Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Някои мисли за църковното единство като императив и перспектива

Петък, 09 Ноември 2018 Написана от Прот. Андрей Дудченко

Fr A DudchenkoДнес (текстът е публикуван на 20 май 2018 г., бел. прев.) е ден на памет за отците от Първия вселенски събор. След Литургията се четат две зачала, в които звучи темата за християнското единство: обръщението на ап. Павел към ефеските презвитери и част от Първосвещеническата молитва на Иисус Христос от Евангелие според Йоан. „Опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние” – моли се Иисус на Своя Небесен Отец (Иоан 17:11); „… аз зная, че след заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото” – предупреждава презвитерите ап. Павел (Деян. 20:29).

Всичко това се чете в деня на паметта за Първия вселенски събор и се пречупва през столетията до наше време. Ние четем тези текстове и възпоменаваме Никейския събор, докато в същото време сами сме въвлечени в бурно обсъждане на въпросите за бъдещето на нашата Църква в Украйна.

В четвъртото столетие са спорили за божеството на Иисус Христос. Разказват, че не можело да отидеш на баня или на пазара без да чуеш тези спорове: роден ли е Синът или е нероден, единосъщен ли е или подобосъщен и пр. От нас това е толкова далече, че ние отдавна сме престанали да чувстваме остротата и актуалността на тези спорове. А проблемът, собствено, е бил твърде сериозен. Онези, които не са приемали никейското единосъщие, не са отричали задължително божеството на Божия Син. Мнозина от тях са се съпротивлявали против новаторския, небиблейски термин, взет в богословието от езическата (друга дотогава просто не е имало!) философия. Първият вселенски събор е бил свикан от все още некръстения император, който е искал единството на Църквата, на която той дванадесет години по-рано е дарувал свобода, да бъде залог за единството и на империята. И не трябва да се мисли, че на този събор проблемът е бил разрешен веднъж и завинаги. Съборът е предложил решение, но за да се съгласи цялата Църква с него са били необходими не едно и две десетилетия. В края на краищата никейската вяра побеждава – до голяма степен благодарение на дипломатическия талант на св. Василий Велики. И Църквата е търсела способите по какъв начин да приеме в общение тези, които са били смущавани от една или друга формулировка, а не как да ги отреже под предлога „неправилност на учението”.

И днес Църквата в Украйна се оказа донякъде пред подобно предизвикателство. У нас разколът продължава вече повече от четвърт столетие. Лично за мен думата „разкол” представлява характеристика не толкова на една или на друга отделила се от общението църковна организация, колкото състояние на нашето украинско православие като цяло. За продължаването на това разделение обаче не съществуват никакви богословски причини и нравствени оправдания. Причината за разкола е изключително в областта на политиката. Както и през четвъртото столетие, и днес църковните спорове са изнесени на улицата. Чуваме ги от телевизорите, от страниците в интернет и в социалните мрежи, в транспорта и на двора.

Първият вселенски събор е формулирал първоначалната версия на текста, известен ни като Символ на вярата. Малко по-късно този текст е бил допълнен и в този си вид се повтаря при нас на всяка Литургия. Сред всички отчетливи богословски формулировки ние повтаряме и изповядването си на нашата вяра в Църквата: „едната, света, съборна и апостолска”. Къде обаче е тази една Църква? Можеш да повтаряш заучения Символ на вярата и да се успокояваш, но е достатъчно само да отвориш очи и да се убедиш, че у нас Църквата очевидно не е една. Ние сме разделени на православни и на римокатолици, на гръко-католици и на различните православни юрисдикции, които не се признават една-друга. Съществува ли обаче основание за това разделение? И ако разделението на Изток и Запад, на „православие” и „римокатолицизъм” е пуснало дотолкова дълбоки корени, че завръщането към единството там не е от простите задачи, то като за начало на нас ни е нужно да погледнем сами към себе си. Ние, православните, имаме ли основания да сме заедно? Не трябва ли да приветстваме всяка инициатива, която ще приведе отделилите се братя и сестри към единството на вселенското православие? И ако автокефалията ще помогне за това, то аз приветствам автокефалията!

„А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа” (Иоан 17:3) – така е говорил Иисус в молитвата, която слушахме днес. А знаем ли ние Бога? О, да – за Него ние знаем много. Седемте вселенски събора и златният век на патристиката са ни оставили блестящо наследство. Можем да повторим с точност назубрените формули. Само за това ли е обаче Евангелието? „Механичното повтаряне на сакрални формули, това не е вяра, а невзискателност и некритичност, които унижават вярващите” – така пишат авторите на учебника по философия относно Пиер Абелар. А истинската вяра – пояснява св. ап. Яков – това е вяра, изявена в дела. В дела на любовта. Можеш да знаеш хиляди правилни слова за Бога и същевременно да не познаваш Бога. Та нали знанието за Бога е възможно само чрез личния опит от срещата с Него, в живота с Него. А това е живот, който следва пътя на любовта. „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си” (Иоан 13:35) – така е говорил Иисус.

Още един важен нюанс в темата за единството – това е да се различават единството и еднообразието. За да бъдем една Църква съвсем не е необходимо всички да бъдем във всичко еднакви. Всички ние сме хора, създадени различни. Разнообразието е присъщо на цялото Божие творение. Всеки от нас по нещо прилича, а по друго се и различава от останалите. Нима това не е прекрасно? Така и в Църквата – всички ние сме единни в това, че изповядваме Бога и вярваме във Възкресението на Неговия Син Иисус Христос, само че тази вяра всеки изразява посвоему, според мярата на таланта, който на всеки е даден. И си спомням думите на св. Филарет (Дроздов): „Нито една църква, която изповядва, че Иисус е Христос, няма да дръзна да нарека лъжовна”. Заедно със светеца, няма да дръзна и аз. Нека Господ Сам да избере Своите си из всички народи и да приеме всички нас в Своето Царство.

Превод: Борис Маринов

* Дудченко, А. „Некоторые мысли о церковном единстве как императиве и перспективе” – В: Киевская Русь (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uudfh 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме