Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Проблеми на посредничеството между източната и западната култура

Четвъртък, 02 Април 2020 Написана от Герхард Подскалски

G PodskalskyВъзможно е претенциозното заглавие на статията да не дава веднага яснота за какво става дума. Като учен в областта на хуманитарните науки, не съобщавам нито за сензационни разкопки, нито за шумни открития на ръкописи, а желая читателят да участва в размишленията, които ме споходиха, докато пишех три книги за три различни православни национални литератури от Средновековието и от Новото време.

Днес повече от всякога е важно отново да бъде събрано заедно онова, което вътрешно съпринадлежи едно на друго, например разделените от хиляда години култури на европейския Запад и Изток. Често използваната метафора за „дишането с двата бели дроба“ на папа Йоан Павел II подчертава жизненото значение на този процес. Ала възможността за успешното сближаване или дори единство зависи, от една страна, от това дали двамата партньори притежават вътрешната свобода да разгледат в историческо-критичен план съответната си позиция и традиция (респективно да допускат критика), а от друга, да се представят един на друг така, че духовното им наследство да не изглежда нито отблъскващо, нито екзотично. След това въведение ще представя трите споменати книги, за да изложа някои трудности на посредничеството от перспективата на външен наблюдател. В края на статията ще дам примери как привидно архетипни особености на Изтока в действителност се оказват близки на Запада, та дори произхождат от него, макар и по обиколни пътища.

Трите книги се занимават с духовната история на няколко православни страни от европейския (юго)изток. Заглавията им (в хронологията на издаването им) са: 1. Християнство и богословска литература в Киевска Рус, 988-237 г. (Christentum und theologische Literatur in der Kiever Rus, München 1982); 2. Гръцко богословие по времето на турското владичество, 1453-1821 г. (Griechische Theologie in der Zeit der Türkenherrschaft, München 1988); 3. Българска и сръбска богословска литература през Средновековието, 864-1396 съотв. 1459 г. (Bulgarische und serbische theologische Literatur des Mittelalters).

Целта на всеки един труд е да представи и да оцени в стила на вече наложилите се учебници по патрология (Бертолд Алтанер, Йоханес Куастен и др.) цялата духовна литература (по жанрове) от една епоха. По отношение на литературната материя, особено в първото и третото произведение, става дума за предсхоластически трудове, които не могат да бъдат представени лесно на западния постсхоластичен читател като висококачествени и равностойни трудове в смисъла на западноевропейската литература от онази епоха. При обработката на разпръснатия, труден за цялостно проучване материал възникнаха нови разбирания за културологичните различия между отделните православни нации, та дори във вътрешната сфера на уж единната Slavia orthodoxa. Ала тъкмо това обстоятелство направи сизифовския ми труд поносим и му придаде стойност.

Изпитах радост и удовлетворение, когато първият ми труд бе оценен от над петдесет рецензенти, които без изключение дадоха положителна оценка, при положение че всички те принадлежат към най-различни изповедания (римокатолици, старокатолици, протестанти, православни от различни страни и юрисдикции, атеисти) и факултети (историци, филолози, богослови).

И така, къде са проблемите на посредничеството? Едно от препятствията със сигурност е господстващото от десетилетия насам паламитско, респ. неопаламитско богословие, на византийско-славянските православни църкви. Неговата научнотеоретична аксиома отрича естественото богопознание и изисква сетивно-духовна опитност за Бога чрез т. нар. божествени енергии, т. е. съзерцаването на нетварната Таворска светлина, и предполага светостта като предпоставка за автентично богословие.

Тази предварителна нагласа изцяло отрича онова западно богословие, което е изградено върху по-рационална основа. От посочената аксиома следва непримиримата истина, че познанието на разума противостои на познанието на вярата. Новооткривателите на това учение, забравено или отхвърлено от времето на Паламà до началото на 20 в., са най-напред руснаци (Флоровски, Керн, Лоски, Майендорф, Прохоров и др.), после гърци (Христу, Мандзаридис, Романидис и др.), сърби (Йевтич, Радович и др.) и румънци (Станилое). Това богословие, възникнало като развитие на атонския исихазъм, е лишено от възможността за диалог, освен за целите на едностранното обръщане във вярата. Ала при тези условия каква е възможността за достигане до западния християнин, който не иска току-така да изостави своята традиция? В този контекст не е маловажно да се посочи, че уж първичното източно богословие на Паламà има почти синхронен – но със сигурност без взаимно познаване или влияние – свой паралел на Запад в лицето на немския бенедиктинец Йоханес от Кастел (1370 – сл. 1426 г.) Този мистичен мислител написва два трактата: De lumine creato и De lumine increato (За сътворената светлина и За нестътворената светлина).[1] Тези трудове бяха непознати не само на Запад, но и на православните богослови. За разлика от Паламà, Йоханес от Кастел не е оценявал прозренията си за несътворената светлина като изключителен път на богословско познание, а само като допълнителна възможност, което е било обичайно и във Византия, но само до Паламитския спор.

Прочутият богословски дебат от 11 в. противопоставя Симеон Нови Богослов († 1022 г.) и неговия ученик Никита Ститат срещу Стефан Никомидийски – представител на „антропоцентричната линия“ (Йоан Мавропод, Михаил Псел, Йоан Итал, Евстратий Никейски и др.). Тогава някои участници в дебата са осъдени от църковен съд (синод) заради екстремистките си тези. Следователно същинският проблем на паламизма не се състои в неговото съществуване или в неговите „сентенции“, а в неговия узаконен от събора в Константинопол през 1351 г. монопол в богословието, което означава и окончателно изключване на хуманистичната алтернатива.

В тази накратко скицирана позиция на редица съвременни православни богослови със сигурност се крие сериозен херменевтичен проблем между Запада и Изтока. Други трудности в посредничеството се изразяват в черно-бели клишета, например, че Източната църква е църквата на любовта, а Западната – на правото (респективно противостоенето Петрова срещу Йоанова църква). Ала още през 19 в. Хомяков предупреждава да не се сравнява идеалът на едната страна с реалността на другата, което би довело до грешни изводи. Или пък че Източната църква била уж Църквата на образа (иконата), а Западната църква, напротив, била Църква на Словото (особено след Реформацията). Строго погледнато, тези твърдения биха осуетили всякакво сравнение и всеки диалог, биха обявили Изтока и Запада за принципно несъизмерими величини. Такова съждение е половинчато. Източната традиция е много по-богата и отворена, отколкото някои идеолози – като например славянофилите и елинофилите – си представят. И на Запад литургията има много висок статут (например при бенедиктинците), докато от друга страна, Изтокът също познава рационалната спекулация (срв., например, руската софиология). И Западът познава молитвената съзерцателна медитация, както наскоро с изненада установи един румънски православен йеромонах при посещението си в бенедиктински манастир; от своя страна и Изтокът познава още от първите християнски столетия социалното служение в манастирите: да припомним монашеското болнично селище „Василѝя“ на Василий Велики, „психиатричния отдел“ за душевноболни в манастира на Теодосий Киновиарх, подслона за бедни, болни и поклонници в Киево-Печорската лавра. Дори разделението на Европа на индивидуалистичен Запад и общностно осъзнат Изток не издържа на критиката. Тъкмо великите автори от двете страни не трябва да бъдат възприемани по никакъв друг начин освен като конкретни личности въпреки обвързаността им в братства или с духовни школи. Утешително е, че постоянно се явяват неочаквани свързващи звена между Изтока и Запада. От всеки мой труд ще посоча по един пример: в киевската литература прави впечатление, че нейната полемична страна след Великата схизма през 1054 г. се дължи на внесени от Византия монаси и митрополити, докато местните автори на Рус (около петдесетина) се посвещават по-скоро на помирителните измерения (срв. легендата за Антоний Римлянин).[2] Това става най-ясно в богослужението за пренасянето мощите на св. Николай Мирликийски от Мира до Бари през 1087 г. Докато Гръцката църква заклеймява тази спасителна акция от турците като кражба, неизвестният автор на Службата (ок. 1091 г.) тълкува събитието така: Николай бил изпратен като Христов пастир и на „другите пасоми“ от „латинския народ“, за да ги предвожда чрез чудесата си към Христа. Пътешествието от Мира до Бари извежда към небесния Йерусалим, а Николай е характеризиран като покровител на всички християни по този път.

Вторият пример е от областта на поствизантийското богословие: когато намерилият убежище във Венеция митрополит Гавриил Севир (ок. 1540 – 1616 г.)[3] иска да докаже седмочислеността на тайнствата, той изпада в един впечатляващ химничен тон. Обяснението е намерено едва в по-ново време: неговият трактат за тайнствата Синтагматион (1600 г.) използва един труд върху мистиката на числата (включвайки еврейската Кабала) на Лаврентий от Бриндизи.[4] Относно зависимостта на гръцки и руски богослови от западни автори има още примери от тази епоха: нека припомним, че Никодим Светогорец[5] ползва Духовните упражнения на св. Игнатий Лойола,[6] а Стефан (Яворски)[7] дословно цитира Белармино[8] в догматическите си трудове. В областта на българо-сръбската литература от Средновековието препращам към смайващите паралели между литературните теории на Константин Костенечки (ок. 1380 г. – първата половина на 15 в.) и на Ян Хус (ок. 1369 – 1415 г.). В техните реформиращи езика произведения, които се занимават с отношението между правопис и правоверие, има учудващи съзвучия в методическия строеж, които трябва да бъдат изследвани по-подробно. И ако тук прекъснем нашите размишления, нека като обобщение да изтъкнем само едно: насред всички истински и изкуствено създадени проблеми на посредничеството и разбирателството между Изтока и Запада остава надеждата, че винаги ще излизат наяве смайващи мостове, чиято значимост не трябва да се отхвърля с ключовата дума „псевдоморфоза“ (Георги Флоровски, по Освалд Шпенглер), сиреч смъртоносно нагаждане (на Изтока към Запада, особено в епохата на османското владичество – след 1453 г.).

Превод: Асен Краевски

Podskalsky, G. „Probleme der Vermittlung zwischen östlicher und westlicher Kultur“ – In: Stimme der Orthodoxie, 3, 1996, S. 53-55 (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 1 (148), 2020, с. 85-89 (бел. ред.).

[1] Издадени в: Sudbrack, J. Die geistliche Theologie des Johannes von Kastl, Munster 1966 (бел. прев.).
[2] Антоний Римлянин (1067-1147 г.) – основател на първия манастир в Новгород, светец на Руската православна църква (бел. прев.).
[3] Гавриил Севир (Γαβριὴλ ὁ Σεβῆρος) – екзарх на източноправославните гърци, населяващи Венеция и Далмация, застъпник на приемането на обща дата за Великден между римокатолици и православни (бел. прев.).
[4] Лаврентий от Бриндизи (1556-1619 г.) – светец на Римокатолическата църква, богослов, лидер на Контрареформацията в Германия и Австрия, капелан и проповедник по време на Австро-турската война (бел. прев.).
[5] Никодим Светогорец (1749-1809 г.), светогорски монах, автор на трудове по аскетика, екзегет и преводач на трудове на римокатолически богослови, светец на Православната църква (бел. прев.).
[6] Известните Ejercicios Espirituales съставени от св. Игнатий Лойола, представляват четириседмични духовни упражнения, задължителни за всеки йезуит. Виж също анализа на Владимир Сабоурин в книгата Свещенотрезвото, ВТ 2009 (бел. прев.).
[7] Стефан Яворски (1658-1722 г.) – руски митрополит, изучавал римокатолическо богословие в Полша и Литва, по времето на Петър I наместник на патриаршеския престол, а след това председател на Синода на Руската църква (бел. прев.).
[8] Роберто Белармино (1542-1621 г.) – светец на Римокатолическата църква, кардинал, богослов и инквизитор на Джордано Бруно (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/69kud 

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме