Не смесвайте автокефалията с богословието

През цялата ни история границите на епископиите и на автокефалните църкви са били диктувани от светската география. Решенията на вселенските събори, които при случай са утвърждавали тези юрисдикции, са били прагматични усилия за подреждане – а често и за преподреждане – на църковната карта съгласно променливите политически реалности. Накратко, границите на църквите нямат никакво богословско значение.

В късноримския и във византийския период границите на епископския диоцез са точно тези, които са и на имперската карта. Ако границите на някоя римска провинция се променят, променят се и диоцезните граници. Когато имп. Юстиниан I утвърждава идеята за автокефалните църкви и основава Пентархията, църковната карта отразява с точност организационната структура на империята – автономията на Йерусалим е била, разбира се, изключение, което само потвърждава правилото. И трябва да се отбележи, че Юстиниан и неговите приемници правят и нещо повече от това просто да променят границите: те също така увеличават или намаляват броя на автокефалните области. Така например, точно преди смъртта на императора, църквата дарява автокефалия, наравно с Пентархията, и на балканската епархия на юстиниановия роден град – един град, който не само че вече не съществува, но и ние не сме сигурни дори къде точно се е намирал.

До голяма степен същата е връзката между църковни граници и светска политика и в пост-османската Източна Европа. С изковаването на независимите – по Вестфалския модел – национални държави на гърците, румънците, българите и сърбите, с автономия се сдобиват и църквите в тези области.

Докато обаче в тези исторически промени не се съдържа каквато и да било богословска значимост, аз настоявам, че са налице две разлики в нашата съвременна ситуация, които фундаментално отслабват способността на Църквата да се ангажира с богословските въпроси на нашата епоха.

На първо място, със смъртта на Византийската империя ние сме изгубили онзи механизъм, с който Църквата исторически си е служила, за да достига до консенсуса по сложните въпроси. Не събранието на епископите – държавата е била тази, която е събирала епископите около заседателната маса на всеки от вселенските събори.

Моля, не ме разбирайте погрешно. Аз не скърбя по загубата на империята. Ние обаче трябва да признаем, че политическата обстановка в съвременността има сериозни последици за Църквата. Ние не просто сме лишени от политическата надстройка, която да форсира провеждането на богословския разговор, но и всеки от каноните на нашата Църква, говорещ по въпроси от юрисдикционен характер, предполага съществуването на империята, която вече я няма и която няма никакви изгледи и да се завърне.

Тези канони трябва да бъдат преоценени в светлината на политическото настояще със съзнанието, че целта на тяхното изработване винаги е била да привеждат живота на Църквата в съответствие с политическото настояще, а не с някакво носталгично минало. Казано с прости думи, ние трябва да изработим църковна структура, която да може да функционира без империя.

Втората и далеч по-предизвикателна разлика е, че границите, които разделят автокефалните църкви днес, до голяма степен отразяват националните граници. И това е един изключително модерен феномен, който с точност кореспондира с изобретяването на националните държави. Твърдя, че лукавите митове, укрепващи националистичната идеология, са инфектирали дълбоко православната сантименталност.

Не мисля, че бихме преувеличили, ако изтъкнем точно колко разрушителен е бил възходът на националните църкви за каузата на християнското единство. С единственото изключение на Вселенската патриаршия, аз не виждам нито един автокефален лидер в съвременния православен свят, който да иска да изобличи национализма като грях. Ако Православната църква желае да реализира претенцията си за универсална истина и ако желае да направи това вътре в една църковна структура, придаваща голямо значение на църковната автокефалия, тя трябва да отхвърли без изключение всяка националистична идеология, която възпрепятства каузата на християнското единство.

Превод: Борис Маринов

* Demacopoulos, G. „Don’t Confuse Autocephaly with Theology“ – In: Public Orthodoxy (бел. прев.).