Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Общите места в биографиите на св. Стефан Дечански от Данаиловия продължител и от Григорий Цамблак

Четвъртък, 12 Септември 2019 Написана от Прот. Радомир Попович

Fr Radomir PopovicВ ново време старата сръбска книжовност все повече става предмет на изучаване не само от историците на книжовността, но и от историците въобще. Причината за този интерес е разбираема и тя има своето основание във факта, че средновековното творчество въобще се реализира като плод от взаимодействието на онези обществени структури, които са водели и давали ход на целокупния исторически процес на своето време. Творчеството в областта на изкуството се изразява в най-различни прояви: писмено, изобразително, култово, правно и има за крайна цел да представи пред средновековния читател, зрител и наблюдател погледа за света такъв, какъвто идеално присъства в Св. Писание и реално се осъществява в Църквата чрез Божиите светци. Библията, впрочем, е свята и поради това, че прави светци всички онези, които в този свят живеят по нейните начала като по вечно дадени аксиоми.

Така, тръгвайки от тези основни предпоставки и идеи, водещи за целокупното средновековно творчество, като историци ние трябва да се спрем с особено внимание на старите сръбски биографии. Те заслужават повече внимание, защото съдържат живота и делата на нашите църковни и държавни глави, т. е. на онези личности, които косвено или непосредствено са творили историята на своето време. Конкретно за сръбското средновековно минало не може да се заобиколи владетелската династия на Неманичи, нейните представители, крале и царе. В нашата работа по-подробно ще се спрем на житията на св. Стефан Дечански от Данаиловия, неизвестен ни по име продължител, и от Григорий Цамблак.[1] Вторият от двамата животописци е много интересен и единствен, както по свой начин е интересна и единствена и самата личност на споменатия сръбски владетел. Двамата биографи описват живота и делата на една и съща личност, но всеки автор разчита написаното от него да послужи във времето, в което живее.

Личността на крал Стефан Дечански е интересна и с това, че с него за пръв път в династията на Неманичи се прекъсва приемствеността на владетелите, крале-светци, в светородната династия. Каквито и да са причините за този крупен обрат в сръбската средновековна история, той е много голям. С личността на Стефан Дечански свършва и в много отношения преломната, особено с промяната на кралския престол, 1331 година. В тази година за крал на Сърбия идва личност, която никъде не е прогласена за светец.[2] Тази вероятно насилствена промяна на престола разделя събитията в съвременните и в малко по-късните извори. Конкретно, нашето внимание привличат двете споменати биографии на крал Стефан Дечански. Те ни дават противоположни сведения за този много важен период от нашата история. Тази противоречивост на изворите за едни и същи събития предизвиква и особен интерес. Между другото, поставя се и въпросът: как може двама автори, придържащи се към постоянни, утвърдени правила за писане, все пак да не дават еднаква информация? Това е, което и утежнява работата на историка с такива извори. За изследователя остава да се впусне в подробен анализ на житийния текст, да открие общите места, мисловните конструкции и изразните форми, които са общо застъпени в средновековното книжовно творчество. Отделянето на общо застъпените места, съпоставянето им, отбелязването на приликите и разликите, както и отхвърлянето на непотребното, може на практика, макар и много трудно, да доведе до ново историческо познание или в най-добрия случай до вече утвърдени исторически факти.

Двете биографии на св. Стефан Дечански – от Данаиловия продължител и от Григорий Цамблак – са два извора за една и съща личност и за събитията, свързани с нея, а и не само. Разумно е да констатираме, че старият извор е близък или дори съвременен на събитията, които описва. Що се отнася до дистанцията във времето, изворите се разполагат в не толкова голям времеви размах. Дели ги времево разстояние от някакви 70 години. Макар че за немирния 14 в. и за началото на 15 в. това е голям период с оглед на големите промени и събития, които се случват в историята на балканските народи.

В отношението на автора или на писателя на жития към самата личност, чиито живот е описан, не само в този случай, е важна каузата. Данаиловият, неизвестен за нас по име продължител, е близък до събитията. Според анализа на произведението му е много вероятно, той да е очевиден участник и лично ангажиран в текущите държавни и църковни дела. С основание може да се твърди, че неговата писателска работа е в служба на текущата държавно-църковна политика. Това е очевидно, а и разбираемо е, че писателят, вероятно монах, не е посмял да излезе пред Душан с цялата истина.[3] Той пише своето произведение „между 1337 и 1340 г“.[4] Затова боязливият образ на Стефан Дечански е изведен, малокръвен… и по всяка вероятност несправедлив „и така Данаиловият продължител само предпазливо му е отдал признание“.[5]

По-късното житие възниква ок. 1405 г., когато възниква и службата на св. Стефан след помирението на деспот Стефан Лазаревич с племенника му Джорджо Бранкович.[6]

Когато във връзка с това житие се поставя въпросът за личното отношение на писателя към личността, чийто живот и дела описва, важно е да се има предвид, че Григорий Цамблак е чужденец, не живее при владетелския дом и не е свързан с него, а е игумен или старейшина на манастира „Дечани“. Той пише житието в ктиторската задужбина, в която вече повече от 70 години се създава и утвърждава светителският култ към крал Стефан Дечански. Сам бежанец пред османското нашествие, донякъде обременен от посткосовската трагедия, той описва св. Стефан като великомъченик, „когото баща е ослепил в младост, а синът е удушил в старост”.[7] „В старата сръбска книжнина няма личност, изобразена с повече трагизъм…“.[8] Като по-млад автор, за съставянето на труда си Цамблак ползва произведението на стария писател. Интересно е че, макар и по-млад, знае нови сведения, липсващи при Данаиловия продължител: св. Стефан е ослепен на Овче Поле, където е храмът „Св. Николай“; единият му син умира в заточение в Константинопол; Милотиновият син Константин се опитва да му отнеме престола; архиеп. Данило ІІ не участва в изграждането на „Дечани“ и т. н.

Старите сръбски биографии спадат към житийния жанр на средновековната ни книжовност, поради което писателят няма за цел само да ни съобщи историческата истина като такава. Той отбелязва историческите сведения само мимоходом. Житието на светеца е в най-голяма степен възпитателна литература и има предимно литургична употреба. И ако това е така, то в ново време се прави опит не само биографиите, но и култовите служби на отделните светци да се използват като извор за проучването на културата, историята, политическата идеология. В тази връзка у нас трябва да отбележим трудовете на Димитър Богданович. Неговият научен труд Стара сръбска библиотека разказва за книгата въобще, как тя се е появила при сърбите, каква е била, какво е означавала, как е написана, превеждана, четена.[9] Със същата проблематика, но повече с аспект към лингвистиката, се занимава Станислав Хофнер. Топосите, общите места, в старите сръбски биографии, според него, просто са ключ, с чиято помощ може да се влезе в света на средновековния човек, в начина на мисленето и схващанията му, в доминиращия поглед за света и за живота въобще.[10] Също така, с книжовните жанрове, култовите съчинения, и въобще с писаната реч на сръбските средни векове се занимава проф. Джордже Трифунович.[11] Когато става дума за топоси или общи места в нашите стари биографии, трябва да напомним, че това е много малко или никак непроучена област. Работата в услуга на такъв род проучвания изисква особения труд на учените и всестранно вдълбочаване в света на Средните векове. Общите места, по думите на Трифунович, са един от „стожерите на средновековното книжовно и художествено творчество“.[12] Вникването в проблематиката на общите места е същото като да се проникне в начина на живот, себеусещането и мисленето на хората от Средните векове. За Хофнер старите сръбски биографии са облечени в картини, мисловни клишета и формули. Това обаче не са „безцветни общи места. Те трябва… само да се схванат така, както са ги схващали техният свят и техните съвременници“.[13] Топосът се определя и се разбира като „формална и съдържателна константа в една книжовна история“.[14]

Двете биографии на св. Стефан Дечански спадат към книжовния жанр жития на светците. Създадени са по общия принцип на житийния жанр – какъвто при тяхното възникване вече е изграден и съществува в Сърбия. Неговият извор е във Византия, т. е. в нейната духовна култура. Двете жития имат за свой „герой“ една личност: крал Стефан Дечански, т. е. великомъченик и цар. Двамата автори – и Данаиловият продължител, и Григорий Цамблак – са добри и вещи познавачи на мисията си: написването на житие на светец. В представянето на живота и делата на св. Стефан с писмено слово и двамата си служат с общи места, всеки по свой начин, но с определена цел.

Това, което веднага се набива на очи при четенето на двете жития, е тяхната композиционна разлика. Старото житие няма композиционна цялост. Няма начало, а му липсва и край, който в житийния жанр е особено характерен. Житието от Данаиловия продължител е непълно, изтръгнато от контекста на предходното и по-късното жития, т. е. Милутиновото и Душановото. Стефан Дечански по Данаиловия продължител няма детство, нито чудесно раждане, което веднага е знак, че той не е предопределен за велики и славни дела. Засенчен е от величината на крал Милутин, архиеп. Данило и краля, т. е. цар Душан. Житието започва с трагичното заточение на св. Стефан. Нормално е в самия увод, в началото на своята работа, писателят да се препоръча на молитвите на онзи, чийто живот и дела ще описва. Тази формула е изоставена тук. Той се препоръчва на молитвите на читателите и слушателите си, което е не съвсем обичайно, и казва: „Понеже с молитвите ви това дело е основано на вашата вяра, … та с молитвите ви да се утвърди непоколебимият ми ум“.[15] На същото място Цамблак обаче е класик – той се придържа към обичайния маниер. Препоръчва се на молитвите на великомъченика, чийто живот и подвизи възнамерява да описва: „Уповавам се на мъченика, … надявам се на помощта на оня, чиято повест за похвално житие реших [да изнеса]“.[16]

При паралелното разглеждане на тези два топоса, т. е. на постоянните книжовни места, още в началото ние забелязваме тенденция и при единия, и при другия автор. В сравнение със св. Стефан, чието житие пише, Данаиловият продължител проявява повече внимание към тези, за които пише своето произведение, поради което им казва: „… драги мой братя, отци и чеда възлюбени… аз съм недостоен още нещо да проговоря на вашето христолюбие“.

Композиционно Цамблак е цялостен. Работата му е завършена от начало до край. Наистина много кратко, но той говори за детството и младостта на св. Стефан. За Сърбия той е чужденец, не е придворен историк на владетеля, но не пропуска да каже, че св. Стефан е „четвърти след великия Симеон“. Надълго се спира и върху факта на ослепяването, докато Данаиловият продължител го споменава само мимоходом.

Композиционните разлики в двата труда са значителни и е особено трудно да се говори за тях. За тези разлики, впрочем, ще припомняме в хода на цялата ни работа.

Като общо място в двете биографии много често се появява изразът христолюбив и благочестив. Словосъчетанието се повтаря често в старото житие и има в семантичен смисъл обобщаващо значение. Старият извор много рядко, почти никъде не споменава името на св. Стефан, а когато мисли за него почти винаги употребява словосъчетанието превисок крал и още благочестив и христолюбив. В този смисъл, в употребата на името на своя герой, Цамблак доста се различава. Той особено настоява на Стефановата личност и индивидуалността му е много подчертана. Неговото име, което редовно се употребява в разказа, не се заменя с други изрази или това се прави много рядко. На преден план е изтъкната личността и дори е подкрепена с типологическа асоциация с първия мъченик на християнството св. архид. Стефан.[17] Когато говори за Милутиновата смърт, не пропуска да каже, че той е погребан в манастира, „в мястото, наречено Банска, … а църквата, която се намира там, е посветена на първомъченика Стефан“.[18] Неговото име е общо познато и е неподвластно на времето в тази земя. Когато св. Николай се явява на св. Стефан след ослепяването му на Овче Поле, се обръща към него по име: „Не скърби Стефане. Ето – на моята длан са твоите очи“.[19] И трети път му се явява на сън и казва: „Приготви се отсега, Стефане, за смърт, защото скоро ще излезеш пред Господа“.[20] Ще рече, че светецът го знае по име още по времето на земния му живот. След смъртта си той пази своята задужбина, наказва всички, които сквернят неговата светиня и помага на ония, които в неволи го зоват в своите молитви. Въобще при Цамблак св. Стефан е в центъра на всичко случващо се и цялото действие в житието е подчинено на него. При стария автор това не е така. При него се появяват и други личности, някак засенчващи главния герой. Много място в житието заема архиеп. Данило ІІ. Например, обширно е описана неговата акция във връзка със Стефановото връщане от изгнаничеството му в Константинопол. Той изпълнява ред дипломатически мисии при политици от външни земи, духовен отец е на краля; след битката при Велбъжд за извоюваната победа известява „преосвещеният архиепископ на всички сръбски и крайморски земи кир Данило…“; при изграждането на „Дечани“ в Данило ІІ кралят има „най-голяма и най-съвършена надежда, защото този преосвещен мой господин достойно и крепко се грижи за този свят и божествен храм и неговото изграждане“.[21] Създава се впечатление, че при стария биограф св. Стефан е на втори план. С неговата смърт, която при това е и ненадейна, завършва и всичко, свързано с него. След него остава да живее и властва само Душан и така краят на делото му става начало на Душановото животоописание. Наистина, и при Цамблак се появяват няколко (второстепенни) личности, но те са във връзка с главната личност и то само като второстепенни; намират се на втори план и се споменават само доколкото се желае още по-ясно да бъде представен светият образ на св. Стефан Дечански.

Като следващо общо място в двете жития може да се вземе и очевидният факт, че всички важни събития от живота и дейността на св. Стефан се разполагат в храма, в църквата, т. е. в манастира. Този факт не трябва да се заобикаля. Топосът на храма, по-специално църквата като архитектонско[22] здание, е силно застъпен при Цамблак. Това не е само начин да се изтъкне задужбинарският маниер на набожните владетели. Тук е замислена Църквата и за нея се говори като за посредница и мост между земното и вечното. Обща е тенденцията, че всичко в този свят е тленно, преминаващо и изчезва, рано или късно, пред вечното и непреходното, което се съединява в Църквата. Актът на ослепяването при Цамблак е локализиран и изведен на мястото Овче Поле „… където е и молитвеният храм на великия Христов архиерей Николай“.[23] За духовно-църковното състояние той казва, че е било добро: „Не размътвали Църквата с еретически вълнения и елински мирис от жертви и басни, … като синовете на Константин Велики“.[24] При стария биограф тези бележки ги няма. Също така няма даже и податка, че св. Стефан прекарва заточението си „… в обителта на Бога и Вседържителя на всички, пазен от тогавашния император Андроник Палеолог, който заповядал никой друг да не идва да беседва с него, освен игумена на обителта“.[25] И при първото, и при второто явяване на св. Николай, той все е в храма за богослужение: „Извършваше се всенощно бдение по обичайния устав на обителта и бяха запалени много свещи и кадене“, „… когато седеше по обичая си и когато в средата трябвало да се прочете житието и едно от чудесата на този велик отец…“.[26] Също така храмът е и мястото, където става чудото с връщането на зрението му чрез св. Николай. Заточен в манастира „Пантократор“ в Константинопол, св. Стефан прекарва много време в усърдна молитва с монасите в храма. С външния свят общува само чрез настоятеля на манастира: „А той, Стефан, даруваното от царя всичкото даваше на манастира, в който пребиваваше“.[27] Особено се изтъка и подчертава неговото старание да помогне на църквите и манастирите не само в Сърбия, но и вън от нея: „… а милостини изпращаше навсякъде като някой слънчев лъч. Доволно ги приемаха Египет и Александрия, Света гора Синайска, Йерусалим с цяла Палестина, Константиновият град и Тесалия, … а и Света гора Атонска“.[28] Помощ и избавление светецът получава в Църквата и затова се труди да ѝ подари всичко, за да може накрая не само духовно, но и телесно вечно да пребивава в нея. И всичко, което прави, е само малък дял и е нищо в сравнение с безграничното Божие милосърдие, показано към него. Подтикнат от тази истинска ревност „… заповяда да построят храм за слава на Христос Вседържителя и в това положи цялата своя усърдност“.[29] Преди да съгради храма на „Дечани“, св. Стефан е въодушевен от красотата на избраното място и живее там: „А той сам поставяйки шатра, пребиваваше тук, дивейки се на красивото място“.[30] И не само този храм, но в знак на благодарност към „добрия посетител, великия Николай, … вътре постави и друг олтар в чест и слава на този свят отец“. Св. Стефан Дечански не може без Църквата и храма и в момента на битката при Велбъжд. В навечерието и в хода на самата битка, нямайки храм, той се моли в обикновена шатра: „А сам в своята шатра стоейки, молеше се, повдигайки непорочните си ръце към Бога и Него призоваваше на помощ“.[31] Докато се води битката, той прекарва това време в молитва в шатрата: „А той пак идвайки в обикновената шатра, преклони глава и положи лицето си на земята“. След битката при Велбъжд той идва в своя манастир: „А когато идва в манастира със славните князе и с много десетки хиляди, пише победен химн на Христос Царя…“.[32] Както пише биографът, в храма св. Николай му се явява трети път и му съобщава за скорошната му смърт: „… Една нощ, след свършване на утринните песни“. След тези добри вести св. Стефан се подготвя за смъртта. Предава на настоятеля на „Дечани“ Арсений „много злато“ и още му казва: „… вземи това, пази го заради манастирските потреби, тъй като не знам кой ще царува след нас, какви ще бъдат заповедите“.[33]

Почитането на светеца, т. е. култът към Стефан Дечански, възниква и се формира в неговата задужбина – манастира „Дечани“. От тук той се разпростира и по другите краища на Сърбия. В манастира се пази ковчегът с неговите мощи и в деня на светеца там се събира много народ, който тържествено го прославя. Цамблак, като игумен на манастира, е могъл лично да види това и на свой ред дава голям принос за оформянето и укрепването на този култ. Затова говори и за „мъченическия край на неговия живот и как се настани в събора на праведниците“. Сега всичко се случва в манастира. Светецът се явява като „някой чуден, неизказано светъл“. Чудесното му явяване става причина в манастира да се събере целият архиерейски събор и църковен клир, и официално да го обявят за светец. Сетне на гроба му в манастира се случват чудо с излекуване на болен и чудеса с наказание на онези, що сквернят светинята му. Светецът пази своя манастир: „Тъй като неговите честнѝ мощи са при нас, вярваме, че и преблажената душа на този, който изпълнява молбите ни за спасение и пази от зло този, който влиза, и се противи, и с явни наказания наказва онзи, що напада манастира му и оскърбява ангелския чин в него, невидимо е с нас“.[34] За Цамблак тази констатация не е достатъчна и той привежда като потвърждение примера с началника Ивое, който, „… поставен от царицата Елена, присвои всичко, що е в манастира и нареди той да се управлява от миряни, а неговия настоятел лиши от всеки полагащ му се дял, та дори да не се нарича игумен“.[35] На този Ивое, който като светски човек посегнал на манастирските прерогативи на „Дечани“, се явява „Христов войник, … [който] на сутринта го хвърлил от коня и забил два големи гвоздея в гърлото му“.[36]

Друго събитие, което се случва в „Дечани“ и е свързано със св. Стефан, е чудо, на което Цамблак е свидетел. Според Цамблак този, който осквернява манастира е юнец,[37] а и така наричали наказания. Цамблаковият предходник, старейшината на „Дечани“, се моли на св. Стефан и в този момент Юнец, който е далеч от манастира, сънува „… страшен мъж, украсен с царски одежди“. Излизайки от мястото, дето стои ковчегът – с дълга и посивяла брада, както е нарисуван – го ударя по лицето и гърдите с лампадата: „Това ти е за отплата, за да се научиш да не свирепстваш в моите обител и народ“.[38] Привеждането на такива впечатлителни примери за събития, които са се случили на гроба в манастирския храм, има за цел да отблъсне нападателите от манастира, който е заплашван и вероятно ограбен. Към такива писателят се и обръща непосредствено в житието като казва: „Слушайте вие, които се борите срещу Бога и които желаете да ограбите църковните неща, слушайте и бягайте като от огън. Нека ви оцеломъдрѝ занапред казаното в тези страшни повести…“.[39]

На много места се споменава храмът и при Данаиловия продължител, но като място, където протичат главните сцени из живота на св. Стефан, се споменава рядко.

В разказа си за заточението той пише, че св. Стефан е „доведен като благоверен при император Андроник, а той заповяда да го пазят и му дадат един царски палат за пребиваване…“.[40]

Тук Цамблак, както видяхме, изрично споменава манастира. По-нататък старият писател, давайки обширно и подробно описание на битката при Велбъжд, споменава Нагоричкия манастир: „Идвайки с войниците си към светия Христов мъченик Георги Нагорички, в своя манастир. И така, падайки пред иконата на мъченика Христов, като се молеше започна със сълзи да мокри земята…“.[41] „Така и към св. отец Йоаким, който е в Сарандапор, молеше се за помощта му със своите владетели,[42] идвайки към гроба на неговото тяло“. В Нагоричкия манастир е погребан и българският цар Михаил, който загива в битката. След славната победа при Велбъжд св. Стефан праща пратеничество при архиеп. Данило ІІ и го моли да „отдаде хвала на Бога в наша помощ, тъй като отиваме на предложения ни път в държавата, в царството на земята българска“.[43] Тук, следователно, св. Стефан вече не се моли сам лично, но отивайки на военен поход по-нататък за него се молят по манастирите във всички предели на Сърбия по инициатива на архиеп. Данило: „И така изпрати писма във всички манастири по сръбската земя – непрестанно да хвалят Бога“, а сам Данило „постоянно се молеше за утвърждаването и силата на този превисок крал“.[44] От похода в България не се завръща – както Цамблак казва – в „своя манастир“, а „… към своя престол в държавата на своето отечество, в сръбската земя“.[45]

Едва след Велбъжд св. Стефан прави съвещание с Данило ІІ за изграждането на „Дечани“. Тук писателите се разминават по отношение на реда на събитията. Според Цамблак „Дечани“ е изграден преди самата битка, а според Данаиловия продължител това е станало след нея. При това Данаиловият продължител пише, че „Дечани“ е дело не само на св. Стефан, но и на Данило ІІ: „И така първо със своите ръце положи камък, а с него – и този преосвещеният“.[46] И още добавя: „Тези, така да кажем, са имали една любов, сърдечна вяра в Господа и една воля като в едно тяло… давали са добър пример на боголюбие за всички в отечеството, в сръбската земя“.[47]

Много очебийно общо място в двете жития са „сълзите“. Като топос, сълзите са застъпени в цялата структура на житията – много характерно общо място са те и тук. Проливането на много сълзи и умиването със сълзи при светеца в момента е предимно израз на дълбоко покаяние, съкрушеност, а не рядко и благодарност, и признателност. В старото житие св. Стефан плаче, когато е в неволя. От Константинопол, където е заточен, той пише на Данило в „Хилендар“ и между другото му поръчва: „Господине мой и отче, погледни на моите сълзи и на въздишките на моето сърце и стенанията“.[48] Също и след завръщането от изгнанието „падна в краката… и с горки сълзи викайки“ изповяда пред баща си своята вина. Тук св. Стефан пролива пред своя баща сълзи на покаяние за греха, който е сторил пред него, и дълбоко е осъзнал своята вина, за която дълбоко се кае. Малко по-друг характер имат сълзите на св. Стефан, когато се моли на св. Георги и св. Йоаким преди самата битка. Също и при стария автор, и младият крал Душан се моли „със сълзи“ – да бъде избавен от баща си. Дори Душан, който гони с войска баща си и го пленява в гр. Петрич „падна и поклони му се“. Бащата св. Стефан, виждайки тази постъпка на сина си „плачеше горко“. Забелязва се, и това е очевидна характеристика на св. Стефан, според стария писател, че той покайно плаче пред баща си, а по-късно и пред сина си – като заслужил виновник, като такъв, който е престъпил заповедта за почитането на родителите си, а вродената родителска любов към децата е превърнал в ненавист.

Веднага се набива на очи, че при Цамблак св. Стефан лее сълзи като съкрушен страдалец, който е невинен. Че страда праведно, подобно на праведния Йов, по Божие допущение. Не роптае срещу нещастието, което го постига. Дори благодари на Бога, че го калява с изкушения. С „обилни сълзи“ благодари на младежа, донесъл му злато от Сърбия в Константинопол като подарък. Когато св. Николай му връща зрението, „като падна на земята, много часове сълзи изливаше от новодаруваните зеници. Принасяйки дарове от сълзи на Онзи, Който ги е дал, удряйки се в гърдите…“.[49] Това са сълзи на благодарност. Те се появяват и в онези моменти, когато светецът, по нашето разбиране, е постигнат от нещастие. Така, когато в Константинопол умира „най-малкият му син“, „не каза безполезна дума, а само много сълзи проля, отстъпвайки пред природата, тъй като не можа да се сдържи“.[50] Тук плачът и сълзите вървят преди думите и вече имат и възвишена стойност. Молитвата в сълзи, без думи, като духовен подвиг на безмълвието, е същностна особеност на исихазма.[51] Също и крал Милутин плаче, когато по съвета на старейшината на „Пантократор“ позволява на сина си да се завърне в родината си. Със сълзи св. Стефан „… изпращат монасите и игумена от манастира в Константинопол“, а в Сърбия баща му го „със сълзи целува“. Тук сълзите са и символ на помирение и покаяние за това, което се е случило. Когато св. Стефан побеждава брат си Константин, вдигнал се с войска срещу него, за да му отнеме кралския престол, той не се възгордява, а показва смирение и покорност: „… постелята често мокреше със сълзи не само през нощта, както за това пее пророкът, а и всеки ден умиваше съвестта си със сълзи“.[52] Подобно на цар Давид в Стария Завет, и той оплаква смъртта на своя брат. Също така, по време на битката при Велбъжд той се моли в своята шатра „със сълзи“, също както при вестта, че скоро ще умре, той „смесва радостта със сълзи“.[53] „Щом приел вестта за блажената смърт, не обърнал своята грижа към нищо друго; само често бил потопен в съкрушение на сърцето и сълзи…“.[54]

Така, при Цамблак топосът сълзи няма характерния семантичен смисъл като при стария автор. Тук сълзите на св. Стефан не са покаяние за заслужени престъпления, а се явяват повече знак за благодарност за нещастието, което по Божия воля го постига в живота. Явяват се и като един от начините за жертва, за общение с Бога и с духовния свят въобще. Сълзите са молитва към Бога да го избави от всички изкушения.

Доста застъпен топос в двете биографии е точно установеното място на връзката между бащата и сина и обратно – между сина и бащата. Мотивът е общо познат в нашите жития и се основава на учението на Св. Писание на Стария и Новия Завет за почитането на родителите и за родителската любов към децата. Старозаветната заповед за почитането на родителите идва веднага след заповедта за почитане на самия Бог. Свещената история на Стария Завет е пълна с живо изобразени примери за почитане и престъпване на тази Божия заповед. Нашите жития – така, както са написани – в същност широко извикват в нас образа на тези осветени отношения на релациите баща-син и син-баща. Този топос е много живо и доста успешно втъкан в двете жития на Стефан Дечански. Дотолкова това общо място е интересно, доколкото в него той се явява първо в ролята на син, който и при двамата автори заема различни позиции към баща си. Във всяко от двете жития той се явява и в ролята на баща, но тук биографите се изразяват напълно противоположно за отношението му към сина му Душан. Затова, може би, това е и най-важното и ключово място при двамата. То заема много място в трудовете им, но бързо постига противоположен ефект в смисъл на исторически вярно сведение за сина на Стефан Дечански, за бащата – Милутин, сина – Душан и бащата – св. Стефан. Това, което е общо при двамата, е споменатото вече, че, като главна личност в двете жития, св. Стефан се явява в ролята и на син, и на баща. В структурата на житието при Данаиловия продължител лесно се забелязва, че синовното отношение на св. Стефан към баща му е много застъпено и дори е подчертано. Той е „възлюбен син“ на своя баща и в момента на ослепяването. „Възлюбеният син“ е съгрешил към баща си и затова е справедливо и наказан. И не само е ослепен, но и е отделен от своя баща, което също е голямо наказание: „И понеже пребивавал тук отделен от честта и славата царска и от любовта на своя родител…“,[55] затова се моли в изгнаничество с думите: „О, безумни, толкова зло и вреда причини на този, който те е родил и искаш ли милост, желаеш ли човеколюбие?“.[56] Непочитането на родителите е смъртен грях и – видимо е – св. Стефан се кае. Дори е недостоен да се обърне пряко към „своя родител“, а прави това чрез Данило, който е в „Хилендар“, пишейки му с молба да посредничи при баща му за неговото завръщане. Нещастието го е застигнало, защото „не опазих заповедта на онзи, който ме е родил“. Без бащата не може тази роля да изпълнява и имп. Андроник в Константинопол: „… Но правейки му милостиня и хранейки го, утешавай го като чедолюбив баща, възпитай този паднал, когото никой не пази, и приеми го, и пази го до помилването му от неговия родител“.[57] Лично пред баща си св. Стефан признава своето престъпление и моли за опрощение: „Татко, знам, че си добър по рождение, умилостиви се над мене недостойния за това, което направих пред твоето милосърдно лице, … и ето изповядвам против себе си своите беззакония; не крия, което знаеш, и не отричам, което ти е познато; но виновен съм във всичко… Не презирай обаче рожбата на твоите бедра“.[58] Отново синът се кае и изповядва пред своя баща, че с постъпките си е помрачил лицето на баща си, признава вината си и това, че може да го спаси само бащиното милосърдие.

Говорейки за смяната на кралския престол в 1321 г., Данаиловият продължител разказва така: „… взе престола на кралството неговият син Стефан, който също беше пълен с добри дела, … тъй като от своята младост бе научен на всяко благоугодно дело, възпитан бе в поуките на своя родител – превисокия крал, … винаги се грижеше в своя ум да следва богоугодните дела и богобоязливия живот на своите родители“.[59] Така, от тук не е трудно да се заключи, че св. Стефан е бил добър владетел дотолкова, доколкото е следвал родителския пример и образец на своя баща Милутин. Със същите думи Данаиловият продължител разказва за избора на Хумския еп. Данило за духовен отец на св. Стефан. В този избор той също следва добрия пример на своя баща: „Тъй като виждам, че господинът – мой родител – винаги е имал в своя живот всеосвещения… и за мен е достойно да правя същото, каквото виждам, че е правил и моят родител“.[60] От същите мотиви той се ръководи и при избора на Данило за архиепископ в 1324 г.

Подтикнат от дяволска завист, българският цар Михаил напада Сърбия. Тук св. Стефан, като „боголюбив крал, според бащиното предание, възпитан в добрата вяра“, се уповава на Божията помощ.[61] Писателят като че ли от по-напред знае, че той ще се прослави при Велбъжд, но веднага, в контекста на главната идея на разказа, на първо място поставя сина му Душан. Казва, че св. Стефан „един дял от избраните си войници отдели, за да отиде на война със своя син – младият крал“.[62] В този смисъл и самата победа не принадлежи само на него, но и на сина му – „младият крал“. В общия смут на битката ранените български войници „води към превисокия крал и неговия син, младият крал Стефан. А и този млад крал много се прослави в тази война, както Иисус Навин против другоплеменниците…“.[63] И както Моисей в Стария Завет е наследен от Иисус Навин, „така и този превисок крал го възпита в чистота и целомъдрие, като го поучаваше и учеше с боголюбиви думи, защото знаеше, че ще бъде вместо него вожд и пазител на отечеството си“.[64] След победата при Велбъжд св. Стефан известява архиеп. Данило, кралицата и целия Сръбски събор за победата и подчертава между другото, че успехът е постигнат и със заслугите на „превъзлюбения син на кралството ми Стефан“.[65] Успехите във войната с Византия също е постигнал „с превъзлюбения свой син Стефан“.[66] Данаиловият продължител се диви пред огромните успехи на политическата сцена и не може да ги заобиколи в своята работа просто ей така, но и тук подчертава, че това не е дело и заслуга само на св. Стефан – бащата, но също и на сина – Душан, когото редовно споменава в контекста на споменатите събития.

Подобна е и интерпретацията на дейността на св. Стефан Дечански в църковен план. Той е набожен и благочестив крал и това е неоспоримо, но при стария автор се констатира, че той следва примера на родителите си и на полето на духовната дейност. Например, когато разказва за мотивите, от които се ръководи при изграждането на манастира „Дечани“, той казва: „Тъй като виждам, че моите прародители и родители, и други вършеха добри дела за Бога и за хората, заедно с което издигаха от основи божествени храмове за възхвала и прослава на Бога, както и за вечен свой спомен, а също за съхраняване на тялото след разлъчването от душата…“.[67] Така в изграждането на своята задужбина той само следва добрия пример на своите предци, но всичко това прави с незаменимата помощ на архиеп. Данило ІІ и по този повод пише: „Добрият и благ спомен за моите родители, които издигаха божествени храмове за голям и вечен свой спомен, изобличава моята леност“.[68] И още добавя: „Ето, ти ще си втори ктитор заедно с мен на това място, на което ще започнем да строим, и така ще те впиша, и моя син също, в делото по изграждането на тази свята църква“. Архиеп. Данило ІІ – като духовен отец, и синът му – младият крал Душан, равноправно делят заслугите за изграждането на „Дечани“. Сега в житието св. Стефан все повече се представя не само, както досега, през призмата на бащата, но най-вече през призмата на сина. Неговият характер, делата му се разглеждат през дейността на Душан, като син и „христолюбив младеж“. Попадайки под въздействието на дявола, св. Стефан отново съгрешава към заповедта за любов на родителите към децата и ненавижда сина си. Ролите се изменят. По-рано синът – св. Стефан Дечански показва непослушание към своя родител. Между това в етиката е възможно да се обърне престъплението, т. е. заповедта. Сега не греши синът – Душан спрямо своя баща – св. Стефан, а обратно: бащата греши спрямо сина, и отново престъпването на заповедта върши същият човек, и това е св. Стефан Дечански. Само дето сега това е в релацията баща-син, Стефан Дечански – Душан. Той „повдигна ненавист към своя възлюбен син… и поиска да осъди своя син на люта смърт по увещание на споменатия губител“.[69]

По-нататък следва познатото описание на бащиното злорадство: отива с войска срещу сина си, разрушава „дивните му палати“ и опустошава нивите с реколтата. В тези моменти „боголюбивият младеж“ се моли и казва: „Ето, не като чедолюбив негов син, а като другоплеменен войник съм гонен от него…“.[70] Но „родителят“ не обръща внимание на думите на „възлюбения син“ и не се смирява в гнева си. Синът Душан, за да осуети вече надигналото се зло и под давление на владетеля на Зета, отива срещу баща си, а св. Стефан, като не може да се противопостави, бяга в гр. Петрич, където се предава на своя син. Душан и тук не престъпва заповедта за почитане на родителя, макар и да е пленил своя баща. Когато залавя баща си „… и когато неговият родител излиза, този негов син падна и покланяйки му се говореше: Татко, нека дори на ум не ми идва това, което си помислил да ми сториш“.[71] И въпреки тази бащина ненавист, Душан е добрият син, който с отношението си към своя баща извиква бащиния покаен плач: „А той тогава се натъжи, виждайки над себе си присъдата на Божия гняв, която го е настигнала и жалейки плачеше горко“.[72] По нареждане на Душан св. Стефан е отведен в гр. Звечан, където е задържан до постигането на помирение. Тъй като „изненадващо“ умира „неговото тяло бе пренесено от христолюбивия негов син Стефан“ в „Дечани“. Така Душан изпълнява докрай заповедта за почитане на родителя. Намирайки се в смъртна опасност от баща си, той ни най-малко не е съгрешил към своя „родител“. Така е според Данаиловия продължител.

При Цамблак този топос също е застъпен. Той споменава бащата на св. Стефан – Милутин твърде рядко по име. Дори вината за ослепяването не хвърля върху Милутин, а върху мащехата Симонида, която „… подтиква бащата да ослепи първородния син, наистина подобен на Исаак в добропокорството и послушничеството“.[73] Тук св. Стефан е послушен син на своя баща, който при такъв бащин жест съкрушено се моли „… да не понеса неправеден съд, а моят баща и цар да се отврати от злото и порочно дело“.[74] Докато старият писател не говори за ослепяването, Цамблак му отделя много място. В своето послушание св. Стефан е равен на Авраамовия син Исаак, който по познатия библейски разказ не се противи на волята на баща си да бъде принесен в жертва.[75] Той в царския двор „вървеше набожно, … в явяването пред баща си наистина имаше някак смирен и подобаващ вид“.[76] Ослепен и отделен от баща си, в Константинопол той се поверява на духовните отци. В манастира, където е заточен, живее с монасите. Сам се предава на духовни подвизи и в това надминава обикновените монаси. Духовен отец му е игуменът на „Пантократор“, който и посредничи при крал Милутин за завръщането му в родната земя. Видяхме, че по старото животоописание тази роля играе архиеп. Данило ІІ, който, казано между другото, тук въобще не се споменава. След връщането му в Сърбия, баща и син се срещат и двамата се каят: „А той [Милутин] като баща прие добрия син и със сълзи го целува и каза му думи пълни с утеха, молейки се с истинско смирение да му опрости това, що му е сторил“,[77] а св. Стефан казва на баща си: „… Затова, татко, двамата сме длъжни да благодарим на Бога, Който е искал да спаси тебе със служение на царството, а мен да удостои с милост чрез изгубването на зрението“.[78] Следователно, главното е спасението на човека, а начините за спасение са различни. В този случай Милутин се спасява като владетел, а св. Стефан чрез изгубване на зрението.

И при Цамблак св. Стефан се явява първи път като баща във връзка с подготовката на войната с българите: „… а сам бързаше, колкото можеше, да го изпревари със своя син Стефан“.[79] Още по-конкретен е когато казва: „… затова събра на едно цялата войска и постави сина си Стефан по средата, предавайки я на него…“.[80] И според Цамблак Душан взема значително участие в битката при Велбъжд и се изявява в главното сражение, в което загива и самият цар Михаил: „Българският цар бе хванат от сръбските войници и бе доведен при царевия син Стефан, който тогава показа в борбата голяма храброст, и тук се лиши от окаяния си живот“.[81]

Преди самата насилствена смърт на св. Стефан старият автор споменава Душан два пъти и то в контекста на разказа за войната с българите. В същата ситуация го споменава и Цамблак. Между това, младият биограф не споменава и с дума Душан, когато говори за изграждането на „Дечани“, както и не споменава Данило ІІ. Освен това, тук и при двамата автори малко е изменена и последователността на събитията, а именно Цамблак говори първо за изграждането на „Дечани“, а след това за войната с българите, докато при Даниловия продължител е обратното. По-нататък, Цамблак не описва войната с Византия, за която старият автор говори обширно.

Отношението между баща и син – св. Стефан и Душан – при промяната на престола в 1331 г. Цамблак вижда в друга светлина. Тук животописците не се схождат: съобщават различни сведения, а младият автор и нови, ако се има предвид сведението, че го „осъди на най-горчивата смърт чрез удушаване“.[82] „А Стефан, споменатият по-напред негов син, много пъти бе раняван от желание за царството и вътре в себе си криеше змия [зло] от старах да не го добие някой друг. Затова, като не можеше да търпи пламъка на стремежа и имайки на своя страна много войнство и много от първите велможи, премина в арванитската земя… и там се опаса с властта на цялото царство, и отне тази земя от бащиното царство“.[83] От това място при Цамблак е видно, че Душан „много пъти бе раняван от желание за царството“, което означава, че много пъти се е опитвал да вземе кралската власт в Сърбия, но тези опити са завършили безуспешно. Това Душаново поведение е мотивирано според автора от страх да не добие царството някой друг. От кого го е страх? Може би от друг претендент или самият св. Стефан е имал планове да го наследи някой друг? Това Душаново „желание за царството“ обаче не е било самотно, тъй като той има зад себе си „много войнство и много от първите велможи“. Подържан от тях той „премина в арванитската земя“ и така се отметна със своите съмишленици, които са предимно от редовете на войнолюбивата войска. Като такъв, за Цамблак той е „душа, която се е устремила към зло“. В тази ситуация бащата, св. Стефан Дечански, е кроткият Давид: „Затова и на кроткия Давид подражаваше и усърдно понасяше синовното гонение“.[84] Между това, в тази ситуация св. Стефан не е съвсем сам, тъй като същият извор казва: „Когато някои, показващи голяма близост към него, решиха да му кажат…“.[85] Това сведение при Цамблак, а подобно е и при Данаиловия продължител, говори за вътрешни междуособици в Сърбия, разделили привържениците на бащата и сина на два лагера. Явно привържениците на св. Стефан са били слаби и той се примирява с това, а младият му биограф влага в неговата уста думите на старозаветния страдалец Йов. Неговото страдание и поражение трябва да се осмисли. Човек в тукашния живот може да преживее по Божия воля и добро, и зло. Затова Цамблак, когато говори за смъртта на св. Стефан, помества Душановия бунт в контекста на този разказ. Синът въстава срещу своя баща точно в момента, когато св. Николай съобщава на св. Стефан за скорошната му смърт. През призмата на топоса, чрез вестта за смъртта тук се изобразява и позицията на бащата спрямо сина. Бащата допуска да се изпълни над него Божията воля и да бъде осъден на „най-горчивата смърт удушаване“ от сина си в гр. Звечан. С този акт е извършен смъртен грях от сина против „стария родител“. „Как не се посрами от старината?“ – пита се Цамблак. Той нарича извършителите на смъртната присъда „зли слуги на зъл господар“. Когато казва това, той има предвид младия крал Душан, защото удушаването е извършено по негова заповед. Тук без съмнение Душан е прегрешил, което при стария автор го няма. Цамблак вярно изобразява отношението на своето време и своите съвременници в Сърбия спрямо цар Душан, създадено през втората половина на 14 в. По това време неговата войнолюбива политика към Византия е осъдена и на него е хвърлена вината за всички несполуки, които постигат Сърбия в последните няколко десетилетия.

В житията на светците, както и в Св. Писание, дяволът се явява като пръв подстрекател и причинител на всеки грях и лоша постъпка. Това константно място се среща на няколко места и в нашите жития. При стария автор се показва чрез няколко примера. Борбата на св. Стефан Дечански с българите, която е реална,[86] се преобръща в духовна борба понеже дяволът подстрекава Михаил да нападне Сърбия. Тъкмо св. Стефан започва да управлява, „когато е минало някое време и някой от околните царе, подтикнат от дяволска ревност, пазеше лукавия съвет в сърцето си против отечеството на този превисок крал…“.[87] „Дяволът, който ненавижда доброто и от началото е ненавистник на християнския род, изпълни сърцето на този български цар Михаил със завист и ненаситност“. Дяволът подтиква и българите, и византийците срещу Сърбия, и с това борбата се пренася в духовен план и се превръща в борба между Самия Бог и Неговите последователи и дявола и неговите помагачи. И Данаиловият продължител разглежда борбата на св. Стефан със сина му Душан през призмата на дявола, като причинител на междуособицата между двамата. Дяволът е този, който подбужда св. Стефан да въстане против сина си Душан, управляващ в Зета: „… по увещанието на стария дявол… и този благопочестен крал Урош ІІІ подигна омраза към своя възлюбен син и, вместо с голяма любов, намрази го с пълна ненавист“.[88] Душан, намирайки се в смъртна опасност от баща си, се моли: „Погледни и виж бедата ми и дяволската завист, що се издига върху мен от моя родител“.[89] При стария автор няма повече такива места.

И в Цамблаковото житие дяволът се явява зад всяко зло, което вършат хората. Така св. Стефан е ослепен, защото „дяволът, който винаги ненавижда доброто, повдига завист“ и с помощта на жената, Симонида, наврежда на св. Стефан. Затова Цамблак не обвинява Милутин за ослепяването на сина му, а само „изобличаваме женското споразумение с дявола“.[90] Вижда и как „злият съветник улови първата жена, жената на Адам подчини…“. Св. Стефан не е самотна жертва – жена е измамила и първия човек Адам, а и първия християнски император Константин Велики „е повярвал на лъжовни думи на лукава жена“.[91] Също така, дяволът е подтикнал и Варлаам за еретическото учение, размирило Църквата и в самия Константинопол. По своята същност борбата на светците не е с хората от този свят, а с невидимите, духовните неприятели, с дявола, който е инициатор и подстрекател на всяко зло в този свят. Според Цамблак дяволът подстрекава младия Стефан Душан да въстане срещу баща си, тъй като „много пъти бе раняван от желание за царството и вътре в себе си криеше змия [зло]“, т. е. дявол.

При съпоставянето на тези две места при двамата биографи се забелязва, че старият автор, когато говори за междуособицата между бащата и сина през 1331 г., подчертава повече този топос. С това той иска да подчертае престъплението на св. Стефан, който е попаднал под влиянието на дявола, поради което и започва да ненавижда сина си. Късният автор не изтъква специално това място, а единствено и без обобщение говори за Душановото злодеяние спрямо неговия баща.

В двете биографии има няколко общи места, които са характерни, но те са застъпени при единия биограф, а при втория въобще не се появяват. Едно такова интересно място е споменаването на символични числа, с които се измерва времевата дистанция в дни и години. Тази символика отново е взета от Св. Писание. Така, когато Цамблак говори за смъртта на св. Стефан казва, че неговото „чеснò тяло общата майка земя задържа в своите недра седем години…“.[92] Числото седем е свещено и специално е застъпено в Стария Завет.[93] При Цамблак то се споменава още на едно място, когато той говори за чудото на светеца с наказанието на болният Юнец, който „е донесен в манастира, лежал е седем седмици…“[94] и накрая умира в най-тежки мъки.

Същата символика има и в трикратното явяване на св. Стефан на еклисиарха и игумена на „Дечани“ със заповед да разкопае неговия гроб. Така, трикратното явяване на светеца е сигурен знак и се пристъпва към канонизацията на Стефан Дечански като светец от архиерейския събор, състоял се в манастира.

Първото чудо на гроба на св. Стефан Дечански е изцеление на сляп човек, който се допира до тялото на светеца. Слепият „бе лишен от зрителната способност на очите си и четиридесет години се мъчеше от това наказание…“.[95] Числото четиридесет също е свещено и тук е взето от Св. Писание. Моисей прекарва на Синай четиридесет дена, когато приема Божиите заповеди.[96] Израилският народ скита четиридесет години из пустинята и чак тогава влиза в Обетованата земя. Очевидно, тук Цамблак си служи с тази осветена символика, за да придаде на събитията, които сам описва, универсално значение. Героят му подражава на живота и делата на идеалните образи от Библията.

Цамблак споменава числа на още две места. Когато говори за връщането на зрението на св. Стефан, той казва: „Вече се свършваше петата година от пребиваването му там…“,[97] а след връщането на зрението „той проведе там две години като нови Товит“. Тук той не споменава изрично свещеното число седем, но има предвид него, когато съобщава сведението за продължителността на пребиваването на св. Стефан в Константинопол. Това сведение липсва при стария автор, което дава повод за съмнение в точността на Цамблаковото сведение.

Нашите жития са създадени във време, когато в сръбската земя започва много голямото въздействие на духовното движение на исихазма. Това може да се каже специално за Цамблаковото житие, което е създадено в началото на 15 в. Като духовно движение исихазмът има дълга и много плодовита традиция на Изток. Влиянието му в Сърбия идва от Парорийската пустиня в България по времето на княз Лазар.[98] И не само разглежданите от нас, а и много други трудове от 14 в. са написани под исихастко влияние. Във всички тези трудове, особено в биографичните и култово-светителските, е отдадено по-голямо преимущество на вътрешната, мистичната страна на образа, отколкото на елементите на външна активност в практическия живот.[99] Исихасткото схващане и учение са, впрочем, в основата на Цамблаковото книжовно творчество. Не е трудно да се заключи, че при него св. Стефан е човек на разсъждението. Той се моли, размишлява. Исихазмът се характеризира особено с учението за безмълвието (исихѝя) и за нетварната светлина. При Цамблак такива места са застъпени на много места. В самия момент на ослепяването св. Стефан „лежа почти мъртъв, обхванат от лек сън“, и вижда светеца „на когото светлината на благодатта сияеше на лицето“.[100] Това видение за св. Стефан е подтик, че и той, преди всичко с търпение и молитва, в „Пантократор“, може да добие същото просветление, което се вижда и по външен начин на лицето на човека, сътворен по образ и подобие Божие.[101] Противни на светлината са тъмата и грехът, които отделят човека от светлината, от Бога, Който живее в непристъпна светлина.

Спорът около исихазма продължава във Византия повече от две десетилетия и завършва с победа на православните монаси начело със св. Григорий Паламà през 1351 и 1352 г. Цамблак разглежда тези събития във връзка със св. Стефан, което е очевиден анахронизъм, който авторът обаче не смята за такъв. Главната му цел е да спомене тези спорове и да припише заслугата за тяхното успешно завършване на своя герой, пък макар и да жертва обективната историческа истина. Авторът знае и говори за същината на антиисихасткото учение на Варлаам: „… а и Преображението Господне, което наистина е станало на планината Тавор и с което е показал пред светите Свои апостоли и ученици славата на Своето божество“.[102] Варлаамитите оспорват учението на православните монаси, че може да се преживее и види преображенската Таворска светлина. Със своите съвети към императора св. Стефан допринася за победата на православното учение, поради което и сам е награден с духовно просветление. Цамблак говори за това така: „А някаква благодат сияеше на лицето на мъжа, … тъй като такова е лицето на онези, които са с чисти сърца, като на онези, които виждат Бога с мислени очи и се изпълват с неизказана радост, откъдето и лицата им придобиват светлина“.[103] С „очите на сърцето“ св. Стефан вижда св. Николай, който му се явява за втори път. „С очите на своето сърце видя онзи мъж, който му се яви по-рано…“.[104] В този случай духовните очи, „очите на сърцето“, са по-важни и ценни от телесните очи, от които е лишен ослепеният, и от тях не може да го лиши никой. Нищо не може да смути и наруши неговото смирение и безмълвие (исихѝя), дори и загубата на „най-малкия син“. Лицето на св. Стефан засиява с преображенска светлина и в момента, когато стъпва на кралския престол след смъртта на Милутин: „… хвърляйки кърпата от очите, показа на тези, които се бяха събрали, светлото си лице, а още и по-светлите си очи, и се препаса за достойното за него сръбско царство“.[105] Добиването на нетварната, небесната светлина е плод на усърдна молитва, която преобразява човека и е сигурен знак, че молитвата е чута. Такова нещо се случва преди самата битка при Велбъжд: „И така проведе цялата нощ стоейки. А когато настъпи денят, излезе, имайки светлина на лицето, както Моисей в старо време, когато излизаше от среща в шатрата“.[106] В момента на неговата смърт не само неговото лице, но и цялото му тяло е „чеснò тяло“, а „скверните ръце“ на убийците се допират до неговата „свята врата“ и го удушават. Погребението се сравнява със залеза на слънцето: „Нищо подобно на него, но като някакво слънце под земята залезе“.[107]

Тези исихастки места в Цамблаковата биография на св. Стефан са интересни и за историците дотолкова, доколкото на читателя той представя своя герой като истински борец за вярата. Вероятно в Цамблаковото време църковни спорове не е имало. Той ги търси в близкото минало и като най-свеж пример взема спора около исихазма, който в свое време е много остър, а победителите дълго време триумфират и са все още популярни. Между тези победители от истинското учение той поставя и св. Стефан и по този начин пред своите съвременници още повече изтъква неговата величина. Така историческата истина е пожертвана заради постигане на друга цел.

Заключение

Споменатите по-отблизо общи места в биографиите на св. Стефан Дечански не изчерпват фонда от общи места при двамата биографи. Такива и подобни на тях места има още, но общите места, които са разгледани тук, макар и да не са най-характерните, заслужават вниманието на историка.

Това, което представлява голяма трудност в работата с изворите, е, на първо място, въпросът: С кой топос историкът трябва да започне работата си? А когато това бъде определено, отново се появява трудност: Как да познае на много места един и същ топос, който се появява в много и различни форми? Работата започва с метода на определяне и отделяне от контекста, където топосите са вградени. Те трябва да се съпоставят помежду си и съпоставката да покаже приликата, разликата и формата им. Когато всичко това се направи, може да се очаква и плод от изследването на историка. Определянето на това дали и колко в тези места има нещо ново или пък няма е също голям успех, а резултатите потвърждават или отхвърлят вече познатото историческо знание.

Ако всеки от тези топоси подложим на споменатия анализ, резултатите биха били доста скромни. Преди всичко, сам по себе си самият избор на топос говори, че всички топоси не са взети под внимание, което, разбира се, намалява резултата от проучването. Комплексна картина и завършена цялост би се добила, ако тези общи места се съпоставят с общите места от други извори от същото време. Разбира се, тук се отварят и много други въпроси. Един от тях, във връзка с нашата тема, е за съотношението между житието на св. Стефан и неговата служба или с иконографските представи за светеца в иконописта.

Превод: прот. Петър Петров

* Поповић, Р. „Општа места у биографиjама Стефана Дечанског од Данаиловог настављача и Григориjа Цамблака“ – В: Православна мисао, 1983, с. 94-113; настоящият превод е извършен според публикуването на текста в: Поповић, Р. Српска црква у историjи, Београд 2007, с. 211-243; в основата на тази статия лежи дипломната работа на автора, защитена през 1982 г. в Катедрата по история на Факултета по философия на Белградския университет (бел. прев.).

[1] Житието на св. Стефан Дечански от Григорий Цамблак, в превод на проф. Климентина Иванова, е достъпно изцяло на български език (Стара българска литература, т. 4: Житиеписни творби, С. 1986, с. 221-248) – предвид някои специфики на сръбския текст, цитиран в оригинала, дължащи се на източниците, ползвани от о. Радомир, тук няма да се придържаме към публикувания български превод (бел. прев.).
[2] Става дума за сина на Стефан Дечански – Стефан Душан (1331-1355); липсата на канонизация за най-успешния в политически смисъл владетел на Сърбия, е красноречив пример за това, че канонизацията не може да бъде дело само на светски фактори (бел. прев.).
[3] Jиречек, К. Историjа Срба, 2, Београд 1978, с. 209.
[4] Кашанин, М. Српска књижевност у средњем веку, Београд 1975, с. 238.
[5] Богдановић, Д. Историjа старе Српске књижевности, Београд 1980, с. 179.
[6] Трифуновић, Ђ. „Белешке о делима у Србљаку“ – В: О Србљаку, Београд 1970, с. 316.
[7] Поповић, П. Предговор биографиjама ХІV и ХV века, Београд 1936.
[8] Кашанин, М. Цит. съч., с. 337.
[9] Богдановић, Д. „Стара српска библиотека“ – Летопис матице српске 8, свес. 5, Нови Сад 1971, с. 430.
[10] Хофнер, С. „Топика средњовековне српске историографиjе као елемент културне и политичке ориjентацие“ – В: Прилози за књижевност, jезик, историjу и фолклор ХІV, свес. 3-4, Београд 1974, с. 167-183; От същия, „О семантичким иновациjама у српскоj редакциjи црквенословенског jезика“ – В: Текстологиjа средњовековних jужнословенских књижевности, Београд 1981, с. 77-87.
[11] Трифуновић, Ђ. Азбучних српских средњовековних поjмова, Београд 1974; От същия, „Косовско стродање и небеско царство према српским средњовековним списима“ – В: О кнезу Лазару, Београд 1975, с. 255-263; „О делима у Србљаку“ – В: О Србљаку, Београд 1970, с. 271-366; „Стара Српска црквена поезиjа“ – В: О Србљаку, Београд 1970, с. 9-93.
[12] Трифуновић, Ђ. Азбучник…, с. 183.
[13] Хофнер, С. Цит. съч., с. 168.
[14] Пак там.
[15] Животи краљева и архиепископа српских, прев. Л. Мирковић, Београд 1935, с. 122-123.
[16] Старе српске ХV и ХVІІ века, прев. Л. Мирковић, Београд 1936, с. 4.
[17] Деян. 7:55-60.
[18] Биографиjе…, с. 18.
[19] Пак там, с. 7.
[20] Пак там, с. 28.
[21] Животи…, с. 154.
[22] Архитектоника – в литературата означава съвкупността от техническите елементи, с които се изгражда дадена литературна творба и се постига единство на съдържание и форма, а също така и взаимовръзката между съставните ѝ части. Архитектониката обхваща развитието на сюжета, мястото на въвеждането на литературните герои, ролята на пейзажа, употребата на пряка и непряка реч.
Терминът архитектоника е преминал от архитектурата в литературата и най-много е бил използван от руските литературоведи до 40-те години на 20 в. В съвременната практика почти не се среща (бел. прев.).
[23] Биографиjе… , с. 7.
[24] Пак там, с. 4.
[25] Пак там, с. 8.
[26] Пак там, с. 14.
[27] Биографиjе…, с. 17.
[28] Пак там, с. 21.
[29] Пак там, с. 21-22.
[30] Пак там, с. 22.
[31] Пак там, с. 23.
[32] Биографиjе, с. 26.
[33] Пак там, с. 28.
[34] Биографиjе, с. 35.
[35] Пак там, с. 35 и 36.
[36] Пак там, с. 38.
[37] Юнец – мъжко теле. Юнецът е символ на своенравие, самоволие и непокорност. В случая този, който оскърбява светеца, носи собственото име Юнец (бел. прев.).
[38] Биографиjе, с. 38.
[39] Пак там, с. 39.
[40] Животи, с. 123.
[41] Пак там, с. 137.
[42] Феодалните владетели от територията на Сърбия (бел. прев.).
[43] Животи, с. 144.
[44] Пак там, с. 144.
[45] Пак там, с. 148.
[46] Пак там, с. 153.
[47] Пак там, с. 154.
[48] Пак там, с. 128.
[49] Биографиjе, с. 14.
[50] Острогорски, Г. Сабрана дела, 5, Београд 1970, с. 208.
[51] Биографиjе, с. 20.
[52] Пак там.
[53] Пак там, с. 28.
[54] Пак там, с. 29.
[55] Животи, с. 123.
[56] Пак там.
[57] Пак там, с. 127.
[58] Пак там, с. 128.
[59] Пак там, с. 129.
[60] Пак там, с. 130.
[61] Пак там, с. 133.
[62] Пак там, с. 135.
[63] Пак там, с. 139.
[64] Пак там, с. 140.
[65] Пак там, с. 143.
[66] Пак там, с. 150.
[67] Пак там, с. 152.
[68] Пак там, с. 157.
[69] Пак там.
[70] Пак там, с. 161.
[71] Пак там.
[72] Пак там.
[73] Биографиjе, с. 5.
[74] Пак там.
[75] Пак там, с. 6.
[76] Пак там, с. 6.
[77] Пак там, с. 17.
[78] Пак там, с. 17 и 18.
[79] Пак там, с. 24.
[80] Пак там, с. 25.
[81] Пак там, с. 26.
[82] Пак там, с. 29.
[83] Пак там, с. 28.
[84] Пак там, с. 29.
[85] Пак там.
[86] Случва се в материалния свят (бел. прев.).
[87] Житиjа, с. 134.
[88] Животи, с. 157.
[89] Пак там, с. 159.
[90] Биографиjе, с. 6.
[91] Пак там, с. 7.
[92] Пак там, с. 30.
[93] Бит. 2:3; Изх. 12:15; Лев. 12:2; 23:3; 23:6-8; 23:15, 25.
[94] Биографиjе, с. 30.
[95] Житиjа, с. 31.
[96] Изх. 24:18.
[97] Биографиjе, с. 14 и 15.
[98] Тахиаос, А.-Е. Исихазам у доба кнеза Лазара. О кнезу Лазару, Београд 1975, с. 99; „О исихазму“ – В: Острогорски, Г. Сабрана дела, 5, с. 203-224.
[99] Радовић, А. Синаити и њихов значаj у животу Србиjе ХІV и ХV века, Београд: Манастир Раваница 1981, с. 101-135.
[100] Биографиjе, с. 7.
[101] Бит. 1: 26-27.
[102] Биографиjе, с. 9.
[103] Пак там, с.12.
[104] Пак там, с. 14.
[105] Пак там, с. 18.
[106] Пак там, с. 25.
[107] Пак там, с. 30.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uhpdx 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме