Антропният принцип: човешката природа на Христос (ключът към разбирането на Вселената)

Въведение

Така нареченият антропен принцип придоби особена популярност в съвременната наука вследствие напредъка в новата физика след Айнщайн и надхвърлянето на модела на Нютоновата физика и космология. Теорията на относителността и последващите развития радикално измениха научните перспективи и днес Вселената изглежда много по-различна отпреди. Оттук дойде и тласъкът за развитието на една нова философия, базирана на тази нова физика: с философия се занимават вече не само философите, но и други учени, включително и богослови. Всичко това е положено в светлината на едно ново начало – антропния принцип, който бива описван по различни начини, но и който тръгва от една специфична начална точка: отношението между човека и Космоса. Днес в интернет съществуват неизброимо количество документи и заглавия, свързани с тази тема. Началото на всичко това бе положено преди доста години, най-вече от физици и математици, които разкриха нови перспективи пред философското мислене, основани върху Теорията на относителността, и по-специално върху осъзнаването, че Вселената не е безкрайна, а изменчива, така че ние сме в състояние да я измерим, да я обгледаме, разкривайки нейните граници и относителност въпреки привидната ѝ безкрайност.

Позицията на Стенли Яки

Ето какво говори един съвременен богослов, когото имах привилегията да срещна лично на конференция в Принстън: „Антропният принцип – казва С. Яки[1] – несъмнено е показателен за онази степен, в която човекът може да овладее Вселената като обект на научно познание… и не само това. Познавателното умение, което човекът е разработил vis-à-vis със заобикалящия го Космос, е доказателство, че Вселената не може да надвие човека”. Тази мисъл Яки развива в глава, озаглавена „Непобедимият човек”, започваща с думи на Паскал: „Вселената ме обгражда и поглъща като прашинка в безкрайното си пространство. Аз обаче също я обгръщам в мисълта си!”.[2] Яки изтъква, че „антропният принцип е самата противоположност на антропоцентризма, … тъй като той премахва и най-изтънчената форма на субективизъм, въплътена в априорните теории за човешко знание за света… Едно е да влееш идеализъм в научната космология и съвсем друго, да се изправиш срещу космичните факти в невероятната им странност и специфичност, … както прави съвременната наука… Специфичността на Вселената (в нейните макро- и микроизмерения), като количествена, измерима и познаваема характеристика е един многозначителен аспект от съществуването на космоса”, който еднозначно претендира, че човекът буквално е в състояние да измери Вселената. Затова и антропният принцип има изключително важен епистемологичен смисъл и по същата причина носи в себе си послание, което е от голямо значение за антропологията, заедно с куража фронтално да се изправи срещу въпроса: какво в крайна сметка представлява човекът?[3]

Позицията на Т. Ф. Торънс

В лекцията си при присъждане на наградата „Темпълтън” за принос към науката и богословието, в типичния си блестящ стил, моят преподавател от Единбургския университет проф. Том Ф. Торънс даде следната дефиниция или по-добре описание на антропния принцип: „Тази необятна Вселена е такава, каквато е, защото е необходима за съществуването на човека – по някакъв начин той и тя са дълбоко свързани помежду си. Преди много години, когато Айнщайн за първи път формулира Общата теория на относителността, Херман Вейл изтъкна, че… светлината заема уникално метафизично място във Вселената. Но сега, дори само от начина, по който се развива астрофизиката, вече изглежда, че човекът заема уникалното метафизично място в нея”.[4] Следователно, антропният принцип има отношение към взаимовръзката на човека с Вселената, и по-специално – с отличителното или ключово положение на човека в нея.[5]

Богословската гледна точка

Смятам това за достатъчно за една обща дефиниция на антропния принцип. Сега искам да подходя към темата богословски, за да се изясни, че тази съвременна научна и философска перспектива не само не влиза в противоречие с православното богословие, а е в действителност, така да се каже, положена в самите негови недра. Макар и толкова необятна, величествена и непонятна, Вселената всъщност е с човешко лице! Като ключ към нея човешкото същество е принцип, който отците на Църквата вече са изяснили от богословска перспектива и върху предпоставките на богословието. Разработих собствен възглед или мое схващане за това, следвайки указанията, дадени ми от моя професор в Шотландия, под чието ръководство започнах докторантурата си. Това бе време, когато дискусиите, посветени на антропния принцип, бяха нещо ново и свежо. Оттогава, като продължих изследванията и проучванията си в сферата на патристиката (богословието на отците), осъзнах, че за патристичното православно богословие този принцип винаги е бил централен. Което ме подтикна да формулирам свои собствени идеи и виждания, и те са онова, което днес имам добър повод да представя пред вас, по един встъпителен начин.

Връзката на човека с Вселената

Първото, което трябва да отбележим тук, има отношение към връзката на човека с Вселената: фактът, че човекът е най-висшето създание в нея – апогеят на сътворението. Този библейски и светоотечески възглед е потвърден днес едновременно от модерната наука и от собствения ни настоящ опит и усещане. Истина е, че има много и различни спекулации за евентуалното съществуване във Вселената на друг, по-висш от човешкия живот. Никой обаче все още не е доказал това. Най-висшият живот, който познаваме, е човешкият, благодарение на човешкия интелект. Интелектът на Вселената е свързан на практика с интелекта на човека. Разумът на Вселената е човешкият разум. Разбира се, някой би могъл да опонира, че това звучи прекалено егоистично, или дори, че е твърде арогантно да се твърди, че човекът – това дребничко същество в необятното величие на Вселената, е ключът към нея. Това би било вярно, ако не бе фактът на Въплъщението на Бога – на Създателя на Вселената, Който не само е сътворил човека по Свой образ, но в действителност е и станал човек, възприемайки формата на човешкото същество, т. е. човешката природа. След като пък Сам Бог е станал човек, то и човекът е бил не просто утвърден като най-висшето във Вселената, но също е бил и допълнително подобрен! И със сигурност е бил утвърден като ключ към Вселената, защото Творецът, Който Сам е този ключ, е станал човек.

Въплъщението на Бога Слово

Горните богословски заключения са основани върху богословската наука. Казано богословски, ние повече не можем да мислим за човека и за света извън събитието на Въплъщението. В търсене на Бога и Неговата връзка с Вселената и човека богословите не са в състояние да отидат отвъд теандричната, живоначална личност на Господ Иисус Христос, защото Той е последното, крайно разкриване на Бога. В Послание до евреите [1:1-3] ние четем, че многото и различни, и в различни времена разкривания на Бога са намерили своя есхатологичен, окончателен смисъл в откровението на Божия Син. Сега вече Синът е въплътеният Син, Божият Син, Който е станал и Син Човешки, без с това да престава да бъде Син и Слово Божие, Творец на Космоса. От самото начало човекът е сътворен по образа на Сина и Слово Божие, а сега – чрез Неговото въплъщение – това творение по Неговия образ е въздигнато от Самото Слово, Което е неизменният образ Божи, за да спаси човешкото същество, да възстанови и обнови неговото изключително положение във Вселената. Така че когато нашето мислене има като своя отправна точка Христос, ние безусловно и ясно разбираме и изповядваме какво имаме предвид, когато казваме, че човекът е ключът към Вселената. Виждаме тъкмо човешкостта на Христос и нашата човешкост „в Христос”, „човека в Христос”. И това е самото сърце на науката на богословието. Тук ние не се занимаваме с човека-сам-по-себе-си, нито пък с човека-във-Вселената, а с човека-в-Христос. Той е, който е ключът към Вселената.

Патристичната традиция

Този христоцентричен подход към антропния принцип е базата на патристичната космология.[6] Гравитационният център на тази космология е Сам Господ Иисус Христос – Въплътеният Син и Слово Божие, което я отличава от космологиите, разработвани от древните гърци, от юдеите и от елинизираните юдеи (където гръцките и юдаистичните представи са смесени). За патристичния възглед е характерно радикално изместване от космоцентричната перцепция в полза на човекоцентричната такава. Което се дължи на Въплъщението на Твореца, чрез което положението на човека в сътворената Вселена е възстановено. Събитието на Въплъщението препотвърждава богословското измерение на човешкото съществуване, което е свързано със способността на човека да общува с Бога и да бъде причастен на усъвършенстващите творението Негови нетварни енергии и свойства. И това е, което поставя човека в по-висша позиция във Вселената и го прави ключ към нейния живот и развитие. Също така и светът – посредством Въплъщението, е станал сфера на Божието присъствие, с което то бива обновявано и положено на своя финален курс на развитие към съвършенството. Казано богословски, светът е влязъл в своя есхатологичен облик, защото събитието на Въплъщението, което е „инжектирано” в него, е открило есхатологичното лице на човека.

Есхатологичното измерение

Въплъщението и въчовечаването на Бога Творец, съставляващи основната глава от богословието, превръщат Космоса в място на саморазкриването на Бога и на Неговото обновяващо действие в космоса, посредством което той е върнат към своето естествено развитие в посока на крайното си осъществяване. На богословски език бихме могли да кажем, че Космосът е навлязъл в своята есхатологична орбита, в своята последна фаза, тъй като въчовечаването на Бога, което е било вложено или присадено в него, разкрива есхатологичния му облик, който е възкръсналото човешко съществуване. Господ Иисус Христос е „есхатологичният Адам”, окончателният Човек, към Когото се движи цялото човечество, а с него – и цялата Вселена. Нашите дни са последните дни и ние вървим от старото към новото, което е окончателното. На езика на св. Павел, тази транспозиция означава „завършекът” на всичко „в Христос” по пътя към крайното „възстановяване”. Такова е учението на светоотеческото православно богословие и това представлява по същество антропният принцип от богословска гледна точка!

Човешката природа на Христос и нашата природа в Христос – т. е. възстановената (оправданата) и усъвършенствана (осветена) човешка природа – са действащата основа за бъдещия свят. Светът бива преустрояван от Бога, макар ние все още да не можем да видим това изцяло, защото сме в заварено положение – в процеса на преобразяване от стария към новия антропен принцип. Макар и смъртта да е била победена, ние сме все още в нейната сянка. Възкресявани в духа, ние все още сме в процеса на придвижването към възкръсналото тяло. Затова смъртта на тялото е знак за нашето първо възкресение. С други думи, когато умираме, ние умираме, за да се родим отново – за да възкръснем в тяло. И ние възкръсваме в най-действителен смисъл: когато умираме, ние умираме, за да възкръснем за нашето първо обновяване в духовното възкресение, което ни води към пълното и окончателно възкресение.

Това е перспективата, очертана от отците на Църквата, която ни помага да видим Вселената в различна, антропична перспектива. Това е есхатологичната перспектива на окончателното възкресение на човека, въвеждаща го в небесните селения. Смъртта вече не е ужасяваща и неразгадаема тайна. Отците я виждат като стъпка, която води човека по-близо до Господа на славата, Който е възкръсналият, последен Адам – първият плод (ἀπαρχὴ), т. е. съвършеният плод на Въплъщението, крайната и нормативна форма на възкресената и обновена човешка природа.[7] Това е, което от богословска гледна точка представлява антропният принцип и то е свързано, както казахме, не с човека per se, а с човека „в Христос”. Ние принадлежим на този човек, защото ние сме били създадени по образа на Христос и с този образ ще бъдем усъвършенствани в уподобяването. До степента, до която биваме уподобени по този антропен принцип, който представлява ключът към Вселената, ние ставаме и пролептична [изпреварваща] изява и свидетелство на този принцип.

Нетърпеливият копнеж на Вселената

Ако човешкото същество е действително велико в този живот, колко по-велико ще бъде то, когато достигне до пълнотата на своя потенциал – каквато тя ще бъде разкрита в Христос? Тази пълнота е „бъдещата слава”, която св. ап. Павел представя в Рим. 8:18 и която става осезаема, когато се приеме, че светът е бил сътворен за човека, а не човекът за света; че човекът е ключ към света, а не обратно; че цялата Вселена е нетърпелива в очакването си човекът да достигне до своето осъществяване, така че и тя да може да бъде усъвършенствана с него, а не vice versa. Това има предвид св. ап. Павел, казвайки, че „… и тварите с нетърпение ожидат прославянето на синовете Божии” (Рим. 8:19), или пък, когато говори за „надеждата, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии” (8:21) и нататък продължава: „Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега” (8:22).

Нашата неспособност да разберем това се дължи на факта, че ние охотно сме се подчинили на света, приемайки безкритично, че сме били създадени от света – за света (което е секуларизмът). А резултатът от това е, че ние сме подчинили едновременно и себе си, и света на тлението и смъртта. Богословската наука обаче ни уверява, че нещата стоят обратно. Както се казва в Евангелието, „съботата е направена за човека, а не човек за съботата” (Марк 2:27). С други думи, не е човекът този, който е бил създаден за света, а светът е бил сътворен за човека. И причината за това – отново според богословската наука – е, че човекът е бил сътворен от Бога – за Бога, и той е този, който отваря света към благославящите и усъвършенстващи Божии енергии. Така, човекът е действително душата и водачът на света. Основна истина, произтичаща от най-важното положение в богословската наука, а именно – от Въплъщението. Човечеството и неговото положение във Вселената или неговата връзка с Вселената са били определени от Въплътения Бог и Творец – Иисус Христос. Както Сам Той сочи: „… защото Син Човеческий е господар и на съботата” (Мат. 12:8). Следователно Христос ни показва истинския човек и в същото време вярната икона на света, която е Църквата – Неговото тяло. Както и Църквата, на свой ред, е истинското лице на света, при което нейната душа е нашата човешкост – такава, каквато е била възстановена от Самия Творец чрез Неговото въплъщение.[8]

Научното и богословското схващане

Вярвам, че тъкмо това схващане е и антропният принцип, който е бил възстановен от модерната физика в своите естествени космични измерения посредством Теорията на относителността. Когато е извел революционното си уравнение Е = mc², Айнщайн е доказал не че енергията (или духът) е по-висша от материята, а че всъщност материята представлява енергия – енергия, която е била кондензирана или компресирана и която може да бъде декомпресирана и дори разложена до съставните си елементи. Колкото и пространствено необятен да ни изглежда материалният Космос, той в крайна сметка е в постоянно движение, при очакване на своето разгръщане и преобразяване чрез по-нататъшно разширяване – както модерната астрофизика показа. Богословите наричат това creation continua.[9] Също така, колкото и необятни да ни изглеждат пространствено-времевите измерения на материалната Вселена, те са всъщност съвършено ограничени, доловими и измерими (както казва Яки) и – което е по-важно, подчинени на духовните измерения на човешкото съществуване. „Ноетичното” или „духовно място”, по думите на св. Йоан Дамаскин, „не се обема по телесен, а по духовен (ноетичен) начин”.[10]

Особено релевантни тук са по-нататъшните думи на св. Йоан Дамаскин: „Бог не се намира в (определено) място. Защото Той Сам е място на Себе Си, като изпълва всичко, съществува над всичко и държи заедно всички неща. Когато все пак се говори, че Той е в място, това Божие място ясно установява къде действа Неговата енергия. А това е така, защото Той безостатъчно прониква във всички неща и е във всичко чрез Своята енергия съобразно със свойствата и способностите за възприемане на всяко от нещата”.[11] Казано с други думи, духовното (ноетично) място на Бога, трансцендиращо материалното (соматично) пространство на сътворените същества, това е божествената енергия. Ето защо, ни казва Й. Дамаскин, „мястото на Бога е [с] всеки, който участва в Неговата енергия и благодат”.[12] Кои обаче са тези, които участват в божествената енергия и благодат? Това са небесните ангели, а оттук и небесата се описват като „престол на Бога”, тъй като това е мястото, в което ангелите действат съобразно Неговата воля. Земята също е Божие място, защото Бог се е явил и е ходил по нея в плът – оттук е и описанието на земята като „подножие на нозете Му”. И Църквата е място на Бога, понеже в нея „Бог е прославен, възвеличен и причастим в Своята нетварна енергия и благодат”.[13] Най-общо казано, както пише и Дамаскин, „местата на Бога са тези, в които Божията енергия е ясно разкрита за нас”.[14] Другояче казано, ноетичната (т. е. духовната, а не соматична) енергия на Бога обгръща и трансцендира соматичните пространствено-времеви параметри на Вселената, като ги преобразява. Това е принципът, който обòжената във Въплъщението човешка природа в действителност потвърждава. Същото е потвърдено и от Айнщайновото уравнение и от неговата Обща теория на относителността. И това е така, тъй като цялата маса на Космоса е измерима и неговото соматично съществуване е условно – макар и той да ни изглежда безкраен.

В тази връзка бих искал да припомня, че древните са вярвали, че Вселената е вечна и безкрайна, съдържаща всички неща. Първо християнското богословие, а днес вече и модерната наука показаха, че това е неправилно. Вселената е едновременно и крайна, и относителна. Тайната ѝ не е в нейната необятност, а в нейното разширяване, и най-вече – в нейното начало. Що се отнася пък до нейното начало, днес изглежда, че тя виси във въздуха или че плува в празнота, т. е. че тя е основана в празно пространство, където нищо не съществува – буквално, в нищото. Разбира се, ние грешим когато делегираме смисъл на това, защото битие и небитие (нищото) са логично противоречащи едно на друго, антиномични. За богословието обаче основата на Вселената е нетварната Божия енергия и Божията воля, която трансцендира нищото – празното пространство, където няма нищо – и върху която [енергия и воля] ограниченото съществуване на сътворената Вселена е основано и се движи.

Казаното се потвърждава от шокиращото събитие на Въплъщението на Словото-Творец. Събитие, чрез което не само Бог общува с човека, но още това общение навлиза и в творческото пространство на човешкото съществуване, мистично изразявано чрез човешките думи, човешката мисъл, език и символизъм. С тази смайваща връзка между Бога и човека бих искал и да завърша лекцията си, предлагайки тук три примера от православната агиография и от светоотеческото богословско учение, избрани измежду многото други, запечатани в православната традиция.

Свидетелството на агиографията

Във външния нартекс на църквата „Хора” (14 век) в Константинопол ние срещаме две икони (мозайки), разкриващи двете основни перспективи на антропния принцип – такъв, какъвто го очертах на базата на патристичното богословие.[15] Първата икона е на Христос, над входа към вътрешния нартекс, и носи името „Земята на Живия” (Η Χώρα των Ζώντων), което е взето от Пс. 116:9.[16] Другата икона, фронтално срещу първата, над входа на външния нартекс (отвътре), е на Богородица и носи името „Вместилището на Невместимия” (Η Χώρα του Αχωρήτου).[17] Първата представя Христос като Въплътения Създател и като въплъщението на живота, което е основа на целия живот в творението; с други думи, че в Христос човешкостта е станала ключ към целия живот във Вселената. Втората икона показва инструмента на Въплъщението, човешката природа, възприела пришествието на Бога, и дава човешката основа на Божието трансцендиране, ставайки иманентен в човешката природа посредством Христовото раждане! Тук, следователно, ние откриваме агиографска изповед за отварянето на целия Космос към божествената енергия чрез човека и за снизхождането на Бога към човека, а посредством него – и към целия Космос. Което всъщност представлява установяване на есхатологичната орбита, която води към възглавяването и възстановяването на всички неща в съгласие с благата, съвършена и агапична Божия воля.

Свидетелството на отците Атанасий Велики и Василий Велики

От гледна точка на църковното богословие агиографското излагане на антропния принцип представлява рефлексия върху светоотеческата догматика, отвеждаща ни към домостроителството на Христос като въплътен и въчовечен Син и Слово Божие, заедно с всички негови есхатологични импликации относно човека и Космоса.

Като следва богословите до него, в трудовете си св. Атанасий изразява антропния принцип по много сбит начин.[18] В един от своите впечатляващи текстове – базиран по всяка вероятност на пасаж от Посланието на ап. Павел до ефесяни [1:3-5 сл.], той твърди, че „Божият Син е бил положен като основание на [божествената] икономѝя [повеля] за обновяването ни още преди да сме били създадени… Нашият живот е бил основан по Божи замисъл, установен за Господа Иисуса Христа”, което означава Въплъщението, т. е. – възприемането на човешкото съществуване от страна на Твореца.[19] „Като Спасител Иисус Христос е наречен „Живот на всичко”, макар и да е изцяло човек по природа”…; и завършва с известното твърдение: „И чрез въчовечаването на Словото на Бога, яви се божественият замисъл за цялата Вселена и за нейния Родоначалник и Творец, Самото Слово Божие – чрез Самото Слово Божие. И наистина, Той стана човек, та ние да може да станем богове”.[20]

Важни формулировки върху антропния принцип ни предлага и друг от великите отци на Църквата – св. Василий, макар и в знаменитото си съчинение Шестоднев да не споменава самия термин. В изследването си върху този труд достигнах до определени заключения, които мога да повторя тук, като подходящо свидетелство за изразеното от мен разбиране за светоотеческия (богословски) антропен принцип.[21] Деветте омилии върху Шестоднева на св. Василий са едни от най-значимите патристични трудове върху християнската космология. Тук се съчетават библейските откровения и гръцката наука, при все че богословската перспектива – със своите антропологични последици – остава фундаменталната рамка на целия лекционен курс. Богословието и антропологията са тук във взаимовръзка – чрез науката и философията. Величието на Вселената и особено на Създателя, са изложени така, че за човека да бъде запазено централно положение и най-висша ценност като свързващо звено между Бога и света.

Преди всичко св. Василий очертава съществуването на света отвъд него самия, към свободната воля и действие на Бога. Вселената не се основава на самата себе си, а върху Божията воля. Това е божествено чудо и за нея не съществува никакво друго основание, освен волята Божия. Бог я иска и я създава от нищо. Като подчертава това, св. Василий се противопоставя на космологичния монизъм и дуализъм. Монизмът разглежда света като крайна причина за самия себе си – една гледна точка, често свързвана с атеистите и агностиците, които са невежи за съществуването на Бога или изцяло Го отхвърлят, и мислят за творението като за резултат от някакъв „голям взрив” или нещо подобно на това. Дуализмът, на свой ред, произтича от опита за доброто и злото в света, които там се обясняват с два последни принципа или космически сили, които противостоят една на друга така, както и духът и материята или физиката и метафизиката, или пък както е в гностическия богословски дуализъм. Тези два принципа споделят една обща основа – първият често води към втория и обратно. Разбира се, св. Василий заявява разликата между Бога, Който е несътворен, и света, който е сътворен, наблягайки върху Божията трансцендентност и вечност, и преходността и временния характер на всичко останало. Тази дистинкция означава, че не Творецът има нужда от творението за да съществува, а че творението изпитва необходимост от Твореца. Напротив – той говори за единство на света, макар и ясно да различава двете измерения на съществуването: едното, към което принадлежат ангелите и духовните и невидими същества, и другото – към което спадат видимите и материални неща и същества. Единствено в човека тези две измерения са обединени – не просто защото той участва и в двете, а защото неговото предназначение според творческия замисъл е да бъде ключът към цялото творение. Което е абсолютно решаващо и съставлява центъра на учението на св. Василий.

Първенството на Бога и на човека в Космоса е трайното завещание на св. Василий към християнското богословие и християнската мисъл в следващите поколения. Това е, в крайна сметка, и самият антропен принцип, включващ в себе си Божия промисъл и спасението на човека и света в Христос. Самият антропен принцип – такъв, какъвто св. Василий Велики го изразява в своя Шестоднев: „Нищо не е пропуснал от промисъла Си Бог, нищо не е пренебрегнал. Бдящото Му око наблюдава всичко. Той е близо до всеки, обезпечавайки спасението му”.[22]

Това съчинение на св. Василий е особено важно за връзката между богословието и науката. То ни демонстрира, че, без да бъде враждебно или отрицателно настроено към науката, богословието бива подбуждано от своя божествен хуманизъм към това, дейно и решително да се ангажира в научните начинания. И действително, човекът е богослов в своята връзка с Бога, както и ученият – във връзката си с Вселената, защото Вселената е лаборатория на Бога, в която човекът е бил поставен като неин пазител. Това съчетание между богослова и учения, т. е. между богословието и науката, e решаващо и от голямо значение, защото то позволява на човека да избягва лъжовното и да разкрива истината. Ученият, който е богослов, например, се издига над лъжливата астрология в посока на истинската астрономия, или, иначе казано, той е в състояние да разграничи природата на светлината от светлината на звездите и да разпознае свойствата на първата. С други думи, той е призван да демитологизира света от нереални теории, които не отговарят на действителността, и да схване прозрачността на Вселената, което ще го насочи и към трансцендентната основа на нейното съществуване – непрекъсващата и неизчерпаема енергия на Словото Творец. А това се постига, когато човек не се основава просто върху феномените а върху онова, което може да бъде рационално обяснено; когато – казано с думите на св. Василий – някой измерва луната не с окото си, а с логичното си мислене;[23] и когато, както ни учи Писанието, умът не си фантазира, щом премине положените от Бога граници на тварното съществуване.[24] Така, в крайна сметка, ученият става богослов, защото той следва Божия промисъл, обезпечаващ спасение за всяко създание.[25]

В своя Шестоднев св. Василий ни е оставил две основни послания: 1) че не може да съществува нито една вярна космология, която не би поставила Твореца като последен и трансцендентен принцип на всичко, както и човека, като негов разумен изследовател и интерпретатор, и, 2) че човекът притежава своето богодарувано призвание да изучава света, но не защото светът е крайната цел на неговото съществуване, а като средство за общуване и общение със своя Създател и Бог. Другояче казано – светецът ни е завещал своето богословско и научно изложение, а именно: антропния принцип на творението.

Заключения

Моята цел в тази лекция бе да покажа, че от богословска гледна точка антропният принцип, който днес предоставя перспектива, подсигуряваща основа за сближаване на различните науки и богословието, се основава върху Въплъщението на Твореца – върху факта на Неговото въчовечаване. Това, че Бог стана човек, като обедини божествената и човешката реалност в Христос, е ключът към изследването и разбирането на Вселената. Това, което този принцип разкрива пред нас, е, че Вселената има човешко лице; че тя е естественият дом, естествената среда на човека, намирайки се вътре в която от него се очаква да общува с Бога. Отците на Църквата разглеждат човека в това отношение като свещеник на Космоса, който по евхаристиен начин предлага Вселената на Твореца. И в този смисъл човекът е глас на целия Космос, събиращ заедно и предлагащ този свят на Бога, измолвайки от Него не просто да го поддържа, но също така и да го обновява и да го усъвършенства чрез божествената Си благодат и енергия. Без тази перспектива ние не сме в състояние да разберем света, както и нашето положение в него, защото в такъв случай съществуването ни не би имало смисъл и би било обвито в мрак, непонятност и безнадеждност. Увереност в тази перспектива ни дава не само промисълът, проникващ цялата Вселена, който ние изследваме и разпознаваме с помощта на науката, но главно и най-вече (тук вече говоря като богослов) когато в живота си ние опитно преживяваме тайната на Въплъщението и на въчовечаването на Бога, нашия Творец – в личността на Възкръсналия Господ Иисус Христос, както са правели и отците и светците: истинските богослови на Църквата, които ни откриват поразителното събитие, дало на антропния принцип, т. е. на връзката между човека и Вселената, тяхното истинско съществуване и тяхната перспектива.

Превод Марио Коев

* Dragas, G. D. “The Anthropic Principle: Christ’s Humanity. The Key to the Understanding of the Universe” – In: Orthodox Theology & The Scienses. Glorifying God in His Marvelous Works, Sofia: “Sofia University Press St. Kliment Ohridski” – “Newrome Press LLC” 2016, p. 34-50 (бел. прев.).