Византийските корени на контрола върху оръжията

Важността на византийския император Юстиниан както за християнската, така и за политическата история, е нещо, което трудно бихме могли да преувеличим, тъй като той е направил повече от всеки друг християнски владетел преди него за интегрирането на християнските предписания в имперското законодателство. Независимо дали ние ще гледаме благосклонно на византийския модел на църковно-държавна „симфония“, или ще предпочетем разделението по джеферсъновски между Църквата и държавата, всяко съвременно изразяване на християнството в политиката представлява по един или друг начин отговор на юстиниановото законодателство. Дори сегашният дебат по отношение на контрола върху оръжията е нещо, което е предшествано от юстиниановия закон, възпиращ гражданите от притежаване на оръжие.

Юстиниановата Новела 85 строго забранява продажбата на оръжие на гражданите. Единственото изключение от тази регулация са малките ножове и брадвите за домашна употреба. И преди това древните римляни били забранявали притежаването на оръжия от гражданите вътре в градските райони, само че преамбюлът към Новела 85 подчертава изрично християнската насоченост при формулирането на този нов и по-изчерпателен закон.

Новела 85 започва така: „Призовавайки Всемогъщия Бог и Иисус Христос, нашия Спасител, и призовавайки за Тяхната помощ, ние полагаме усилия да запазваме нашите поданици, които Бог ни е дал да управляваме, от всякакъв ущърб и вреда, и забраняваме сбиванията, които, започвани поради безразсъдство, завършват с клане и довеждат до двойно наказание: едно, което воюващите сами си навличат, и второ – което законът им налага за тяхното безумие“.

Накратко, имп. Юстиниан вярва, че той носи определена му от Бога отговорност да защитава добруването на гражданите. Нататък, той вярва, че по най-добър начин ще осигури това добруване на гражданите като криминализира продажбата на оръжие на граждани. Новела 85 остава в сила в продължение на всичките оставащи девет столетия от живота на Византийската империя.

Общественият живот във Византия е бил изпълнен с насилие: граждански войни, чужди нашествия, метежи – всичко това е било просто нещо рутинно. Но защото тогава византийците са били толкова неохотни към въоръжената самоотбрана?

Една част от отговора на този въпрос е, че тяхното виждане за управлението е било авторитарно. Те не просто са приемали за даденост, че имперските власти и армията са в по-добра позиция по отношение на защитата на своите граждани, отколкото самите граждани са били в състояние да правят това, но и са предприемали внимателни стъпки към минимизиране на заплахата от бунт на гражданството. Пренасяйки всичко това в американски контекст, заслужава си да отбележим, че както първоначалните адвокати на правото за носене на оръжие от 18 век, така и най-гръмогласните защитници на това право днес, вярват, че едно добре въоръжено население допринася за предотвратяването на авторитарно управление. Казано с други думи, византийците са мислели, че тяхното общество е по-сигурно, ако гражданите нямат оръжие, докато съвременните адвокати на правото за носене на оръжие вярват, че обществото е по-сигурно ако гражданството е въоръжено.

Авторитаризмът обаче предлага само едно частично обяснение. Имайки предвид категоричното позоваване на християнската вяра в Новела 85, ние трябва и да обмислим как юстиниановият закон е могъл да отразява тогавашните християнски етични норми. Докато достигналите до нас богословски извори нито поставят непосредствено, нито пък отговарят на въпроса за етичната уместност на въоръженото гражданство, те имат много какво да ни кажат относно нравствената повреда, настъпваща с отнемането на живота на някого другиго. Вярвайки, че това ще доведе до духовно излекуване, св. Василий Велики съвсем уместно предписва, щото войници, които са убивали в изпълнение на своя дълг, не трябва да се причастяват в продължение на три години. От своя страна, св. Амвросий Медиолански, без дори да се замисли, отхвърля възможността един гражданин, който е християнин, да може да убие друг гражданин при самозащита: „Аз не смятам, че един християнин, който е праведен и мъдър, би запазил собствения си живот чрез смъртта на другиго; по същия начин, когато той срещне въоръжен убиец, той не може да отвърне на неговите удари, защото, защитавайки собствения си живот, той ще посрами любовта си към своя ближен“ (За длъжностите на свещенството 3).

Разбира се, имп. Юстиниан съставя Новела 85 не от старанието да въведе законови параметри относно убийството при самозащита, а като средство за предотвратяване на насилието сред гражданството. Моралното доверяване на богослови като св. Амвросий Медиолански обаче подсказва, че самозащитата не представлява никакво оправдание за носенето на оръжие.

Естествено, Новела 85 няма никаква юридическа връзка с правото на притежаване на оръжие в Америка през 21 век. Само че римокатолиците и протестантите в Америка е добре да си спомнят, че Византия е част и от тяхното собствено културно, политическо и религиозно наследство. Не само поради факта, че Юстиниановият кодекс е фундаментът на съвременното право, но и защото православното християнство, и по-специално неговата политическа теория, са много по-непосредствено свързани с модерния Запад, отколкото обикновено се признава.

За православните християни в Америка значимостта на юстиниановите новели е едновременно и още по-съществена, и още по-комплексна. Мнозина православни по целия свят гледат с носталгия към авторитарна Византия или към царска Русия точно защото те са предлагали политическо пространство, където християнското учение е могло да се съхранява и в законодателството. Едно положение, за което вероятно няма по-добър пример от Новела 6 на имп. Юстиниан, която постановява, че решенията на църковните събори имат тежестта на имперския закон. Онова, което често остава незабелязано, е, че това сродство е било реципрочно, т. е. и всички имперски закони са имали канонично приложение към начина, по който са живеели православните християни в границите на империята. Най-известните тълкуватели на каноничното право от късните византийски столетия не са правили голяма разлика между законите, произхождащи от съборите на Църквата, и законите, имащи своя произход от управляващите. С други думи, Новела 85 на имп. Юстиниан би била тълкувана от длъжностните лица на Църквата във Византия като канонична регулация, отнасяща се до всички християни.

След като всичко това е така, ние можем да очакваме онези православни в Америка, които са най-запалени по наследството на християнска Византия, както и тези, които най-силно настояват върху традиционната природа на своето православие, да бъдат хората, които ще са най-много запалени и в следването на това юстинианово указание и биха настоявали за ограничаване на правото на носене на оръжие в наше време. Това обаче може да се види много рядко. Вместо това, изглежда че православните в Америка, които защитават това право, са пропити колкото от своето православие, толкова и от специфичното за американизма. Разбира се, иронията в този случай е там, че аргументацията в полза на правото на носене на оръжие не намира подкрепа за себе си в нито една историческа традиция. Точно обратно: тя е характерна за Модерността и е силно секуларна.

Превод: Борис Маринов

* Demacopoulos, G. „The Byzantine Origins of Gun Control“ – In: Public Orthodoxy (бел. прев.).