Има ли Христос наместник в Църквата?

Преди Своите страдания, в молитва към Своя Отец, нашият Господ Иисус Христос свидетелства за Своите апостоли: „Когато бях с тях на света, Аз ги пазех в Твоето име; ония, които си Ми дал, опазих, и никой от тях не погина, освен погибелния син, за да се сбъдне Писанието. А сега ида при Тебе… Не съм вече в света, но те са в света…” (Иоан 17:12-13, 11). И какво само е предстояло на тази тогава все още нищожна шепа безхитростни хора, въоръжени единствено с „Твоето слово” (Иоан 17:14)? Заради това именно слово обаче светът, с всичките свои князе, ще ги възненавиди, и с всички сили ще се нахвърли върху тях, за да угаси едва-що разгорялата се на земята светлина на Христовата истина. Спасителят обаче се е молил не за това, апостолите да живеят на земята обезпечено, при покой и доволство. Точно обратното: „Освети ги чрез Твоята истина” (Иоан 17:17) – казва Той, т. е. посвети ги, отдай ги на делото на истината или им дай сили изцяло да отдадат себе си на делото на истината – до готовност всичко да претърпят за нея и дори самия си живот да биха отдали, както е направил и Христос. Следователно, главната опасност, от която Господ Иисус се моли да бъдат предпазени апостолите и техните приемници, не са тежките страдания, очакващи ги от страна на враждебния тям свят, а това, със своите съблазни този свят да не ги увлече и да ги докара до измяна на истината. А в прощалната си беседа с ефеските пастири, внушавайки им да внимават върху себе си и върху цялото стадо, св. ап. Павел ясно предупреждава за колебанията и измените сред пастирите на Църквата: „Защото аз зная – казва той, че след заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото; па и от вас самите ще се дигнат мъже, които ще говорят изопачено, за да увличат учениците след себе си” (Деян. 20:29-30). По този начин, враждебният на Христос свят не само ще се стреми чрез всячески гонения и чрез други външни средства да угаси Христовата светлина, но ще успее да проникне и вътре в самия кораб Христов – ще успее да намери свои слуги дори сред поставените от Христос църковни блюстители, та чрез техните ръце да разрушава Божието дело.

По какъв начин тогава и чрез какви средства малкото Христово стадо, разделило се със своя Учител и Господ, Който, докато е бил с тях, ги е опазвал в името на Своя Отец (Иоан 17:12), как то сега ще излезе победител от толкова опасната борба? Къде е залогът, че портите адови няма да надделеят над Църквата Христова (Мат. 16:18)?

На този въпрос римокатолиците дават своя класически ясен и определен отговор – отминавайки към Своя Отец, Господ Иисус Христос е поверил земната Църква, т. е. апостолите и всички вярващи на техните думи на Своя наместник ап. Петър, който става епископ на столицата на вселената – град Рим, и този апостол е облякъл в извънредния дар на непогрешимостта за решаване на въпросите на вярата и църковния порядък за цялата вселена. От ап. Петър пък, първия епископ на Римската катедра, длъжността на Христовия наместник, заедно с всички нейни пълномощия и изключителни дарове, се предава по приемство към папите на Рим, които и управляват земната Църква, като непогрешимо пазят в нея Христовата истина и със собствения си непогрешим авторитет отблъскват опитите на портите адови да изопачат тази истина.

Ще се съгласим, че това учение на римокатолиците за земната Църква е изложено с подкупваща стройност. При тях Църквата се представя като премъдра организация, прекрасно приспособена към стоящите пред нея на земята задачи. При все това обаче, разсъждавайки за Царството Божие и в частност за съдбините на Църквата Христова на земята, не трябва да забравяме и Господните думи: „Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища… Но както небето е по-високо от земята, тъй Моите пътища са по-високо от вашите пътища, и мислите Ми – по-високо от вашите мисли” (Ис. 55:8-9). Или, по думите на апостола, „онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците, и онова, що е немощно у Бога, е по-силно от човеците” (1 Кор. 1:25)

От Евангелието ние виждаме, че Господ Иисус Христос, телесно отминавайки от земния свят, по никакъв начин не е възнамерявал да снема от Себе си грижата за Своята Църква. Точно обратно – с цялата възможна определеност Той е обещал на апостолите: „ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Мат. 28:20). А го е обещал тъкмо за да съдейства за съхраняването (в Църквата) на всичко онова, което Той е заповядал на апостолите. В този смисъл разбира словата на Господа и нашата Църква и в това именно неотстъпно пребиваване с нея на Господа тя вижда залога за това, че портите адови няма да ѝ надделеят. „Аз съм с вас” – се пее в кондака на Възнесение – и следователно „никой не може да е против вас”. Господ, по думите на апостола, бдително бодърства в Своята Църква, за да я представи на Себе си „славна църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но да бъде света и непорочна” (Еф. 5:27). Задълбочавайки се в съзерцание на великата тайна на съ-съществуването на Христос и Църквата, апостолът вижда в това съ-съществуване духовния прототип, предобраза на брачния съюз. Както в брака двама се съединяват в една плът и от този момент нататък живеят свой неразделен живот, така и Христос, Главата на Църквата, съставя със Своето Тяло единно битие, което живее свой единен живот, при което и двете страни се допълват взаимно и вече са неразделни до края на вековете. Христос благодатно „храни и съгрява Църквата” и с това спасява хората в нея, а Църквата, като се подчинява на Христос, с това деятелно участва в спасението на човеците. В съзнанието си за това свое същностно единство с Христос, Църквата има и дързостта да изповядва себе си като единствената на земята носителка на неповреденото Христово учение, като съкровищница на всички благодатни дарове и единствена врата към спасението. Много означават за Църквата още и нейният външен каноничен строй, усърдието и мъдростта на нейните земни управници. Тези хора ненапразно се поставят от Светия Дух, за да пасат Църквата (Деян. 20:28). Всичко това обаче е дотогава, докато с тях е Този, Който е казал: „Аз съм с вас”. С Неговото оттегляне остава само формата на Църквата: празна, безблагодатна и неспасяваща – нещо, за което църковната история ни предоставя немалко примери.

В светлината на апостолското учение за същностното единство на Христос – Главата с Неговото Тяло – Църквата се превръщат, по същество, в немислими каквито и да било разсъждения за някакво наместничество в Църквата. За това може да се говори само до този момент, до който ние разглеждаме Църквата като земна, човешка организация, пък била тя и с небесни задачи. На пръв план тук е администрацията, а за администрацията не е важно от кого излиза разпореждането, стига само даденото лице да има надлежните пълномощия. Да се говори обаче за замяна на Христос от когото и да било другиго, при посоченото апостолско учение е не само неприемливо – за чувствителната християнска съвест това не е лишено дори и от една значителна доза кощунство.

По аналогия с казаното, ни идва наум и това, че някои учени нямат нищо против да признават за незадължително още и учението за приснодевството на Божията майка. За нас – говорят такива – е важно това, че Пресветата Дева е била Дева при раждането на Богочовека – нашия Спасител, а останала ли е тя Дева завинаги или подир това е живяла живота на всяка обикновена жена, имала ли тя е или не е имала други деца – това, казват, на нас ни е безразлично. Заровили се в догматическата логика, такива хора забравят да помислят би ли била Пресвета Дева Мария достойна да бъде майка на Господа, в случай че за нея е било безразлично ще остане ли тя изцяло и завинаги с Господа или ще отдаде своята любов и на другиго?! Нравствената несъобразност сама по себе си говори вече за догматическа погрешност. Същото това е и с учението относно някакво наместничество в Църквата.

Ако Христос казва за Църквата „… едничка е тя, гълъбицата ми, съвършената ми” (Песн. 6:9), и за нея полага живота Си, то и Църквата винаги помни: „Аз принадлежа на моя възлюбен, а моят възлюбен – на мене” (Песн. 6:3). За нея Той е несравним с никого другиго, „личен между десет хиляди други” (Песн. 5:10). За Църквата е немислимо дори на теория да си представи някого другиго, на мястото на Възлюбения: подобно нещо ще бъде отстъпление, измяна спрямо единствения неин Жених и Спасител. Несъмнено е, че най-ярки изразители на тоталната преданост на Църквата към Христос са мъчениците и подвижниците. Известно е, че някои римокатолически подвижници са достигали до екстаз в почитането на сърцето Иисусово – до стигмати в преживяванията на Христовите страдания. Нима обаче те биха достигали до всичко това, ако са разделяли собственото си сърце и своето внимание между Иисус Христос и някакъв Негов земен наместник?! Та това е психологически невъзможно!

Но и освен принципната, морална несъстоятелност на учението за наместничество, от фактическа гледна точка божественият Глава също не може да бъде заменен за Тялото – Църквата нито от ангел, какво остава да бъде заменен от човек. Църквата принадлежи не само на земята; тя принадлежи и на небето, като призвана и на небесата да възвестява „многоразличната премъдрост Божия” (Еф. 3:10). А човекът е „прах и пепел” (Бит. 18:27), пък и на земята е само кратковременен гост, при това подложен на постоянни промени. Докато в него е гореща първата му любов (Откр. 2:4), той се държи на висота, но веднага щом тази първа любов започне да охладнява, на часа той започва да върви надолу и да се омесва с тълпата, и ако не се опомни навреме откъде е паднал и не се покае (Откр. 2:5), може и да бъде изблюван от устата Христови (Откр. 3:16). От тази участ грешникът няма да бъде предпазен нито от църковната си длъжност, нито от някогашната слава на своята катедра, на която седи, нито от знаменитостта в църковно отношение на града, в който живее. „Тогава ще почнете да казвате: ядохме и пихме пред Тебе, и по нашите улици Ти поучаваше. И Той ще рече: казвам ви, не ви зная откъде сте; махнете се от Мене всички, които вършите неправда” (Лука 13:26-27). Същата тази съдба постига понякога и цели градове и народи. Евреите изключително са се величаели със своя храм и с Йерусалим, но е дошло времето да чуят: „Ето, оставя се вам домът ви пуст” (Мат. 23:38). След което не им остава нищо друго, освен само да оплакват някогашната си слава при „стената на плача”…

Наистина, на практика всяка група хора, за да върши планомерно и успешно едно или друго общо дело, обикновено се оглавява от някого, в качеството му на ръководител. Изглежда като че ли в същото това направление се е развивало исторически и външното устройство на Църквата. Отначало малки клетки, но фактически не зависещи от никого, епископиите постепенно са се обединявали в групи: епархии, митрополии, екзархати и т. н., докато не са образували от себе си петте патриаршии, редом с които са се появили и големите обединения във вида на националните църкви. Начело пък на всяка църковна група стои един епископ, когото останалите епископи от съответната групата са длъжни „да признават като глава и да не вършат без негово разсъждение нищо, което превишава тяхната власт” (Апостолско правило 34). Изглежда, сякаш че не би имало нищо, което да нарушава описания ход на развитие на църковния живот и неприемливо в случай че цялата вселенска земна Църква някога бъде оглавена от един единствен ръководител и предстоятел – в качеството, например, на председателя на вселенския събор, но, разбира се, не и наместник Христов, а само като глава на църковната йерархия, също както и ако такъв възглавител се окаже епископът на някоя световна столица.

Дали някога развитието на църковния живот ще завърши чрез подобно еднолично възглавяване, това ние не знаем. Няма и да настояваме на опасността вселенската власт да бъде съсредоточена в ръцете на един единствен, изложен на всевъзможни изкушения човек. Дори и да допуснем, че едноличното възглавяване в административно отношение ще бъде полезно за Църквата, ние все пак не ще забравим приведените вече Божии думи: Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища. Господ води Своята Църква по единия, известен на Него и Нему угоден път, и този път не винаги съвпада със съображенията на човешката мъдрост.

Като не предава Църквата в ничии ръце, Господ до края на вековете Сам пребивава начело на нея, а за проповедта на Евангелието и за управляването на църковното паство изпраща в света апостолите и в тяхно лице след тях техните приемници – православните епископи. Апостолите са пътешествали да благовестят на целия свят, свързвани не чрез някакво взаимно съподчинение и господство на едного спрямо другиго, а чрез съюза на любовта и чрез (единодушното) предаване себе си на владичеството на Христос (ирмос на Велики четвъртък). По същия този начин и епископите, макар по необходимост и да заемат нееднакви по важност и по заслуги катедри, са дарени всички с равни благодатни дарове и също са свързани от съюза на любовта, в който е казано „… да не се промъква надменността на гражданската власт” (Правило 8 на Третия вселенски събор). На това основно начало на църковното устройство (свободата на Църквата и сътрудничеството в съгласие на епископите в съблюдаването на Христовите заповеди) църковната история е намерила прекрасно изражение в стройната система на църковното управление – във вече споменатото групиране на църквите, при еднолично възглавяване на всяка от тези групи. Същата тази църковна история обаче сурово ни предупреждава против големите надежди, които ние сме склонни да възлагаме на външната система. Достатъчно е да си припомним имената на Несторий, Диоскор и други, подобни на тях, оглавявали цели патриаршии, или пък папите на Рим от последно време. Цели народи, които някога са блестели с православието си и са се прославили с мъченичество и подвижничество, сега са отпаднали от Църквата и остават печални паметници на човешкото несъвършенство на системата, при цялата ѝ мъдрост. Като божествено учреждение с всемирни задачи, Църквата не може да съществува само чрез човешките средства и само благодарение на човешката мъдрост. Ето защо, божественият Глава не оставя живота на Църквата съвсем без Своята непосредствена намеса. Както на древния Израил Той е изпращал съдии и пророци, така и на Своята Църква в изключителни моменти Той обикновено изпраща хора, обдарени с изключителна благодат – като пророци, силни по дух и по вяра. Като нямат официално назначение, тези хора със самото си дело изпъкват над общата маса и стават предводители на останалите. Това тяхно предводителство обаче няма официален характер, то не е установена в Църквата длъжност и не винаги се държи на служебните рамки. Както и всяко пророчество, то е само личен подвиг на такива хора, дело на тяхна лична инициатива и ревност за Бога и за Църквата Божия. Бидейки временен и като че ли случаен, този подвиг не подсигурява на предводителите никакви права по управлението на Църквата или за заемане на една или друга архиерейска катедра. Ярък пример за това е св. Григорий Богослов – един от главните борци против Македоний и възстановителят на Константинополската църква, който обаче, когато борбата свършва, не остава на тази катедра.

В самата зора на църковната история, когато е било необходимо „да се утвърждават братята” и да се полагат основите на църквите в различните страни, тогава изпъкват св. ап. Петър и св. ап. Павел: Петър за християните от обрязаните, а Павел – за необразаните (Гал. 2:7-8). Както виждаме от кн. „Деяния апостолски”, св. ап. Петър по онова време е действал с инициативата на истински предводител. Това обаче не му е отворило път към заемане на единствената към момента в Църквата официална длъжност – тази на Йерусалимския епископ. Нея я е заел св. Яков, брат Божи. И това нещо – забележете – дори в средата на християните от обрязаните. Точно по същия начин и св. ап. Павел е поставял по църквите епископи и на своите ученици е заръчвал да вършат същото, а сам той не е заел никаква постоянна катедра. Това пък, че със заемането на Йерусалимската катедра на св. Яков – един от Седемдесетте, е преминало и някакво първенство по чест или дори старшинство пред Дванадесетте, се доказва, на първо място, от заемането от него на председателското ръководене на деянията на Апостолския събор в Йерусалим, при това в присъствието и на двамата първовърховни апостоли Петър и Павел (виж Деян. 15:13-22), и, на второ и още по-важно място – от признаването на това старшинство (и пред св. ап. Петър) от цялата първоначална Вселенска църква: в списъка на апостолските Съборни послания, още от древност като първо е поставено тъкмо посланието на св. ап. Яков, а Петровите послания заемат второ място. Порядък, който не би могъл да се съхрани завинаги, в случай че първоначалната Църква е признавала св. ап. Петър за свой земен глава, още повече пък наместник на Христос.

Извънредни водачи-пророци са въздигани в Църквата и в последващите времена – такива са, например, св. Ириней Лионски и св. Киприан Картагенски. По време пък на арианския смут е въздигнат св. Атанасий Велики, след това кападокийците – св. Василий Велики и двамата Григориевци. В борбата с несторианството водач на Църквата е св. Кирил Александрийски, с монофизитите – св. Лъв, папа Римски, в други случаи – други. Да забележим, при това, че водачите на Църквата не са били непременно епископи на някакви важни, централни градове, а, например, хора като св. Григорий Неокесарийски Чудотворец, св. Спиридон Тримитунтски, св. Григорий Богослов, който е бил епископ на нищожната Сасима, или пък св. Теодор Студит и св. Йоан Дамаскин, които даже на са и били епископи.

По този път, под благодатния покров и ръководство от Своя небесен и върховен Архиерей и Глава, чрез трудовете и болките на богопросветения сонм на св. апостоли и св. отци и учители, нашата света Православна църква „на Изток посадена”, по целия свят и във всички страни и народи разсеяна, и на всички езици славеща Пресветата Троица, и до днес – колко столетия вече! – и без земен глава и разпоредител невредимо съдържа в себе си завещаната ѝ от Христос света православна вяра и неотклонно води своите чеда към вечното спасение. Вярваме, че и до края на вековете Христос няма да остави Своята Църква без Своето благодатно присъствие и в дни на изпитания, както е било и досега, ще изпраща в Своя виноград достойни работници, „стража на Дома Израилев”, щото и те, като извършват своите подвизи, да просияват като светила в светлия лик на св. отци, заради които Църквата прославя Христос: „Препрославен си, Христе Боже наш, Който като светила на земята утвърди нашите отци и Който чрез тях по пътя на истинната вяра всички нас насочваш” (Тропар на св. отци, гл. 8).

Превод: Борис Маринов

* Сергий, Патриарх Московский и всея Руси „Есть ли у Христа наместник в Церкви?” – В: ЖМП, 5, 1994. Текстът се превежда според публикацията в: Библиотека „Халкидон” (бел. прев.).