Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Богословието и свободата на Църквата

Вторник, 16 Октомври 2018 Написана от Свщмчк Иларион (Троицки), архиеп. Верейски

St Hilarion TroitskyОтносно задачите на освободителната война в областта на руското богословие.[1]

Сред тежките и тъжни обстоятелства на времето, което преживяваме, блести един светъл и примиряващ лъч на надежда – надежда за обновление на руското народностно съзнание, за завишаване на руските духовни ценности. И сега вече се разнасят химните на Русия и на всичко руско, дори и от онази страна, където толкова неотдавна умееха да пеят величания само пред кумирите на Европа, където тези мъртви и бездушни кумири заменяха православните чудотворни икони. Две столетия по-рано

„от могъща ръка откъснати,
напуснахме отечеството свое,
далеч отлетяхме, от чуждата земя пленени,
презрели на земята родна битието”.

[2]

Сякаш се срамувахме, че сме руснаци и че имаме нещастието да живеем на Изток. Преоблякохме се в чужди дрехи и заговорихме на чужди езици. Във всички области на руския живот в продължение на двеста години се чуваше едно само

„жалко чуруликане на думи чужди”.[3]

Славянофилството не срещаше съчувствие в широките кръгове на интелигенцията – в тези кръгове то беше наречено „китайщина”, „реакция” и с други страшни имена. С нас обаче се повтаря същото това, което е било и преди сто години, и за което е казано в молитвата на Рождественския молебен: „За чиито наставления завиждахме, тях имайки (а и сега ги имаме) за врагове безстрашни и зверонравни”.[4] У нас обаче вече се заговори за развенчаване на кумирите на европейската култура

„и на Изток взорът със любов е вперен”.[5]

Войната е горчиво лекарство, но тя лекува нашето общество от „тягостната мъка по чуждата страна”. Руското сърце заболя с „тъгата по родината”. Сегашната война вече бе наречена „освободителна” в най-широкия смисъл на тази дума. Искаме да се освободим от чуждото влияние и да живеем със своя си руски ум. И понастоящем гръмко говорят за необходимостта от тъкмо такава освободителна война. Не мислите ли, че е и наш дълг да вземем живо участие в тази необходима война? Ала можем ли ние да вземем каквото и да било участие в тази война, стоейки зад тези високи манастирски стени, събирайки се в аудиториите, подбирайки си книги в библиотеката и прегъвайки се над тези книги в нашите стаи? По бойните полета върви кръвопролитна война. Необходими са оръдия и снаряди, а ние с вас сме хора невъоръжени. Започва се война с немците в областта на търговията и на промишлеността. За тази война са необходими милиони капитали, а нашите капитали се състоят от копейки и съвсем немного рубли. Нашите оръжия – това са книгите; нашите снаряди – думите и мислите; това, което ние проливаме, не е гореща кръв, а хладно мастило. И с тези оръжия обаче ние можем и сме длъжни да воюваме с враговете. Искам да ви разкажа за необходимостта от освободителната война в областта на руското православно богословие. У нас вече и във вестниците, и в списанията се заговори за „понемчването” в богословието. С особено удоволствие всички тези речи се подхващат от разколниците. По наш адрес – по адрес на професорите-богослови – са се изговорили множество всевъзможни обвинения, обвинения най-тежки, а често и просто обидни. Против „понемчването” на руската богословска наука се опълчиха мнозина и то хора, които нямат никакво отношение нито към руската, нито към немската наука. Във всички тези речи относно немското надмощие в руското богословие виждам как хората, на първо място, изпадат в крайности и, на второ – не посочват действителния враг, така че и целият повдигнат важен въпрос в хода на своето обсъждане губи подобаващата му сериозност. Мнозина са склонни да виждат надмощие на немците просто само заради онези многобройни немски цитати, които може да се видят в руските богословски книги. И отказват да признаят всякакви научни заслуги на немеца. Забравят, че науката не може да се ограничава до едните само общи възгледи и изводи. За истинските научни изводи е необходима къртовска черна работа – за един час на синтез понякога са нужни години на анализ. В тази черна работа ние от немците сме изостанали и по неволя сме длъжни да се възползваме от техните трудове. Та нали ако днес можем да получаваме оръдия от заводите на „Круп”, ние не бихме ги отхвърлили само затова, защото са немски. Тях ние най-вероятно бихме ги взели, само че бихме ги насочили към немците. Много обаче и научни оръдия имаме ние от немците, и можем да се ползваме от тях, но трябва да им придаваме желаното от нас предназначение. У нас, например, много се говори относно изучаването на светоотеческите творения. Опитайте се обаче да минете в това дело без чужда помощ, при положение че в Русия никога не са издавани светоотечески творения в оригинал! Пожелайте да изучите в оригинал някой от латинските църковни писатели – разбира се, че ще предпочетете по-доброто издание на Виенската академия на науките: Corpus scriptorum ecclesiasticorum latinorum. Ще ви потрябва някой от древните църковни писатели – с удоволствие ще разберете, че него вече го има в най-съвършеното възможно издание, което е предприето от Пруската академия на науките: Die griechische christlichen Schriftsteller der ersten drei Jahrhunderte. Трудно бихме си представили нещо по-съвършено в научно отношение от изданието на Църковна история на Евсевий Кесарийски на Едуард Шварц! А че отваряйки това издание, там стои немско заглавие – Eusebius Werke, нали от това само може да ни бъде срам, но едва ли за нас то е нещо вредно!

Така че, ако от академичната катедра трябва да се говори върху необходимостта от освободителна война в областта на руското православно богословие, то за това трябва да се говори сериозно, без да се обръща внимание на дребните неща, но да бъде посочван действителният и крайно вреден враг – да се определи как и откъде той е дошъл и защо се е разпространил и се е утвърдил той у нас. Това и ще се опитам да направя. Длъжен съм да започна отдалеч и накратко да припомня няколко известни исторически факта, тъй като чуждоземното надмощие в руското богословие има най-дълбоки исторически корени и е в най-тясна връзка със събитията дори от руската гражданска история.

1

Още по времето, когато Московска Русия е живяла своя самобитен живот, когато в нея на всички случайно пристигнали „неверници” все още са гледали със суеверен ужас, още тогава Западна Русия не само е влязла в съприкосновение със Запада, но заедно с това е и попаднала под неговото влияние. Та нали Западна Русия е била под властта на полската римокатолическа държава. С римокатолицизма тя отдавна вече се е срещала и с труд, в постоянна борба е отстоявала своята вяра и народност. И римокатолицизмът скоро поставя своя печат даже и върху народното образование. Особено силно неговото влияние върху западноруското просвещение се засилва от началото на 16 в. От Запад, против римокатолицизма в Западна Русия се надига враг – в лицето на Реформацията – и за отблъскване на този враг римокатолическата йерархия започва да устройва училища. Повикани са, така да се каже, еничарите в римокатолицизма: отците-йезуити. Папският нунций убеждава полския крал да устрои в държавата си йезуитски колегии – „quasi praesidia religionis” – като крепости на вярата.[6] И ето че в хода на 16 в. Западна Русия е покрита от цяла мрежа йезуитски колегии, начело с Вилнюската академия. Във всички тези школи са се обучавали и православни, а йезуитската педагогика е поставена така, че мнозинството от нейните възпитаници се обръщат към римокатолицизма. В техните очи тържеството на римокатолицизма е било нещо повсеместно: и в богослужението, и в догматиката, и в полемиката, и в примерните диспути, в които, въоръжени с блестяща диалектика, йезуитите победоносно са опровергавали всичко, влизащо в противоречие с римокатолицизма.[7] Дори и тогава обаче, когато възпитаникът на йезуитското училище е оставал верен на своето православие, той е излизал от това училище пропит от духа на римокатолицизма – особено в областта на богословието. И как би могло да бъде по друг начин, при положение че в изучаването на богословието го е ръководил не кой да е, а самият doctor angelicus Тома Аквински, със своята Summa totius theologiae!

В 1592 г. Киевският митр. Михаил (Рагоза) говори в своето окръжно послание така: „учението на светите писания твърде обедня, особено славянският руски език, и всички човеци се присъединиха към простото и несъвършено Лядско писание,[8] и затова в разни ереси отпаднаха, като не познаваха в богословието силата на граматически съвършения славянски език”.[9] Митрополитът посочва недостатъците на националното православно образование, заедно с вредата за православието от обучаването в „Лядското писание”. Недостатъкът на православното образование са се опитвали да попълнят с устройването на православни училища на западноруското братство. В противодействие на латинския римокатолицизъм братските училища поставят на преден план обучаването в гръцкото православие, но и те не могат да минат без латинския език и латинската наука, тъй като са се намирали в римокатолическа държава и са подготвяли граждани на тази държава. Latina са били необходими в Полша ad forum – за гражданските дела и живот. Силвестър Коссов, например, разсъждава в своя Exegesis така: „Латинските науки за нашия народ е нужно да изучава преди всичко затова, щото нашата бедна Русия да не наричат и глупава Русия. Съветът да се обучаваш само на гръцки, но не и на латински, е добър в Гърция, но не и в Полша, където латинският език е особено разпространен. Ще иде руският бедняк на трибунала, на сейма, на сеймика,[10] до града, до земството[11] – без латински ще заплати за вината си – само като каня,[12] ококорила очи, ще се озърта ту към едно, тук към друго”.[13] Латинският и полският езици, а заедно с тях и римокатолическият дух скоро проникват и в самите православни училища: „Всяко училище преминава през два стадия на своето развитие – отначало съществува като гръцко-славянско училище, а след това постепенно се сближава с латинско-полското, при което с това сближение понякога се отива твърде далеч”.[14] Отделни ревнители са въставали против латинското обучение в православните училища. Такъв е бил, например, атонският инок Йоан (Вишенски), който е казвал, че „плодовете на латинското училище са гнили и вечно вонят на гибел”, че това „проклето училище няма да спаси нито един ученик, няма да роди и да научи такива, които да са годни за Царството Божие, но всички свои студенти ще прати във вечна погибел, защото учителите в него са неверници, аристотели, влъхви, еретици, оригени и други подобни”. За това прочетете неговото съчинение Дуел в диспут на мъдрия латинец с глупавия руснак.[15] Против латинското направление на училищата понякога се възмущава и самият народ. Така например, когато архим. Петър (Могила) завежда в Киево-Печорската лавра колегия по йезуитски маниер, „от неучените попове и казаците беше голямо негодувание: защо ни водите латинско и полско училище, каквото ние нямахме досега и се спасявахме. И искаха да пребият до смърт и самия Петър, и учителите – едва ги уговориха”.[16] Казашката разправа е заплашвала да бъде сериозна. Спомнете си от Гогол, картината на казашката разправа с евреите в Запорожката Сеч. „Да ги изподавим в Днепър! В Днепър, панове!”. Нещо подобно е било и по отношение на латинските училища – Силвестър Коссов – сам подложен на погром – си спомня: „Какви вихрушки, какви гръмотевици се посипаха върху нас – невъзможно е да се опише с мастило. Беше такова време, че ние – след като се изповядахме – само и чакахме, че ето, ще започнат да тъпчат с нас коремите на днепровските есетри или пък едного с огън, другиго – с меч ще започнат да изпращат на оня свят”.[17] Ала всички подобни протести се оказват безсилни пред хода на историята. Православните учени, постоянно полемизирайки със западните еретици, сами започват да се пропиват от техния дух – заимстват от тях богословската им система и вземат под наем въоръжението им, даже самото им полемично оръжие.

Утвърдило се в Западна Русия, през 17 в. римокатолическото влияние прониква и в Московска Русия. В научно-богословската област Московска Русия много скоро попада под малоруско влияние. Миналата година излезе от печат първият том от капиталния труд на проф. К. Харалампович[18] Малоруското влияние върху великоруския църковен живот (Казан, 1914 г.). Тук са посочени само лицата с югозападен произход, изявявали се като дейци на различни поприща от великоруския църковен живот. От запознаването с тази книга се получава твърде внушително впечатление – в течение на две столетия при нас, в Москва е имало някакво малоруско нашествие. „Пришълците заеха най-видните и най-влиятелните места – от йерарси до управлението на от тях устроените консистории, от възпитатели при царското семейство до манастирски настоятели, до ректори, префекти и учители в също от тях проектираните училища, до кабинетни и типографски учени и деловодители, чиновници и секретари. Почти всичко бе подложено на тяхната реформа, според крайностите на неотразимото влияние – богословското учение, изправянето на свещения и богослужебния текст, книгопечатането, действията по разкола, църковната администрация, проповедта, храмовото, общественото и домашното пеене, нотите, външността на архиерейските домове, начина на живота им, екипажите и впрегатните принадлежности, дрехите на служителите, например на хористите, видът и съставът на училищата, предметите и начините на изучаване, съдържанието на библиотеките, правописът, правоговорът в устната реч и в четенето, обществените игри и зрелища и т. н., и т. н.”.[19]

В 17 в. московското просвещение попада под силното влияние на полатинчените малоруси. Именно през това столетие московското общество и московското правителство стигат до мисълта за необходимостта да устроят в Москва правилно организирано училище. За същото са били загрижени и източните патриарси. На Москва те са гледали със съвсем определена надежда, като на единственото място, където православието се е радвало на подкрепата на държавната власт. Та нали Константинопол вече се е намирал в ръцете на неверниците-турци. Още в края на 16 в. (1593 г.) Александрийският патр. Мелетий (Пигас) пише на цар Фьодор Иванович: „Устрой при себе си, царю, гръцко училище, като жива искра от свещената мъдрост, защото у нас източникът на мъдростта заплашва да секне изоснови”.[20] Впрочем, училища в Москва не заработват почти до края на 17 в. Дотогава там се ограничават се само до извикването на отделни учени хора. Такива хора са били необходими и на църковното, и на гражданското управление. Откъде обаче да се вземат такива хора? Вземали са ги от Киев. През 17 в. в Москва ние откриваме оригинален тип хора, така да се каже, придворни монаси, повикани от Киев. Задълженията на тези монаси са били твърде сложни и разнообразни. Те превеждат от различни езици изглеждащите поради някаква причина интересни книги, съставят и речници. Произнасят проповеди, а при тържествени случаи и особени „орации”. Длъжни са били да пишат тържествени и поздравителни силабически стихове – при радостни събития от дворцовия живот, и „френи” или „плачове” в случай на нечия смърт. Съчинявали са догматически трактати и са изобличавали разколниците. В техните задължения е влизало още и съставянето на църковните служби на руските преподобни, а също и „комедии” за придворния театър. Киев обаче дава на Москва монаси от различни направления: едни от тях привърженици на гръцкото образование, а други – поклонници на латинската наука. Стълб на гръцкото направление и център, около който са се събирали московските гъркофили, е киевският учен Епифаний (Славинецки), който е живял в Чудовия манастир. Съвременниците му са му отказвали решителната похвала. Това е бил „мъж многоучен – не само в граматиката и в риториката, но и във философията и в самото богословие известен изпитател и най-изкусен тълкувател”.[21] В собствен смисъл обаче придворен монах е бил Симеон Полоцки – учен от съвсем различно направление: „И той се учил, но не толкова (като Епифаний), защото не беше философ, а само учен, защото има обичай поляците и литовците да се учат по латински и по полски, а гръцкото писание изобщо не знаеха”.[22] Именно Симеон Полоцки обаче е бил и най-влиятелният учен в Москва. Той е учител на царските деца – впоследствие руските управници Фьодор Алексеевич и София Алексеевна. Под негово ръководство в двореца на московския цар „с наслаждение четяха полските книги”, а латинско-полското образование се превръща в модерно в двореца и дворцовият живот се пренастройва отчасти на европейска тоналност. Чрез Симеон Полоцки и ревностния му ученик и последовател Силвестър (Медведев), и чрез други тям подобни киевски учени латинското влияние прониква в интересуващия ни дял от московския църковен живот – в областта на богословието. В края на 17 в. в Москва се разгаря интересен и изключително характерен богословски спор относно момента на пресъществяването на св. Дарове по време на Литургията, при което киевляните от латинското направление открито защитават римокатолическия възглед. Из московските храмове се разнася същинска схоластическа проповед – с позовавания дори на премъдрия Анселм, на Белярмин и др. под. Представете си Москва през 17 в., с нейния църковен православен строй на живота, с нейното пълно недоверие към всичко чуждо, с нейните боляри в своите дълги одежди и високи шапки, с нейните благолепни храмове, където почиват първите московски светци… И изведнъж, в тази обстановка се раздава схоластическа проповед с позовавания на Анселм! Съвсем разбираемото е смущението, което е овладяло руските православни хора от тези прояви на латинско-малоруското нашествие в Москва. На разколниците им се е струвало, че даже и Никоновите изправления са навеяни от латинството, че същият този „вселукав враг” – сатаната, който „Римското царство на Запад, където е неговият престол, е превърнал в майка и приятелка на всички ереси и източник на всяко нечестие”, и който в образа на латиняните „и към нашето пресветло Руско царство много пъти е поглеждал”. И сега „с хобота си Никон откъсна Руското царство от православието”.[23] Основанията за подобна философия на историята са намирали в Св. Писание. Рим бил отпаднал хиляда години след основаването на Църквата, когато сатаната е бил освободен от тъмницата и излиза, за да прелъстява народите (Откр. 20:7). Прибавяйки към хиляда апокалиптичното число 666, се получава времето на Никоновото патриаршество. Известният разколоучител от Благовещенския събор дякон Фьодор Иванов е бил склонен да обвинява в съчувствие към латинството цялата православна йерархия. „Да възненавидиш тях, окаяните – пише той – които поругаха и унизиха правите догмати на нашата света сионска източна църква и майка, а възлюбиха и разцелуваха римската блудница, … и приемат с чест, и слушат с любов проклетите и лъстиви нейни учители, и от тези нечисти духове се опиват с мътно питие, като свиня с кръчмарско джибри”.[24]

Разколоучителят обаче представя делото в съвършено превратен вид. Всъщност, московските йерарси от 17 в. с всякакви мерки са се борили с латинското влияние върху православното богословие. Та нали самият ненавистен разколник, великият Никон, е бил изтъкнат гъркофил. Особено много обаче в борбата с латинското влияние се е потрудил също нелюбезният разколник патр. Йоаким, който преди патриаршеството си е бил чудовски архимандрит, приятел на Епифаний (Славинецки) и покровител на изтъкнатия ревнител на гръцкото православие – чудовския инок Евтимий. През цялото време на своето патриаршество Йоаким неуморно се бори с латинството, което е прониквало в Москва, и преди смъртта си, на събора от 1690 г. осъжда „хлебопоклонническата ерес” и други латински мъдрувания на киевляните. На този събор патриархът изнася обширен доклад, известен под името „Поучително слово”. От това слово ние можем да разберем начина на мислене на тогавашния кормчия на Руската църква и неговата оценка за случващите се през втората половина на 17 в. събития. В него четем:

„При царуването на най-благочестивия господар, царя и великия княз Алексей Михайлович, самодържец на цялата велика и малка, и бяла Русия, след пленяването на полската държава, от града Полоцк в Москва дойде някой си йеромонах на име Симеон, по прозвище Полоцки, който бе изучил латинството при йезуитите и се представяше за последовател на източното благочестие. А благочестивият цар и свещените архиереи, като му повярваха като на благочестив и на православен, му повериха да пише всичките църковни дела. Онзи пък Симеон, който беше човек учен и добронравен, ала бе убеден предварително от йезуитите – тези същи паписти – и прелъстен от тях, и затова четеше латинските книги, а в четенето на гръцките книги не беше изкусен, а затова и смяташе латинските нововъведения за прави, защото това беше учил от йезуитите, най-много на латински, без гръцки, и затова не можеше да бъде твърде православен и искрен син на Източната църква. Защото те, йезуитите, подлагат учещите при тях на страшни клетви, да бъдат послушни на папата, техния баща, и във всичко да са последователи на унията и защитници на западната католишка църква, както някои пострадали от това сами ни известиха. И написа той някакви писания, събирайки от латинските книги, а друга все от тези латински книги готова преведе. И във всички свои писания написа с латинското зломъдруване някакви ереси: дали защото не бе изкусен, дали от хитрост – съвестта му знае това, но онези (ереси) скрито и трудно за разпознаване лежат в неговите писания”.[25] Нататък патриархът предава на осъждане различните съчинения на Симеон Полоцки. Една от неговите книги е била Душевен обяд. Патриархът казва, че тази книга е изпълнена с „душевни беди”. „Книгата Венец на вярата представлява венец, който е сплетен не от прекрасни цветове, от словата на богоносните отци, а от бодливите тръни на появилите се на запад новости, от измислиците на скотовците, аквиновците, анселмовците и тям подобни еретически блудословия”.[26] И патриархът забранява съчиненията на Симеон Полоцки да бъдат четени: „С дадената ни от Всесветия Дух власт забраняваме на всички православни синове, послушни на нашето архипастирство, тези книги, като съдържащи в себе си скрити ереси, като неблагословени и такива, които по никакъв начин не трябва да се четат от народа и в църквите, под заплаха от църковно наказание – за свещениците – низвергване от свещенство, а за миряните – от отлъчване”.[27] В своето слово патриархът говори също и за Силвестър (Медведев): „Симеон Полоцки бе последван от своя ученик и наследник монах Силвестър (Медведев), който по-късно, за отстъпничество и за ерес, и за своите злословия против светата Източна църква, беше лишен от свещения образ и от монашеското звание и бе наречен с името Сенка Медведев, защото се беше прелъстил – както сам той говори – от киевските новоизмислени книги според латинското учение и от книгите и писанията и словата, устно изговаряни от неговия учител – все същия този полоцки униат Симеон (защото живееше заедно с него, в една килия, и винаги слушаше думите му, изпълнени с латински мисли, не успявайки да разпознае – както казва той – лъстта на онзи, и прелъстен от неговите мъдрувания), и още повече разпространяваше и утвърждаваше сред народа латинската онази ерес”.[28] Така, „новоизмислените киевски книги, от които Сенка Медведев се прелъсти” патриархът, заедно със събора, предава на анатема: „Който отсега нататък укрие в себе си такива като неговите, на Сенка, и други писания, и дръзне да ги държи при себе си, и не отхвърли неговото зло и плевелосеещо блудословие, и не обяви неговите писания за дявололъстиви, и не се покае за това, и на наша мерност и на своя духовен отец не се изповяда, и не се отдели от това, такъв да бъде – с властта, дадена ни от Всесветия и всичко извършващ Дух да свързваме и развързваме – свързан, и от светата Църква и причастяването с пречистите Тайни отлъчен, и да бъде вечно от Бога осъден”.[29]

Толкова решително се е борил Светейшият патр. Йоаким с латинството, което са внасяли в Москва киевските учени и „новосътворените киевски книги”. С тези книги патриархът се бил борил и по-рано. За тях той бил учредил най-строга цензура: заставял да ги печатват наново, понякога просто да откъсват от тях цели листи, а някои от книгите изцяло забранявал.[30] Все пак обаче западно-руските книги се разпространяват широко из Московска Русия. Имало е нещо, което е благоприятствало това. Какво именно? Това е бил московският царски двор, където е имало дори такива покровители на йезуитите, като толкова близо до Софѝя[31] стоящия княз В. В. Голицин. При тези именно придворни кръгове намират поддръжка и дори влияние и Симеон Полоцки, и Силвестър (Медведев). Западно-руските учени изобретяват дори и особен способ за разпространение на своите книги в Москва – посвещават ги на особи от царския дом.[32] В двореца тези книги намират съвсем различен прием в сравнение с приема, който имат при патриарха. Придворният фаворит Симеон Полоцки в писателската си дейност дори не се подчинява на цензурата и на контрола на патриарха. За което говори и самият патриарх в „Поучително слово”: „Този Симеон се одързости дотам, че да направи и печатно издание на някои свои книги, като излъга наша мерност, като написа в тях, че уж са печатани с нашето благословение. Ние пък, като не бяхме нито прочитали, нито виждали преди това подготвяните за печат издания, а едва вече отпечатани, изобщо не сме им давали нито нашето благословение, нито дори нашето съгласие”.[33] Очевидно е, че в своята борба с латинското влияние патр. Йоаким е срещал противодействието на западническата и латинофилстваща придворна партия.

Ако обаче патр. Йоаким не е успял да очисти Московска Русия от „новосътворените киевски книги”, той обаче удържа победа над латинската партия в делото за учредяване в Москва на висше училище. В началото на последната четвърт на 17 в. мисълта за такова училище окончателно съзрява сред московското правителство. Между гръцката партия и латинската започва борба за това, какво трябва да бъде висшето московско училище – гръцко или латинско. Около патриарха се групира гръцката партия. Ние разполагаме и с писмени паметници за споменатата борба, от които виждаме колко много се е стараела гръцката партия да предпази московското богословско училище от латинското влияние и къде тя е виждала опасността от латинското учение. В тези паметници се обсъжда дали да се изучава гръцки език или латински, но по онова време този въпрос е имал истински богословски смисъл. Езикът е бил, може да се каже, знаме и на едното, и на другото богословско направление. В нашата академична библиотека присъства ръкопис, носещ заглавието „Довод вкратце за това, че елиногръцкото учение и език са най-много нужни, а не латинският език и учение, и какво да ползва славянският народ”. Необходимостта да се изучава гръцки тук се доказва с различни съображения и така се стига до извода, че „… подобава най-много да се изучава гръцки език, понеже с този език не само не се вреди на православната вяра, както с латинския, но и много се изправя и се изучава заедно със славянския, защото някога и славянският език (който е пребогат) се е очистил и с други учени езици се е съчетал. След като изучи гръцкия, за желаещия не е вредно за изучи и латинския, но първо да учи латинския е много опасно, за да не би тайно чрез латинския език да се прокраднат и латинската вяра и обичаи, както виждаме в различни народи и най-много във френския, защото нищо не променя човека и нравите му така, както това прави странното учение… А за белорусите, макар и да изучават латинския език поради недостатъчността при тях на гръцко учение (освен в Лвов, където изучават гръцки език), трябва обаче да се напомни, че малка част от тях не падат в унията и сред тях се познават йезуитски остатъци, защото йезуитите не ги учат на високи науки дотогава, докато пред Бога не обещаят, че ще се държат към латинската религия”.[34]

Още по-интересен паметник обаче е запазен в ръкопис в Петроградската академия (№ 423), а именно: „Разсъждение, да се обучаваме ли в полезните граматики, риторики, философии и теологии, и в стихотворно художество, и оттук да познаваме божествените писания, или като не се обучаваме в тези хитрости, в простота да угаждаме на Бога, и от четене да познаваме ума на светите писания, и че за руските хора е по-добре да изучават гръцкия език”. Възможно е това разсъждение да е дело на чудовския инок Евтимий. Това вече е обширен трактат, написан с твърде солидна и дори разностранна ерудиция. Ето, между другото, какво четем ние тук: „Латинското учение за богословието е развратено и пагубно, и довежда към прелест. Древните наши св. отци Василий Велики, Григорий Богослов, Йоан Златоуст, Атанасий Велики, Йоан Дамаскин и другите, както изучаваха богословието на гръцки език, така и вярваха и писаха, и поверените на тях така обучаваха. Латиняните пък вярват в написаното от тях и развратено от врага на св. Източна църква богословие на йезуита Тома Аквинус и така сами се учат, и другите на това учат. И като се учат така, които и да са те, лесно в пропастта на тази погибел се устремяват, като са се отдалечили от св. отци на богословието, както говори и мъдрият Максим Грек: „Пагубното латинско учение и мъдруване е толкова далече от преданието и учението на богоносните отци, че само един Бог е могъщ да ги изправи, и това начало ще чуят да се изговаря не в друг град, а тъкмо в самия Рим – там ще видят извършващите беззаконие”. И пак от него: „Еретическите велеречия и последната латинска новост и суетнословие е тъмнина и мъгла дълбока. Всичко, що е при латиняните, е ужасно и е достойно за велико отвращение, защото то не е в съгласие с учението на богоносните отци и там не могат да богословстват правилно”.

От латинското обучение, все още нищо друго не видели, се започват със странни и чужди на св. Източна църква, нашата майка, изложения… и това още преди да е започнало приемането на латинското учение от славяните; когато пък това стане на дело и започне да преуспява, тогава няма да пострадаш само според притчата: ако беше бягал от дима, не би попаднал в пламъка.

При това, като чуят, че латинското учение се е появило в Москва и с неразбираемите си силогизми или с аргументи душегубителни дойдат лукавите йезуити, тези врагове на истината и плявосеячи на западните тръни посред чистата пшеница, от изтока посеяна, и започнат злохитростно да сеят, какво ли ще бъде тогава? Нищо друго, освен дето, като примесят очистващия огън със саждите от дима на латинските измислици, ще се зачене кукол и ще се роди любопрение, а след това (пощади, Боже) и отстъпление от истината, от което ще пострада или вече пострада Малорусия, научена от латиняните, където едва ли не всички са униати и малцина останаха православни.

Ето защо на всички подобава, с бдителен ум, на архипастирите и всички вкупом и началници духовни и мирски, да предугаждат, да предупреждават, да промислят и да гасят с моления, учения и запрещения и най-малката искра на латинското учение, като не му дават да се раздими и разпуши, та пламъкът на западното зломислено мъдруване да не се разпалва и да изгори, и да превърне в пепел истината на източното православие, защото когато този многороден огън се разпали и който влезе в него, той и с голям труд от него няма да се освободи, но вечно ще остане потопен там.

А ако великоруският народ се обучава на гръцко-славянски (подай, Господи) и чете тези книги, ще избегне всичките тези преждеречени беди и ще бъде в съгласие с всички и в единство със св. Източна църква и със светейшите, равночислени на светците, на евангелистите и патриарсите, и наистина учениците Христови ще са здрави и твърди, и, непоколебани от изкушенията на инославните, ще пребъдат в православната вяра, като бъдат основани не на пясъка на новоизмислиците, но на твърдото основание укрепени, на самия краеъгълен камък на Христос, защото друга основа никой не може да положи.

А ако и светейшите патриарси подават голямо благословение и голяма молитва за благосъстоянието на великоруското царство, и обкръжаващите го народи за източното православие ще възблагодарят на Бога, и на царското величество ще се поклонят, но и противниците от Запада – и те ще се почудят (и ще се удивят) на мъжеството, твърдостта и постоянството във вярата на великоруския народ, защото него нищо не е могло да го поколебае. И своя народ – от благородните до простите, и самите, казвам, селяни, чули гръцкото учение, ще му се възрадват и ще го похвалят, а онези, които правят метежи в Църквата, като оставят всеки ропот, ще замлъкнат, и на св. Църква ще се покорят, и ще се прилепят към нея чрез покаяние.

Ако пък се чуе сред народите, и особено сред простите, латинското учение, не знаем на какво благо да се надяваме, но да ни избави Бог от всичко противно”.[35]

Всички тези и подобните тям разсъждения са особено характерни – те ни показват до каква степен Московският патриарх и неговите единомишленици са стояли твърдо и непреклонно на стража на чистотата на православието и с какъв страх те са гледали на възможността за латинско влияние върху православното богословие. Латинското богословие те са разглеждали като съвършено чуждо на духа на Църквата, поради което и са предпазвали православното училище от това богословие.

В делото по устройването в Москва на висше училище гръцката партия, оглавявана от патр. Йоаким, взема връх. В 1682 г. е съставена прочутата „Академична привилегия”. Тук на Академията се предоставят твърде широки права. Тя не само е задължена да бъде учено и учебно учреждение – на нея принадлежа и надзорът над народното образование, над книгопечатането и чистотата на православната вяра, и дори съдът по религиозните престъпления. Не е известно от кого е била съставена тази привилегия. Смятали са я за произведение на Симеон Полоцки,[36] но е несъмнено, че нейната окончателна редакция принадлежи на привържениците на гръцкото православно образование”.[37]

В някои свои места привилегията е насочена непосредствено против южно-руските учени, които могат да донесат в новото училище латинското влияние: „А които искат в нашето царство от литовските страни и от Малорусия, и от други страни учени люде, да бъдат тук, в нашите училища блюстители и учители, идвайки и за себе си съобщавайки, уж че са благочестиви и са от благочестиви родители родени и възпитани в източната православна вяра – и те, без автентично известие за тях и без словесни свидетелства на достоверни благочестиви люде да не се вярва и да не бъдат устройвани като блюстители и учители, дори и някои от тях да се удостоверяват и с изписване на правдата на нашата източна вяра, а неправдата против тази наша православна вяра, нанесена от римляните и лутераните, и калвинистите, и от останалите ереси, да изобличават и укоряват – защото е обичай с такива методи да действат измамниците във вярата; отначало такива се явяват като съвършено благочестиви и крепки ревнители на благочестието, а след това, когато уверят, че са благочестиви, тогава по малко развратни думи в нашата вяра започват да внасят и непорочната ѝ цялост да разкъсват”.[38]

Още преди издаването на тази привилегия, патриархът открива при типографията начално гръцко училище, а когато от Изток, от гръцките патриарси идват „самобратята” Лихуди – Йоаникий и Софроний – е положена основата на Славяно-гръцко-латинската академия, където господство веднага получава гръцкият език: на гръцки се води самото преподаване, гръцки са и учебните ръководства. Самата Академия на първо време бива наричана „Гръцките училища”, „Елино-славянските школи”.[39]

Така Руската православна църква през 17 в., възглавявана от Светейшия патриарх, твърдо се е придържала към гръцкото православие и с всички свои сили се е борила с чуждото латинско богословие, което са носели в Москва учените малоруси.

Благодарение на усърдните трудове на ревностния патриарх, в Москва побеждава гръцкото направление, а всичко латинско е отстранено от новото духовно училище.

Трябва да се каже и това, че Московският патриарх не е бил сам в борбата против латинското влияние. Дори и той вече да не е намирал съчувствие в тази борба от страна на московското правителство, заедно с него са били източните патриарси.

По това време Руската църква е била в особено оживени отношения с вселенските патриарси, които и лично са посещавали Москва и се разменяли грамоти с църковната и гражданската власт в Русия. Източните патриарси постоянно са поддържали руската йерархия в борбата с латинството, като понякога дори са подбуждали към такава борба и с всички възможни мерки са способствали за укрепването и господството в Москва на православното гръцко образование. В деня на Рождество Христово през 1668 г. от лицето на присъстващите в Москва патриарси е било произнесено словото „За търсенето на божествената Премъдрост”. В него патриарсите скърбят за това, че в православния руски род се пренебрегва изучаването на гръцкия език и настойчиво убеждават царя, йерарсите и целия народ да се погрижат за устройването в Москва на гръцко училище. „Положѝ отсега, обръщат се патриарсите към цар Алексей Михайлович, в своето сърце, щото училищата – и гръцките, и останалите – ти да назидаваш, усърдните милостиво и благостно да умножаваш, учители благоизкусни да издирваш и всичките с доблест към трудолюбие да поощряваш, та така да видиш много ревнители на учението, а малко по-късно ще събереш, да ти даде Бог, плод стократен и пълни снопове от тези семена”.[40]

Особено обаче тук следва за се спомене Йерусалимският патр. Доситей – този велик ревнител на православието от 17 в., зорко следил руския църковен живот и често писал послания до руските патриарси, царе и дори до отделни църковни и граждански дейци. На Русия той е гледал като на опора на вселенското православие, а затова и тя е трябвало преди всичко да се придържа към цялата строгост и чистота на православната вяра. С голяма тревога и опасение този патриарх е гледал на засилващото се в Москва западно, най-вече римокатолическо влияние. За римокатолицизма патр. Доситей е разсъждавал съвсем определено: „Папската прелест е равнозначна на безбожието, защото какво може да представлява папизмът и какво е унията, ако не безбожие?”; „Беззаконните паписти са по-люти и от нечестивите и от безбожниците. Безбожни са, защото предполагат два бога – Един на небесата, а друг на земята”; „Нищо друго не представлява папизмът, освен явно и несъмнено безбожие”.[41] „Латиняните, които въвеждат във вярата, в тайнствата и във всички църковни постановления новости, са явни нечестивци и разколници, защото правят от частната си църква вселенска и на мястото на Христос почитат вместо глава на Църквата папата, а Римската църква, която е една частна църква, почитат като вселенска. И затова, по думите на отците и учителите на Църквата, те са измамници, негодни са и са безсрамници, които нямат любов, врагове са на Църквата, клеветници на православните, изобретатели на нови заблуди, непокорни и отстъпници, които са врагове на истината, завистници, упорити и непослушни, за каквито ги признават отците, а затова и са достойни за презрение”.[42] И е напълно разбираемо, че патр. Доситей е препоръчвал на московското правителство най-решителни мерки за пресичане на римокатолическото влияние. Патриархът е знаел, че в Москва инструменти на римокатолическото влияние са малорусите. Затова те не трябва да бъдат пускани в пределите на Московското царство и особено да не им се дават йерархически длъжности! „Подобава да се знае, че откакто латиняните новоизсякоха [нови догмати] в Символа на вярата и се отделиха от Църквата, те паднаха в много и беззаконни новоизсичания, както и че гордият папизъм възмути и смущава и обичаите, и каноните, и преданията – не само на светите отци, но и на самите духоносни апостоли. Руснаците пък, които са в Украйна, дори и да пазят православието непоклатено, много обичаи на православните развратиха”.[43] „О, ако, преблагочестиви, и там, в Москва, се съхрани древният устав: да няма игумени и архимандрити от казашкия род, но московци и в Москва, и в казашката земя, а казаци – само в казашката земя, тъй като не подобава да се впрягат заедно кон и магаре, нито да се тъче едновременно руно и лен. Далече да бъдат казаците-свещеници от московско игуменство и от друго някакво достойнство. Макар и да изповядваме, че казаците са православни, мнозина от тях обаче имат развратени нрави и тези им нрави не подобава от тях да заимстват православните там”.[44] „Ако ли дойдат тук серви[45] или гърци, или друг някой народ, – ако и случайно да са мъдри и свети особи, – вашето държавно и богоутвърдено царство никога да не прави от грък, серв или русианин[46] митрополит или патриарх, а само московчани – и не просто московчани, а родни московчани, с много и големи основания… Защото московчаните най-много са пазители и украшение за своите догмати. На гърците обаче и на сервите, и на русианите не подобава да имат владения в Московието, тъй като може и да са добри, но като старши по положение могат и да бъдат противни. След това, московчаните пазят отеческата вяра не-новоизсечена, понеже те нямат любов към изпитването и не са лукави човеци, но скиталците и онези, които прехождат тук и там – такива могат да докарат в Църквата някакви новости”.[47] „Ако ли пък твое царско височество – пише Доситей вече на Петър – има намерението да организира избиране на патриарх, да повелиш, щото да не се извърши избор на особа от казаците и (мало)русите, и сервите, и гърците, тъй като тук мнозина са смесени и са сплетени със схизматиците и еретиците, като при това не са с похвален и във всичко чист православен догмат, но да повелите избирането на особа от самите московчани и да бъде стар и с добро гражданство, тъй като досега московчани са били патриарсите и са пазили православната проповед”.[48]

В Москва, разбира патр. Доситей, са се появили в голямо изобилие западни книги[49] и в 1679 г. той пише на Московския патр. Йоаким: „Внимавайте с голямо прилежание, щото никой от верните – както от големите, така и от малките, да не четат и по никакъв начин да не държат при себе си такива книги, в които се съдържа скверното и безбожно учение на папските поклонници или безбожното и скверно учение на лутераните и на калвинистите, понеже те са изпълнени с лъст и лукавство, и под прикритото благочестие съдържат безбожно учение”.[50] Две години и половина по-късно, в началото на 1682 г. той отново пише до патр. Йоаким: „Пази, пази, пази стадото Христово чисто от латинското писмо и книги, защото цялото учение в тях е антихристово, тъй като те са изпълнени с новости, пълни са с хули; в тях е и калвиновото и лутеровото безбожие. Достатъчно е на светата Христова църква нейното благолепие и красота; не се примесвайте с блудници, както казваше апостолът, а блудници са еретиците, заедно със своите книги. Великият цар Константин и Теодосий, и Юстиниан законоположиха „книгите на Порфирий и на Манент да не бъдат у никого, а ако се открият, да се изгарят, а онези, които ги съхраняват, да се наказват със смърт”. Така правете и вие с латинските книги, защото те са лъстиви и въвеждат в прелест… И ако търсите учение, учете гръцкия език, а не друг”.[51] Съветвайки безпощадно да се изгарят латинските книги, патриархът в същото това време усилено убеждава „в Москва да се устрои гръцка типография и някои книги на противниците на Църквата Божия, латиняните, да се отпечатат, а след отпечатването на тези книги, та да бъдат и преведени на славянски език, от което ще има много и голяма полза за всички православни християни, а за еретиците и нашите противници – посрамване”.[52] Трябва да се печатат богословски книги, „та изтъканото от беззаконниците от трънливи влакна гнойно лъжеучение да бъде разкъсано и изтребено, а да се разпространява хитонът на православието”.[53]

Патриархът съдейства за отварянето в Москва на гръцко училище, като радостно приветства неговото откриване, при което изказва собствения си възглед за изучаването на гръцкия език: „И това, християните да се обучават в гръцкия език, е божествено дело, за да може да бъдат разбирани книгите на православната вяра така, както са написани, и лесно да се тълкуват, а най-много – за да бъдат отделени от латинските, които са пълни с лукавства и прелести, с ереси и безбожие”.[54] В друг случай патр. Доситей още по-рязко изразява своя възглед върху изучаването на чужди езици от руснаците. Дякон Полянски се е обърнал към патриарха с въпроса: в кой език следва да бъдат обучавани децата – в гръцкия или в латинския. В отговор патриархът пише: „Несравнимо пред латинския се предпочита гръцкият език, а който предпочете латинския, той е еретик и нечестив…”.[55]

Както може да се види, по всички въпроси на борбата с латинството патриархът на Москва е имал съветник и единомишленик в лицето на Йерусалимския патриарх. В това си единение с Изтока църковната власт в Москва е имала, разбира се, немалка помощ в своята борба с врага. Твърдата църковна власт на патриарха, опиращ се на единството си с източните църкви – ето това е, което с успех московското православие от 17 в. е противопоставяло на чуждоезичното латинското нашествие! А затова и неговата борба с латинството е била успешна, въпреки че латинството се е радвало на съчувствието на царският двор. Свободната Руска църква не се е подчинявала на чуждоземни надмощия в богословието. Скоро обаче в Русия всичко става различно.

2

Последната година от патриаршеското служение на Йоаким е била първата година от царуването на Петър. На царския престол се оказва протодяконът на всепиянстващия и всешегуващ се синод…[56]

Спомняйки си за Петър, в мене неволно изплуват стиховете на Константин Аксаков „Към Петър”:

Русия цялата с живота си предишен
от теб презрени бяха,
и на великото ти дело
печатът на проклятието легна.

[57]

Този печат лежи и върху цялата руска история в осемнадесетото столетие. Болно и обидно е за руското сърце да чете историята на този нещастен век, когато, по израза на Ключевски, „всичките пилета от гнездото Петрово”[58] са се шегували с Русия. Сред тези „пилета” в изобилие се появяват немците – еретици и чуждоземци, с които Петър преди това е устройвал походи до Ивашка Хмелницки[59] из немските села и паланки, след което ги е превел отначало в Московския Кремъл, а накрая и в своя северен „Парадиз”,[60] чието име, като доброволно признание,

„на чужд език е дадено”.[61]

В Русия започва петербургската епоха…

„На злото и нещастията времето настъпи”.[62]

Настава времето на немското надмощие, когато руският народ с недоумение гледа, че има немско правителство, когато даже

„… короната на Мономах

конярят курландски[63] премерва”.[64]

С Петър за Православната църква настават тежки дни. Петровата реформа се прави във военно време и затова носи нервно-болезнен характер, често губи всякакъв смисъл и сериозност – когато, например, нахълтва при шивачите и бръснарите. По методите си и впечатлението, което оставя в умовете и нервите на съвременниците това е революция.[65] Народната опозиция към подобна реформа, изглеждаща неразбираема с рушенето на вековни обичаи, на старинния строй на руския живот, на осветените от времето народни вярвания и привички, е разбираема.[66] И затова на реформата на Петър народът отговаря със сказанието за царя-самозванец и царя-антихрист. „Заобиколиха го немците. Ето, че вече и Бога настъпи, и от църквите камбаните сваля”. Макар и да не е настъпил Бога, но Петър настъпва Православната църква и православната йерархия, и ги настъпва с цялата тежест на своето ходило.

В древна Русия православната йерархия е била изцяло народна – живяла е с живота на народа, имала е върху този живот могъщо влияние и се е ползвала с пълно уважение и авторитет. Съответно, заедно с народа великоруската йерархия е споделяла и неговото несъчувстващо отношение към Петровата революция. Несъчувствието, а на моменти и противодействието на йерархията е ядосвало гневливия цар и той е заявявал: „Старците и поповете са коренът на голямо зло”. И ето че Петър започва да сменя или, по-добре е да се каже, да подменя йерархията. Във великоруските епархии той назначава малоруси, които да биха съчувствали на неговите реформи, да биха ги защитавали от църковния амвон, пък ако ще и те да не са на високо нравствено равнище и със съвсем съмнително православие. Такива са били, например, Теософий (Яновски) и Теофан (Прокопович), които донасят много зло и на отделни хора, и на цялата Руска църква. Редом с чуждото правителство се е създавала и чужда йерархия. Надмощието на малоруси в църковното управление достига до най-високата си точка на напрежение през 18 в. Още Екатерина II – по политически съображения – издава указ, по силата на който, така да се каже, във великоруските епархии се дава равноправие на великорусите с малорусите. Внедрената от Петър малоруска йерархия е била крайно непопулярна и отношението към нея и на народа, и на духовенството е било презрително и враждебно. „Черкези”, „ляшенци”,[67] „обливанци”[68] – така обикновено са величаели малоруските йерарси, от които нерядко се е налагало да търпят големи обиди. „Появиха се при тях скъпи карети и златни коли. А ние, победени, угнетени, денонощно плачем; различно секретарите и канцеларистите повеляват на нас, руснаците, да се досажда и да ни се причиняват пакости, а своите си черкези предпазват и всячески охраняват”.[69] Теофан е отивал толкова далече, че в 1726 г. Екатерина посочва: „Отсега и занапред той, архиереят, да не върши каквито и да било пакости на св. Църква и да води чист и несъблазняващ живот, както живеят всички великоруски православни архиереи”.[70]

Твърдата и повече или по-малко самостоятелна църковна власт, която, както ние видяхме, се е борила през 17 в. с латинското влияние върху богословието, не е влизала в интересите на Петър – трябвало е да я отстрани. И той унищожава патриаршията, като назначава за местоблюстител на патриаршеския престол малорусина Стефан (Яворски), а подир това учредява и „Духовния колегиум”.[71] Недобросъвестните софизми, с които – противно на Апостолско правило 34 – в „Регламента” Теофан (Прокопович)[72] се опитва да докаже преимуществата на колегиалното управление в поместната църква, разбира се, не убеждават никого. Действителната цел на реформите е била ясна: „да се смали уж много жестока слава на епископите”, т. е. църковната йерархия да бъде лишена от своето предишно влияние върху народния живот. За църковния и народния живот Синодът не е могъл да замени патриарха, още повече, че при неговото откриване Петър го изпълва с малоруси. В първоначалния състав на Синода има петима западноруси, едни сърбин, един грък и четирима великоруси, при което и председателят му, и неговият заместник-председател са малоруси. Разбираем е затова и грубият протестен отзив на йером. Викентий (Чернцов) от Троице-Сергиевата лавра: „Що е то Синод и какъв е този Синод! В Синода всички са глупаци, поляци”.[73]

Както вече казах, руската църковна власт е намирала опора и поддържка за себе си в своето единство с източните патриарси. От времето на Петър, чак до 1913 г. Русия не е виждала на живо нито един от патриарсите на Константинопол. Самият Петър, разбира се, е смятал за нещо излишно да се съветва с патриарсите. Обръща се към тях единствено за да разрешат, щото „Пресветлейшият и Благочестивейши Величайши в Христа цар на Велика и на Малка, и на Бяла Русия, и владетел на всички северни страни, господарят Петър Алексеевич, да употребява и се причастява с месо във всичките добре постановени пости през цялата година”.[74]

Своята тежка ръка Петър слага и върху руското просвещение. Ние вече видяхме как московското правителство през 17 в. се грижи за научното просвещение именно в духа на гръцкото православие. На Петър този религиозен интерес е бил съвършено чужд. Той не само започва да изпраща руснаците да се обучават при самите западни еретици, но и в Москва, на „Покровка”, устройва немската гимназия на протестантския пастор Глюк, при когото именно е живеела schönes Mädchen von Marienburg Ливонска[75] – селянката и бъдеща руска императрица Екатерина I.[76]

Накрая, Петър решително засяга и специално църковна школа, младата Московска академия, където, както видяхме, в края на 17 в. по настояване на патриарха е утвърдено гръцкото направление. С него започва нов период от историята на Академията. „Когато пък след смъртта на патр. Адриан, през 1701 г., патриаршеската епархия е поверена на Преосвещения Рязански митр. Стефан (Яворски) и с указ е заповядано в този манастир да бъде поместена и Академията за латинско учение; и тогава той повиква в Киев духовни учители… и „занятията в Заиконоспаския манастир[77] се водеха на латинския диалект”.[78] От 1704 г. и до времето на митр. Платон Академията в по-голямата си част е имала своите наставници от Киев, които в преподаването са следвали киевските учебни ръководства, а в живота на Академията са въвеждали порядките, от старо време установени в Киев – с една дума, предали са ѝ своя дух и направление. Съществува основание да се смята, че за ускоряването на образователния процес киевските наставници са довели със себе си в Москва даже и подготвени ученици от Киев – в достигнал до нас списък с изучаващите философия за 1704 г., от тридесет и четири ученика само трима са великоруси, а всички останали имат белоруски и полски фамилии. Всички уроци са се преподавали и всички съчинения са се списвали единствено на латински език.[79] Академията се разделя не само със своето предишно гръцко направление, но и с гръцкото си име. Названието „Славяно-гръцко-латинска академия” е утвърдено още при митр. Платон. До Петър I, както вече видяхме, Академията е наричана „Елино-славянските школи”. А в сенатските укази от Петрово време е наричана „Латинските школи”[80] и „Славяно-латинските школи”,[81] като самото обучение в нея се нарича „науката на латинския език”.[82]

Със скръб Йерусалимският патр. Доситей разбира за промяната в направлението на Московската духовна академия. Надявал се е, че тази промяна е мимолетно явление, че „… благославящи Бога, ще се пробудят от съня си стражите на католичната Христова църква и всички тук ще усетят обонянието на същинската смърт, скрито в обонянието на живота, и ще го стъпчат с нозете си и ще го съкрушат”.[83] Но надеждата на патриарха е била напразна. Бъдещето не е обещавало много утешителни неща. Та нали през 18 в. е имало времена, когато всяка дума в защита на православието и изобличаваща западните ереси се е смятала за политическо престъпление, за оскърбление на господстващата при двора немско-курландска партия. Някои епископи са губели катедрите си и са попадали в затвора само затова, че са издавали и разпространявали Камъкът на вярата на Стефан (Яворски) – обширното полемично съчинение, насочено против протестантите. Теофан (Прокопович), който е съчувствал на протестантството, е смятал разпространението на това съчинение за лично оскърбление, а да бъде оскърбяван Теофан е било опасно, тъй като той е бил приятел на Бирон[84] и Остерман.[85] При пълното господство на малорусите западното схоластично богословие се утвърждава в Академията през 18 в. В качеството на авторитет там се позовават на Тома Аквински, в чиято система „в сянката на пороците и греховете по-ясно сияе светлината на добродетелите и благодатта”.[86]

Схоластичното богословие се утвърждава във всички духовни училища, открити в началото на 18 в. Всички бъдещи пастири на руския народ, всички бъдещи богослови заговарят на латински език. Тук именно трябва да се види началото на отчуждаването на духовенството от народа. Латинският език и богословие господстват в духовните школи и през 19 в. Латински богословски лекции се четат и в нашата Академия,[87] и тези лекции нерядко са в близко родство със западните еретически образци. В семинариите нашите деди са били обучавани по латинския образец, докато понастоящем вече семинаристите с усилия превеждат латинска книга, само че схоластическото богословие е още живо и сега.

И така, ето колко далече и колко дълбоко в историята лежат корените на чуждото надмощие в нашето богословие. В Московска Русия чуждото влияние в богословието все още е намирало нужния отпор от ревнителите на православието и от твърдата църковна власт. По време на Петровата революция обаче църковната власт е смачкана и угнетена и чуждото богословие насила е било насадено на руската почва. Което е грях не толкова на църковната йерархия, колкото на гражданското правителство, създадено от Петър и чуждо по дух на руския народ. Поробената Руска църква не е могла да свали от своето богословие твърдата ръка на налаганото му латинско-немско иго, угодно на държавната власт през 18 в. Западните ереси са били по-близки и по-разбираеми за правителството на Русия в сравнение с източното православие.

3

В какво обаче се е изразило латинското и въобще западното влияние върху нашето школско богословие? Нима нашето богословие и нашите богослови, веднъж попаднали под западното влияние, са започнали да проповядват Filioque или папското главенство и папската непогрешимост, или да отричат авторитета на Църквата, както това се прави в протестантството? Нищо подобно. Нашето богословие е изобилствало от полемически съчинения, насочени против всички посочени и подобните на тях западни заблуждения. В какво тогава се състои латинското влияние?

Латинското влияние засяга у нас решаването на самите живи богословски въпроси, засяга самата душа на богословието. Полемиката с латинството, докосвайки се до вече посочените догматически различия, е вземала предвид далече не най-важното или най-същественото. В своята полемика с латинството от памтивека православните полемисти са прецеждали комарите и са оставяли без своето внимание камилите. Изброявали са десетки римокатолически ереси, но не са посочвали основното пагубно заблуждение на латинството. Та нали измежду римокатолическите ереси нашият митр. Георгий е посочвал следните: „ядат мечешко месо и магарета; поповете им ядат по време на пост боброво месо, като казват, че то било от водата, а и всякаква риба ядат; подстригват си брадите с бръснач, което е забранено както от Моисеевия закон, така и от евангелския закон”.[88] В сравнение с тези „ереси” опресноците, папската непогрешимост, Filioque и останалото, което се опровергава в нашите „изобличителни богословия” са, разбира се, несравнимо по-важни. Съществото на вярата обаче, нейната душа не са тук. „Религията е – или поне има претенцията да бъде – художница на спасението и нейното дело е да спасява”.[89] За православното разбиране съществува благочестие – εὐσέβεια, почитане на благото, стремеж към благото, а религиозното благо е спасението. „Въпросът за личното спасение представлява в системата на нашето вероучение именно такъв пункт, в който последното застава лице в лице с действителността, с реалното битие, и иска в живота, в практиката да покаже в какво собствено се заключава тази истина, която то проповядва. И тъкмо в този пункт всяко вероизповедание може да намери за себе си безпристрастна оценка. Този, който желае да разбере действителната същност на римокатолицизма, на протестантството или на православието, е длъжен да се обърне не към съответното тяхно теоретично учение, а към тяхното понятие за живота, към тяхното учение – именно за личното спасението, в което учение това понятие е изразено по най-ясен начин; длъжен е да попита всяко от тези вероизповедания в какво то полага смисъла на човешкия живот – неговото висше благо”.[90]

И така, душата на вярата в спасението и душата на богословието са в самото учение за спасението.

И какво? Запазило ли е нашето богословие по времето на латинското и на немското нашестие православното учение за спасението? Да си припомним накратко основните понятия в православното учение за спасението. Свободното отстъпление и обособяване на прародителите от Бога е имало като следствие изгонването от рая, отчуждаването от Бога и страданието на човеците. Цялото човешко естество е попаднало във властта на тлението и на смъртта. От Девата се въплъщава Единородният Син Божи, като приема пълното човешко естество в единството на Своята божествена ипостас. В Него човешкото и божественото естество са съединени „неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно”, а самото човешко естество затова се е обòжило, получило е нови сили. Христос е новият Адам, родоначалникът на новото човечество. Който е в Христос, той е и нова твар. Възстановява се „изначалната красота” на човешкото естество, което в Христос вече се оказва че е „чуждо на тлението”, победило е смъртта и тлението. Като има благодатната помощ на Светия Дух, човекът се възражда, очиства се от греха и тлението и отново си възвръща „първото блаженство”. Не като външна награда се дава това блаженство, а като вътрешно следствие израства от добродетелите и от свободата от греха. В това се и състои σωτηρία, че ставайки причастен на божественото естество и получил дара на Светия Дух, човекът отново става σως – цял, здрав, нормален. Възстановява се онова състояние на тварта, за което някога Господ Бог е казал: „… всичко… беше твърде добро” (Бит. 1:31). И така – въплъщение, възсъздаване, обòжение, нетление и блаженство – в пределите на тези понятия се движи православното учение за спасението. Прочетете творенията на св. Ириней Лионски, Слова против арианите на св. Атанасий Велики, Голямо огласително слово и Слово за Богоявление на св. Григорий Нисийски и Точно изложение на православната вяра на преп. Йоан Дамаскин, и навсякъде ще видите в каква тясна и неразривна връзка помежду си стоят сотириологията и христологията, как цялото учение за спасението се схожда в един център: Въплъщението на Бога Слово, великата тайна на благочестието: Бог се яви в плът! Св. Ириней Лионски нарича „маловерци” онези, които не придават никакво значение на домостроителството за въплъщението, чрез което се е осъществило усъвършенстването на нашата човешка природа.[91] Ето и няколко реда от знаменитото слово на св. Григорий Богослов За Богоявление или от Слово за Рождеството на Спасителя. „Самото предвечно, невидимо, непостижимо и безтелесно Слово Божие – начало от началата, светлина от светлината, източник на живота и безсмъртието, отпечатък на първообразната красота, неизличим печат, неизменен образ, определение и слово на Отца, идва в Своя образ, понася плът заради плътта, съединява се с разумната душа заради моята душа, очиства подобното чрез подобно, става човек във всичко, освен в греха. Макар и да го изнася Девата, чиято душа и тяло се предварително очистени от Духа, но родилият се е Бог и с възприетото от Него (човешко естество) е един от двете противоположни – плът и Дух, от които Единият (Духът) е обòжил, а другата (плътта) е обòжена. О, ново смешение! О, чудно разтваряне! Богатият обеднява, обеднява до моята плът, за да ме обогати със Своето божество. Изпълненият се изтощава – незадълго се изтощава в Своята слава, за да стана причастник на Неговата пълнота. Какво богатство на благостта! И какво представлява за мене това тайнство? Получил съм Божия образ и не съм го съхранил. И Той възприема моята плът, за да може да спаси и образа, и плътта да обезсмърти. И встъпва във второ общение с нас, което е много по-чудно от първото, защото тогава Той ни е дарувал най-доброто, а сега възприема лошото, но това е повече боголепно от първото, по-високо е за имащите разум!… И колко тържества ми доставя всяка тайна! Във всички тях обаче главното е едно – моето усъвършенстване, възсъздаване и възвръщане към първия Адам”.[92] Ето така богословства за спасението св. Църква! Какво обаче ни говори за спасението нашето школско богословие? Нека да видим.

„Цялата тайна на нашето изкупление чрез смъртта на Иисус Христос се състои в това, че Той, вместо нас, е заплатил със Своята кръв дълга към Божията правда заради нашите грехове, които ние не сме били в състояние да заплатим – иначе казано, вместо нас е изпълнил и е претърпял всичко, което се е изисквало за отпускането на греховете… Господ Иисус е заплатил цената за пълното и съвършено удовлетворяване на дълга ни. Този наш дълг пред Бога се е състоял в това, че ние не сме изпълнили волята Му, която сме били длъжни да изпълним, и чрез своето непослушание безкрайно сме оскърбили своя Създател, поради което сме и били осъдени от Него на страдания и смърт, която е неизбежно следствие от греха и справедливо възмездие за греха… За нас Господ Иисус е заплатил цена преизобилстваща. Защото колкото и да са били големи и многобройни греховете на човешкия род, те обаче са ограничени по своята природа и по своя брой, а самоотвержеността, страданията и смъртта на Иисус Христос, Неговото божествено и безпределно Лице, трябва да имат безкрайна цена, във всички отношения, пред съда на вечната правда. И, следователно, колкото и да било голямо, колкото и необятно да било оскърблението, причинено от нашите грехове на величието на височайшото Същество, удовлетворението обаче, принесено за тях от Иисус Христос е несравнимо по-голямо. А затова и Той не само с безценната Си кръв съвършено е заплатил за нас нашия дълг, но и е купил с нея, придобил е за нас вечни блага… Затова и ние вярваме, че страданията и смъртта на нашия Спасител имат не само значението на откуп за нас и на заплащане на дълга, но и значението на най-големи заслуги пред съда на вечната Правда”.[93]

Тук пред нас стои съвсем различен порядък на понятията: оскърбление, възмездие, проклятие, изкупление, удовлетворяване и заслуга. Прочетете в първия том на нашия юбилеен сборник статията на проф. Анатолий П. Орлов „Сотириологията на Анселм Кентърбърийски” – там, при този баща на латинската схоластика, ще намерите всичките тези понятия. Сравнен със св. Григорий Богослов, в нашия семинарски учебник митр. Макарий разсъждава за спасението различно:

Св. Григорий Богослов:

„Важното е едно – моето усъвършенстване, възсъздаване и възвръщане към първия Адам!”.

Митр. Макарий:

„Цялата тайна на нашето изкупление чрез смъртта на Иисус Христос се състои в това, че Той, вместо нас, със Своята кръв е заплатил дълга на Божията правда за нашите грехове”.

Ето какво е сторило с нашето богословие латинското и немско робство! В учението за спасението това робство е откъснало нашето богословие от св. Григорий Богослов и от останалите отци на Църквата, като го е приближило до Анселм и останалите бащи на схоластиката! Митр. Макарий приема и понятието за заслугите – остава му да добави само още малко, за да пренесе целия римокатолически механизъм на банкерския дом, за който е говорил Алексей С. Хомяков.[94]

Попитайте обаче хората, преминали през курса на средното духовно училище – как те богословстват за спасението! Попитайте нашите селски неуки свещеници! От тях на първо място ще разберете, че те въобще много малко богословстват, но така или иначе без особени усилия ще забележите, че за спасението те мислят по митр. Макарий, а не по св. Атанасий Велики и св. Григорий Богослов. Училището е положило навеки своя схоластичен печат…

Да не си помисли някой от вас обаче: нима Църквата е изменила на православието си? На този въпрос разколниците не са пропуснали да дадат своя злобен положителен отговор – например, в умно замислената и кощунствено написана книга на Мелников за „блуждаещото богословие”. Не, Църквата нито е изменила, нито е можела да измени на своето православие – само дето училището е престанало да мисли напълно православно, случил се е някакъв разрив между Църквата и училището. Църквата и сега живее и диша с все същата тази идея за спасението, с която е живяла и е дишала и преди хилядолетие и половина. Църквата и сега има своята съкровищница на богословието, което съществено се различава от школското богословие. И това съкровище е в богослужебните книги. Та нали по-голямата част от нашите богослужебни книги е съставена тогава, когато дори не е имало каквото и да било латинство и каквато и да било схоластика. Та нали много от богослужебните песнопения, стихири и канони са били написани от великите богослови на древната Църква. Нали в богослужението ние чуваме чистия и непокварен отглас от светоотеческото, от древноцърковното богословие. Вече няколко години скръб и горест стягат сърцето ми от съзнанието за това колко изопачена е в нашето школско богословие християнската идея за спасението и без сърдечен радостен трепет аз не мога да слушам нашето богослужение. Като син на Църквата и като богослов, аз се радвам, защото почти всяка минута в богослужението чувам същите тези чисти и високи понятия за истините на християнския живот, които са ме пленили и в светоотеческото богословие. Прочетете службите на Рождество и на Благовещение и ще намерите относно делото на спасението същите онези мисли, които във 2 в. е изказвал и св. Ириней Лионски, в 4 в. – св. Атанасий, св. Василий и двамата Григориевци, в 7 в. – преп. Максим Изповедник, в 8 в. – преп. Йоан Дамаскин, в 11 в. – преп. Симеон Нови Богослов или, по-добре да се каже – всички и във всички столетия на свещения Изток! В самата Литургия, пристъпвайки към извършването на най-великото тайнство, ние, свещениците, пред олтара говорим за спасението съвсем не това, на което ни учи школската догматика. И в Литургията на св. Йоан Златоуст ние изповядваме:

„От небитие в битие си ни привел, и падналите пак си въздигнал, и не си престанал да вършиш всичко, докато не ни въведе на небето и не ни дари бъдещото Си царство”.[95]

И отново това, още по-подробно в Литургията на св. Василий Велики: „Когато пък настъпи изпълнението на времената, Ти ни говорѝ чрез Самия Твой Син, чрез Когото и вековете си сътворил и Който е сияние на Твоята слава и образ на Твоята ипостас, Който пази цялото слово със Своята сила и не смяташе за похищение да бъде равен на Тебе – Бога и Отца, но, бидейки предвечен Бог, се яви на земята и общуваше с човеците, и, като се въплъти от светата Дева, понижи Сам Себе си, като прие образа на раб, ставайки по вид подобен на тялото на нашето смирение, та и нас да направиш подобен на образа на Твоята слава. Защото така, както чрез човека в света беше влязъл грехът, а чрез греха – смъртта, така и Единородният Твой Син, Който е в Твоите недра – на Тебе, Бога и Отца, благоволи да се роди от жена – светата Богородица и винаги Дева Мария, и като застана под закона, осъди греха в Своята плът, щото онези, които в Адам умираха, да оживеят в Самия Твой Христос”.[96]

И така, погледнете колко голямо е разногласието между Църквата и училището! Ето какво е сторило у нас, в Русия, латинско-немското надмощие в богословието! В едно и също време катедрата в духовното училище и църковният амвон и клиросът говорят на различни богословски езици! Към борба с това вредно латинско-немско надмощие и с неговите печални плодове в нашето богословие аз и смятам за свой нравствен дълг да призова и вас в тази грозна година на отечествената освободителна война. Борбата вече е започнала. За последните двадесет и пет години вече са написани немалко богословски трудове, които по своето съдържание съществено се отличават от тези от недалечното минало. Благодарение на Бога у нас вече се е зародило ново богословско направление, което отхвърля от себе си умъртвяващите го вериги на предишната схоластика. Към това именно направление трябва и да се прилепваме с целия жар на младостта и без всякакво съмнение. Необходимо е да работим така, щото това ново направление да получи най-широкото възможно разпространение и пълно господство. Защото и сега още у нас не са малко желаещите да клеймят като „либерализъм” и дори като „понемчване” всичко, което не е съгласно с Макарий!

От схоластическото учение за спасението преди всичко трябва да бъдат отсечени изоснови два форта, две понятия – удовлетворение и заслуга. Тези две понятия трябва без остатък да бъдат изхвърлени от богословието – завинаги и окончателно. Унищожете тези два форта, и призрачната твърдина на схоластиката скоро ще се срути и ще се разпадне. И печалната памет за нея ще погине без шум…

Къде обаче се намира причината за това, чуждата на духа на Църквата схоластика да се задържа в нашето духовно училище и в богословието дори и през 20 в., дори и до днес? За това явление могат да бъдат изброени немалко причини, но аз ще посоча преди всичко една от тях, която повече от всичко се отнася до нас с вас. Една от причините за това е тежкият грях на студентите в нашите духовни академии. Наблюдавайки десета поредна година академичния живот, аз неволно, с тъга и печал, а понякога и с негодувание съм забелязвал, че студентите в Академията твърде малко се занимават с богословие и още по-рядко се интересуват от богословието. Получава се едно крайно ненормално явление – студентът в Духовната академия, завършвайки нейния курс, има някакви философски, исторически и дори политически възгледи, но няма определени богословски възгледи. Чисто богословските въпроси него не го вълнуват – то сякаш дори и не разбира как така богословски въпрос може да се докосва до самата сърцевина на душата, да разрушава и да преобръща целия живот на човека, да го заставя да се хвърля в огън и във вода. Затова и се задържа все още призрачната твърдина на схоластиката – защото няма одушевени воини, които с ожесточение да нападат върху нея, със съзнанието и с усещането за това как тази твърдина пречи на духовния живот на човека, как тя се е изпречила на пътя на неговото духовно развитие и усъвършенстване, на пътя на християнското спасение, като е подменила духовното възраждане и спасение с някаква странна юридическа сделка с Господа Бога. Затова и се захващат със схоластическата пустота – защото нямат никакви жизнено-богословски убеждения.

В тези военни дни аз се обръщам към вас с призив. Вие сте освободени от войнска повинност, вие не стоите в окопите, а зад чиновете – така че поне не се отклонявайте от необходимия набор на войнството Христово, на действащата вече неголяма армия на богословите! Крепостта на схоластиката, това е нашият, академичният участък от общия фронт. Ако ние сме живи хора и членове на Църквата Христова, ние трябва да чувстваме, че на нас, на нашия православен живот тази крепост пречи. Да сравним със земята тази неприятелска крепост на схоластиката – ето я нашата академична задача, в случай че ние искаме със самото си дело да участваме във великата освободителна война!

И още едно пожелание и една надежда. Вече ви говорих защо през 17 в. борбата с латинството у нас е била успешна, а през 18 в. тази борба се е прекратила. Няма ли моят отговор на този въпрос да ни помогне да се обединим в общото си пожелание да ни бъде върнато онова, което преди две столетия е било изгубено при Петър – патриаршеството и свободата на Църквата!

Превод: Борис Маринов

* Свщмчк Иларион (Троицкий), архиеп. Верейский „Богословие и свобода Церкви” – В: Богословский вестник, 3, 9, 1915, с. 98-134; преводът е извършен според публикацията в Православная беседа (бел. прев.).

[1] Встъпително прочитане – 12 септември 1915 г.
[2] Из стихотворението на Константин Сергеевич Аксаков „Возврат”.
[3] Из стихотворението на Константин Сергеевич Аксаков „Поэту-укорителю” (бел. прев.).
[4] Из „Молебно пеене” за 25 декември, изпълнявано в Руската православна църква след св. Литургия на Рождество Христово, съставено от Московския и Коломенски митр. св. Филарет (Дроздов) през 1915 г., три години след победата на Русия във Френско-руската „Отечествена” война от 1812 г. и посветено на същата тази победа (бел. прев.).
[5] Стих от вече цитираното стихотворение на К. С. Аксаков „Возврат” (бел. прев.).
[6] Харлампович, К. Западно-русские православные школы XVI и начала XVII века, отношение их к инославным, религиозное обучение в них и заслуги их в деле защиты православной веры и церкви, Казань 1898, с. 39.
[7] Пак там, с. 104.
[8] В смисъл на „полско” (бел. прев.).
[9] Виж: Акты, относящиеся к истории западной России, издание Археографической комиссии, т. 4, СПб. 1851, № 32, стлб. 42.
[10] Умалително от „сейм” – регионално събрание, в сравнение със сейма, който в Полското и във Великото Литовско княжество представлява централното събрание (бел. прев.).
[11] Изборен орган на местното самоуправление (бел. прев.).
[12] Птица от семейство Ястребови (бел. прев.).
[13] Голубев, О. Т. История Киевской Духовной Академии (период до-могилянский), 1, Киев 1886 (Приложения, с. 82); срв.: Харалампович, К. Цит. съч., с. 426.
[14] Харалампович, К. Цит. съч., с. 414-415.
[15] Голубев, С. Т. Киевский митрополит Петр Могила и его сподвижники, т. 1, Киев 1883 (Приложения, с. 102).
[16] Пак там, с. 432.
[17] Пак там, с. 229; Приложения, с. 80.
[18] Константин Василиевич Харалампович (1870-1932) – руски православен богослов и историк на Църквата (бел. прев.).
[19] Бессонов, П. Белорусские песни, пред. 6 – в: Харлампович, К. В. Малороссийское влияние на великорусскую церковную жизнь, с. 3.
[20] Малышевский, И. Александрийский патриарх Мелетий Пигас и его участие в делах русской церкви, 2, Киев 1872, с. 10.
[21] Остен. О мудрейшем иеромонасе Епифании Славинецком и о Симеоне Полоцком, Казань 1865 [нататък – Остен], с. 70.
[22] Остен, с. 70-71.
[23] Субботин, Н. И. Материалы для истории раскола в первое время его существования, 6, М. 1881, с. 281, 282, 284.
[24] Пак там, с. 252.
[25] Остен, с. 130-131.
[26] Пак там, с. 132.
[27] Пак там, с. 138.
[28] Пак там, с. 140-141.
[29] Пак там, с. 146-147.
[30] Виж: Харлампович, К. В. Малороссийское влияние…, с. 442-447.
[31] Дъщерята на руския цар Алексей Михайлович Софѝя (1657-1704), която в периода 1682-1689 г. управлява Русия като регент на малолетните си братя Иван V и Петър I и която в управлението си се опира на княз Василий В. Голицин (1643-1714), който реално оглавява руското правителство в тези години (бел. прев.).
[32] Пак там, с. 450.
[33] Остен, с. 138.
[34] Прибавления к изданию творений святых отцов, 44, 1889, с. 679, 677.
[35] Виж: Сменцовский, М. Братья Лихуды, СПб. 1899, Приложения, с. 22-23, 24-26.
[36] Татарский, И. Симеон Полоцкий, М. 1886, с. 261.
[37] Каптерев, Н. Ф. „О греко-латинских школах в Москве в XVII веке” – В: ПТСО, 44, 1889, с. 655, особ. 670.
[38] Пак там, с. 663-634.
[39] Смирнов, С. К. История Московской Славяно-Греко-Латинской Академии, М. 1855, с. 38-39, 44-60.
[40] Виж: Каптерев, Н. Ф. Патриарх Никон и царь Алексей Михайлович, 2, Сергиев Посад 1912, с. 457.
[41] Каптерев, Н. Ф. Сношения Иерусалимского патриарха Досифея с русским правительством, М. 1891, с. 87-88.
[42] История патриархов иерусалимских, кн. 10, ч. 3, гл. 1, пар. 9.
[43] Каптерев, Н. Ф. Сношения…, Приложение 16, с. 69.
[44] Архив Юго-Западной России, 5, с. 154.
[45] Формирана в Украйна, но разпространена и в европейската част на Русия циганска етногрупа, състояща се от мигрирали в началото на 17 в. там румънски и (или) сръбски цигански групи (бел. прев.).
[46] Малко преди и към времето на цитирания от архиеп. Иларион текст с названието „русиани” (россияне) са обозначавани предимно православните руси в Галицката област (дн. Западна Украйна) и в средите на Лвовското Успенско братство, а към втората половина на 17 в. терминът е популяризиран, включително и от често цитирания тук монах Симеон Полоцки, вече и на собствено руска територия – като обозначение на населението на цяла Велика, Малка и Бяла Русия; понастоящем наименованието е съвкупно за всички граждани на Руската федерация, независимо от етническия им произход (бел. прев.).
[47] Грамота до царя от 2 юни 1702 г. – В: Каптерев, Н. Ф. Сношения…, Приложение 8, с. 42.
[48] Пак там, Приложение 11, с. 56.
[49] По-подробно за това виж: Харлампович, К. В. Малороссийское влияние…, с. 440.
[50] Каптерев, Н. Ф. Сношения…, Приложение 14, с. 64.
[51] Пак там, Приложение 15, с. 67.
[52] Пак там, с. 103-104.
[53] Пак там, с. 108-109.
[54] Описание документов и дел, хранящихся в архиве Святейшего Правительствующего Синода, т. 1, СПб. 1868, Приложения, стлб. ССССП.
[55] „Греческие дела 1702 г. № 1” – В: Каптерев, Н. Ф. Сношения…, с. 172.
[56] Така нареченият „Всешутейший, всепьянейший и сумасброднейший собор” е измислено от имп. Петър I общество, създадено в края на 17 в. и просъществувало до средата на 20-те години на 18 в., предназначено да копира и да осмива йерархията на Православната църква, заедно с нейните обреди и ритуали, и в което самият Петър е провъзгласен за „протодякон” (бел. прев.).
[57] Откъс от стихотворението „Петру” (1845 г.) на Константин Аксаков (бел. прев.).
[58] Изразът „Птенцы гнезда Петрова” е от поемата „Полтава” (1828-1829 г.) на А. С. Пушкин (бел. прев.).
[59] В руския език – иносказателно название за „бога на виното” Бакхус, а оттам и за алкохола въобще (бел. прев.).
[60] „Рай” – името е съзнателно изписано с кирилица в латинското си звучене (бел. прев.).
[61] Строфа от вече цитираното стихотворение „Петру” на К. Аксаков (бел. прев.).
[62] Пак там (бел. прев.).
[63] Прибалтийското херцогство Курландия и Семигалия (нем. Herzogtum Kurland und Semgallen) е васално на Великото литовско княжество (1561-1569) и на Полско-литовската държава (1569-1795), докато през 1795 г. не е анексирано от Руската империя (бел. прев.).
[64] Изразът е на Аполон Николаевич Майков (1821-1897).
[65] Ключевский, В. О. Курс Русской истории, ч. 4, М. 1910, с. 285-292.
[66] Пак там, с. 297.
[67] По името на малоруския дворянски род Ляшенко (бел. прев.).
[68] „Обливанец” е презрително наименование на такъв, който е кръстен не чрез потапяне във вода, а само с обливане (бел. прев.).
[69] Харлампович, К. В. Малороссийское влияние…, с. 474.
[70] Пак там.
[71] Колегиален орган на църковното управление в Русия, учреден с т. нар. „Духовен регламент” на Петър I от 1721 г.; още на първото си заседание този орган се преименува на Светейши Синод (бел. прев.).
[72] Смята се, че текстът на „Регламента” е дело едновременно на Петър I и на Теофан (Прокопович), в чието лице последният руски цар и пръв руски император намира не само услужлив, но и угодлив изпълнител на своите желания за реформи в Руската църква (бел. прев.).
[73] Харлампович, К. В. Малороссийское влияние…, с. 471-472.
[74] Полное собрание Законов Российской Империи, т. 5, СПб. 1830, с. 468 (Закон № 3020).
[75] Според една от версиите за нейния произход, бъдещата руска императрица Екатерина I Велика е родена в селско семейство на територията на днешна Латвия, в историческата област Видземе, която на границата между 17 и 18 в. влиза в състава на шведска Ливония (бел. прев.).
[76] За тази гимназия виж в: Ключевский, В. О. Курс русской истории, ч. 4, с. 322-327.
[77] Действащ и днес мъжки ставропигиален манастир на Московска патриаршия, разположен в сърцето на Москва (Китай-город), в който се е помещавала Славяно-гръцко-латинската академия, лежаща в основата на Московската духовна академия (бел. прев.).
[78] Виж: „Историческое известие о Московской Академии, сочиненное в 1726 году от Справщика Федора Поликарпова, и дополненное Преосвященным Епископом Смоленским Гедеоном Вишневским” – В: Древняя Российская Вивлиофика, 16, М. 1791, с. 302-303.
[79] Смирнов, С. К. Цит. съч., с. 81-82.
[80] Полное Собрание Законов, т. 5, с. 189 (Закон № 2978).
[81] Пак там, с. 554 (Закон № 3182).
[82] Пак там, с. 189 (№ 2978).
[83] „Греческие дела 1702 г.” – В: Каптерев, Н. Ф. Сношения…, с. 172.
[84] Ернст Йохан Бирон (1690-1772) – херцог на Курландия и Семигалия, фаворит на руската императрица Анна Йоановна, в месеците октомври-ноември 1740 г. регент на Руската империя (бел. прев.).
[85] Граф Хенрих Йохан Фридрих Остерман (1686-1747), известен в Русия като Андрей Иванович Остерман –сподвижник на Петър I, неофициален идеолог на външната политика на Руската империя през 20-те и 30-те години на 18 в. (бел. прев.).
[86] Виж в: Смирнов, С. К. Цит. съч., с. 142-143.
[87] Смирнов, С. К. История Славяно-Греко-Латинской Академии, М. 1879, с. 13-22.
[88] Павлов, А. С. Критические опыты по истории древнейшей греко-русской полемики против латинян, СПб. 1878, с. 192, 195, 152.
[89] Флоренский, П. А. „Разум и диалектика” – В: Богословский Вестник, 3, 1914, с. 87.
[90] Сергий (Страгородский), архиеп. Православное учение о спасении, СПб. 41910, с. 5-6.
[91] Доказателство на апостолската проповед, 99.
[92] Слово 38 – В: Творения, 4, 3, М. 31889, с. 202-203, 205.
[93] Макарий, митр. Московский Руководство к изучению христианского православно-догматического богословия, § 98.
[94] Виж отзива на А. С. Хомяков за трудовете на митр. Макарий в писмото до А. Н. Попов от 22 октомври 1848 г.: „Макарий замириса на схоластика” (Завитневич, В. З. Алексей Степанович Хомяков, 1, 1, Киев 1902, с. 973).
[95] Думи от свещеническата молитва, четена на Евхаристийния канон по време на песнопението „Достойно и справедливо е да се покланяме на Отца и Сина и Светия Дух – Троица Единосъщна и Неразделна” (бел. прев.).
[96] Из втората тайна свещеническа молитва от Литургията на верните на св. Василиева литургия (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uwyxy 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме