Една божествена и варварска философия

Днес философията е академична дисциплина, една сред многото други. В древния свят тя е нещо много по-обширно: любов към мъдростта (σοφία). Конкретната природа на тази мъдрост, както тогава, така и сега, е въпрос, по който философите влизат в остри противоречия. Дори и при това положение обаче, съществувало е и общото съгласие, че мъдростта не е просто предмет на познание, а начин на живот.

В разбирането на античния възглед за философията не можем да не отдадем заслуженото на Сократ. По всевъзможни начини той задава модела за философите след себе си: със своята непреклонна любознателност, с независимостта си от обществените условности, с ироничния си хумор, с равнодушието си към телесните удоволствия и към болката, със своята готовност да понася бедността, а в края на краищата – и смъртта, за да изпълни своята мисия. Независимо от разногласията между различните философски школи, Сократ е утвърдил очакването ни, че философът – това е някой, който подчинява удоволствията и светските успехи в преследване на истината.

Можем да разберем, следователно, защо ранните християни често са разглеждали езическата философия като предтеча на своята вяра. Класическият израз на този възглед е на св. Юстин Мъченик (ок. 100 – ок. 165 г.). В своя Диалог с Трифон св. Юстин описва как стремежите, които той е имал като обучаващ се във философията, са били осъществени в християнството.

Според разказа на св. Юстин, първоначално той постъпил при един учител-стоик, но след известно време осъзнал, че неговият учител няма да му каже нищо за Бога. Сетне потърсил един перипатетик, но бил отблъснат от изискването на онзи да му се изплаща възнаграждение. След това се обърнал към един питагореец, но онзи настоявал, че преди изобщо да започне да изучава философия, той трябва да изучи музиката, астрономията и геометрията.

Изоставяйки тези учители, св. Юстин постъпил при един учител-платоник, който най-накрая му обещал да го научи за Бога. Ентусиазмът на св. Юстин бил толкова голям, че – както пише сам той – „възприятието на нематериалните неща до такава степен беше ме завладяло и съзерцаването на идеите дотолкова ми даде крила, че за кратко време ми се струваше, че ще стана мъдрец, а глупостта ми беше толкова голяма, че очаквах съвсем скоро да съзерцавам Самия Бог, защото такава е целта на платоновата философия“.

Тогава в живота на св. Юстин настъпил рязък завой. Разхождайки се един ден сам, той срещнал някакъв старец, който започнал да го разпитва за неговото обучение. Като му задавал благи въпроси, странникът скоро разобличил слабостта на платоническото учение относно прераждането и преселението на душите, както и грешката да се мисли, че душата е безсмъртна независимо от Божията воля.

В раздразнението си младият Юстин го попитал каква е ползата от следването на учител, след като всички могат да допускат толкова много грешки. Тогава странникът му разкрил учението на пророците за „Бога Отца и Неговия Син – Христос“. Учение, което е получило началото си не от човешката мъдрост, а от Божия Дух. Св. Юстин се обърнал и приел християнството.

В своите апологетични творби св. Юстин подчертава, че божественият Логос е във всеки човек. За него, поне най-мъдрите от гръцките философи – такива като Сократ или като Хераклит – са били истински почитатели на Логоса, а християнството е просто „тази философия“, ще рече истинската философия, противопоставена на многото, които са примесени с лъжливост.

Тациан, ученик на св. Юстин, който повече от св. Юстин подчертава грешките на езическите философи, също гордо се обръща към християнството като към „нашата варварска философия“. Разбира се, тя е „варварска“ затова, защото води началото си от юдеите, а не от елинистите.

Климент Александрийски (ок. 150 – ок. 215 г.) възприема сходен възглед. Според него, както Моисеевият закон е бил даден на юдеите, за да ги води към Христос, така на гърците е била дадена философията. Самото християнство той нарича една „божествена и варварска“ философия – такава, която е била съобщена не чрез изследване, а от живата божествена Премъдрост: Христос.

Сред по-късните християнски писания да „философстваш“ често означава просто да живееш в пълната степен християнския живот, особено като мъченик или като аскет. Евсевий Кесарийски описва как Ориген „философствал“ чрез себеотричане и стриктно придържане към Евангелските заповеди:

„Той постоянствал, доколкото е възможно, в най-философския начин на живот – ту дисциплинирайки се чрез пост, ту отмервайки времето си за сън, което внимавал да не прекарва никога на легло, а спал направо на пода. Най-много от всичко обаче той смятал за важно да се съблюдават онези думи от Евангелието, които поучават, че не трябва да имаме по две ризи, нито да използваме обувки и наистина да не се грижим за бъдещето“ (Църковна история 6, 3, 9-10).

Едно определение, предложено от св. Нил Синайски, който е писал в началото на 5 в., резюмира това отличително християнско разбиране какво означава да си философ:

„Философията, това е състояние на нравствена цялостност, съчетана с учението на истинното познание за реалността. Както юдеите, така и гърците не изпълнили това, тъй като отхвърлили Премъдростта, Която е от Небесата и се опитвали да философстват без Христос, Който Единствен е открил истинната философия – както със Своя живот, така и с учението Си… [със Своя пример] Той ни е научил, че истинският философ трябва да се откаже от всички житейски удоволствия, надделявайки над болките и над страстите, като обръща слабо внимание на тялото си; той не трябва да цени особено високо дори и собствения си живот, но с готовност да го положи тогава, когато светостта изисква това“ (Слово подвижническо 3-4).

Независимо от собствено християнското съдържание на казаното, налице е и едно очевидно сходство между определението на св. Нил и този модел на философски живот, който ни е представен от Сократ. Християнското монашество в действителност придава институционализирана форма на въплътения в лицето на Сократ импулс всичко да бъде отдадено в преследването на мъдростта, ще рече – на божествената Премъдрост.

Византийците никога не са губили този усет, че философията намира пълното си изражение в монашеския живот. В същото време те са признавали, че и по-ранните, не-християнски разбирания за философията, също имат своята стойност.

Вероятно най-авторитетната трактовка на този въпрос принадлежи на преп. Йоан Дамаскин (8 в.). Той изброява половин дузина определения за философия, към които се отнася като към еднакво легитимни и които варират от относително неутралното „философията – това е познание за нещата, които съществуват, дотолкова, доколкото те съществуват“, до по-експлицитно теистичното: „От друга страна, философията е в това да се уподобяваш на Бога. Сега ние се богоуподобяваме в мъдростта, което означава – в истинното познание за доброто; в справедливото, което означава – безпристрастност без гледане на лице, и в светостта, която е добродетел по-висша и от справедливостта и чрез която ние вършим добро на онези, които ни причиняват зло“ (Диалектика 67).

Препратката към „вършим добро на онези, които ни причиняват зло“, ясно посочва, че произходът на това определение е християнски. От друга страна, също толкова ясно е и че с единия си крак това определение е стъпило в класическия свят, и по-специално в онзи пасаж от Платоновия „Теетет“ (176b), където Сократ твърди, че целта на човешкия живот е, доколкото е възможно, да се постигне богоуподобяване.

Каква приложимост има тази история за нас днес? Бих казал, че и философите (т. е. светските философи), и християните имат какво да научат от нея.

В рамките на светската философия през последните години учени като Пиер Адо, Марта Нусбаум и Ричард Сорабджи направиха много, за да възстановят съзнанието, че първоначално философията е разбирана като начин на живот. Те признаха, че до голяма степен наследник на този възглед е именно християнството. В голямата си част обаче те гледат на християнската адаптация на този възглед като на някаква притурка или епилог на неговото процъфтяване през Античността.

Бих предположил, че ние гледаме на нещата по точно обратния начин. В края на краищата тъкмо християнското монашество е това, което по същество формира културата на Средновековието, а по-този начин, (макар и не така непосредствено), и на съвременния свят. Още повече че, обратно на философските школи от Античността, монашеството не е загивало никога. В Християнския изток, в частност, учението на писатели като св. Нил Синайски е формирало традиция, която остава жива и действена и до днес.

За мнозина това внушение без съмнение би се сторило неправдоподобно. В края на краищата ние сме свикнали да разсъждаваме за автори като Платон и Аристотел, като за хора, които в своите цели и методи са „като нас“ (ще рече – съвременните философи), докато монасите са напълно различна порода. Точно в това обаче се е състояла задачата на трудовете на Адо и други – да поставят този възглед под съмнение. Ако ние наистина желаем да разберем древните на техния собствен език, трябва да признаем, както някога е направил и св. Юстин Мъченик, че претенцията на християнството да бъде истинското осъществяване на античната философия, при това в много по-голяма степен в сравнение със съвременната светска академична философия, е една правдоподобна претенция.

От страна на християните, разбира се, самите те отдавна са престанали да мислят за християнството като за философия – в смисъла на начин на живот, посветен на търсенето на божествената Премъдрост. Вярвам, че това е било грешка. Грешка, която е позволила да се стигне до изгубването на толкова същностното за древната вяра аскетическо измерение.

За съвременните християни, ако те въобще мислят за аскетизъм, въпросът е: „защо трябва да добавям такова бреме към съществуващите си навици“? И самият този въпрос вече издава колко далече сме отишли ние в забравата за нашите корени. За древните би било немислимо християнството да бъде нещо различно от аскетически начин на живот. И това е така, просто защото християнството представлява път в търсене на божествената Премъдрост, а няма никакъв друг начин да вършим това, освен чрез отричането от себе си.

И така, тук аз изказах две самоуверени внушения: едно по отношение на философите, и друго – по отношение на християните. Позволете ми да рискувам с предсказанието, че, поради причините, които току-що бяха споменати, нито едно от тях няма да спечели много привърженици.

Тогава може би аз греша? Варварите са познати с това, че са променили света така, както никой не е бил в състояние да предвиди. От своя страна, сам аз съм щастлив да съм свързал съдбата си с варварските философи, чиято философия е също и божествена.

Превод: Борис Маринов

* Bradshaw, D. „A Divine and Barbarous Philosophy“ – In: The Australian Institute for Orthodox Christian Studies (бел. прев.).