Многоликият феномен на православния християнски ригоризъм

В историческите православни християнски централни области на Източна и на Югоизточна Европа, също както понякога и в общините на православната диаспора по земното кълбо, могат да се срещнат някои протестни движения, носещи много прилики с това, което обикновено се нарича фундаментализъм. Всъщност, въпросният термин се употребява отдавна, за да опише един такъв феномен, макар неговата главна асоциация с консервативния протестантизъм от началото на 20 в. в САЩ и с по-късната му широко приложима и понякога безкритична употреба да го правят по-скоро неуместен в случая с православието. Последното разполага със значително по-дълго историческо минало и разкрива разнообразни специфични черти като непреклонен традиционализъм, злъчно анти-западничество и твърд анти-икуменизъм. В много отношения е проблематично да наричаме, например, руските староверци (от края на 17 в. и нататък) фундаменталисти. От друга страна, обръщайки се към същия феномен вътре в римокатолицизма, повечето изследователи предпочитат да използват друг термин, а именно – интегризъм. Ето защо за твърде многоликия случай с православието се налага да потърсим един по-неутрален термин, и затова аз предлагам ригоризъм. Това разграничение не трябва обаче да обърква по отношение на отделните общи черти, съществуващи между всичките тези протестни феномени.

Носителите на православния ригоризъм не съставляват едно и еднообразно цяло, а могат да бъдат открити в широкия спектър от хора с разнообразен произход, социално положение и ориентация. Те могат да действат индивидуално или независимо един от другиго, в специфични контексти, но при други случаи могат да бъдат и организирани в съответни движения, организации и групи, повишавайки така своята мобилизационна сила, видимост и ефективност. Обичайно ригористите влизат в конфликтни отношения с официалната църковна йерархия и са по същество разграничени от нея. Ригористични гледни точки често могат се срещнат и в света на православното монашество, което също не е свободно от обтегнати отношения с църковната йерархия. Главното намерение не е да бъде премахната Църквата, а тя да бъде направена по-чиста и по-войнстваща, както и по-малко компромисна и общоприемлива. Обикновено ригористите биват движени от апокалиптични сценарии и демонстрират наличието на силен конспиративен синдром, навсякъде набелязвайки си потенциални врагове на православието. В някои случаи те са готови – в защита на древната вяра – да прибягнат и до насилие. Също така, те защитават пуританските и патриархалните ценности. При все това, отделни църковни йерарси могат открито да заявяват сходни възгледи или да влизат в тесни връзки с ригористите, както и да ги използват за различни цели. Нещо, което често размива границите между едните и другите, въпреки че църковната йерархия – като цяло – споделя едни по-балансирани, разумни и дипломатични, макар понякога и критични мнения. Въобще, йерархията на Църквата се опитва да държи ригористите под контрол, при все че разликите между тях водят и до отворени конфликти и последващи схизми, какъвто беше през 20 в. случаят с гръцките старокалендарци. Най-общо казано, ние не следва да объркваме ригористичните позиции на някои представители на църковната йерархия с традиционалистичната като цяло нейна позиция. В действителност, обичайно Църквата търси „третия път“ – между ригористите и либералните гледища, и се опитва да посредничи между различните лагери. Така или иначе обаче нейната генерална позиция е, разбира се, по-консервативна, което я води по-близо до ригористите и обяснява обичайните взаимни връзки и постоянните интерференции между тях. Подобно отношение характеризира периода на Атинския архиеп. Христодул (1998-2008 г.); същото е вярно и за отношението на Руската православна църква през посткомунистическите времена и нейната защита на т. нар. „традиционни ценности“.

Когато изследваме произхода и развитието на православния ригоризъм, за нас е от съществено значение да разграничаваме между ендогенните и екзогенните причини за този феномен. Ендогенните се отнасят повече до главните и взаимосвързани фактори, свързани с цялостното артикулиране и с развитието на православното християнство във времето. Тук можем да причислим катализиращата значимост на противопоставянето в исторически план и на конфликта между Християнския изток и Християнския запад, които по-късно водят до безразборна демонизация на Запада в очите на православните, а, в добавка към това – и онова особено буквалистично разбиране за „православие“ (като единствената права вяра и учение), чийто елементи са избраносттта и превъзходството, триумфализма и самодоволството в нашите среди и безбройните обществено-културни отражения на това разбиране в исторически аспект. Не е случайно, че ригористите са дълбоко повлияни от „хипер-православието“, а именно – когато те се обвиняват взаимно в предателство и отклонения от правилния православен път: процес, който обикновено води до различни вътрешни разцепления между тях. От друга страна, екзогенните причини за ригоризма се отнасят повече до особените влияния и предизвикателства към света на православието, идващи отвън (главно от Западна Европа от началото на Модерността и насетне), които извикват различни отговори и реакции, включително и ригористичните (като например в Русия след прозападните реформи на цар Петър I или в Гърция след независимостта, при баварския режим на крал Отон). Ригористките реакции биват усилвани и в по-късно време, от средата на двадесетото столетие и до днес, благодарение на продължаващите транснационални процеси на глобализация, влечащи след себе си поредица от икономически, политически и културни преобразувания, включително застрашаващи с ерозия на местните религиозни и национални идентичности. „Новият световен ред“ обикновено се изтълкува от ригористите в съответствие с тяхната собствена консиративна логика.

Днес ригористи се срещат не само в исторически и преобладаващо православните култури, но и сред православните общности по цялото земно кълбо, включително и на Запад. Ригористичните позиции (като анти-икуменизма) са подпечатани, например, от Руската православна задгранична църква на Запад – след нейното отделяне от Московска патриаршия през 1927 г. Различни групи от старокалендарци също работят в разнообразни условия на Запад, включително в САЩ, критикувайки разрастването на модернизма на Църквата. Доста интересно е, че ригористичните възгледи понякога биват одобрявани и от западни конвертити към православното християнство, които са привлечени от неговите претенции да бъде абсолютната, изключителна и уникална религиозна истина. Въпреки своята рядка видимост, но и мощ, ригоризмът не е представителен за преобладаващите насоки в православието и представлява по-скоро маргинален феномен (включително и в количествено отношение). В действителност налице са множество православни дейци, творчески умове и инициативи, критикуващи и противопоставящи се на ригоризма. И все пак, често противоречивото отношение на църковната йерархия към ригористите по косвен път увеличава значимостта на този феномен. В допълнение към това, липсата на продуктивна среща между православното християнство и Модерността като цяло (като например – в случая с Просвещението) създава религиозна и културна среда, която по един лековерен и безкритичен начин грижливо пази миналото и неговите авторитети (като например отците на Църквата) и продължава да се съпротивява на прагматичното отнасяне към съвременните предизвикателства. В такъв контекст ригористите могат не само да оцеляват, но понякога и да процъфтяват. Те проявяват склонността да са изцяло задоволени от своето „свято невежество“, въпреки че разбирането им за православната традиция е в действителност редукционистично и фрагментирано, и страда от липса на онази изтънченост и онова критично съзнание, които идват като резултат от сериозния исторически анализ, от съвременното контекстуално мислене и от способността за само-рефлексия.

Превод: Борис Маринов

* Makrides, V. N. „Orthodox Christian Rigorism: a Multifaceted Phenomenon“ – In: Public Orthodoxy (бел. прев.).