Три профила на православното богословие в Германия през 20 век

Независимо от това, че идеите на действали в Германия православни богослови имат забележителна традиция, тя обаче е все още слабо осветлена. Поради това реших да посветя на трима такива богослови моя принос за сборника, издаван в чест на юбилея на митр. Августин. Правя това като евангелски богослов, защото идеите на прот. Стефан Цанков (1881-1965), Николай Арсениев (1888-1977) и Анастасиос Калис (р. 1934 г.) се разпространяват и извън границите на православната диаспора, навеждайки протестанти и римокатолици към задълбочено осмисляне на източните християнски традиции и подканвайки ги към диалог с тях. Към това следва да се прибави, че и тримата биха одобрили безрезервно лайтмотива на този сборник: „Икуменизмът не е ерес“.

Прот. Стефан Цанков

Едно от най-ранните самоописания на православното богословие за немската аудитория принадлежи на българския богослов прот. Стефан Станчев Цанков (1881-1965). В летния семестър на 1927 г. по покана на декана на Богословския факултет на Берлинския университет Адолф Дайсман (1866-1937)[1] той чете лекции на тема „Същността на православното християнство“. Изричната цел на о. Цанков е да премахне конфесионалните и културните предразсъдъци относно православието и да насърчи диалога между църквите. Обстоятелството, че о. Цанков е следвал богословие в православния факултет на Черновиц, град в Австро-Унгария, че неговата дисертация от областта на църковното право, засягаща българското църковно право, е защитена в Цюрих, както и неговият икуменически ангажимент правят по особен начин българския богослов подходящ за неговата задача – да представи православното богословие пред западна публика.

Още с избора на заглавието на своите лекции о. Цанков намеква за популярните 16 лекции на Адолф фон Харнак (1851-1932) под наслов „Същността на християнството“, държани в зимния семестър на 1899-1990 г. В тях берлинският църковен историк чертае един доста пренебрежителен образ на Източната църква, като кулминацията в това отношение е изречението му: „Христос прие разпятието, за да премахне именно такъв вид религия“.[2] Две и половина десетилетия по-късно, когато о. Цанков държи своите лекции, положението вече е било коренно променено. Диалектическото богословие и икуменическото движение са поставили остарелите възгледи на 19 в. под въпрос и о. Цанков се е надявал, че този богословски обрат ще може да отвори пред западното богословие нов достъп до източното християнство.

Импулси за едно по-добро разбиране той е очаквал още и от икуменическото движение, чрез което е бил свързан и с берлинския социален етик Фридрих Зигмунд Шулце (1885-1969), както и от руската емиграция и от получената след Първата световна война автономия на народите от Югоизточна Европа. Разпадането на църковните структури на православното богословие след революцията от 1917 г. българският учен интерпретира като шанс за очистване и за възникване на нови посоки на богословското развитие в емиграция. По подобен начин о. Цанков вижда и отслабването на Вселенската патриаршия след края на Гръцко-турската война от 1923 г., не само в негативна светлина, понеже сега народите на Балканите – българи, румънци и сърби – получават добра възможност за своето културно самоидентифициране. Според о. Цанков в този процес на „ранен Ренесанс“ важна роля трябва да играят богословското училище на Вселенската патриаршия на о-в Халки, както и основаният през 1925 г. от руската емиграция в Париж институт „Св. Сергий“ и националните богословски факултети на Атина (основан в 1837 г.), Букурещ (1864 г.) и София (1923 г.), чийто първи декан е бил той.

О. Цанков не предприема строго различаване на православното богословие нито от руската религиозна философия – като нейни представители той изброява Владимир Соловьов (1853-1900), о. Павел Флоренски (1882-1937), о. Сергей Булгаков (1871-1944) и Николай Бердяев (1874-1948), нито от белетристиката – многократно той се спира на Фьодор Достоевски (1821-1881). В този дух о. Цанков описва православната христология чрез понятието на Соловьов за богочовечеството. Неговата визия е, че православното богословие трябва да води плодотворен диалог със западната философия и богословие. Същевременно неговите мисли са обагрени и от панславизма в духа на Алексей Хомяков (1804-1860) – поне дотолкова, доколкото българският богослов отъждествява руското християнство със същността на православното християнство и, следвайки Хомяков, преплита обществения образ с образа на Църквата чрез ключовото понятие съборност. За сметка на това о. Цанков пренебрегва гръцкото богословие – не на последно място поради църковно-политически причини.

Подходът на о. Цанков да представи православието под мантията на руската религиозна философия попада пред евангелска аудитория, която е имала възможността да се запознае с главните творения на тези религиозни философи, след като две години преди това религиозният социалист Ханс Еренберг (1883-1953) ги е превел. Особено т. нар. „диалектично богословие“ покрай Карл Барт (1886-1968) и Емил Брунер (1889-1966) се занимава плодоносно през 20-те години с мислите на Хомяков, о. Флоренски, о. Булгаков и Бердяев, които Еренберг е искал да представи пред немската аудитория като един вид „завършен образ на източното християнство“.[3]

Богословският подход на о. Цанков предлага и други добри перспективи за православното богословие. Така българският богослов представя на своите немски слушатели сърдечното благочестие на Добротолюбието, чието по-късно богословско възприемане ще бъде свързано през 30-те години в Румъния (а след Втората световна война и в други страни) с името на о. Думитру Стънилоае (1903-1993). О. Цанков се докосва и до неопатристичната рецепция на църковните отци, която по-късно о. Георги Флоровски (1895-1979) ще представи в своя прословут реферат на първия конгрес на православното богословие през 1936 г. в Атина. Също така той развива едно богословие на Евхаристията, което скоро след това, през 50-те години, ще бъде задълбочено от о. Николай Афанасиев (1893-1966), а след Втората световна война – и от о. Александър Шмеман (1921-1983) и митр. Йоан (Зизиулас; р. 1931 г.). Така, както в своите църковно-правни произведения о. Цанков по един изненадващ начин съумява да предвиди много бъдещи развития, по същия начин и неговият курс върху същността на православното християнство засяга централни богословски теми на бъдещите десетилетия. Безпроблемното използване на трудовете на религиозните философи, които при о. Цанков се сливат хармонично с неопатристически възгледи, се дължи и на факта, че неговите реферати са написани преди осъждането на софиологията като църковно учение през 30-те години.

О. Цанков, който става доктор хонорис кауза на богословските факултети на Атина (1936 г.), Оксфорд (1937 г.) и Берлин (1940 г.), остава и след смъртта си през 1965 г. – особено за източногерманските и за българските богослови – важен авторитет в икуменическите теми. При първата среща от т. нар. „диалози Хернхут“ между Съюза на евангелските църкви в ГДР и Българската православна църква, състояла се през 1978 г., делото на този специалист по църковното право, който от 50-те години до края на живота си е пренебрегван в църковно-политически аспект, е подобаващо изтъкнато от члена на българската делегация проф. Тотю Коев, а специалистът по източни църкви Ханс-Дитер Дьопман (1929-2012) продължава като преподавател в Берлинския университет да води контактите с България, които о. Цанков е установил по време на своята дейност в Берлин.

Николай Арсениев

Религиоведът Николай Арсениев (1888-1977) произхожда от руско семейство на дипломати. След като преподава богословие в Москва от 1914 до 1918 г. и в Казан от 1918 до 1920 г., той се установява като емигрант в университета в Кьонигсберг. Там преподава до своето преместване през 1947 г. в „Св. Владимир“, Ню Йорк.

През 20-те и 30-те години особено познати в Германия стават неговите творби Източна църква и мистика (1925 г.) и Църквата на Изтока: светоглед и благочестие (1926 г.). Докато о. Цанков подрежда своя материал систематично-богословски, исторически и църковно-правно, то мирянинът-богослов Арсениев избира подход от областта на религиознанието, който поставя в центъра на наблюденията ритуалните и социалните практики на духовното развитие. При това Арсениев съумява да свърже своята визия за руския човек, според която последният се отличава по своето същество от „западния човек“ чрез своята източно-църковна духовност, изразяваща се главно в литургичния живот.

Творенията на Арсениев за руската култура, като например за „религиозния светоглед на старинната руска иконопис“ или за „свещена Москва“, както и за руската литература, особено Достоевски, представят пред немските читатели една Русия, която е съвсем различна от Русия на атеистичния болшевизъм на 20-те и 30-те години. В това отношение един важен източник за Арсениев са руските писатели на 19 в. и техните описания на религиозния живот на народа.

Чрез своя ангажимент в икуменическото движение Арсениев поддържа интензивни контакти с различни представители на различните конфесии. Благодарение на това на него му се отдава да обрисува пред първия православен богословски конгрес през 1936 г. в Атина една детайлна картина на евангелското и римокатолическото богословие на 30-те. В своя реферат „Християнският запад на съвременността и духът на Православната църква (докосвания и оплождания)“ професорът от Кьонигсберг описва богословския прелом на евангелското и римокатолическото богословие на Запада и особено в Германия, настъпил чрез диалектическото богословие и чрез литургическото движение след края на Първата световна война. Промените, „подсилили и задълбочили по необикновен начин вярата в Бога, Божията действителност, … се изживяват отново: но този път като тотална, обземаща сърцето свръхсила, стояща се в противоречие на отслабващата субективна вяра“. Новите богословски идеи са довели до „ново оплождане от победоносното Йоаново благовестие на древната Църква“. Чрез това богословие „усещането за реалността на Църквата“ сред протестантизма е нараснало, заедно с евхаристийното съзнание. Според Арсениев тези тенденции представляват най-малкото предпоставки за плодотворни срещи с протестантизма, може би дори са били резултати от влиянията на източно-църковната емиграция и нейното засвидетелстване на вярата пред западноевропейските християни. Според него „влиянието на религиозните идеи на Достоевски и съдържащата се в тях сила на възстановителната благодат“ може да бъде установено в диалектическото богословие.

В своя реферат Арсениев твърди, че мъченичеството на руските християни под болшевишка власт оставя дълбоко впечатление на Запад, защото в мъченичеството „богословието се изразява чрез свидетелството“. С такива предположения Арсениев напомня мисълта на вече споменатия богослов в изгнание о. Булгаков, който смята, че самият контакт на православните с останалите християни в чужбина „въцърковява“ последните, т. е. трансформира ги в посока на православието.[4] Същевременно на Арсениев пасва добре и мисълта на религиоведа от Марбург Фридрих Хайлер (1892-1967), който в книгата си Древна Църква и Източна църква развива (със сътрудничеството на Арсениев) своята визия за една „евангелска католичност“, която трябва да бъде постигната въз основа на изповеданието на Източната църква.[5] Още десетилетие преди това Хайлер оценява с признание в своя предговор книгата на Арсениев Източна църква и мистика като важен икуменически импулс. Третирането на Арсениев на Литургията като източник на мистичното изживяване отговаря на религиозните и мистични наклонности на Хайлер. Концентрирането на руския богослов върху изключителните образи на аскети и мистици на източно-църковната духовност кореспондира с намерението на Хайлер да преценява „православието само според неговите най-благородни учения“.[6]

Идеите на Арсениев продължават да действат в евангелското богословие и след 1945 г. Към неговите ученици в Кьонигсберг спада и протестантският богослов Конрад Онаш (1916-2007). Ръководител на основания през 1954 г. Институт за изследване на източните църкви при Богословския факултет на университета в Хале-Витенберг, Онаш изследва Литургията и изкуството на Източната църква, както и богословските измерения в произведенията на Достоевски. С оглед на това, че най-известната ученичка на Онаш, специалистката по източни църкви Фери фон Лилиенфелд (1917-2009),[7] продължава след 1966 г., когато тя става професор по богословие и история на Християнския изток в Ерланген, подхода на Онаш религиозните и народностни феномени да се изследват като взаимно свързани, става ясно колко дълго продължава влиянието на Арсениев върху знанията на протестантите за източните църкви след 1945 г.

Анастасиос Калис

Биографията на Анастасиос Калис (р. 1934 г.) е тясно свързана с историята на гръцката миграция към Германия от 60-те. През 1960 г., когато е подписано споразумението за работна миграция между Германия и Гърция, Калис идва като стипендиант на римокатолическия диоцез на Мюнстер, за да следва там философия и богословие. Преди това той вече е следвал в Солун богословие, философия, педагогика и история. През тези години стипендиантски програми на евангелските и Римокатолическата църкви започват да насърчават финансово православните богослови с оглед на растящата православна диаспора в Германия.

През 1964 г., година след основаването на митрополията на Вселенска патриаршия за Централна Европа, Калис защитава дисертация във Философския факултет на университета в Мюнстер на тема върху преп. Йоан Дамаскин. Това са годините на развитие на изследванията на източните църкви в западногерманските факултети. То започва да се преподава в евангелските факултети на университетите на Марбург, Ерланген, Гьотинген, Хайделберг и Мюнстер. Римокатолическите изследвания върху източните църкви се утвърждават в институтите в Регенсбург и Вюрцбург, както и в университетите на Айхщет и Мюнстер. В последния Калис работи през следващите 15 години като асистент в департамента за източни църкви. През 1978 г. той хабилитира в Богословския факултет на този университет с изследване върху космологическото богословие на Немезий, епископ на Емеса. През 1979 г. следва неговото назначаване на първата катедра за православно богословие в Германия, учредена при Университета на Мюнстер, която Калис води до своето пенсиониране през 1999 г.

Той оказва важно сътрудничество за самоорганизирането на православните църкви в Германия, като работи в създадената през 1994 г. комисия на Православната църква в Германия, която председателства въпреки своя статут на мирянин. От съществено значение в този аспект е и съветническата му дейност в Института за училище и образование в Зьост, когато се изготвят учебните планове за дисциплината православно вероучение в училищата на Северен Рейн – Вестфалия.[8] Основополагащ характер имат неговите публикации на коментираното издание на Златоустовата литургия на три паралелни езика: гръцки, църковнославянски и немски, както и на въведителната книга Православие – какво е това. Също и възникването на немскоезичния православен информационен бюлетин Orthodoxie aktuell се дължи основно на Калис. Той играе важна роля в многобройни икуменически комисии при формулиране на общи постановления за православно-римокатолическите и православно-евангелските бракове. Широко възприети бяха и неговите Сто въпроса към един православен богослов, в които Калис засяга теми от областта на медицинската и сексуалната етика, както и от сферата на погребалните обичаи, по които теми православната диаспора в Германия дотогава не беше взела писмено становище. В своята книга Православие – какво е това Калис развива своята визия за „западно православие с източна идентичност“. С оглед на факта, че по това време икумената е силно повлияна от двустранните евангелско-римокатолически разговори, той се застъпва православието да бъде третирано като самостоятелна величина. „Ако, и все повече, в епохата на икуменизма да се осъзнава значението на третия партньор“, констатира Калис, все пак Православната църква е „за западния наблюдател един чужд феномен, който трудно може да бъде категоризиран според западните църковни структури“. За разлика от Арсениев, Калис отхвърля екзалтацията по православието и изисква един по-реалистичен подход: „Носталгията по една отслабнала в собствената църква култова мистика и духовност води в края на краищата до проектирането на един фиктивен, нереалистичен образ на православието, което бива представено само като култова общност… Този екстаз по-скоро възпрепятства възприемането на тази църква като една жива реалност, защото прегражда пътя към съвременността на православието, което… отдавна вече не е една екзотична, ориенталска форма на християнството, интересна преди всичко за мистично настроени романтици и любители на Ориента, а от дълго време представлява една видима реалност в Западна Европа“.[9]

В диалога с Евангелската църква в Германия Калис предоставя едно от първите самоописания на православната диаспора в Германия. В неговия реферат на един от тези разговори през 1997 г. на тема „Космосът като творение Божие – църквите пред екологичния проблем“ Калис различава антропоцентричния възглед на западния свят от теоцентричния възглед на Православната църква. Православният човек разбира себе си като част от духовния и материалния свят, докато западният човек се стреми да подчертае различието си спрямо творението. Употребата на „околна среда“ е израз на антропоцентричния светоглед, докато терминът космос произхожда от богоцентричната перспектива. Богословското развиване на екологичната етика може следователно да бъде само едно хваление, което творението принася на Твореца. Калис иска да противопостави на обективирането на света чрез философията на Декарт един холистичен образ на света. Той иска да обоснове църковния ангажимент за творението чрез същността на православното литургическо богословие, а не чрез една самостоятелна социална етика.

Като един в богословско отношение способен за разговори представител на Православната църква в диаспората, Калис се оказва предшественик на представителите на следващата православна генерация, които участват в академическите и икуменически дейности в Германия. Неговото богословско виждане за източно-църковна идентичност в западен контекст остава и до днес задача за православните богослови на 21 в. в Германия. Сътрудничеството на Калис за образуването на Комисията на православните църкви в Германия като общопредставителен орган на немската православна диаспора, който да я представя пред държавните и църковните местни институции, както и основаването на катедра за православно богословие и въвеждането на православно вероучение в Германия, документира успешния завършек на интеграционния процес на православните църкви в Германия.

Заключение

С немското богословие о. Стефан Цанков, Николай Арсениев и Анастасиос Калис влизат в контакт по различен начин. О. Цанков е поканен в Берлин благодарение на своите икуменически контакти. Арсениев идва в Кьонигсберг като руски емигрант, вследствие от Октомврийската революция, а Калис прекарва своя живот в Германия поради процесите на работна миграция към Западна Германия. Мисленето на тези трима богослови не може да бъде разглеждано изолирано от техните исторически и социални условия. Това, че като протопрезвитер на Българската православна църква о. Цанков свързва една национално-църковна перспектива със забележителна икуменическа отвореност, се дължи не само на неговото образование в западни университети, но и на особеното положение на българското православие. Религиозно-философският подход на Арсениев се дължи не само на неговия статут на мирянин и на особената перспектива, която той има като емигрант, но той е облагодетелстван и от развитията на евангелското и римокатолическото богословие през 20-те и 30-те години. Програмата на Калис за източна идентичност в западен контекст ми изглежда като един забележителен опит за отговор на един православен богослов на предизвикателствата, стоящи пред православната диаспора в Германия. Също така и детайлно разгледаните приноси показват ясно различните перспективи на тримата автори: докато по времето на своите Берлински лекции о. Цанков се намира в положение на водене на борба с православните клишета на либералната теология от края на 19 и началото на 20 в. и чертае образ на православието, отговарящ на икуменическото движение, то в своя атински реферат Арсениев описва по ентусиазиран начин пред една православна аудитория немската църковна действителност, приписвайки течащите в нея процеси на духовно преображение с въздействието на православието. Калис се различава от гореспоменатите богослови с това, че насочва вниманието на една икуменически настроена аудитория към група, която дотогава не е попадала в полезрението им, а именно – православната диаспора в Германия. Трите профила илюстрират не само необходимостта от съобразяване на обстоятелствата – в какъв конкретен контекст се развива православното богословско мислене, но и засвидетелстват извънредно високия културен усет на посочените православни богослови. Нека те да служат за поощряване на диалога и за вдъхновение към нови идеи и подходи.

Превод: Владислав Атанасов

* Illert, M. „Drei orthodoxe theologische Profile in Deutschland im 20. Jahrhunderts“ – статия, предоставена за публикуване в сборника (под печат), посветен на 80-годишнината на председателя на Православната епископска конференция в Германия, митрополита на Вселенска патриаршия Августин (бел. прев.).