Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Кръщението на знанието

Понеделник, 02 Юли 2018 Написана от Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

Archbishop John of San Francisco„Тогава жителите на града казаха на Елисея: ето, както виждаш, господарю, положението на тоя град е добро; но водата е лоша и земята безплодна. И той каза: дайте ми нова чаша и турете в нея сол. И дадоха му. И той отиде при извора на водата, хвърли в нея солта и каза: тъй говори Господ: Аз направих здрава тая вода; занапред няма да иде от нея ни смърт, ни безплодие”.

(4 Цар. 2:19-21)

„В каквато степен тялото се освобождава от веществените връзки, в такава степен се освобождава и умът. И в каквато степен умът се освобождава от връзките на грижите, в такава се просвещава; а в каквато се просвещава, в такава се възвисява над понятията на този век, носещи в себе си образа на тлъстината. И тогава умът се научава да съзерцава в Бога съобразно на Него, а не както ние виждаме. Ако човек първо не стане достоен за откровение, то не може да го види. И ако не достигне чистота, неговите понятия не могат да станат просветени, за да разкрият съкровеното. И докато не се освободи от всичко видимо, виждано във видимото творение, няма се освободи и от понятията за видимото и няма се очисти от затъмнените помисли. А дето има тъма и обърканост на помислите, там има и страсти. Ако човек не се освободи, както казахме, от това и от причините за това, то умът няма да прозре в съкровеното”.

(Преп. Исаак Сириец, Слово 39)

1

Земните, човешки понятия, върху които по необходимост лежи печатът на греха на прародителите, по своята същност не са прости. Те са сложни. И в тази необходима сложност на всички въведени в света човешки понятия се разкрива несъвършенството на старата философия като наука. Основата на научността – знанието за точните закони на света и причастността към тази точност – отсъства в мислено-изграденото пространство, което се стреми да бъде наричано „научна философия”.

Истински-научното любомъдрие в света е едно: откровението за плана за вечното спасение на човечеството, за надсветовните закони на Духа, които лежат в основата на всички закони на видимата и невидима природа – гносеологическият езотеризъм на библейското откровение. Само там е открита истинската наука за духа и за плътта, само там се чува туптенето на чистата мисъл, само там са видими непроменимите закони, по които съществуват и човекът, и светът, във феноменално ясното обяснение на крайните причини за света и човека.

Приеманата пък от страна на християнската философия гносеология на външната философия често е в сферата на чистата относителност, в сферата на непреобразения от Духа космос. Откъсната от източниците си, но вече докосната от християнските надежди, човешката мисъл опитва да възстанови своето единение с Божията истина: във външното („програмното”), а не в органичното въцърковяване на разума.

2

Светът на старите философски идеи е болен свят, чиято болест се проявява в богословската сивота на мисълта, в системата на нейните безсъдържателни усложнения.

Само че сложността на идеите е следствие от болестта, а не нейна причина, и затова, разбира се, всеки желаещ да избяга от „душевното” знание може да пребивава, живее и диша в тази специална сложност на идеите, без да се заразява от духовната болест, която ги е предизвикала.

Понякога даже тази сложност е по-способна да разкрие мисълта на Духа, отколкото външно проявената простота. Това е въпрос на житейска практика. Когато трябва да се проповядва в Китай, особено голяма ценност представлява китайският език, който няма никакво духовно отношение към проповедта. Тук е разрешението на цялата формална страна на участието на философските знаци на старата култура в изграждането на новия живот. В житейското сътрудничество с усложнени, обременени и даже болни с мнимата висота на познанието си за реалността хора, човек не може да говори с тях (а често и със самия себе си) по прост начин за простотата. Да освободи душата си от сложността, „да я роди в простота” е особен дар на вътрешното пребиваване в благодатта. И затова съвсем безразсъдна би била опростенческата критика на тази „християнска философия”, която се формира в атмосферата на старата философия на този свят, и неистинни ще бъдат всички външни нападки, даже срещу самата талесовско-бергсоновска стара философия, която нерядко честно се храни с падащите от масата на богооткровените истини трохи.

3

Разбира се обаче състоянието на безблагодатната човешка мисъл в света – както на меркантилната, така и на философската (независимо с какви емоции е съпроводена тази мисъл) – е състояние на блуд. На блуждаене. „Похот на очите, похот на плътта и гордост житейска” – това е адекватното определение на новата, свободно движещата се мисъл, която като пяна се разлива в света.

Всяка човешка мисъл, както и всеки човек в света, са блудници – нещо блуждаещо вън от Бога. Даже в рая на благодатта човекът се е заблудил: Адаме, къде си?… Гол съм и се скрих (Бит. 3:9-10) – отговаря човекът. Ето го състоянието на старата човешка култура във всичките ѝ прояви. Но всяка човешка мисъл, както и всеки човек, могат да се приобщят към Евангелието, да станат като евангелската блудница. Тъкмо това е и спасението на света. Защото само на евангелската искра, изтръгната от човека, е дадено да възпламени света.

4

Мисълта, както и всичко в света, подлежат на възкресяване, на въвеждане в Божието царство. В порядъка на земното битие възкресението е умиране в Христа за новия живот.

Царството Божие трябва да се роди вътре в мисълта – както се заражда то и вътре в човека. Мисълта трябва не да се преоблича в християнството, а да се облече в Христос. Това, което истински се е кръстило в Христос, в Него се е и облякло. Мисълта трябва да тръгне по нов път, да задиша с нов въздух. Познанието, както и словото, трябва да бъде със сол – с невидимото, но осияващо присъствие на благодатта. Телеологично погледнато пък словото със сол е, разбира се, нетукашно слово.

5

Християнската мисъл не е обвързана с никакви форми. Въцърковяването на всички форми на човешката мисъл свмчк Петър Дамаскин обосновава така: „… ако всички биха писали просто, то никой от високите [от учените] не би получил полза от това, смятайки написаното в простота слово за нищо; и от простите обаче никой не би получил полза, ако всички пишеха високо, защото не биха разбрали силата на казаното. Който наистина е вкусил познанието на Писанията, той знае, че силата и на най-простото изречение на Писанието, и на най-премъдрото е една и съща и е насочена към това да спаси човека,[1] а непричастният на това познание често се съблазнява, като не знае, че обучението в земната мъдрост помага много, ако стане колесница за идващата Свише премъдрост” (Слово 23).

В периферията на общочовешкия непреобразен живот сложността на понятията е естествена и дори несъмнено неразрешима. По същество, например, самото понятие за „антиномия” е неантиномично, и всички крайни философски понятия – до единното, се разлагат на спектрите на фините духовни неутолени движения на мисълта, жадуващи все по-нова устременост към истината… Това е „порочният кръг” на старото знание.

6

Старият философско-научен „гносеологизъм”, гледан отстрани, изглежда може би така: тече поток; човекът знае откъде започва (от извора) и къде свършва (в реката); може да измерим дължината на потока, да съставим изчерпателна картина на неговите завои и да му дадем топографски изчерпателна характеристика. Ала изчерпва ли се знанието за потока с тези знания? Та нали това ще е знание не за ручея, а за видимия, за открития ни негов отрязък (и ще бъде несъвършено знание). Нека отрязъкът и да е цялостен – той обаче ще продължи да е „отрязък”, дори когато, „заради научното удобство”, го смятаме за „поток”. Потокът си е поток. И не е известно къде той започва, и никой не знае къде завършва. Известни са само частностите: вкусът на водата в този отрязък, прозрачността ѝ и т. н. Човешката мисъл достига една водна ширина, където потокът завършва. Но нали водата е жива (човешката мисъл)! Нататък тя вече тече не като ручей, а в някакво друго водно пространство, може би по-съвършено. Тук вече ще слезе някаква друга философия, която ще се открие в опита живот-смърт, и самата действителност на съществуването ѝ ще бъде унищожително за удобно-условната стара философия, сериозно обличаща се в недействителната броня на експерименталността, логическите връзки и непочиващото на нищо вдъхновение. Върху огромния и покрит с чудна растителност свят падналият от висотата на слънцеподобната си извисеност човешки разум си разчиства малка игрална площадка, където се играе културната игра. За да не изпада нищо от тази площадка, тя е обградена с мрежа от общозадължителни аксиоми и правила. И който си тръгне – във Въплътения Бог – от тази площадка и иде в горската хармонична пустиня на сътвореното от Словото, той излиза от философската игра… „С него ние не играем”, казват на св. ап. Павел философите.

7

Философите: външно единство на играта, вътрешен раздор на духа и на познанието. Светите отци: външна разделеност на времето, пространството, характера и културата – вътрешно единство на духа и на познанието.

Във философската култура няма единство във вярата, а затова липсва и единство на познанието. И на философите не им остава нищо друго, освен да се радват на това. Тази радост обаче е като че ли вторична – липсата на единство, казват, трябва да спомогне за непрестанното горене на човешката мисъл в „драгоценните търсения на единството”… Оценката за това е във 2 Тим. 3:7, където се говори за онези, „които всякога се учат и никога не могат да стигнат до познание на истината”.

„Външните… съди Бог” (1 Кор. 5:13). Това обаче, към което християнската мисъл не може да остане равнодушна, е затъмняването и преобличането на основните ценности на догматическото мислене. Тук християнската благовестническа работа в света се изправя пред жизнено труден въпрос и този въпрос е оцърковяването на мисълта, но не външното, „апологетично” оцърковяване, а същественото, цялостното.

8

И какъв извод – по земному практичен (и по небесному благовестнически) трябва да последва от заявеното неприемане на ястието и питието на ветхата човешка мисъл?

Същият, който е посочван и от благовестниците на вселената: пътят на сърдечното приемане на ясните заповеди: чувствата на „нелюбов към света” („светът” в евангелската гносеология), „неприемане на света”, „пазене на себе си, неосквернен от (гносеологията) на света”. Да не съединяваме душата с това, което е противно на Христос. Заповедта за цялостна съпротива на страстите на света е дадена от Твореца не на пустинниците, не на монасите, а на всички следовници на Въплътеното Слово, и преобразяването на ветхия човек е немислимо без спазването на онези заповеди, които разсичат човека „до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, … [на] помисли и намерения сърдечни” (Евр. 4:12).

9

Някои могат да кажат: Трябва да преобразяваме света… света на Платон, Аристотел, Кант… Но не стана ли дума именно за това преди малко, не е ли това „китайски език за китайци”? Всичко трябва да бъде доведено до Христос!… Тези възражения произхождат обаче именно от тази философско-историческа област, която трябва да бъде напусната. „Да преобразяваме света”… Господ не заповядва това – това вече е дело на славата Божия. Господ заповядва на човека да преобразява самия себе си и то не чрез своите си сили, а с придобиването на Духа, в усилието на самоотхвърлящото се ветхо естество. Истинската любов към човека и към света се открива само при спазването на тази заповед. Светът се преобразява чрез подвига на вътрешния човек, а значи също – и чрез кръста на неговата мисъл.

10

Колко преувеличена е в съзнанието на някои познавателната опасност да са „извън течението на живота”. Как пренебрегват християните Христовото Име! „Християнската философия” се държи спрямо „философията като наука” както и „философията като наука” по отношение на „науката”. Философията иска да стане „наука”, „християнската философия” иска да стане „философия”. Тече процес, обратен на този, който трябва да се случва във верния на Бога културен свят – истинската наука трябва да се стреми към философията, а философията – към Христос. Тогава наистина можеше да се страхуваме да не съблазним културата на философите. Сега обаче… в условията на господстващото във философията начало на подсъзнателния атеизъм (на търсенето на вратата, която е отворена), страхът посредством „юродството” на проповедта да бъде нарушена линията на общоприето-заблуждаващата се човешка мисъл е сериозен и тягостен симптом.

11

В какво обаче може да се изразява и да се проявява християнската мисъл? Освен в словото, още в писанията и деянията. Но не в писанията, които потвърждават системата на догматично неблагодатната човешка мисъл, а които я отхвърлят. Великите отци и учители на Църквата са познавали философията така, както днес познаваме марксизма. Но те не са били философи, както и ние не сме марксисти. Изучаването, знанието имат за цел личното и църковно-културно отхвърляне. Говорим, разбира се, не за детинското отхвърляне на сложността, а за мъжествено отхвърляне на безблагодатността. В някаква степен философията на Името Христово трябва винаги да бъде юродство за погиващите (и – също според апостола – живителен мирис за едни философи и смъртоносен, за други), а ако престане да бъде такава, тя не само няма да спаси погиващите, но ще погуби и себе си. Ако нещо може да спаси погиващия, това е само благодатта – в подвига на словото. Никакво „ходене сред народа” на философите и учените не може да спаси и преобрази човешката мисъл.

Християнска философия може да бъде наречено само онова писание, чийто автор остро усеща „този свят” като преходен и постнически го преодолява. Също както и иконописта, и философията изисква пост – пост от света, от формите и думите, посилна за твореца безстрастност, т. е. именно свобода от света, от неговата безблагодатна скована гносеологичност, от похотта на неговата мисъл и неговото слово.

12

Християнската философия е слугиня на богословието в най-чистия и пряк смисъл на този светъл израз. Колко силна е хипнозата на „философията като наука” може да бъде проверено дори по факта, че християнските философи от старата философска култура още не са спрели да се срамуват от Христовото богословие пред отдавна мъртвата сянка на фойербаховия атеизъм. И това е много характерно за общата насоченост на научната философия днес: да се страхува повече от мъртвия Фойербах, отколкото от Живия Бог!

Християнската философия е Христословие, слово, помазано с елея на Духа, викащ в сърцето „авва, Отче!”. Християнската философия е дъщеря на ума Христов (1 Кор. 2:16) в човека, дъщеря вярна, неоскверняваща се. Тя е живата реч на Църквата – богохранимото Предание на живота на духа. Тя живее чрез въцърковяването не на света, а на търсещата душа, раждайки се чрез човека, който винаги е немощен. Тя е вечно харизматично благовестие, което не може да се прекрати в Църквата докато не изчезне знанието (1 Кор. 13:8). Апостолът призовава с вяра да се ревнува за пророчество. Дори до наши дни, даже и в християнското общество, „пророкът” се схваща романтично-езически, а мисълта за него е свързана с някакъв ореол и превъзнасяне. По същество всеки, който изповядва Иисус Христос за Бог, дошъл в плът, е пророк, и то пророк истинен, защото да се изповяда с вяра Иисус Христос като Бог е възможно само в Светия Дух, според думите на апостола. „Свидетелството Иисусово е духът на пророчеството” – казва книга Откровение (19:10).

Светият Дух и понастоящем е такъв, какъвто винаги е бил – изпълващ всичко. Всеки християнин, който ревнува с жива ревност за своята кръщелна благодат, е харизматик в една или в друга степен, и само приятелството на християните със света, което е вражда против Бога, ги лишава от цветовете на вярата и появата на нейните обещани плодове.

13

Сега, както и винаги, е време за творчество. Разбира се, творчество не човешко, а по благодат, в придобиването на което е и цялото човешко творчество. През прекрасното лице на този свят все повече и повече прозира черепът на смеещия се в своята безумна съпротива срещу Бога свят. Когато светът бива изобличаван, той е изобличаван целият и е очевидно, че не бива той първо да бъде отхвърлян, а сетне съзнателно да се ползваме от него, от ценностите на изтънчената му похот. Това състояние не е кръстно. Не е носене на кръста, а в най-добрия случай – ходене около кръстовете: Господния и своя собствен. Господният кръст свали огън от небето, за да загори земята. Словото на Господа осоли света, но светът все още е безквасен. Господ благослови сред хората Своето Слово и Своя Живот. То трябва да се умножава в света чрез учениците, подобно на хляб, и да прониква до разделяне на душа и дух, на състави и мозък.

14

Във ветхата философия ги няма проблемите за силата на словото. Това е проблем, който е много важен за църковната гносеология.

Накратко той може да се формулира така: мимоходом, от любопитство, гордият и невярващ скептик-генерал престъпва прага на килията на стареца Серафим Саровски; никой не знае какви думи са изречени там, но много скоро всички виждат излизащия от килията, ридаещ с покайни сълзи генерал… Не е толкова важно какво е казано вътре – по-важното е как е било казано. Как словото на стареца е разсякло сърцето на генерала.

Ето това разсичане, тази сила липсва във ветхата философия „като наука”. Тайната на дара… Понятието за дар е много разпространено в света, но то се прилага съобразно цялата философия на ветхия свят само по отношение на външната, смъртна същност на човека: дарът на словото е красота на словото, умение на речта… (според „тази” оценка Моисей не е притежавал дар слово – той е говорил трудно, заеквал е). Не такова е обаче харизматичното разбиране за дара, това разбиране вече не е от този свят – то е от Отца (според него Моисей е бил, разбира се, превелик притежател на дара на словото).

15

Дарът е силата на благодатта в домостроителството на спасението. Дарът е власт. Видът на тази власт е показан в книга Откровение: от Устата излиза меч.

Познанието на Истината е низвеждане на Божия дар в света.

„… Той ги поучаваше като такъв, който има власт, а не като книжниците…”,[2] „Бог на Авраама, Бог на Исаака и Бог на Иакова, а не на философите и мъдреците… Огън, огън, огън…” – носи Паскал на листчето хартия в своето сърце.

Всеки философ, писател, който няма Христовата благодат – тайния дар на Духа, учи и пише именно като „книжник”, а не като „имащ власт”. Животът не се обновява нито от звездното небе, нито от нравствения закон в човека, ако това небе и този закон са ни посочени от нямащия власт пръст на Кант.

16

Морската вода може да образува езеро и хиляди потоци, но никога не ще създаде и най-малката искра. Словото на този свят е подобно на водата, а това на благодатта – на огъня. Нито едното, нито другото не зависи, разбира се, от учеността или невежеството, от старостта или младостта. Огънят е Духът, Който вее дето иска, … и непознаването на законите на идването на Духа съпътства всяко раждане от Него. Всичко, което създава вечния Божи град, се създава с Дух и с власт, всичко това е огнеобразно и е безвидно – то не е ограничено от никаква определена условна формула, нито форма. „Дето… е Духът Господен, там има свобода” (2 Кор. 3:17).

Творческият Дух, кръвта на Църквата, тече по целия ѝ организъм, като оживява умъртвеното, напоява живото, минавайки покрай вкамененото и отсеченото. Душата, която не е приела Духа, няма власт даже да живее, а какво остава да разпространява своя живот, раздавайки нещо, което няма.

17

Схоластицизмът и гностицизмът – тези две опасности пред днешното богословско църковно дело – трябва да бъдат преодолени в православното Христово богословие като пътища на Словото Божие в света, както и непреодолените още юдаизъм и езичество. И едното и другото отдалечават от живота. Едното въвежда в съблазънта на рационализма, а другото – в неговото безумие.

Богословието – живото пророчество на Църквата, трябва да е така здраво свързано с пълнотата на живота, както е свързано с тази пълнота тайното слово на преп. Серафим, разсякло генерала до разделение на състави и мозък. Ето в това е истинското богословие на Църквата. Ако с една богословска страница може да уплашиш и изгониш нечист дух, това е признак за действие на истинското православно богословие, което не предизвиква „обърканост на помислите”, а изцерява душата.

Църковният догмат представлява израз на обновяването на Божията твар и е най-великият богословски факт, не схоластичен и не гностичен, извор на цялата християнска култура. Църковният догмат е душа на душата, цвят на живота, око на целия строй на православното християнско разбиране за света. Разкриването на догмата по схоластичен учебник, както и чрез философско-гностически трактат, е отдалечаване от автентичното църковно светоотеческо богословстване, което преодолява тази двойна съблазън.

Двете лъжливи крила, живеещи в Тялото на Църквата, проявяват някаква симетрия на взаимното си уравновесяване в изкушенията на разума. Като бодърства сред тези две опасности, духът на истинския богословски опит на Църквата укрепва във висотата, на която го издигат неговите истински криле: мъченичеството и жизнената свобода от света, свобода вътрешна и външна според светоотеческото тълкуване на апостолските думи за разпването на света и по отношение на света.[3]

Къде е опората на нашето познание? Неудовлетворени от висшите познавателни процеси на културно-извънцърковния опит, ние виждаме истината на църковно-догматичното познание и познаваме изразяването му в творческото химно-логическо или „химническооткровение.

Това познание не е човешко творчество, но се осъществява в човешкото творчество чрез приближаването към Бога чрез любовта – с цялото сърце, душа, разум и сила.

18

Химно-логичното откровение е Слово – песен, свободно изливаща се от същността на човешката любов към Твореца.

Светият Дух вика в сърцето „Авва Отче!”, и от дълбочината на тази кратка дума – „авва” – потичат реките на живата мисъл. Тази песен не винаги се пее или съответства на метриката, или въобще има нужда от мелодиите на земните песни.

Не, химничното познание е благовестене на славата Божия. Раждайки се чрез човека винаги немощно, то има цялата своя слава „отвътре” (Пс. 44:14) – подобно на „Царската дъщеря” от псалмите. То е сърцето на всяко истинско познание на земята и на небето. И без неговото биене няма живот.

19

Славейки, ние познаваме. Съединявайки всичко под началото на Отца на битието, въздаваме Божието Богу, докато, приемайки една или друга човешка езикова форма за своето химническо познание, въздаваме кесаревото кесарю, съблюдавайки и в познанието вечния закон на Словото.

Цялата твар прославя Бога със своето познание, със своя език. Езикът, съзнанието и диханието на тварта са по същността си химнични. Падението на познанието на тварите е език на мъчението и стенанието (в очакване на освобождението – Рим. 8:21).

Истинското Царство Божие, което идва в своята сила, вече се разкрива в природата си чрез химничното съзнание на тварта – песента за освобождението на наближаващото. В центъра на това съзнание трябва да застане царственият човек.

Превод: Златина Иванова

* Иоанн (Шаховской), иером. „Крещение знания” – В: Путь, 39, 1933, с. 2-17 (бел. прев.).

[1] Курсивът е йером. Йоан (бел. рус. ред.).
[2] Мат. 7:29 (бел. ред.).
[3] Срв.: Гал. 6:14 (бел. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uxr9y 

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме