Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Една бележка относно причастяването с обща лъжичка

Вторник, 02 Юни 2020 Написана от Прот. Алкивиадис Каливас

Fr A CalivasЛитургическите лъжички съществуват от поне 6-7 век.[1] Това обаче не означава, че те са били използвани за св. Причастие. Всъщност, Правило 101 на Пето-шестия събор (691-692 г.) забранява употребата на какъвто и да е съд за приемане на осветения хляб, различен от човешката ръка.[2] Правилото гласи: „… Затова, ако някой желае във време на литургия да се причасти с пречистото тяло, … нека пристъпи със сложени на кръст ръце и така да приема общението на благодатта. Понеже ние по никой начин не одобряваме ония, които, вместо с ръка, приготовят за приемане на божествения дар някакви вместилища от злато или друго вещество, та посредством тях да се удостоят с пречистото причастие, защото предпочитат пред Божия образ бездушното и подчиненото на човешките ръце вещество…“.[3]

Преди 11-12 век всички – както духовенството, така и миряните, – са получавали св. Дарове разделно, по начина, по който духовенството прави това и до днес. Когато миряните пристъпват, те протягат своите ръце, дясната върху лявата с отворени длни, върху която свещеникът поставя частица от св. Хляб. След изяждане на Хляба, дяконът предлага на причастниците св. Чаша.[4]

Първото ясно доказателство за употреба на лъжички за причастяване се появява през 11 и 12 век. Както научаваме от бележития канонист Теодор Валсамон († ок. 1195 г.), общата лъжичка е станала установена норма на много места до средата на 12 век. Като коментира Правило 101 на Пето-шестия събор, той се оплаква, че в някои области традиционният начин за раздаване на св. Причастие е бил изоставен.[5]

Векове по-късно, в коментар върху същото правило, св. Никодим Светогорец († 1809 г.) предполага, че въвеждането на лъжичката за причастяване се появява поради липсата на дякони. Към края на 12 век за много от християнските храмове се е грижил по един свещеник, което прави преподаването на св. Евхаристия както неудобно, така и трудно. Този проблем е бил решен с въвеждането на лъжичката. Сега вече свещеникът е можел да предложи евхаристийните Дарове заедно, в една лъжичка. В допълнение, св. Никодим ракрива, че полагането на св. Дарове направо в устите на причастяващите се е помагало да се избегнат злоупотребите, както и разливане, когато се пие от св. Чаша. Очевидно, някои са били небрежни и са изпускали частици от св. Хляб, докато други са го криели и „го използвали за лоши цели“.[6]

Употребата на лъжичката за причастяване не е постановявано от църковен събор – вселенски или поместен. Нейната употреба е въвеждана постепенно. Първоначално, лъжичката може да е била употребявана за причастяване на болни и на умиращи. В началото, както би могло да се очаква, употребата ѝ в Литургията е срещала и някаква съпротива, подобно на всяко значително литургично нововъведение. Замяната на един многовековен начин за приемане поотделно на осветените Дарове, който е основан на библейския модел, не е било лесно. Пастирските нужди обаче са направили тази употреба неизбежна. В крайна сметка, лъжичката е била възприета, макар и неохотно, защото тя не е нарушавала, противоречала или компрометирала нищо от учението на вярата.

Методът, чрез който се е давало св. Причастие, е чисто функционален, служейки на една практическа цел. Следователно, когато е оправдано от нужди и обстоятелства, местната църква, в своята колективна мъдрост и пълномощие, е свободна да се адаптира, променя и управлява начина, по който св. Причастие се преподава. Какъвто и начин да избере Църквата, единствената най-важна грижа е той да не нарушава нито един догмат и да е уместен – да отстоява и поддържа достойнството на свещения акт на причастяването.

От св. Никодим ние научаваме още, че по време на чумни епидемии се е знаело, че свещенците използват произволни начини, за да преподават св. Причастие на болни и на умиращи.[7] В свой кометар върху Правило 28 на Пето-шестия събор той укорява духовенството за употребата на неподходящи начини за преподаване на св. Причастие на болни и препоръчва по-подходящ начин за това: „И така, както свещениците, така и епископите трябва да прибягват до някакви промени, за да причастяват болните без да се нарушава това правило; не обаче като слагат св. Хляб в стафиди, а в някакъв свещен съсъд, така щото умиращите и болните да могат да го вземат оттам с щипци или нещо подобно. Съдът или щипците трябва да бъдат поставяни в оцет, а оцетът да се излива в олтарния умивалник или по всеки друг по-безопасен и каноничен начин, по който те могат“.[8]

Кратката бележка на св. Никодим е важна по две причини. Първо, той настоява, че съдовете употребявани за причастяване, следва да бъдат обеззаразени в оцет – един общоизвестен дезинфектант още от древни времена. Това е потвърждение, че съдовете или инструментите, използвани за причастяване, биха могли да бъдат замърсени с опасни паразитни микроби. Второ, той настоява, че този инструмент трябва да е подходящ за целта.

През последните четири десетилетия няколко световни смъртоносни епидемии – СПИН, САРС, Ебола и МЕРС – предизвикаха страх сред хората. Понастоящем, светът изпитва друга, още по-плашеща, глобална заплаха: пандемията от коронавируса или COVID-19 – зараза с фатална сила, която преобърна всички социални, икономически, политически, културни и религиозни норми. Хората с право са предпазливи и са уплашени. Болестта вече е заразила милиони и взема животите на стотици хиляди по света. Както и при предишни епидемии, и с високозаразния коронавирус, мнозина изпитват съмнение и поставят под въпрос продължаващата употреба на общата лъжичка за св. Причастие.

Действителните страхове, резерви и опасения на хората не трябва да бъдат пренебрегвани с някакво изражение на превъзходство или с призив за по-голяма вяра, сякаш актът на причастяването е лишен от човешкия фактор или от ограниченията на сътворения ред. Хората искат да се чувстват безопасно, да бъдат чувани и защитени от своята Църква. Те наистина не искат да бъдат излагани на излишни рискове – не трябва и да бъдат.

Изказвания като „Причастието е Тялото и Кръвта на Христос и лекарството на безсмъртието“ или „Причастието е божествен лек, божествено лекарство“, могат да са истина. Те обаче не са достатъчни, за да успокоят страховете и притесненията на верните. Хората не поставят под въпрос свещената природа и тъждествеността на св. Дарове, а надеждността на средството, чрез което Даровете им се предлагат.

През моите шестдесет и четири години на свещенство съм потребявал св. Чаша хиляди пъти, след безброй божествени литургии, без страх или колебание – така, както прави всеки свещеник. Не съм уверен обаче, че всички верни енориарши биха сторили същото, в случай че това бъде поискано от тях. Идеята ми е следната: св. Причастие трябва да бъде източник на радост, надежда и сила, а не изпит или мярка за нечия вяра в Божията навременна грижа (Мат. 4:5-7). Св. ап. Павел ни напомня, че Христовата любов изисква от нас да се грижим за всички човеци, каквото и да е тяхното положение, и да сме чувствителни и отзивчиви към техните оправдани нужди и грижи заради Евангелието (1 Кор. 9:19-23).

Православното светотайнствено богословие разграничава това, което е мистично, от това, което е материално. Божествените реалности във всяко Причастие са различни от материалните елементи, посредством които те са осъществени. Ние вярваме и изповядаме, че евхаристийните Дарове – хлябът и виното – се променят в Тяло и Кръв Христови чрез молитвата на Църквата и чрез силата и действието на Светия Дух. Тази промяна обаче е мистична, а не материална. Хлябът и виното запазват своите природни свойства и качества и се подчиняват на природните закони съобразно вида си.[9] Начинът, по който това претворяване на Даровете се случва, остава дълбока тайна. Чрез нашата вяра обаче ние знаем, че промяната се случва, така щото Христос да може да стане наша храна, за да може Неговият живот да се предаде на нас (Иоан 6:56).

Причастната лъжичка е един несъвършен материален предмет. Тя не споделя нетленността на възкръсналото и обòжено Тяло на Христос, което наистина ни се предлага чрез евхаристийните елементи. Сама по себе си лъжичката е просто лъжичка, посуда. Нейното достойнство произхожда от употребата ѝ като инструмент, чрез който Тялото и Кръвта Христови се предлагат на Неговия народ. Отдавна тя е заместила по-старата почитана форма на причастяване. Употребата на лъжичка за причастявне е било нововъведение.

Днес, самата идея за заместване на общата лъжичка предизвиква голяма тревога в някои среди. Сред духовенството и миряните има такива, които гледат на заместването на общата лъжичка или на всеки вид отдалечаване от настоящата практика като на отхвърляне на учението за действителното присъствие на Христос в св. Причастие. Нещо, което, разбира се, не е истина.

В отговор на днешната смъртоносна пандемия, три от поместните църкви вече са наредили промени в начина на преподаването на св. Причастие.[10] Обстоятелствата изискват всяка поместна църква да изследва въпроса внимателно, като взема предвид културните и хигиенните нагласи на народа и санитарните мерки и протоколи на съответните държави.

Руската църква е въвела малка, но значителна промяна в традиционния начин за преподаване на св. Причастие, която както изглежда се основава на предложения от св. Никодим начин. Общата лъжичка се топи в алкохол и избърсва след всеки причастник. Църквата на Румъния позволява на хората да си носят собствени лъжички от вкъщи. В Украйна св. Причастие се дава чрез интинкция: парче от Хляба се потапя в Потира и се поставя от свещеника в ръката на причастника.

В допълнение към тези са били предложени още няколко модела. Някои, които желаят да запазят общата лъжичка, вярват, че е достатъчно да научат причастниците да отмятат глави назад и широко да отварят уста, така че свещеникът да може да пусне или излее св. Дарове в устата на причастяващия се. Целта на този начин е да се избегне докосването до устата и устните на причастника. Този способ обаче не е безотказен и не гарантира желания резултат. Друго предложение, което е близко до румънския начин, позволява на всяко семейство да носи своя собствена „семейна причастна лъжичка“, която ще бъде използвана за причастяване само на членове на съответното семейство. Този способ обаче е в противоречие с духа на Правило 101 на Пето-шестия събор, което забранява употребата на частни съдове от страх да не би това да доведе до социални различия и сходни ефекти. Причастяването, както е добре известно, е както личен, така и колективен акт. „Съедини един с друг всички нас, които ставаме участници в единия Хляб и едната Чаша“ (Анафора от Евхаристийния канон на Василиевата литургия). Украинският модел – причастяване чрез интинкция – срещна подкрепа в някои среди. Това е версия на древната практика. Този модел обаче е трудно осъществим по няколко съображения, най-очевидното от които е причастяването на възрастните, на хората с увреждания и на децата.

Друг способ изисква замяната на общата лъжичка с множество индивидуални лъжички – лъжички, изработени от обикновен материал и на цена, която всяка местна енория може да си позволи. Според този начин, всяка енория ще получи (вероятно от общ източник) достатъчен брой еднократни лъжички, изработени от пластмаса или дърво. След употреба, след всяка литургия, всяка такава лъжичка следва да бъде прибрана и унищожена по съответстващия за това начин (изгорена или заровена).

Има го и вариантът, при който всяка енория осигурява достатъчен брой метални лъжички за многократна употреба – всичките от един вид и материал. Употребените лъжички се събират, стерилизират се правилно и се употребяват многократно.

Всеки от тези методи има обща цел: св. Причастие да се дава по възможно най-безопасния, практичен и достоен начин. Какъвто и да е моделът, основното намерение е все същото: да се намали предаването на опасни паразитни микроби.

От тези няколко начина, употребата на повече метални лъжички за многократна употреба изглежда най-безопасен и практичен, и най-близо до възприетата традиция.

От значение е и общата кърпа при причастяване, която мнозина употребяват за избърсване на устата след приемането на св. Причастие. Тази практика е проблемна и следва да се прекрати. Общата кърпа следва да служи за една единствена цел – да улови всяко случайно разливане, когато се преподава св. Причастие. Група хора, олтарници и (или) редовни черкуващи се, трябва да бъдат обучени да държат кърпата по правилния начин при пристъпването на всеки причастник. Тук е била предложена употребата на еднократни хартиени салфетки. След всяка употреба салфетката се поставя в специален кош. За да се избегнат трудности, хората трябва да бъдат обучени в правилната употреба на личните салфетки.

Промяната на начина за преподаване на св. Причастие е неизбежна. Това вече се случва. Въпросът е дали в обозримо бъдеще всички църкви ще достигнат до съгласие, или ще се прилагат местни вариации докато в стандарт не се превърне употребата на индивидуалните метални лъжички или някаква друга форма? Във всеки случай, тази промяна настъпва. Важно е, следователно, всички – и духовенството, и миряните – да са подготвени за нея по съответстващия начин.

Превод: Георги Пърликов

* Calivas, A. „A Note on the Common Communion Spoon“ – In: Orthodox Observer News (бел. прев.).

[1] За историята на лъжичката за причастяване виж: Taft, R. F. „Byzantine Communion Spoons: A Review of the Evidence“ – In: Dumbarton Oaks Papers, 50, 1996, р. 209-238; Id. A History of the Liturgy of St. John Chrysostom, Vol. 6: „The Communion, Thanksgiving, and Concluding Rites“, Rome 2008, p. 266-306. Ранните лъжички за причастяване (λαβίς или κοχλιάριον) са били по-големи и по-дълбоки от тези, които са в употреба днес.
[2] За Пето-шестия събор и литургическите реформи виж: Calivas, A. C. Essays in Theology and Liturgy, Vol. 3: „Aspects of Orthodox Worship“, Brookline, MA: „Holy Cross Orthodox Press“ 2003, p. 227-234.
[3] Пидалион, 408.
Цит. по българския текст на Правилата на св. Православна църква, който е публикуван на Официалната страница на Българската православна църква – Българска Патриаршия – тук (бел. прев.).
[4] Виж, например, описанието на св. Кирил Йерусалимски, Тайновъведителни поучения 5, 21-22.
Текста на тези поучения, в превод от старогръцки на Никола Антонов, виж – тук (бел. ред.).
[5] Виж: Ράλλης, Γ. Α., Ποτλής, Μ. Σύνταγμα τῶν Θείων καί Ἱερῶν κανόνων…, τ. 2, ἐν Ἀθήναι 1853, σ. 548.
[6] Пидалион, 410.
[7] Доколкото ми е известно, никой все още не е предприел пълно изследване на историческите извори, за да установи как Църквата се е справяла с различните нужди на свещениците – особено преподаването на св. Причастие – по време на големи епидемии и други кризи, които са повлиявали върху обществените и църковните норми. Дали в подобни случаи дългогодишният обичай на рядкото причастяване е играел някаква роля? Бил ли е той смекчаващ фактор? Ние знаем, например, че в Константинопол и в други големи градове в средата на 17 век дългите погребални служби, заложени в Големия Евхологион, са се съкращавали, за да се смогне с огромния брой на погребенията поради епидемиите и жертвите, които те са причинявали. Виж: Φουντούλης, Ι. Τελετουργικά θέματα, τ. 1, εν Αθήναι: „Αποστολική Διακονία“ 2002, σ. 157-160. Какви други промени и отстъпки е правила Църквата във времена на кризи?
[8] Пидалион, 322 (бележка).
Олтарният умивалник служи за измиване на ръцете на свещенослужителя преди Проскомидията и след причастяването на верните; изливаното там се отвежда чрез специална канализационна система в двора на храма, често от северната страна на олтара, и не попада в общата канализацация; това е съвременният аналог на древната практика на „сухия кладенец“ (гр. χωνευτήρι), в който се е изливала водата от кръщелните купели, както и посочения от св. Никодим оцет, и въобще течности, имащи допир с олтара и богослужението (бел. ред.).
[9] Това е в съответствие с догматическото вероопределение на Четвъртия вселенски събор в Халкидон: „… Следвайки светите отци, всички в съгласие поучаваме да бъде изповядван единият и същ Син, Господ наш Иисус Христос, съвършен по божествено и съвършен по човечество, истински Бог и истински човек, ... единосъщен на Отца по божество и единосъщен на нас по човечество, във всичко на нас подобен, освен в греха – предвечно от Отца роден по божество, а в последните дни, заради нас и нашето спасение, от Мария Дева Богородица [роден] по човечество – единият и същ Христос, Син, Господ, Единороден, в две естества неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно (ἀσυγχύτως, ἀτρέπτως, ἀδιαιρέτως, ἀχωρίστως) познаван, така че със съединението съвсем не се отрича различието между двете естества, а напротив – запазва се свойството на всяко естество и двете се съединяват в едно лице (πρόσωπον) и една ипостас (ὑπόστασις)...“ – В: Peter (L’Huillier), Archb. The Church of the Ancient Councils, Crestwood, NY 1996, р. 194 [Цит. по: Стоядинов, М. Символите на Църквата, ВТ: „Праксис“ 2006, с. 75-76 (бел. прев.)].
Два примера ще илюстрират, че естествените свойства на хляба и виното се запазват. Първият пример са лицата, страдащи от тежка форма на целиакия [или цьолиакия – заболяване на имунната система, при което тя напада собствените си клетки (бел. прев.)], автоимунно разстройство, които реагират зле, когато поглъщат глутен – протеин в пшеницата, ечемика, ръжта и други зърна, от които повечето просфори се правят. Поради страх от лоша реакция, тези хора често желаят да им се дава възможно най-мъничкото парченце от осветения Хляб. Вторият е на новоръкоположените духовници, които не са свикнали да пият алкохолни напитки и затова често изпитват затруднения да потребяват на празен стомах и очистват св. Чаша след Литургията. Нещо повече: запасните Дарове, които традиционно се приготвят и освещават всеки Велики четвъртък, се обработват по специален начин. Изсъхнали добре, те се разделят на малки парченца и се затоплят на огън. Това се прави, за да се помогне за запазването им.
[10] По този въпрос виж важната статия на Николай Денисенко „Предпазват ли Тайнствата от болести?“: Denysenko, N. „Do Sacraments Prevent Illness?“ – In: Public Orthodoxy.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6wwrq 

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме