Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Руската църква в период на епидемии: исторически очерк

Понеделник, 27 Април 2020 Написана от Свещ. Иля Писменюк

Fr Ilya PismenyukПри разпространението на коронавирусната инфекция през настоящата 2020 г. свещеноначалието на Руската православна църква (нататък – РПЦ) въведе редица мерки за противодействие на заплахата за заразяване на населението, а Светейшият патриарх се обърна с призив към вярващите временно да се въздържат от посещения в храмовете. Тези мерки може и да изглеждат нови за съвременния човек в развитите страни, който е свикнал системата за здравеопазване да контролира повечето заразни болести. За нашите предци в стара Рус и в Руската империя обаче епидемиите са били нерядка и истински страшна напаст, което постепенно води до развитие не само на епидемиологията като наука, но и на карантинните мерки, а много от тях, макар и донякъде променени, са актуални и днес. Тези мерки неминуемо засегнаха и правилата в църковния живот, свързани с присъствието на много хора в храма и с личното взаимодействие между пастира и духовното чадо. В тази статия, която представлява съвсем кратък очерк, посветен на историята на този въпрос, ще се опитаме да разкажем за конкретни събития от миналото, когато църковното и гражданското ръководство съвместно са се опитвали да спрат разпространението на опасните заболявания.

Допетровска Рус

В допетровския период медицината и още повече епидемиологичните знания са много слабо развити в Русия. Основна форма на лечение сред народа е знахарството, лекари от чужбина се появяват само в царския двор. Най-опасните заболявания, като например чумата, дълго време се възприемат от населението не като заразна инфекция, а като „небесно възмездие за греховете на народа“.[1] Стига се дотам, че в летописните описания на чумата – следва да отбележим, че те са поразително точни и педантични – срещаме отношение към лечението, при което то се смята за опит да се противодейства на Божията воля.[2] Това на свой ред води дотам, че тайнствата и обредите на Църквата се възприемат не толкова като лечение на душата, колкото като основна и дори единствена форма на телесно изцеление. Трябва да обърнем внимание, че за християнските традиции и в миналото, и днес е съвсем естествено и правилно духовното възприятие на болестта и връзката между душата и тялото на човека. Последното обаче не отменя необходимостта от лечение, като се оставим на милостта Божия, а също и от откриване на естествените причини на болестите и тяхната заразност. Затова и нашите предци не са могли да пренебрегват фактите, с които се е налагало да се сблъскват, и на първо място предаването на заразата от човек на човек, от село в село и т. н. Това затвърждава мнението за инфекциозния характер на много заболявания и поставя началото на карантинните мерки, които през 15-16 в. с все по-голяма последователност се въвеждат в обществения живот.[3]

За профилактика на заболяванията в Рус се споменава и преди 15-16 в. Така например, в летописното описание на чумата от 1092 г. се казва „не смеяху (людие) вылазити из хоромов“ [хората не смееха да излизат от къщите си]. Нещо подобно се споменава в летописа и за чумната епидемия от 1128 г. в Новгород.[4] През 15 в. при разпространение на чумата се появява първата мярка, която косвено засяга Църквата, а именно забраната за погребване на починалия от болести на църковните гробища в крепостните ограждения на града.[5] Тази мярка предизвиква противодействие сред населението, тъй като „в очите на православния човек от онова време да бъде погребан извън църковните гробища означава невъзможност да попадне в наистина по-добър свят след смъртта“.[6] Близките на починалия с всички сили се стараят да заобиколят тази забрана, дори стигат до укриване на факта на заболяването. Още един начин за пресичане разпространението на зарази през 15 в. са заставите по пътищата, които не позволяват на болни хора да пресичат установените граници.[7]

През 16 в. карантинните мерки включват вече и забрана за излизане от къщата, където живее болен човек. Има и обратна страна на нещата – именно през 16 в. започва да се споменава за забрана свещенослужителите да посещават болен по време на „мор“.[8] Първото споменаване за такава забрана откриваме в кореспонденция между псковския дякон Мунехин и стареца Филотей от Елизаровия манастир, датирана между 1510 и 1519 г. По-конкретно старецът пише на дякона следното: „… сега Вие заграждате пътища, запечатвате домове, забранявате на поповете до ходят при болните, премествате далеч от града мъртвите тела“.[9]

По време на чумната епидемия в Новгород през 1572 г. дори е въведена следната изключително жестока забрана: свещеник, който в нарушение отиде да изповядва болни хора, за наказание ще бъде изгорен (!): „На 29 октомври, в понеделник, в Новгород е заповядано хората, поразени от тази смърт, да не се погребват до църквите, а да се изнасят извън града, … а ако човек умре на някоя улица от болестта, дворовете да се затварят и на хората да се подава храна откъм улицата, и на духовните отци е заповядано да не изповядват тези заразени хора без знанието на болярите, а ако някой свещеник посмее такива хора да покае, заповядано е да бъде изгарян заедно с болните“.[10] Ясно е, че тази страшна мярка все пак е въведена от православните жители на Новгород заради отчаянието, макар че всъщност нравите на населението от онова време не са били кой знае колко възвишени. От друга страна, изгарянето на човек, нарушил карантината и направил опит незаконно да премине карантинна застава, и преди в историята на борбата с епидемиите е прилагано като наказателна мярка. Летописното свидетелство говори единствено за това, че по някаква причина в Новгород тази мярка се отнася и до свещениците.

По принцип, вече през 15-16 в. е възможно да открием и двояко отношение към епидемиите. От една страна, „строгостта на изискванията при нарушение на карантина не се спира дори пред Чашата с Даровете“, а от друга – традиционният начин на живот нерядко води дотам, че по време на епидемии „… безпрепятствено се позволява тясното общуване за литийни шествия, молебени и други църковни служби, вследствие от което заразата се е разпространявала с усилена бързина“.[11] Духовните причини за заболяването също се осветляват съгласно две противоположни позиции: „наказание Божие за греховете“ или уроки, магия и други действия на зла сила.

Прелом във възгледите за произхода на „мора“ настъпва някъде през 17 в. след страшната чума в Москва от 1654-1655 г. Броят на жертвите на тази епидемия е бил толкова голям, че не са оставали хора за специалната стража, която да не позволява разпространяването на заразата извън границите на града. Сведенията за дейността на църквата по време на тази чумна епидемия са оскъдни, но печални: „След смъртта на свещениците почти всички църкви оставаха без служба и хора умираха непричастени“.[12] Едва след края на тази напаст започва системно развитие на противоепидемичните мероприятия в Руската държава.[13]

Чумата в Москва от 1770-1772 г.

Появата на руската епидемиологична наука е свързана с една от най-страшните чумни епидемии в историята на Русия, разразила се през 1770-1772 г. Чумата прониква в страната през 1769 г. от Турция, с която в онези времена се води поредната война. Въпреки известието за приближаване на болестта към града, московската администрация и медицинските чиновници проявяват небрежност, заради която „… времето за провеждане на противоепидемични мероприятия е безвъзвратно изгубено и епидемията придобива небивали мащаби“.[14]

Когато през 1771 г. болестта обхваща цяла Москва, Държавният съвет по лично указание на Екатерина II съставя списък с предпазни мерки за предотвратяване на проникването на болестта в Петербург и други градове в империята. Отделна точка се отнася до църквата: „Московският архиерей е длъжен да възложи четенето на съставените от синода молитви в църквите, а също и на манифеста за прилепчивата болест и добавените от Сената указания как да се пазим“. Държавният съвет обаче придава на четенето на молитвите не толкова религиозно, колкото санитарно-просветителско значение: „Дабы народ через то наивяще остерегался от опасности“ [За да може така народът най-добре да се предпази от опасността]. Същото е разпоредено във Владимирска, Переславска, Тверска и Кутичка епархии.[15]

В същото време в Москва, в редица манастири (Николо-Угрешкия, Симоновия и Даниловия) са организирани чумни болници. Московският архиеп. Амвросий предприема редица мерки против разпространението на заразата: „… архиепископ Амвросий заповяда на свещениците при изповед и причастяване да извършват тези тайнства през вратите или прозорците, без да се докосват до болните; при кръщаване да не взимат децата на ръце; умрелите от чума да не се опяват, а направо да се изпращат на гробищата“.[16] За съжаление, въпреки всички прилагани мерки „… народът обаче продължаваше да не вярва за опасността и съгласно предишно мнение на някои лекари смяташе, че болестта не е заразна“.[17] Простолюдието започва да се бунтува още повече, когато след градските власти и църквата също въвежда карантинни мерки. Както често се случва в дни на бедствия, сред народа плъзват различни „пророци“, които със своите проповеди засилват паническите настроения и страховете на суеверната тълпа.[18]

Един работник във фабрика започва да разправя на хората, че му се била явила св. Богородица и му разказала, че тримесечният мор е наказание за непочитането на Боголюбската икона на Пресветата Дева, висящ на Варвàрските порти. Впоследствие огромна тълпа започва да се събира пред иконата и да извършва там молебени и това спомага за разпространението на инфекцията.[19] След молебените народът дава щедри пожертвования за св. Богородица. Като разбира, че тази духовна съблазън само ще усложни санитарната обстановка, владика Амвросий „… възнамеряваше да разпореди иконата да бъде пренесена в най-близката църква на Кир Йоан, но като не се реши да го направи, се ограничи с разпореждането да се вземат събраните пари и да бъдат употребени за богоугодно дело“.[20]

Когато на 15 септември стражата с чиновниците се приближава до иконата на св. Богородица, а камбаните започват да бият тревога, подучената от лоши хора тълпа подема бунт. Първата цел на бунтовниците е самият архиеп. Амвросий. В първия ден метежниците разграбват Чудовия манастир, при това не спират пред нищо и поругават църквата и олтарите, но владиката успява да се укрие в Донския манастир. На следващия ден пияната тълпа нахлува и в този манастир, убива клетия архиерей и след това започва да разбива карантинните ограждения и да залавя омразните ѝ лекари.[21] Единствено решителните действия, предприети в следващите дни от П. Д. Еропкин,[22] който отговаря за града по време на чумната зараза, позволяват „чумният бунт“ да бъде потушен.

Споменатите печални събития са ясна демонстрация от страна на държавната власт, че е нужно по-активно да бъде привличана църквата за въздействие върху умовете и начина на живот на обикновените московчани. В края на септември 1771 г. Еропкин заповядва да се напечатат двеста екземпляра от наставленията за борба с чумата, които са съставени от докторите, и да се раздадат сред миряните, тъй като „… простият народ повече се покорява на свещениците, което е доста похвално“. Освен това, синодът определя духовниците да четат наставленията срещу „черната смърт“ преди началото на всяка божествена Литургия. От следващия месец тези наставления вече се четат във всички храмове и манастири на града по два пъти на ден: преди и след Литургията.[23]

Особена роля за окончателната победа над чумата в Москва изиграва лекарят Д. С. Самойлович, който, въпреки младата си възраст (двадесет и седемгодишен), проявява изключителни способности: „… Д. С. Самойлович е убеден, че в основата на успеха на ликвидирането на епидемията е строгата изолация на здравите хора от болните и умиращите, също както и на онези, които са имали някакъв контакт със заболелите“.[24]

Чумата в Тбилиси през 1811 г.

През 1811 г. чумата се появява в Тбилиси, донесена най-вероятно от завърнали се от Ахалцихе[25] войници. В Кавказ при появата на опасни заболявания традиционно са изоставяли градовете и са заминавали за околните местности или са се изкачвали в планински райони, и така постъпват приблизително десет хиляди души. На практика всички обществени заведения в града са затворени, а църквите са превърнати в складове за домашното имущество и стоките на напусналите града хора.

През октомври с. г. заради приближаването на зимата и икономическия упадък се налага да се разреши на жителите да се върнат в домовете си. За тази цел главнокомандващият в Грузия маркиз Филип Осипович Паулучи на 12 октомври предписва редица от карантинни мерки, сред които и временна забрана за събиране в храмовете: „Всички събирания в църквите и в баните са временно забранени, докато се изчисти градът“.[26]

Споменатите ограничения са снети едва след два месеца. На 3 декември с. г. Комитетът за опазване на здравето на жителите решава да отвори само онези храмове, в които не е останала никаква стока. Въпреки това, дори в отворените църкви се запазват предпазните мерки: хората да не се притискат един до друг, да стоят на разстояние, да прилагат дезинфекциращи средства. Нека цитираме дословно тази разпоредба: „… църкви, в които няма складирана стока, да се отключат за богослужение и по време на него там да се събират хора със събути ботуши и да не се позволява стесняване, а трябва да стоят по-далеч един от друг, докато църковният отговорник трябва да получава всяко подаяние [след обработка] с оцет“.[27]

Чумата в Одеса през 1812 г.

На следващата година чумата идва в Одеса. По това време градоначалник е Арман Емануел дьо Плеси Ришельо – французин, служил на руската корона. С разпространението на болестта той създава специален комитет, в който влизат членове на администрацията, а също и представител на гражданите, за да може със съвместни усилия да се противостои на заразата. Същевременно Съветът на одеските лекари предписва затваряне на всички места, където се събират хора, включително църквите.[28]

Холерата през 1830-1833 г.

За холерата, застигнала Русия през 1830-1833 г., и ролята, която в борбата с нея изиграва РПЦ, е достатъчно много известното от деянията на московския митрополит и светител Филарет (Дроздов). Затова в този очерк ще опитаме да насочим вниманието към други аспекти на въпроса.

Поначало ще отбележим, че за Руската империя холерата е нова болест. В първите десетилетия след началото на холерните епидемии в Русия, пет от които през 19 в. обхващат цялата страна, има много спорове относно заразността на това заболяване. Във всеки случай на първия етап холерата е смятана за незаразна, което е довело до значителни човешки жертви.[29]

През август 1829 г. след пристигането на керван търговци от Бухара в Оренбург започва втората мащабна епидемия от холера. Във връзка с разпространението на болестта Преосвeщеният Аркадий прекратява занятията в Оренбургската семинария и работата на духовната консистория (епархийското управление). Заедно с това владиката привлича духовенството към делото по просвещаване на миряните и населението за необходимостта да се спазват санитарни мерки. Свещенослужителите трябва и да докладват за местата с установена епидемия.[30] Когато холерата се разпространява в Уфа, еп. Аркадий се разпорежда в градската болница да бъдат настанени йером. Левки заедно с църковнослужителя Алексеев, които всекидневно извършват богослужение, посещават отделенията, духовно поддържат болните.[31]

Сред народа отново се разпространяват мнения за мнимия характер на болестта, нейната изкуственост (отрова) и други суеверни възгледи, което налага разширяване на методите на просвещаване от страна на РПЦ: „Наред със задължението да напътстват болните, енорийските свещеници отново се задължават да произнасят съответните поучения в църква, както и при всеки удобен случай да разкриват пред хората лъжовността на суеверните възгледи за холерата, според които болестта я разпространявали лекари“.[32]

В Казан светителят Филарет (Амфитеатров) също заповядва прекратяване на обучението в семинарията, а самият той се затваря във Възкресенския манастир, където извършва всекидневни богослужения: „… като видях неминуемата опасност за Казан, заповядах да разпуснат семинаристите, завърнали се от ваканция, по домовете им, а за онези, които не са пристигнали, насрочих време за явяване, когато бъде благоприятно за това“.[33]

По-нататъшното развитие на болестта навътре в страната води до въвеждане на общодържавни мерки, сред които отделно място заема и РПЦ. На 15 септември 1830 г. съгласно указ на имп. Николай I синодът издава постановление „За повсеместното извършване на молебствия за избавяне от холерата“.[34] Този молебен е съставен от Преосвещения Филарет, Казански архиепископ, и с отделна заповед на синода от 19 септември е напечатан и разпратен по епархиите, в които бушува болестта.[35]

На 18 септември обаче излиза нова разпоредба, в която се уточнява редът на извършване на молебените с оглед епидемиологичната обстановка. Според това разпореждане молебното последование „… не се извършва другояче, освен… след предварителна уговорка на епархийските преосвещени с местното светско началство, за да може последното да приеме от своя страна всички нужни в този случай предпазни мерки за предотвратяване на вредни последствия, възможни при стичане в църквите на хора, заразени от холера“. Ще рече, въпросът за организацията на молебена се решава съвместно от светската и църковната власт, за да се изключи възможността за разпространение на болестта сред вярващите.[36]

Има свидетелства и за това как са били прилагани на практика на местно равнище посочените по-горе свидетелства. В Тулска губерния, например, както и в други области на империята по време на епидемията от холера, една от първостепенните мерки е ограничаването на обществените контакти. Във връзка с това е решено, съгласно разпореждането на Св. Синод, да бъдат съкратени задължителните молебени против холерата, а при извършването им да бъде позволено присъствието само на църковнослужители и висши длъжностни лица: „Именно по тази причина в молебена, написан от архиепископ Филарет за отвръщане на холерата, са взимали участие само църковнослужители и висши длъжностни лица“.[37]

На следващата 1831 г. вече самият синод заповядва молебените против холерата по време на Курския панаир да се извършват под открито небе и с „някои предпазни мерки“.[38] Паническите настроения обаче сред населението, понесло огромен брой жертви на холерата, принуждават Св. Синод на 19 август да издаде отделен указ, в който разпорежда духовенството да проповядва с призив за прекратяване на безредиците, да обявява реалната опасност от холерата, да опровергава нелепи слухове и да убеждава народа да слуша наставленията на лекарите.[39]

Чумата в Одеса през 1837 г.

Една от последните големи вълни на чумната епидемия през 19 в. се случва в Одеса през 1837 г. Одеса, както и много други пристанищни и пригранични градове, към това време разполага с вече относително изградена карантинна система. Не по-малка, може би дори ключова роля изиграва и фактът, че генерал-губернаторът на града граф М. С. Воронцов се е сблъсквал и преди с чумни епидемии и има добра представа както за опасността, така и за мерките, които трябва да се въведат в тези условия. Затова още на другия ден след като медицинските служители съобщават за опасността от разпространение на чумата, Одеса е затворена от останалата част на Русия, а граф Воронцов спешно предприема най-решителните действия за борба със заразата, сред които и забраната за многолюдни събрания, включително християнски богослужения: „… незабавно бяха затворени всички театри, всички учебни заведения, църкви, присъствени места, пивници и всички магазини, освен онези, които търгуват с хранителни продукти“.[40]

На 27 октомври с чума е диагностицирана дъщерята на свещеника от Покровската църква Александра. На следващия ден се разболява бавачката на Александра Даря Сапожникова. Това обстоятелство има ключово влияние за решението да се затворят градските църкви: „Граф М. С. Воронцов все още се колебаеше дали да даде своето мнение по един толкова важен въпрос, и все още се надяваше, че с някои предпазни мерки е възможно да се допусне провеждане на богослужение; само че последното произшествие и опасението сред много духовни лица го убедиха, че са необходими строги мерки“.[41] Във връзка с това граф Воронцов се обръща с молба към Херсонския и Таврически архиеп. Гавриил „… за незабавното затваряне в града на всички църкви и прекратяване на богослужението“.[42] Архиепископът се отнася с разбиране към молбата на генерал-губернатора, като издава поучение по този повод за паството, изпълнено с много топлина, и предписва на свещенослужителите специални правила за времето на епидемията.[43]

По договорката между граф Воронцов и архиеп. Гавриил, към Преображенския храм е учредена специална подвижна църква, в която може при спешна необходимост да се извършват тайнствата и требите, но и това облекчение е съпроводено с определени предпазни мерки: „Онези, които тръгват от дома си с тази цел [участие в тайнство или треба] да не идват на тълпи, а в колкото може по-ограничени групи, като предварително са уведомили за това комисарите, които биха могли да свидетелстват за това, че тяхното положение не е съмнително“.[44]

Богослужението е възобновено след два месеца, на 9 декември с. г., и само в неотцепените църкви, т. е. в онези храмове, където не е установена чума. По заповед на градското и църковното ръководство обаче са въведени следните предпазни мерки:

1. Предварително се проверява пространството и вместимостта на храмовете;

2. Полицията, в съответствие с т. 1, допуска в храмовете само определен брой молещи се;

3. Литургията може да се слуша, само ако никой не се докосва до другия;

4. Свещеникът благославя народа отдалече и не допуска целуването на кръста и Евангелието;

5. Временно се отменя биенето на камбаните.[45]

Мерките, които Воронцов прилага в Одеса, може да изглеждат прекалени, но благодарение именно на тях „… не само дето чумата не излезе от Одеса, но през декември тя затихна и в самия град… от шестдесет хиляди жители починаха само сто и осем души“.[46]

Чумата в Ахалцихе през 1838 г.

През същата година, както в Одеса, чумата по независими причини се появява и в Грузия. През лятото на 1838 г. се разпространява в гр. Ахалцихе. Тбилиският военен губернатор възлага на „Комитета за предпазване на Задкавказкия край от чумната зараза“ и на местните власти да въведат мерки срещу развитието на болестта. Сред тези мерки е затварянето на църквите: „Църквите, баните и „всички публични места“ са затворени, всички събирания забранени“.[47] Отцепването на града е отменено едва през декември с. г.

*   *   *

В резултат на постъпателното развитие на епидемиологията и усъвършенстването на практиката по прилагане на карантинните мерки през 19 в. се появяват специални нормативни актове – карантинни устави. Към средата на столетието в посочения документ, в раздела за частните мерки, предназначени за „ръководството в заразените места като цяло и най-вече в градовете“, е добавена точка (№ 1378), която позволява забрана на събиранията на хора на едно място, включително за богослужение: „При поява на чумата всички места, на които се събират хора, също и присъствените места, училищата и всички подобни заведения, по преценка на главното местно ръководство, се затварят… Богослужението по време на наблюдение или карантина, а понякога и без карантина, по преценка на главното местно ръководство, се отменя, и пак по преценка на ръководството, с някои предпазни мерки, се позволява; при това отделно трябва да се наблюдават миряните, идващи на службите, да избягват каквото и да било общуване“.[48]

Както вече показахме, РПЦ постепенно се включва в общите карантинни мерки съобразно развитието на епидемиологичната наука и убеждението, че болестите имат инфекциозен характер и могат да нанесат сериозна вреда на населението на Русия.

За съжаление и в средата на 19 в., и дори в началото на 20 в. сред някои жители на страната както и преди се запазва скептично отношение към болестите. Въпреки явните указания на лекарите, че масовите религиозни мероприятия по време на епидемиите могат да усилят разпространението на инфекцията, част от населението даже и в края на 19 в. продължава да възприема болестта предимно от гледна точка на Божието наказание, като се обявява против всякакви лечебни и епидемиологични мерки. В Оренбург, например, в средата на 19 в. и дори в началото на 20 в. някои жители смятат, че лекарствените препарати са „поганни и нечисти“, а в разгара на епидемии се отнасят с неприязън към медиците.[49] За появилата се по това време ваксина срещу едра шарка, спасила хиляди от уродство и смърт, са запазени свидетелства за свързания с това суеверен страх сред народа: „… срещу едра шарка ваксинират почти насила, наричат я печат на антихриста“; населението се научава дори „… малко след ваксинирането да изсмуква материала или да го измива в банята“.[50]

Въпреки това Свещеноначалието на РПЦ и нейното духовенство повсеместно играят важна роля за медицинската и епидемиологична просвета на обикновените хора и спасяват хиляди човешки животи, макар и периодично да се сблъскват със съпротива, причина за която не е само злонамереността, а по-скоро слабата образованост и разпространените сред селяните суеверни представи. Въпреки всички трудности, РПЦ споделя със своето паство изпитанията, на които то е подложено, старае се да облекчи страданията и да подкрепя прилаганите мерки, за да бъдат победени страшните епидемии.

Превод: Анна Георгиева

* Писменюк, И. „Русская Церковь в период эпидемий: исторический очерк“ – В: Патриархия.ру (бел. прев.).

[1] Марковников, В. Появление чумы в России и средства предохраниться от нее, с кратким указанием способов обеззараживания (дезинфекции), М. 1879, с. 5; „Новгородская третья летопись“ – В: ПСРЛ, 3, СПб. 1841, с. 223.
[2] Медведь, А. Н. Болезнь и больные в Древней Руси: от „рудомета“ до „дохтура“. Взгляд с позиций исторической антропологии, СПб. 2017, с. 53.
[3] Лахтин, М. Борьба с эпидемиями в до-Петровской Руси, М. 1909, с. 8.
[4] Супотницкий М. В., Н. С. Супотницкая Очерки истории чумы в двух книг, 1: Чума добактериологического периода, М. 2006, с. 74.
[5] Медведь, А. Н. Цит. соч., с. 56.
[6] Там же, с. 65.
[7] Васильев, К. Г., А. Е. Сегал История эпидемий в России, М. 1960, с. 47-48.
[8] Там же, с. 49.
[9] Дополнение к Актам Историческим, 1 СПб. 1846, с. 20.
[10] Новгородская третья летопись – Там же, с. 169.
[11] Новомбергсий, Н. Основы борьбы с эпидемиями в до-Петровской Руси, СПБ. 1906, с. 3.
[12] Марковников, В. Цит. соч., с. 5.
[13] Васильев, К. Г., А. Е. Сегал Цит. соч., с. 65.
[14] Палеев, Ф. Н., Г. А. Оноприенко, А. В. Молочков „Эпидемия чумы XVIII века и развитие здравоохранения в Москве“ – В: Альманах клинической медицины, М. 2015, март, 37, с. 7.
[15] Васильев, К. Г., А. Е. Сегал Цит. соч., с. 135.
[16] Марковников, В. Цит. соч., с. 16.
[17] Там же, с. 12-13.
[18] Там же, с. 16.
[19] Симоненко, В. Б., В. Г. Абашин, П. А. Дулин „Эпидемия чумы в Москве (1770-1772 гг.)“ – В: Клиническая медицина, 96 (1), 2018, с. 88-94.
[20] Марковников, В. Цит. соч., с. 17.
[21] Там же.
[22] Главнокомандващ, ръководил мероприятията в Москва срещу разпространението на чумата (бел. прев.)
[23] Сироткин, А. С. „Чума в Москве в 1770-1772 гг. и санитарные меры правительства и московских Властей“ – В: Вестник РГГУ; Серия Литературоведение, Языкознание, Культурология, М. 2014, с. 137-138.
[24] Палеев, Ф. Н., Г. А. Оноприенко, А. В. Молочков Цит. соч, с. 7.
[25] Боевете при Ахалцих (днес Ахалцихе в Грузия), през време на Руско-турската война от 1828-1829 г., приключили с успех за руснаците и допринесли за разширението на Руската империя в Югозападен Кавказ (бел. прев.).
[26] Акты, собранные кавказской археографической комиссией, 5, Тифлис 1873, с. 30.
[27] Там же, с. 34.
[28] Супотницкий М. В., Н. С. Супотницкая Цит. соч., с. 351.
[29] Васильев, К. Г., А. Е. Сегал Цит. соч., с. 251.
[30] Чернавский, Н. „Оренбургская епархия в прошлом ею и настоящем. Выпуск второй“ – В: Труды Оренбургской ученой архивной комиссии, 10, Оренбург 1901-1902, с. 323-324.
[31] Попов, А. В. „Холера 1829-1833 гг. в Оренбургском крае“ – В: Труды Оренбургской ученой архивной комиссии, 21, Оренбург 1910, с. 244.
[32] Чернавский, Н. Цит. соч., с. 324.
[33] „Письма Высокопреосвященнейшаго Филарета, митрополита Киевскаго и Галицкаго, к Кириллу архиепископу Подольскому“ – В: Материалы для Истории Русской Церкви, Казань 1876, с. 46; Де-Пуле, М. Ф. „Отец и сын. Опыт культурно-биографической хроники“ – В: Русский вестник, 7-8, 1875, с. 601.
[34] Полное собрание постановления и распоряжений по ведомству православного исповедания российской империи. Царствование государя императора Николая I, 1: 1825-1835, СПб. 1915, с. 459.
[35] Там же, с. 460.
[36] Там же, с. 460-461.
[37] Байбакова, А. И. „Эпидемия холеры в Тульской губернии в 1830-1831 гг.“ – В: Тульский краеведческий альманах, 15, Тула 2018, с. 79.
[38] Полное собрание…, с. 526.
[39] Там же, с. 534-535.
[40] Марковников, В. Цит. соч., с. 20-21; относно затварянето на църквите виж също: Андреевский, Э. О чуме, постигшей Одессу в 1837 году, Одесса 1838, с. 15; Васильев, К. Г., А. Е. Сегал Цит. соч., с. 238.
[41] Андреевский, Э. Цит. соч., с. 22-23.
[42] Супотницкий М. В., Н. С. Супотницкая Цит. соч., с. 375.
[43] Там же.
[44] Андреевский, Э. Цит. соч., с. 22-23.
[45] Там же, с. 62; Супотницкий М. В., Н. С. Супотницкая Цит. соч., с. 378.
[46] Марковников, В. Цит. соч., с. 22.
[47] Супотницкий М. В., Н. С. Супотницкая Цит. соч., с. 383.
[48] Устав о карантинах (составленный по Своду Законов изд. 1857 г. и по Продолжению 1876 г.), М. 1879, с. 42; Свод законов Российской империи, 13: Уставы о народном продовольствии, общественном призрении и врачебные, СПб. 1857, с. 235.
[49] Попов, А. В. Цит. соч., с. 56-57.
[50] Там же, с. 58.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/69rhc 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме