За свободата

Много ли са днес хората, които обичат свободата? Тези, които сякаш я притежават, не я ценят – подобно на водата, която пият, без да заплащат за нея; други пък я ненавиждат. Изглежда, сякаш всички блага в света, всички реформи и усъвършенствания и, разбира се, всички революции се купуват за сметка на свободата. Отдавна е добре известно, че за да оцениш свободата си, трябва да се лишиш от нея. Философът и социологът лесно ще докажат колко е неопределеното и размитото в това понятие. Толкова много и различни видове свобода! Толкова пъти сме казвали, че вътрешната свобода не зависи от външната, че свободата от света е съвместима с вътрешното робство, че нея я имат мъдрецът или светецът, които са затворени в тъмница!

Мисля си обаче, че за това следва да съди самият затворник. Мисля също така, че колкото и далече да може да е той от външния свят, радостта от освобождението обаче, първият ден на воля – всичко това е едно огромно и реално щастие. Нататък, в случай че допуснем, че на света не може да има свобода, то има такова нещо като освобождение, а освобождението носи със себе си особен метафизически или религиозен вкус, който не лъже. Това е като вкусът на райската ябълка за смъртните уста в житийните легенди. Той говори за тайна и дълбока реалност на свободата, която се символизира в нашия живот като рядката и чиста радост на освобождението.

Съществува обаче и друг опитен път към свободата, към достигането до нейната религиозна дълбочина. Това е борбата за свобода, а тази борба представлява нещо по-дълбоко от освобождението. Освобождението може да бъде разбрано като облекчение, като снемане на бремето, като радост от лекия живот. Тогава всичко е пропаднало. Този, който е възжелал лекия живот, той рано или късно ще продаде свободата. Свободата не е лека, по-леко е да се живее в едно комфортно, подредено, хуманизирано робство. Ето защо съвременната буржоазна демокрация, разглезена от комфорта, хедонистична в самите основи на своя живот, толкова леко се отказва от свободата. За нея тя не се бори.

Борбата за свобода, в своето духовно съдържание, се отличава от всяка друга борба – това не е борба за средство към целта, не е борба за едно от благата на съществуването. Тя се преживява, като борба за последна ценност, заради която може и трябва да се даде всичко останало, включително и самият живот.

Сякаш безсмислено от позитивна гледна точка. „По-добре живо куче, отколкото мъртъв лъв!“. Да, в случай че свободата е лек живот, как е възможно за нея да се умира? Как може дори да се трудиш за лекия живот, да поемаш върху себе си кръстното бреме? Тук обаче се оказва, че борейки се за свободата, ние се борим за нещо, смисълът на което е скрит за нас, което превъзхожда човека, но едновременно с това се явява и най-дълбоко в човека. Не е даже важно в какви земни и дори тривиални форми човекът си представя свободата, за която се бори: свобода на словото, на печата, на събранията. Всичко това са символи на друга реалност, която мнозинството от хората чувстват смътно, в моментите на висш подем на всички духовни сили – впрочем и в тези мигове, когато отиват да умрат за свободата.

Руската интелигенция притежаваше това метафизично чувство за свобода, макар и да грешеше с нейната политизация. На нея ѝ се струваше, че свободата заплашва само държавата, че борбата за свобода е политическа борба. Кому не се е налагало да слуша, особено в младостта си, разговори като: „Да, Русия ще бъде свободна, животът в нея ще бъде прекрасен. Но колко скучно ще бъде да се живее! Без да има за какво да се борим“.

Все едно че най-свободната държавност – да кажем, английската – не оставя място за борбата за свобода. Навсякъде, където е налице общество, където има колектив, я има и опасността от покушение върху свободата, има го и дългът да се защитава свободата. Всяка група от хора, обединени от единство на целите и на самосъзнанието си, се стреми да подчини на себе си личността и да я застави да ѝ служи. Било училище или редакция, полк или енория – всичките те са подложени на изкушението да разглеждат собствения си колективен интерес или своята чест като нещо по-висше. Правдата на колектива е в това, че той има правото на известни жертви, на труд и на служение от страна на своите членове. Сам той обаче никога не умее да си поставя граници. За него е така естествено да се отъждествява с цялото, на което принадлежи, с идеите, на които служи, а с това да предаде и цялото, и идеята. Университетът забравя за истината, а енорията – вселенската Църква, мислейки си, че истината, съответно Църквата – това са самите те. И в името на това егоцентрично отъждествяване колективът изисква от личността да жертва пред него не само своя труд и служение, но и самата си съвест. Тук възниква конфликтът, водещ до борбата на личността с колектива – борба за нейната свобода. Не в името на удобствата и лекотата на съществуването, а тъкмо в името на нейното служение, призвание, кръст.

Тази борба е неизбежна, повсеместна, но именно тя е която спасява метафизичния смисъл на свободата и която очиства колективното съзнание от социалната черупка. Само на цената на такива конфликти и жертви в света се извършва някакво движение и свободата не умира.

Да се върнем отново в Англия – страната, която е успяла да обезпечи на личността максимална защита на нейните права от страна на държавата. Колко конфликти между личността и нацията, колко напрегната борба за свобода! Спомняме си имената на поети от 19 и от 20 век, подложени на обществен остракизъм, имената на богослови, изгонвани от университетите. Какво пък – и колективът е прав, защитавайки себе си, и личността е права, когато се бори за свободата на своята собствена правда. А животът си върви – като равнодействаща на тези сили. В тази борба обаче правдата на колектива е социална, а на личността – религиозна. Всичко това са баналности. Прекрасно е обаче, когато старите като света истини заблестят с нова светлина, когато поновому те се преживеят в опита. Все едно е профучала очистителна буря. И в полъха на лекия вятър се чува Божият глас: „Където е Духът Господен, там има свобода“.

Да, ето къде е последното основание на свободата и на борбата за тази свобода. То е в послушанието към висшата правда. Божият глас се чува като глас, говорещ от самите дълбини на съвестта, а оттук – и съвпадението на истинското и най-реалното „аз“ с този божествен зов. Оттук и свободното послушание, и свободата.

Мнозина, които са изгубили помненето на Бога, наричат гласа Му категорически императив или по други начини. Това не променя нещата. Бог действа в света под много имена и образи.

Ако обаче си представим, че в света изчезне и паметта за Бога, и способността Той да бъде разпознаван под даваните Му от човеците имена, тогава никой няма вече да се бори за свобода. Тогава самата свобода ще загине.

Ние знаем, че свободата е била потискана и продължава да бъде потискана в света – нерядко и от името на религията, дори и християнската. Това е човешкият грях. Този грях обаче не нарушава истината, която казва, че само християнството разгаря истинска и неугасима любов към свободата в човешките сърца. И днес, когато свободата гасне, християните – за мнозина от тях неочаквано – се оказват в редиците на борците за нея. Дошло е време да си припомним едно от забравените Божии имена. Нашият Бог е Бог Освободител!

„Господ отпуща затворници“ (Пс. 145:7). Господ ще изведе душата от тъмницата (Пс. 141:7).

Превод: Борис Маринов

* Федотов, Г. П. „О свободе“ – В: Новая Россия, 63, Париж 1939, с. 169-172; настоящият превод е извършен по текста, публикуван в Предание.ру – тук (бел. прев.).