Постът като освобождение

„Как бихте описали православното християнство с една дума?“

Този въпрос беше поставен преди няколко години пред учени – участници в една от дискусионните секции на провеждаща се тогава богословска конференция. Някои от присъстващите дадоха своите отговори, предлагайки варианти от типа на „Литургията“, „Автентичното християнство“, „Обòжението“ и „Традиционното християнство“. Тогава последният от тях – митр. Калистос (Уеър) – отговори по следния начин: „Свобода, – каза той – православието е свобода“.

Със сигурност това не беше отговорът, който повечето от нас бяха очаквали. Често православното християнство ни изглежда като пълна противоположност на свободата… Непоколебимо, безкомпромисно, пълно с канони и с дълги богослужения. То изглежда консервативно, нелиберално, неизменно, несвободно. Особено по време на Поста, много от православните се чувстват потиснати от ограничаваща диета, от тежкото разписание на богослуженията и от увеличаването на благотворителните дейности.

И все пак, аз все повече и повече се убеждавам, че свобода е най-добрата една дума, с която да бъде описано православието, както и че, когато е разбран правилно, Постът е освобождение.

За новоначалните „четиридесетдневното“ пътуване на Поста стои неотделимо от четиридесетте години, през които древните израилтяни са пътували през пустинята под водителството на Моисей, също както и от предшествалите ги четиристотин години на египетско робство.

Както е разказано в кн. Изход, Божият народ бил изгубил своята свобода. Били са под властта на угнетяващ ги чужд цар – фараонът. Живеели са на чужда земя, далече от земята, обещана на Авраам. От една страна древните израилтяни са знаели, че трябва да бъдат свободни, а, от друга, са съзнавали, че не са истински свободни.

Като Божи представител, Моисей се изправя срещу фараона, моли го да освободи Божия народ и, след поредица от откази, чума, нови откази и чудеса, израилтяните са освободени, започвайки своето четиридесетгодишно пътуване през пустинята докато накрая не пристигат в Ханаанската земя.

Да си спомним думите на Господа в Изх. 3:7-8:

„Видях страданието на Моя народ в Египет и чух вика му от разпоредниците му; Аз зная неволите му и отивам да го избавя от ръцете на египтяни и да го изведа от тая земя (и да го въведа) в земя добра и пространна, дето тече мед и мляко“.

Макар за връзката между Моисей, Изхода и Поста да може да бъде казано много, най-важното за нас, може би, е това, че цялото великопостно пътуване е рамкирано, или структурирано, като един процес на освобождаване, като движение от робството – през пустинята – към Обетованата земя.

Така че посланието на Великия пост е ясно: нашият Бог е Бог на освобождението; Бог не желае страданието, нито угнетяването или пленничеството на Своя народ; Бог не ни изоставя. Вместо това Бог действа решително: чрез Моисей – за древните израилтяни, и чрез Христос – за цялото човечество, влизайки в историята, за да възвърне свободата.

Независимо че освобождаването от робството и от обществено-политическия гнет е изцяло в съгласие с Божията воля и с Божия план за спасението, това не е единственото измерение на свободата.

Православното предание утвърждава, че част от онова, което отделя човеците от останалото творение – като същества, които са били сътворени по Божи образ (Бит. 1:26), – това е нашата свобода да избираме. Ние сме били създадени със свободна воля, с онази способност, която в много от патристичните източници наричат „τὸ αὐτεξούσιον“, или самоопределение, свобода на волята.

Тази способност е вероятно най-важната характеристика, която ни е била дадена от Бога. Това е една богоподобна способност, израз на личностното съществуване. Затова и условията на робството и угнетението са фундаментално разчовечаващи, удрящи ни в сърцевината на нашата идентичност. Свободната воля обаче – както знаем от историята на израилтяните и от новата история, от историята на Адам и Ева, и от нашите собствени истории – е също и нещо рисковано.

Св. Макарий Египетски пише: „Ти си създаден по образа и подобието на Бога. И така, също както Бог е свободен и твори онова, което Той пожелае, … така си свободен и ти. Значи нашата природа е добре податлива към възприемане както на доброто, така и на злото – както на Божията благодат, така и на силите на противника. Тя обаче не може да бъде насила принуждавана“.

Тези думи на св. Макарий подчертават три базисни твърдения, всяко от които е развито допълнително във великопостната динамика на освобождението:

- Бог е сътворил човешките същества със свободата да избират – или доброто, или злото, или богообщението, или въставането против Бога;

- Бог уважава човешката свобода;

- Бог, Който Сам е свободен, не е бил принуден да сътворява човешките същества свободни, нито да уважава човешката свобода след като веднъж тя е била дадена.

Първото от твърденията на св. Макарий ни връща далеч назад към началото, към разказа за сътворението и за грехопадението, който е записан в първите три глави на кн. Битие. Всички ние добре знаем как се развива този сценарий … Свободата на Адам и Ева прави възможни тяхното изкушение и въставане, за въвеждането на човешката смърт и страданието, заедно с изгонването на човечеството от райската градина. Възможно най-драстичната история за неправилна употреба на свободата, водеща до състоянието на робство и отчуждение.

В самия последен ден преди встъпването във Великия и свят пост, Православната църква припомня въставането на Адам и Ева против Бога, заедно с тяхното изгонване от рая. Забележително е, че последното послание, предадено на православните верни когато ние навлизаме в Поста, се отнася до злоупотребата със свободата, както и последващите я опустошителни ефекти.

Сходно послание откриваме и в типичната притча, свързана с Великия пост – тази за блудния син (Лука 15:11-32). Историята на блудния син може да бъде прочетена като един разширен коментар върху свободата. На първо място, упражнявайки свободната си воля, блудният син изисква от баща си своя дял от наследството, след което прави избора да напусне дома си и да последва своето собствено виждане за „добър живот“. Отново и отново той продължава да прави този избор, докато не пропилява и последните си пари – избора да следва страстите си. И какъв е резултатът от цялата тази „свобода“? Робство и изгнаничество, състоянието на невъзможна угнетеност в „далечна страна“ (Лука 15:13). Тази динамика, която съответства както на разказа за Изхода от Египет, така и на разказа за грехопадението, е описана добре от св. Юстин Философ и Мъченик: „Да отстъпваме и да се предаваме пред своите страсти е най-долното робство, както и да ги управляваме – това е единствената свобода“. А наскоро канонизираният св. Паисий Светогорец го казва и по-кратко: „Когато говорим, че всичко е позволено, това не е свобода, а робство“. Така, макар хората да са свободни да избират между доброто и злото, избирането на злото ни отклонява далече от нашата свобода, като ни отчуждава от Бога и от действителната ни същност.

Второто базисно твърдение, извлечено от думите на св. Макарий – че Бог уважава човешката свобода, също бива разгръщано през цялото пътуване във Великия пост. Бог наистина уважава човешката свобода. Бог не насилва човечеството да Му се подчинява, нито насилва нас да приемаме Неговата воля. Обърнете внимание върху поведението на бащата на блудния син – на искането на сина си той не отговаря, казвайки му: „Не, млади човече, ти оставаш тук“! Той не заключва дома си, нито поставя пазачи при портата. Не преследва сина си, не го заплашва, или пък да вземе да отиде, да го намери в „далечната страна“ и да го замъкне обратно у дома. Не. Той позволява на сина си да напусне – той уважава свободата на своето дете и тича да го посрещне едва когато синът му свободно вече е избрал да се завърне в дома си.

Вероятно най-изключителният пример за онова уважение, което Бог показва към човешката свобода, идва с празника, който всяка година се пада през времето на Великия пост – празника на Благовещението (25 март). Тук ние сме свидетели на Всемогъщия Бог, Който очаква от една млада жена – Мария, да избере дали ще приеме Неговата покана да износи Спасителя на света, или няма да я приеме. Просто си представете дълбочината на Божието смирение – Бог изпраща архангела да отправи поканата, след което очаква Мария да упражни волята си свободно, доброволно възприемайки върху себе си ролята на Богородица (Лука 1:38). Посланието е ясно: освобождаването на човечеството идва само през уважаването на човешката свобода.

Третото твърдение на св. Макарий Египетски ни води към централното послание на Великия пост, при самата сърцевина на Благата вест. След като Сам Бог е свободен, а, значи, нито е бил длъжен да сътворява човешките същества свободни, нито да уважава човешката свобода след като веднъж я е дал, защо Бог е извършил това? Защо Бог ни е позволил да Му се противопоставяме, защо ни е позволил да Го отхвърляме, защо ни е позволил да се мразим и да се унищожаваме взаимно, и защо ни е позволил да падаме все по-дълбоко и по-дълбоко в пъкъла, който сами ние си сътворяваме? Защо е поел този риск?

Отговора, който ние знаем, е любовта. Без истинска свобода не може да съществува и истинска любов. С истинската свобода пък идват едновременно както възможността за общение в любовта, така и рискът от бунта. Друг път и начин не съществува. По думите на Павел Евдокимов, „… Бог е в състояние да направи всичко друго, освен да ни застави да Го обичаме, защото любовта е свободна и затова там, където няма свобода на избора, там няма и любов“.

Ако истинската любов представлява крайната цел на Бога по отношение на всекиго от нас, тогава истинската свобода ще бъде предпоследната Негова цел. Иначе казано, ако намерението на Поста се състои в освобождаването, тогава осъществяването на Поста е увенчаването. И точно това е посланието на Страстната седмица, както то е оповестено в химните от последованията на Младоженеца. „Ето, Младоженецът идва в полунощ…“. И отново: „Аз виждам Твоя чертог целия украсен, Спасителю мой…“.

От това взаимодействие между свободата, любовта и „сватбата на Агнеца“ (Откр. 19:7) възникват големият парадокс и тайна на Великия пост, на Страстната седмица и на Пасха: откровението, че истинската свобода се намира в общението в любов.

Като заключителна мисъл, размислете върху следните думи от книгата на архим. Софроний за св. Силуан Атонски: „Хората дирят своята собствена свобода, което ще рече – вън от Бога, вън от истинския живот, във „външната тъмнина“, където няма и не може да има никаква свобода, защото свободата може да съществува само там, където няма смърт, където е налице действително вечно съществуване, което ще рече – в Бога“.

Накрая, православието е свобода и Великият пост е освобождение затова, защото, прекосили пустинята на четиридесетдневния пост, ние срещаме Възкръсналия Христос. Пасхата е увенчаване, тя е съчетаване с Христос. Победил смъртта, Христос кани и нас да влезем в брачния чертог и да изпитаме пълнотата на свободата, на любовта и на живота в Него.

Превод: Борис Маринов

* Hamalis, P. T. „Lent as Liberation“ – In: Public Orthodoxy, 22 април 2019 г. (бел. прев.).