедниците биват обозначавани и с термина духовници (бел. прев.).
[204] Monomenta Serbica, с. 74. Тук грамотата е датирана в 1302-1321 г., докато издателите в Споменици, 1 датират грамотата в 1313-1316 г. (с. 333-338).
[205] Monomenta Serbica, с. 74.
[206] Доживотна издръжка в пари или натура, която дава някой манастир като обезщетение за направен му подарък. Разликата с харистикията е, че аделфатът не е обвързан с недвижима собственост (бел. прев.).
[207] Новаковић, С. Законски споменици…, с. 485.
[208] В случая „мертик“ е синоним на „аделфат“, но този термин има и по-широко значение. В сръбските средновековни документи той се употребява успоредно с термина „комат“. Основното значение на тези два термина е единица за измерване на количество, но освен това с тях се означават храната и всичко, което е необходимо за издръжката на манастира (бел. прев.).
[209] Monomenta Serbica, с. 79.
[210] Пак там, с. 80. За хилендарските духовници виж: Живојиновић, М. „Духовник манастира Хиландара“ – В: ИЧ, 28, 1981, с. 5-15, където е показано колко значението и авторитета на духовника в „Хилендар“ са пораснали в първата половина на 14 в. Бащите или духовниците в „Хилендар“ в същото време са и духовници на владетеля в Сърбия, както и настоятели в Карейската испостница и пирга „Хрусия“.
[211] Милаш, Н. Правила…, 1, с. 48. Апостолско правило 3 споменава като дарове само масло, хляб, вино и тамян, докато в Апостолско правило 4 се казва „Наченки от всеки пръв плод нека се изпращат в дома на епископа и презвитерите, но не в олтара. От само себе си се разбира, че епископите и презвитерите трябва да поделят това с дяконите и останалите клирици“.
[212] Пак там, с. 105. В Св. Писание на Стария Завет се казва, че всички трябва да донасят в храма наченки от всички плодове и да ги предават на свещениците и левитите: „Всичко най-добро от дървеното масло и всичко най-добро от виното и от пшеницата, – начатъците им, които те дават Господу, да бъдат за тебе“ (Чис. 18:12); „И всеки десетък по земята от земни семена и от дървесни плодове принадлежи Господу: това е светиня Господня; ако някой поиска да откупи десетъка си, да прибави към цената му една пета част. И всеки десетък от едър и дребен добитък, от всичко, което се падне под тоягата десето, трябва да бъде посветено на Господа; не бива да се гледа добро ли е то, или лошо, и не бива да се заменя; ако ли някой го замени, тогава и то самото и замяната му ще бъде светиня и не може да се откупи“ (Лев. 27:30-33); „Дял за него няма да има между братята му: Сам Господ е негов дял, както му Той говори. Ето какво трябва да бъде отредено за свещениците от народа, от ония, които принасят в жертва волове или овци: трябва да се дава на свещеника плешката, челюстите и кормината; давай му тъй също начатъка от житото си, от виното си и елея си, и първата вълна от овците си, понеже Господ, Бог твой, го избра от всички твои колена да предстои (пред Господа, твоя Бог) да служи (и благославя) в името на Господа, той и синовете му през всички дни“ (Втор. 18:2-5).
[213] Пак там, с. 102.
[214] Ћоровић, В. Списи Светог Саве, с. 28-29; прев. Л. Мирковић, с. 44.
[215] Пак там, с. 59-60; 61.
[216] Споменици, 3, с. 399.
[217] Пак там, с. 398.
[218] Monomenta Serbica, с. 5; Ћоровић, В. Списи Светог Саве, с. 1-2; прев. Л. Мирковић, с. 27.
[219] Monomenta Serbica, с.17.
[220] Новаковић, С. Законски споменици…, с. 605; Monomenta Serbica, с. 68.
[221] Благојевић, М. Закон светог Симеона и светог Саве. Сава Немањић – Свети Сава, историја и предање, Београд 1979, с. 140. В Дечанското имение дори и поп трябва да обработи един мат от лозе (Милојевић, М. Цит. съч., с. 62).
[222] Милојевић, М. Цит. съч., с. 26.
[223] Историја српског народа, 1, уредник С. Ћирковић, Београд 1981, с. 378-379.
[224] Ћоровић, В. Списи Светог Саве, с. 71-72; прев. Л. Мирковић, с. 67.
[225] За странноприемницата или „ксенодохион“ виж: Живојиновић, М. „Болница краља Милутина у Цариграду“ – В: Зборник РВИ, 16, 1975, с. 105-117.
[226] Ћоровић, В. Списи Светог Саве, с. 133; прев. Л. Мирковић, с. 99.
[227] Споменици, 3, с. 399. За лихварството в Стария Завет е казано: „Не давай на брата си с лихва нито сребро, нито храна, нито нещо друго, което може да се дава с лихва“ (Втор. 23:19; Изх. 22:25). Апостолско правило 4 отрежда за същото: „Епископ, или презвитер, или дякон, които търси лихва от длъжник, или нека престане, или нека бъде низвергнат“ (Милаш, Н. Правила…, 1, с.108-109); Петровић, М. Крмчија Светог Саве о заштити обесирављених и социјално угрожених, Београд 1983, с. 50. Във Византия лихварството е забранено и от държавното законодателство (Пак там, с. 52).
[228] Споменици, 3, с. 434.
[229] Ћоровић, В. Хиландар и Света Гора, с. 110. Имп. Андроник подарява на болницата три келии, в които е отсядал само хилендарският игумен и никой друг, дори и от тези, които биха дошли от Сърбия. За болниците в Сърбия през Средните векове виж: Павловић, Л. „Српске манастирске болнице у доба Немањића“ – В: Зборник Богословског факултета, 2, 1951, с. 556-558; Мирковић, Л. „Нешто о византијским и српским болницама у средњем веку“ – В: Гласник Српске православне цркве, 10, 1963, с. 384-391; Живојиновић, М. Болница краља Милутина…, с. 108.
[230] Пак там.
[231] Легла за болните споменава и Хилендарският типик: „Заповядваме да се определи келия за болните, която да има облик на болница и да се поставят постели за болните за лежане и почивка…“ (Ћоровић, В. Списи Светог Саве, с. 139).
[232] Архиепископ Данило ІІ…, с. 134; прев. Л. Мирковић, с. 101.
[233] Пак там, с. 135; 102.
[234] Пак там, с. 259; 196.
[235] Пак там, с. 259; с. 196.
[236] Новаковић, С. Законик Стефана Душана…, с. 27; прев. Н. Радојчић, с. 42.
[237] За ктиторите, техните права и задължения: Милаш, Н. „Основатељско право у православној цркви“ – В: Истина, 8, 1888, с. 337-348; Православно црквено право; Троицки, С. Ктиторско право…, с. 79-133; Марковић, В. „Ктитори, њихове дужности и права“ – В: Прилози за КЈИФ, 5, 1925, с. 100-124; Бабић, Г. Друштвени положај ктитора у Деспотовини. Моравска школа и њено доба, Београд 1972, с. 143-353.
[238] Марковић, В. Православно монаштво и манастири у средњевековној Србији, Сремски Карловци 1920, с. 102; за Душан там се казва: „Подарявал е села с хората, катуни с пастирите, планини, пасища, реликви на светци, скъпоценни одежди, църковни съсъди от злато и сребро… Стараел се е да потвърждава за църквите даровете от своите боляри, лишавайки се по този начин от приходите, които е имал от тези имоти“.
[239] Троицки, С. Ктиторско право…, с. 121 – на това място е обяснено, че „… правото на помен е главното съдържание на ктиторското право“. Едно от правата на ктитора е правото на почетно място в храма. Интересна е и разпоредбата в Дечанската грамота за почетното място на ктитора в храма: „А на столь кралиевь да не сѣде никторе пониеже кралиевьски столь сам Господь изабраль иесть“ (Милојевић, М. Цит. съч., с. 64).
[240] Ћоровић, В. Списи Светог Саве, с. 126; прев. Л. Мирковић, с. 95.
[241] Стојановић, Љ. Записи и натписи, 3, 63 бр., с. 5001-5007. Романовият типик е издаден от Л. Миркович: Мирковић, Л. Зборник за друштвене науке Матице српске 13-14, Нови Сад 1956.
[242] Ћоровић, В. Света Гора и Хиландар, с. 157; Михаљчић, Р. Лазар Хребељановић, историја, култ и предање, Београд, 1984, с. 170-171; Трифуновић, Ђ. Стара српска црквена поезија, О Србљаку, Београд 1970, с. 16-17.
[243] Михаљчић, Р. Лазар Хребељановић…, с. 172; Трифуновић, Ђ. Цит. съч., с. 17.
[244] За аделфатите виж: Ћоровић, В. „Хиландарски аделфати за Кареју“ – В: Прилози за КЈИФ, 18, 1938, с. 334-341; Мошин, В. „Акти братских сабора о аделфатима ХІV и ХV века“ – В: Богословље, 3-4, 1939, с. 215-238; Живојиновић, М. „Аделфати у Византији и средњевековној Србији“ – В: Зборник РВИ, 11, 1968, с. 241-266; „Монашки аделфати у Светој Гори“ – В: Зборник ФФ у Београду, 12, 1, 1974, с. 291-302.
[245] Пак там, с. 291.
[246] Ћоровић, В. Хиландарски аделфати…, с. 337.
[247] Мошин, В. Акти братских сабора…, с. 219.
[248] Виж бел. 192 и с. 59-60 за задължението на архиепископа да помага материално на испостницата.
[249] Мошин, В. „Повеља краља Милутина Карејској ћелији 1318. године“ – В: Гласник СНД, 19, 1938, с. 60.
[250] Споменици, 1, с. 343; Мошин, В. Акти братских сабора…, с. 222.
[251] Споменици, 1, с. 343.
[252] Новаковић, С. Законски споменици…, с. 521-526.
[253] Теодосије Хиландарац, Живот Светог Саве, изд. Ђ. Даничић, с. 172-178; прев. Л. Мирковић, ред. Д. Богдановић, с. 164-170.
[254] Пак там, с. 200; 190.
[255] Карађић, В. Српске народне песме, 2, Београд 1923, с. 93-94.
[256] Пак там, с. 95-96.
[257] Милаш, Н. Правила…, 1, с. 616. За невъзможността да се отчуждава имущество виж още: Апостолско правило 38; Правило 5 на Картагенския събор и други сродни правила.
[258] Правило 15 на Анкирския събор (Милаш, Н. Правила…, 2, с. 17-18); срв. Правило 42 на Картагенския събор: „… презвитери не могат без позволение на своите епископи да продават имуществото на онази църква, в която са поставени; по същия начин не се допуска епископи да продават църковно имущество без знанието на събора или на своите презвитери“ (Правила, 2, с. 168).
[259] Милаш, Н. Правила…, 2, с. 159-160.
[260] Крмчија, гл. 13, л. 8-9.
[261] Милаш, Н. Грчко-римско законодавство…, с. 76. В определени случаи обаче дори и потирът може да се продаде за освобождаване на роби, защото е абсурдно църковни съсъди да се ценят повече от човешките души (Новела 7). Ако тези съсъди са отстъпени на светски лица, се държи преди това те да бъдат претопени (Новела 120).
[262] Матеија Властара Синтагмат, с. 284; Крмчија, гл. 44, л. 35.
[263] Милаш, Н. Црквено право, с. 565; Матеија Властара Синтагмат, с. 284; Крмчија, гл. 44, л. 35-36.
[264] Ћоровић, В. Списи Светог Саве, с. 103-104. Подобно предписание има и в чл. 18 на Душановия законик и разпоредбата в Светостефанската грамота (Ковачевич, Љ. Светостефанска хрисовуља, с. 6).
[265] Ћоровић, В. Списи Светог Саве, с. 103-104.
[266] Архиепископ Данило ІІ…, с. 343; прев. Л. Мирковић, с. 260-261.
[267] Пак там, с. 347-348; 264.
[268] Споменици, 1, с. 228.
[269] Пак там, с. 235.
[270] Пак там, с. 227.
[271] Ковачевић, Љ. Светостефанска хрисовуља, с. 5.
[272] Пак там, с. 6.
[273] Милојевић, М. Цит. съч., с. 56.
[274] Стојановић, Љ. Записи и натписи, 4, 23 бр., с. 6112. За това Правило 46 на Шестия вселенски събор постановява: „Веднъж осветени с благословението на епископ манастири, завинаги да си останат такива, имуществата им да се запазят за манастира и никога едните да не могат да се обръщат в светски жилища…“ (Милаш, Н. Правила…, 1, с. 381).
[275] Стојановић, Љ. Записи и натписи, 4, 23 бр., с. 6112.
[276] Monomenta Serbica, с. 191. За ризниците виж: Шакота, М. Цит. съч., с. 29-30.
[277] Кашанин, М., Ђ. Бошковић, П. Мијовић Манастир Жича, Београд 1969, с. 17.
[278] Споменици, 3, с. 350; Јиречек, К. Историја Срба, 2, с. 65.
[279] Не може да се приеме напълно мнението на А. Дероко, че отделни манастири са били богати и затова могат „да бъдат укрепени като истински градове“ (Дероко, А. Средњевековни Градови у Србији, Црној Гори и Македонији, Београд 1950, с. 16-17).
[280] Стојановић, Љ. Записи и натписи, 1, бр. 51-52, с. 162.
[281] Monomenta Serbica, с. 74.
[282] За отношенията между пирга „Хрусия“ и „Хилендар“ виж с. 60-61.
[283] Соловјев, А. „Једно суђење из доба кнеза Лазара“ – Архив за правне и друштвене науке, 35, 3, 1929, с. 192.
[284] Споменици, 3, с. 271-272.
[285] Пак там.
[286] Пак там, с. 308.
[287] Пак там, с. 414.
[288] По-подробно за това виж с. 26-27.
[289] Споменици, 3, с. 290-291.
[290] Пак там, с. 297.
[291] Новаковић, С. Законски споменици…, с. 437. Това е спор, подобен на този за селата Ливоч и Конюха, които принадлежат на пирга и който е воден пред Евгения (Monomenta Serbica, с. 263).
[292] Monomenta Serbica, с. 265.
[293] Пак там.
[294] За това съдопроизводство и за самите документи, свързани с него, има няколко студии: Соловјев, А. Једно судђење…, с. 188-197; Баришић, Ф. „О повељама кнеза Лазара и патријарха Спиридона“ – В: Зборник ФФ у Београду, 12, 1, 1974, с. 357-377, и най-новата студия: Михаљчић, Р. „Прилог српском дипломатару (Даровица властеолске породице Вукославић)“ – В: ИГ, 1-2, 1976, с. 99-105.
[295] Пак там, с. 100.
[296] Пак там, с. 101-102.
[297] Пак там, с. 104
[298] Соловјев, А. Једно суђење…, с. 193.
[299] Михаљчић, Р. Прилог српском дипломатару…, с. 104.
[300] Зързе – село в Североизточна Македония; намира се на ок. 45 км. от гр. Прилеп (бел. прев.).
[301] Стојановић, Љ. Записи и натписи, 1, 63 бр., с. 200; Monomenta Serbica, с. 182-183.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6u4wa 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме