За мисионерството

Автентичното мисионерство

Мисионерството е присъщо на самата природа на Църквата и в Символа на вярата ние наричаме Църквата „апостолска“. Нещо, което предполага не само непрекъснатост на апостолската вяра, но и задължение да се проповядва християнската истина – заради спасението на всички.

Мисионерството обаче не е само „проповядване“, не е само разговори за Бога или разпространяване на „нашето учение“. Не е и някакво своеобразно християнско предприемачество.[1] То е свидетелство и е действие на любовта. Мисионерството включва в себе си любов към онези, към които то е отправено, и тази любов означава отдаването на самия себе си, а не просто на каквото и да е.

Православната мисия на Аляска е била успешна в миналото не само благодарение на финансовата поддръжка от Русия, а най-вече затова, защото св. Герман е останал на Алеутските острови до самата си смърт, а също и благодарение на неколцина истински мисионери – такива като св. Инокентий (Вениаминов), които са отдали целия си живот заради хората, на които са искали да проповядват Евангелието.

И сега любовта също означава приемане на хората такива, каквито те са, желаейки едно единствено – те да приемат Христос. Това не изисква никакво национално или пък културно отчуждаване. Св. ап. Павел е бил с юдеите като юдей, а с елините – като елин, за да може да приведе и едните, и другите към Христос.[2] Така е било и с всички истински апостоли, и затова за алеутите и индианците от Аляска Църквата действително е станала „тяхна собствена“.

Църквата в Америка трябва да бъде точно същата.

Разбира се, тя не може да бъде Църква в пълния смисъл на тази дума, ако не огрява всички със своята любов, желаейки на всички единствено спасението и вечния живот. Мисионерското измерение на природата на Църквата е единственият ключ за решаване на „етническите“ проблеми в американското православие. Църквата няма правото да налага на своите членове никаква идеология или култура, освен Евангелската Истина – Истината, която ще направи хората „свободни“, както обяснява св. ап. Павел в Послание до галатяни.[3] Св. Герман се е борил с онези, които по неговото време са се опитвали да експлоатират и да „русифицират“ населението на Аляска. Неговият дух трябва да бъде с нас и днес. Както вече казахме, никой няма право да забранява на американците, които искат да бъдат православни, да си остават американци. Трябва обаче, от друга страна, и да се помни, че „американизацията“ не е изискване за членство в Църквата! Семействата, също както и големите групи и организациите, имат пълното право да запазват своята индивидуалност вътре в Едната Църква, която съхранява своята мисионерска природа и помни чудото на Петдесетница, когато всички народи са слушали Словото Божие, всеки на своя език. Необходимо е също да се възприеме и това, че Църквата е длъжна да строи своето настояще и бъдеще за Америка. В нашата църква действително има американци. Има обаче и албанци, и сърби, и румънци, и руснаци. Има черни и бели. Църквата няма правото да потиска когото и да било от тях, а е длъжна да бъде продължение на чудото на Петдесетница, което е премахнало Вавилонското смешение на езиците, когато всички народи Всевишният „към единство призова“ и когато те са започнали „единогласно“ да славят Всесветия Дух (из Кондака на Петдесетница).[4]

Март 1972 г.

Какво означава мисионерството?

Развиването на мисионерския дух и на мисионерската активност е, разбира се, един от най-обнадеждаващите признаци за пълнотата на нашата Православна църква, чиято цел е да донесе Царството Христово при нашите съвременници. И Църквата започва да разбира, че мисионерството е задача на цялата Църква, а не само на отделни ревностни свещеници или на някакви специални учреждения.

Това е и причината, поради която ние сме длъжни да помислим над значението на мисионерството и да си зададем следните въпроси:

- Желае ли нашата енория – взета сама по себе си – да участва не само в попълването на състава на различни мисии някъде далеч, но също и да се погрижи за собствените си съседи? Защо и до днес православните не са открили мисия в собствения си град?

- Достатъчно изразителен ли е нашият богослужебен живот, за да бъде разбираем за новообърнатите? Или с помощта на богослужебния живот ние само си обезпечаваме комфорт и удовлетворяваме чувството за своето постоянно членство в Църквата (което е нещо съвсем законно, но дълбоко не се осъзнава)?

- Забелязвали ли сме ние когато и да било, че в нашата божествена Литургия има обръщение към „оглашените“, ще рече към новообърнатите, към тези, които посещават службите, но още не са приети сред верните на Църквата? Ако пък в нашата енория няма оглашени, това може да означава, че ние не се грижим в пълна мяра за мисионерството на Църквата.

- Действително ли нашето поведение, като православни християни, се отличава от поведението на тези, които не наричат себе си по този начин, или в действителност ние приемаме образци на поведение от секуларната цивилизация (която на думи осъждаме като безбожна)?

И още няколко въпроса към тези, които говорят за мисионерството и които активно се занимават с него:

- Винаги ли вие помните думите на Христос, обърнати към фарисеите: „Горко вам, … задето обикаляте море и суша, за да добиете един последовател; и кога сполучите това, правите го син на геената дваж по-достоен от вас“ (Мат. 23:15); или пък думите на св. Серафим Саровски: „Спаси самия себе си, и хиляди около тебе ще се спасят“?

- Забелязвали ли сте основната разлика, която съществува между многобройните протестантски евангелисти и проповедници на мигновено „възроденото“ християнство и православните мисионери, заети с построяването на католичната Църква, въвеждайки хората в богатия живот на православната традиция, признавайки при това – както винаги трябва и да бъде в Църквата – всичко хубаво, прекрасно и автентично във всекиго, който призовава името Христово, пък дори и формално той още да не принадлежи към Православната църква?

Всички тези въпроси ни сочат някои от съществените съставни на мисионерската задача на Църквата, които никога не трябва да бъдат забравяни.

Февруари 1979 г.

Превод: Борис Маринов

* Мейендорф, И. „О миссионерстве“ – В: Азбука.ру (бел. прев.).