Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Архиепископ Данило ІІ и управлението на Сръбската църква

Петък, 17 Май 2019 Написана от Прот. Радомир Попович

Danilo IIАрхиепископ Данило ІІ (1324-1337) е единадесетият по ред глава на автокефалната Сръбска църква след св. Сава. В това звание той наследява архиеп. Никодим (1317-1324). Ръководи Църквата в Сърбия по време на двама сръбски владетели: крал Стефан Урош ІІІ Дечански и крал Душан. Между това, говорейки за Данило ІІ като за архиепископ и църковен глава, трябва да се има предвид фактът, че преди да оглави Сръбската църква той е заемал много изтъкнати постове в административно-управленската ѝ структура. Тук преди всичко се има предвид времето на неговото игуменство в „Хилендар“ на Света гора, сетне времето, когато е епископ Бански, след това Хумски и, накрая, архиепископ. Своята, така да кажем, духовна кариера Данило започва като обикновен монах в манастира „Св. Никола“ в Кончул на р. Ибър. През живота си преминава през всички йерархически степени, които може да премине един изряден църковен йерарх.

Заради прегледното изобразяване на Данило като църковен ръководител, ще го разгледаме тук, доколкото изворите ни позволяват, именно във функциите на онези длъжности, които като йерарх е заемал: игумен, епископ и архиепископ.

*   *   *

Даниловият активен живот в Църквата започва в онзи момент, когато, подобно на сина на Неман, Растко,[1] той избягва в манастир. Напуска светската кариера при двора на крал Милутин, а игуменът на Кончулския манастир „Св. Никола“ го замонашва и му дава името „Данииль мнихь“. Не е известно колко дълго остава Данило в манастира на своя постриг, но неговият биограф казва, че самият архиеп. Евстатий ІІ (1292-1309) го извиква в двора и го ръкополага в свещенически сан, т. е. за презвитер.[2] Не остава дълго като презвитер в Архиепископията в Печ при Евстатий – всичко година и половина.[3] Следва изборът му за игумен на манастира „Хилендар“.

Кои са естествените обективни и субективни обстоятелства, допринесли за това презв. Данило от седалището на Сръбската църква в Печ да бъде избран за игумен на един от най-образцовите манастири, какъвто е „Хилендар“? Преди всичко Данило е добре познат лично на крал Милутин, на архиеп. Евстатий и на сръбския събор, който го избира за игумен.[4] Изключителните му лични способности спомагат да бъде в този момент най-подходящата личност, която да приеме игуменството на Богородичния манастир на Света гора. Всичко това се случва „най-рано около 1306 г. или 1307 г.“.[5] По това време Данило трябва да е бил на повече от 30 години, защото по-млад не би могъл да бъде избран за игумен.

Обективните причини „Хилендар“ в началото на 14 в., въпреки предписанието на Хилендарския типик, да получи за игумен човек от Сърбия, са добре познатите нападения на каталунците на Света гора.[6] Отбраната на „Хилендар“ в този момент не е могла да бъде само дело на хилендарското братство, тъй като е трябвало да се брани не само духовното, но и физическото съществуване на манастира. Според ктиторския отдел на типика това е задължение на ктиторите и на техните наследници на сръбския светски и духовен престол. „Хилендар“ е императорска лавра или кралски манастир.[7] Според предписанието в Хилендарския типик в избора на игумен символично взема участие византийският император, чрез негов жезъл или „стапа“,[8] намиращи се в манастира.[9]

Изборът на Данило и поставянето му за игумен в „Хилендар“ става в противовес на предписаното в типика и на практиката, която съществува там. Тези данни сами по себе си говорят, че игуменското място е опразнено и не е запълнено по редовния път.[10] Ако ситуацията е била обичайна, то не би имало нужда от тази интервенция от Сърбия.[11] Между това, в какво най-вече се изразява заслугата на игумен Данило? Общата обстановка, в която се намира цялата Света гора не благоприятства за това Данило, пребивавайки като игумен в „Хилендар“, да се прояви като голям духовник и аскет и като такъв да стане пример за хилендарското братство. Като игумен той се изявява в отбраната на манастира и на манастирското имущество, които тук са пазени повече от едно столетие и в това е неговата най-голяма заслуга. Вероятно в този момент в „Хилендар“ има по-големи и по-опитни духовници-стопани от Данило, но по-добър организатор на отбраната от него изглежда е нямало. Той воюва три години и три месеца[12] и брани не само манастира, а и всички онези, които са в околностите на Света гора и търсят там закрила от военното опустошение. Манастирът и неговият игумен отварят вратата за бежанците – деца, жени, болни и гладни: „… Ако гладом вьсь родь чловѣчьскии растлъвлаше, нь такови народи многочисльни вь много врѣме питаше се оть того славьнааго монастира Хиландара“.[13] Игумен Данило е свидетел как много от неговите монаси и събратя не са могли да издържат всички опасности и, спасявайки живота си, са напускали манастира, като по този начин са прекратявали своя монашески завет: „Много же чрьньць соуштинхъ вь монастиритомь не могоуще трьпѣти таковие тоуги, оставльше сего господина моиего прѣподобьнааго игоумена кирь Даниила иединаго, и сами вѣжаше“.[14]

Като първа личност в „Хилендар“, игумен Данило спасява най-важните манастирски ценности, като през 1308 г. напуска за известно време манастира, за да ги пренесе в Сърбия, в гр. Скопие, при крал Милутин. Животописецът разказва за това:

„И изобрѣть инѣкие моуже достовѣрьни и именовани мѣста того светаго, и сихь оувѣривь иакоже по воли иему, и вьзеть сини ихь кь себѣ, и по сихь прѣдасть имь монастирь ть тврьдь стрѣшти и брати се сь прѣдьреченою иересино, давь имь довольно злата своиего“.[15] Вероятно настъпва известно примирие от страна на нападателите, за да може Данило да излезе навън.

Между другото, това поставя пред изследователите съвсем логичния въпрос: Как в случай на опасност трябва да се постъпва с движимото манастирско имущество според предписаното в Хилендарския типик? Кога и при какви случаи то може временно или постоянно да се отчужди от манастира? В самия типик разпоредбите за това са много прецизни. Хилендарският типик в това отношение определя статута на имуществото, и особено на свещените съсъди, като се опира на утвърдените канонически правила на Православната църква. По принцип е добре известно, че според каноничните правила свещените съсъди, които се употребяват в храма за извършване на богослужението и св. Тайни никога не могат да се отчуждят от храма.[16] Църковното имущество, движимо и недвижимо, не може да се отчужди без благословение и одобрение от надлежния епископ и ако за това, в духа на каноническите разпоредби, няма оправдани причини.[17] Каноните позволяват свещените съсъди да се продават или да се залагат, в случай че това се прави за освобождаването на поробени християни от нехристияни.[18] Също така предмети могат да се отстранят от храма, ако в манастира или в храма има повече такива вещи, от които няма особена полза. В такъв случай могат да се отстъпят на друг храм. Затова продажби са правени ако е трябвало да се обезпечи някоя друга църковна потребност или да се помогне на бедна църква и бедни християни.[19]

Според разпоредбите на онзи отдел от Хилендарският типик, в който се регулира уреждането и ръководенето на манастирското имущество, строго е забранено даването от манастира дори и на това, от което сам той няма никаква полза. Самият игумен или който и да било от братството не са смеели да отчуждят нищо, което е принадлежало на манастира: „Ни ти паки игоумане, оужиками или дроугомь своимь иже не боудеть на потрѣвоу манастироу не мози раздавати…“.[20] Това разпореждане влиза в почти същия вид в Светоархангелската грамота и в Душановия Законник (§ 18). Хилендарският типик изрично изброява църковните предмети, които са покровителствани: свещени съсъди, икони, завеси и книги. Не е могло изредените предмети дори да бъдат размествани из манастира: „Ни тькмо да не творна боудоуть, но и ототноуда несподвижима и ни оть кого николиже всиакоюдѣ виниема…“.[21] Сакралните предмети са могли да бъдат изнесени от манастира, както предвижда по-нататък типикът, единствено в извънредни обстоятелства като пожар или земетресение: „Токмо слоучившоу се пожещи или от троуса пасти се или ино что…“.[22] Именно само след пожар, земетресение или някакви други неблагоприятни обстоятелства и с цел физическото им спасяване, църковните предмети са изнасяни от „Хилендар“.

В светлината на приведените канонически правила и правилата на самия типик трябва да разглеждаме и постъпката на игумен Данило, който през 1308 г. пренася скъпоценностите на манастира „Хилендар“ в Сърбия. Наистина в нашите извори не е изброено какво конкретно е пренесено, само се казва: „Самь же вьзьмь все достоиание мѣста того иеже потрѣби црьковниѣ, и прочаиа вса сьвкоупивь… и сииа носе, … и прииде к благочестивому кралю Оурошоу“.[23] Също така, дори не е загатнато дали изнесените предмети ще бъдат върнати в манастира, когато опасността отмине. Това изворът премълчава като излишно сведение, но на основата „ex silentio“ можем да мислим, че църковните скъпоценности са били върнати в манастира.

Игумен Данило се грижи за снабдяването на обсадения манастир с храна и други потреби. Дори довежда на Света гора отряд от наемни войници, за да отбраняват манастира: „И оть внешнихь мѣсть Светие Гори сь ороужии ихь, иако да бореть се сь оною треклетою иересию“.[24] Споменатият отряд, след одобрението на игумена, казва по-нататък Данаиловият животопис, пренася до Сърбия военна плячка, оръжие и други скъпоценни предмети, които игуменът изпраща на крал Милутин. Данило просто се проявява като военен в отбраната на „Хилендар“. Нападателите имат за цел да заловят тъкмо него, лично, тъй като знаят, че той е главният в цялото мероприятие по отбрана на манастира.[25]

Когато престава опасността от каталунците, след победата над латинските витязи при езерото „Копаис“ на 11.3.1311 г., престава и игуменството на Данило в Хилендар.[26]

*   *   *

Поради размириците в Сърбия след конфликта между братята Драгутин и Милутин Данило идва в Сърбия и е назначен за Бански епископ. На тази длъжност остава до 1317 г. Отново е в „Хилендар“ през 1314 г. и се връща в Сърбия през 1316 г.[27] Тогава му е обещано, че ще бъде архиепископ, тъй като архиеп. Сава ІІІ (1309-1316) умира. Данаиловият биограф само казва накратко: „Оть того же врѣмене бѣ обѣщаталь благочьстивии краль Оурошь дати семоу прѣосвештеномоу прѣстоль светого Сави“.[28]

Известно е, че поради изграждането на Банският манастир и формирането на манастирското феодално имение, през 1314 г. Банската епископия е закрита: „Иже иесть иепископииа Баньска по отшествии же сего господи моиего сьтвори благочьстивии краль мѣсто то именовати игоуменииа“.[29] Кралският манастир и имението му са уредени с обширна грамота на самия ктитор крал Милутин.[30] На събора Банският игумен е на четвърто място след игумените на „Студеница“, „Милешево“ и „Сопочани“.[31] Смята се, че самият еп. Данило е автор на грамотата за Банския манастир.[32] Иначе тази грамота като правен документ урежда устройството на манастирското имение като кралско ктиторско дарение. Самото имение на новооснования манастир е имало 75 села и махали, и 9 катуна, с общо 514 семейства. Освен това грамотата детайлно очертава границата на манастирското владение. Имението включва известна част от териториите, които до този момент принадлежат на Будимленската и Рашката епископии. Затова в грамотата са уредени имотните и духовните отношения в компетенцията на тези две епископии. Тъй като собствеността на Банския манастир е групирана в ущърб на Будимленската епископия, кралят дава на епископията: „Гьцко и Пивоу да си бир бере а кроуге да си оузима по своиеи области си, како си е оузималь, а инога доходка ни глобе ништа да не оузима“.[33] Ясно е, че е извършено и разграничаване в духовните компетенции на Банския игумен и Рашкия епископ. От компетенцията на Рашкия епископ са иззети Горен Ибър, Йелшаница, Ситница, двата Лаба и Дръшковина и са отдадени във владение на Банския манастир: „И сииа вса дарованаа мною семоу светомоу храмоу, на семь законь повелѣ и оутврьдии кральство ми прѣбивати монастирю иакоже и висше рекохь, не бити иепоскопии нь игуоумении. А област доуховна да иесть и иепоскопоу рашкомоу по Иброу Горниемоу и Иелшаници и Ситници и обѣма Лабома и Дршковинѣ, и индѣ вьздѣ коудѣ ие вила область доуховнаа сеи црькви, рашки иепископь да опе ставии и дииаконе и дииаке, а игоумень да соуди всаки соудь доуховни, а иепископу да сповѣдаа, и протопопоу за все то даа кралиевство ми шесть сьть перперь, да скуие кандило црькви Светихь Апостоль, и помень доуховнии всаки да си моу ие, а ине власти никере“.[34] От този отдел на грамотата се вижда, че Рашкият епископ и занапред в споменатите области ще упражнява своята епископска власт, която според каноните изключително принадлежи само на епископа. Тук преди всичко се има предвид хиротонията, т. е. ръкоположението на свещени лица, „да поставя попове и дякони, и дяци“. Св. тайнство Свещенство в Православната църква извършва само епископ. По-нататък в грамотата се казва, че в същите области Банският игумен има право да съди духовните престъпления в подведомствените му селища, но със задължението да известява редовно за това надлежния Рашки епископ. Освен това, всички приходи от съдебните глоби се полагат на манастира. Явно приходите от съдебните глоби заемат значителна част от общите приходи на манастира, тъй като вместо тях Рашкият епископ получава обезщетение от крал Милутин на стойност от 600 перпера в пари „да скуие кандило в църквата Св. Апостоли“ в гр. Рас.

Тези няколко разпоредби от Банската грамота са приведени тук поради това, че еп. Данило допринася до голяма степен не само за изграждането на Банския манастир, но и за уреждането на неговото имение, което по своя обем е едно от най-големите в средновековна Сърбия. То е пример за уредените по-късно имения Дечанско и Светоархангелско. Затова с основание можем да констатираме, че Банската грамота и уреждането на имението са дело на еп. Данило.

Нататък проследяваме активността на еп. Данило в контекста на събитията, свързани със смяната на архиепископския престол в Сърбия през 1317 г. През 1316 г. Данило е при архиеп. Сава ІІІ. Неговият ученик само казва: „Семоу же господиноу мониемоу дасть благочьстивии краль иепископию Хльмьскоу“, тъй като не е избран за архиепископ. Самият Данило описва процедурата по смяната на архиепископския трон в Милутиновото житие като дълга и нерешителна: „И сьбравь вьсь сьбор отьчьствиа си, вьсьчстьние епископи и игоумени и чрьньце и великославьние властели, изискоуе таковааго моужа не едчною нь и тришти, и за вьсе годиште, и многая попечения о то имѣе“.[35] Архиепископският трон остава празен повече от десет месеца, а Данило, като кралски кандидат, не успява да спечели избора веднага.

Изборът за архиепископ заварва Данило на Света гора. В неговия избор участва хилендарският игумен Гервасий „сь вьсѣми избраними чрьньци Светие Гори, и в семоу сьбороу сьбраноу земле сьрбские“.[36]

Като глава на Сръбската църква архиеп. Данило ІІ, според изворовите данни, с които разполагаме, се изявява най-вече с изграждането на манастира „Дечани“ и с организирането на неговото имение. За това животописът на св. Стефан Дечански разказва, че изграждането на „Дечани“ започва след победата над българите при Земен през 1330 г. В контекста на детайлното описание на битката при Велбъжд се забелязва едно сведение, на което изследователите не са обърнали достатъчно внимание, а именно: веднага след извоюването на победата над българите, крал Стефан Дечански от мястото на победата известява архиеп. Данило, кралицата и събора на сръбската земя. Кралското пратеничество донася на Данило поръчение: „Вьздадите хвалоу Богоу в помошть нашоу, ельма же оубо идемь на предлежештии намь путь вь дрьжавоу царьства земле бльгарьские“.[37] По повод на това, като църковен глава в сръбската държава, Данило прави благодарствени молебени и молитви по всички църкви и манастири, та по този начин да отдаде благодарност на Бога за победата, която кралят е извоювал над българите. Животописецът на Стефан Дечански казва: „И тако сьтвори вьсписание по всѣмь монастирѣхь и чьстьнаиа славословииа, имиже Богь славить се“.[38] Нататък, Данило нарежда във всички манастири в Сърбия (споменати са манастирите като носители на духовния живот, а и освен това повечето от тях са владетелски задужбини) „да пеят параклиси и по достойнство големи и честни славословия, с които се слави Бог“. Този пример по конкретен начин изразява взаимните отношения между светските и духовни власти в Сърбия на най-висше равнище, т. е. тяхната симфония.

Като църковен глава Данило особено се старае и работи за утвърждаването на православната вяра сред народа.[39] Неговият биограф изрично говори за това: „Елико троуждае се вь чиноу чрѣди своие“.

В този смисъл трябва да погледнем и Даниловата огромна ктиторска дейност, изграждането на църкви и обновяването на изоставените такива.[40] Длъжността да проповядва и учи във вярата (ἐξουσία διδακτική) е първостепенно задължение за епископа.[41] За Данило се говори, че в учението си по въпросите на вярата е пазел непроменено и чисто учение в духа на учението на древната Християнска църква: „Крѣпко во и непостоупно оустави законьнааго прѣданиа сьблюдаше…“.[42] А именно – първо задължение на епископа е да проповядва по примера на апостолите и да учи поверения му народ, което Данило и прави. Снабдява храмовете със свещени църковни съсъди за извършване на свещеното богослужение. Това най-добре се вижда в описанието на изграждането на „Дечани“.[43]

Известен е Даниловият личен принос при формирането на манастирското имение на „Дечани“. В Дечанската грамота се казва, че кралят подарява на манастира с. Куманово при Дреници, но преди това го заменя за малкото с. Ябланица, което влиза във владението на архиеп. Данило.[44] В Дечанската грамота се намира още един пример, от който се вижда как е регламентирана компетентността на Хвостанския еп. Николай и на Дечанския игумен, понеже част от Дечанското имение се намира в територията на Хвостанската епископия. Управленската власт на епископа и игумена са регулирани така, че свещениците в материално отношение стават подведомствени на манастирското владение, вместо на своя епископ, и сега трябва да дават върховина, съответно със своето материално задължение, на Дечанския игумен. Като обезщетение за Хвостанския епископ ктиторът дава 400 овце, с агнетата и още 600 перпера в пари.[45]

В областта на духовната власт за учение, епископът е длъжен да се грижи и за опазването на църковното единство и за целостта на учението по всички въпроси на вярата. Данаиловото време, условно наречено така, в Сърбия не се характеризира с въздействието на каквито и да е ереси, т. е. със спорни църковни учения. Макар и това да е така, погледът на Данило забелязва движението в околния свят, във Византия. Пишейки като църковен глава след 1332 г. животописа на св. крал Милутин,[46] Данило между другото говори за Милутин като за велик и примерен поборник за православната вяра. В този контекст на разказа напомня на читателя за униатските възгледи на византийския имп. Михаил VІІІ Палеолог от недалечното минало. Наистина, той не споменава императорското име, но е много конкретен, когато казва: „Сь во хоульноименити царь диаволомь наваждень и оуподоблиень ономоу лоуковому прѣдателю, иже отьстоупи оть свѣта вь тьмоу, иакоже и сь царь Палеологь разлучивь се вѣри христианьские и приниеть вѣроу латиньскоу“.[47]

Данило със сигурност не е бил отстъпчив към „латинската вяра“ и нейния многократно проявяван прозелитизъм, но той никъде не пише обидно и нетърпеливо за привържениците на римокатолическата конфесия в сръбската държава. По негово време кралската задужбина в Затръновска жупа, манастирът „Високи Дечани“, строи „Фрадь Вита, мали брат, протомаисторь из Котора, града кралѣва…“.[48] В 1317 г. Данило пише животопис за бившата римокатоличка, сръбската кралица Елена († 1314 г.), която е провъзгласена за светица. Освен тези сведения, известно е, че в 1333 г. крал Душан продава на Дубровник Стонски рат. Продажбата е извършена в присъствието на Призренския еп. Арсений, а в грамотата е определено „да прѣбив попь срьбьски, и да поие у цркьквахь, коие су у Стоноу и у Рту како иесть повелѣвало кралевьство ми“.[49]

Накрая, за архиеп. Данило ІІ може да се говори и като за ктитор. Той е един от главите на Сръбската църква в средните векове, който е изградил и обновил най-голям брой църкви.[50] Наистина, живял е във време на най-голямата ктиторска дейност при кралете Милутин и Стефан Дечански, когато Сърбия достига общ напредък.

В заключение за Данило, като църковен йерарх, може да се направи следното обобщение. В своята духовна кариера, в продължение на около четиридесет години, той преминава през всички най-важни духовни длъжности в административно-управленската структура на Сръбската църква. Особено се откроява периодът на неговото игуменство в „Хилендар“. Авторитетът на игумена въобще в Сърбия през първата половина на 14 в. е голям, тъй като именно тогава възникват най-много манастирски имения, начело на които стоят игумени. Малко се знае за Данило като епископ и архиепископ. Има голям дял в изграждането на двата най-големи ктиторски манастири на своето време – Банския и „Дечани“, както и в конституирането и църковно-правното устройство на техните имения. Пример е за симфонията, т. е. за съгласието между духовните и светските власти в Сърбия през средните векове.

Превод: свещ. Петър Петров

* Поповић, Р. „Архиепископ Данило ІІ и управљање Црквом“ – В: Зборник радова о архиепископу Данилу Другом, Београд 1991, с. 89-96; настоящият превод е извършен според публикуването на текста в: Поповић, Р. Српска црква у историjи, Београд 2007, с. 165-179 (бел. прев.).

[1] Това е бъдещият св. Сава Сръбски, най-прочутият светец от сръбския народ (бел. прев.).
[2] Животи краљева и архиепископа српских, написоа архиепископ Данило и други, на свиjет издао Ђ. Даничић, Загреб 1866 (репринт Лондон, 1972, с. 377). Нататък: Данило ІІ.
[3] Пак там, с. 338.
[4] Пак там, с. 338.
[5] Относно датата на поставянето му за игумен на „Хилендар“ виж: Мошин, В., М. Пурковић Хиландарски игумани средњега века, Скопље 1940, с. 20-21; Живоjновић, М. „Житие архиепископа Данила ІІ као извор за решаванње Каталонске компание“ – В: Зборник РВИ, 19, 1980, с. 252. Авторът приема „втората половина на 1305 г.“.
[6] Острогорски, Г. Историjа Византиjе, Београд 1959, с. 461; Пурковић, М. Авињонске папе и српске земље, Пожаревац 1934, с. 9; Историjа српског народа, 1, Београд 1981, с. 457 (Љ. Максимовић).
[7] Monumenta Serbica, 14; Jиречек, К. Историjа Срба, 2, с. 68.
[8] „Стапа“ буквално означава стъпка и изобразява символичното присъствие на императора (бел. прев.).
[9] Ћоравић, В. Списи Светог Саве, Београд – Сремски Карловци 1928, с. 79; Списи Светога Саве и Стефана Првовенчанога, прев. Л. Мирковић, Београд 1939, с. 73-74; Теодосиjе Хиландарац, Живот Светог Саве, изд. Ђ. Даничића, приредио и предговор написао Ђ. Трифуновић, Београд 1973, с. 52 (прев. Л. Мирковић, редиговао Д. Богдановић, Београд 1984, с. 53); Петровић, М. Црквенодржавна идеологиjа Светог Саве у Студеничком типику. Осам векова Студенице, Споменица, Београд 1986, с. 97.
[10] Данило ІІ, с. 338; Мошин, В., М. Пурковић Хиландарски игумени, с. 17; Ћоровић, В. Света Гора и Хиландар, Београд 1985, с. 100; Марковић, В. „Ктитори, њихове дужности и права“ – В: Прилози за КJИФ, 5, 1925, с. 100-124.
[11] В грамотата на цар Душан за манастира „Св. Архангели” при Призрен се чете изрично предписание, че ако в самия манастир няма подходяща личност за игумен, в този случай, кандидатът бива довеждан от „Хилендар“.
[12] Радоjчић, Н. „О архиепископу Данилу ІІ и његовим настављачима“ – предговор към: Архиепископ Данило, Животи краљева и архиепископа српских, прев. Л. Мирковић, Београд 1935, с. VІІ-VІІІ.
[13] Данило ІІ, с. 340.
[14] Пак там, с. 341.
[15] Пак там, с. 341.
[16] Милаш, Н. Грчко-римско законодавство о црквеноj имовини, Београд 1908, с. 76.
[17] „Презвитери не могат без позволението на своите епископи да продават вещи на църквите, за които са поставени. По същия начин не е допустимо и епископите да продават църковно имущество без знанието на събора или на своите презвитери“ (Правило 33, Картагентски събор – Милаш, Н. Правила православне цркве са тумачењима, 2, Нови Сад 1896, с. 168); срв. Правило 33 на Анкирския събор (пак там, с. 17-18).
[18] Матиjа Властара, Синтагмат, изд. Стоjан Новаковић, Београд 1907, с. 284; Крмчиjа, гл. 44, л. 35; Юстиниановата Новела 7 предписва, че дори потирът може да се продаде за освобождаване на християнин, тъй като се казва, че е абсурдно да се ценят църковните съсъди повече от човешките души.
[19] Милаш, Н. Православно црквено право, Мостар 1902, с. 565; Синтагмат Матиjе Властара, с. 284; Крмчиjа, гл. 44, л. 35-36.
[20] Ћоровић, Б. Списи Светог Сава, с. 103-104; Светостефанска повеља краља Милутина от 1314-1316 г. съдържа подобно предписание: „Калогиерь да не излага ни отъкоие работе своиего брата или сина…“ (Ковачевић, Љ. „Светостефанска хрисовуља“ – В: Споменик СКА, 4, 1980, с. 6-7; с подобно съдържание и § 18 от Душановия Законик).
[21] Ћоровић, В. Списи Светог Саве, с. 103-104.
[22] Пак там.
[23] Данило ІІ, с. 343.
[24] Пак там, с. 347.
[25] Пак там, с. 252-253.
[26] Последното споменаване на Данило като игумен е от 26.5.1310 г. в спора между „Хилендар“ и „Ксиропотам“ (Мошин, В., М. Пурковић Хиландарски игумани, с. 23).
[27] Пак там, с. 24.
[28] Данило ІІ, с. 361.
[29] Ковачевић, Љ. „Светостефанска хрисовуља“ – В: Гласник СКА, 4, 1890; Новаковић С. Законски споменици српских држава средњег века, Београд 1912, с. 622-631; Соловjев, А. Отбрани споменици српског права, Београд 1926, с. 89-99. Превод на грамотата на съвременен сръбски език: Богдановић, Д. „Повеље о земљама и задужбинама Косова“ – В: Задужбине Косова – Споменици и знамења српског народа, Призрен-Београд 1987, с. 315-322.
[30] Светостефанска хрисовуља, с. 9.
[31] Пак там, с. 9.
[32] Мошин, В. „Житиjе краља Милутина према архиепископу Данилу ІІ и Милутиновоj повељи-аутобиографиjи“ – В: Зборник ИК, 10, 1976, с. 133. Светостефанската грамота става образец за Дечанската и Архангелската – виж: Шкриванић, Г. „Властелинство Св. Стефана у Бањскоj“ – В: ИЧ, 6, 1956, с. 177.
[33] Светостефанска хрисовуља, с. 4-5.
[34] Пак там, с. 9.
[35] Данило ІІ, с. 152; Тарановски, Т. Историjа српског права у Немањићкоj Србиjи, 1, Београд 1931, с. 171. Болярството не е искало Данило за архиепископ, тъй като е кралски кандидат.
[36] Данило ІІ, с. 176.
[37] Пак там, с. 190.
[38] Пак там, с. 190-191.
[39] Църковните канони недвусмислено говорят за това. Така например Апостолски правила 39 и 58, а сетне и Правило 19 на Трулския събор (Милаш, Н. Правила, 1, с. 103, 125, 489). Апостолско правило 39 говори за епископа като за този, „който трябва да се грижи за Господния народ и който трябва да дава сметка за техните души“, докато Правило 58 гласи: „Епископ или презвитер, който занемарява клира и народа, и не ги поучава в благочестие, да се отлъчи; ако пак упорства в немарата и безгрижието, нека бъде низвергнат“. Правило 19 на Трулския събор гласи: „Предстоятелите на църквите трябва всеки ден, а особено в деня Господен, да поучават клира и народа с благочестиви речи…“.
[40] Данило ІІ, с. 356.
[41] Правило 2 на Трулския събор изрично постановява: „Никой да не смее да променя гореспоменатите правила или да ги отменя, или освен изложените правила да приема други…“ (Милаш, Н. Правила, 1, с. 431-433); Правило 1 на Седмия вселенски събор е за същото. Виж: Гардашевић, Б. „Управљање епархиjом по православном црквеном праву“ – В: Богословље, 1-2, 1985, с. 81-98.
[42] Данило ІІ, с. 366.
[43] Пак там, с. 366-367.
[44] Monomenta Serbica, с. 94. Задужбине Косова, прев. Д. Богдановић, с. 333; Ивановић, Р. „Дечанско властителство“ – В: ИЧ, 4, 1954, с. 202.
[45] Monomenta Serbica, с. 98; прев. Д. Богдановић, с. 342.
[46] Радоjичић, Ђ. С. Стари српски књижевници 14-17 века, Београд 1942, с. 12.
[47] Данило ІІ, с. 110; Радоjичић, Ђ. С. Пак там, с. 9-12.
Това е и времето на първото голямо разорение на Атон, след Лионската уния от 6.7.1274 г. По заповед на имп. Михаил VIII скитащи рицари пристигат на Света гора, за да наложат унията. Освен манастирите „Ивирон“, „Ватопед“ и др. тогава пострадва и манастирът „Зограф“, в чиято кула са изгорени известните от българската история Зографски мъченици (бел. прев.).
[48] Monomenta Serbica, с. 109.
[49] Пак там, с. 108.
[50] Издигнал е следните църкви: храм „Успение Богородично“ в Печ, заедно с по-малките храмове „Св. Йоан Предтеча“, „Св. Арсений“ и „Св. Никола“, а в Печ устроява и пирг с храм „Св. Даниил Стълпник“. Покрива манастира „Жича“ и трапезарията, и изгражда разкошно здание. В Маглич обновява келията в храм „Св. Георги“ в Елешница, в Лизици църквата „Св. архангел Михаил“, обновява и храма на св. Сава Сръбски, Никодимовата задужбина и др.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u4kup 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме