Последният Охридски архиепископ

Архиепископията на Първа Юстиниана, Охрид и цяла България е създадена, както е известно, със сигилий на имп. Василий II през 1018 г.[1] След продължителен живот от седем и половина века тя минава в духовен и икономически упадък до такава степен, че през 1767 г. да бъде закрита, а подчинените ѝ митрополии и епископии да минат под юрисдикцията на Константинополския патриарх. Последният архиепископ на Охрид е някой си Арсений, известен ни само от двата документа за своята оставка – първият, от Охридската архиепископска катедра, а вторият – от Пелагонийската катедра. Тези два документа са многократно публикувани, но с грешки и пропуски, без каквито и да е палеографски и други бележки.

Биографичните сведения за Арсений са изключително оскъдни. Той е избран за Охридски архиепископ в 1763 г.,[2] като дотогава е митрополит на Пелагония, без обаче да се оттегли от управлението на тази митрополия. Печатът на Арсений като Охридски архиепископ е направен през февруари 1764 г. Може би трябва да предположим, че е поел задълженията на архиепископ в началото на 1764 г. През април 1765 г. той пристига в Константинопол и присъства на заседанието на Патриаршеския синод, на който е низвергнат Корчанският митр. Дионисий. На 24.11.1765 г. посещава манастира „Св. Йоан Предтеча” в Мосхополис и дава сумата от 1200 аспри, за да се поменава името му на 40 литургии.[3] Арсений със сигурност е бил със славянски произход. Палеографският анализ на подписа му създава впечатлението, че произлиза от монашеско братство, в което е имал възможността да чете славянски ръкописи и е свикнал с ортографията на това писмо. Изглежда, че не е бил родом от Охрид,[4] нито от Мосхополис е поддържал някакви връзки с този и други градове в Македония, развивали в онзи период гръцката култура.[5] По отношение на гръцкия език последният архиепископ на Охрид е напълно невеж. Арсений наследява епископския трон на Охрид от гръцкия архиеп. Ананий – един от великите протосингели на Вселенската патриаршия. Изглежда странно, че след толкова дълга традиция на гръцки Охридски архиепископи на тази катедра е избран българин или сърбин, не знаещ дори частично официалния език на архиепископията. Няма никакво съмнение, че Арсений е бил незначителен Охридски архиепископ.[6] Най-вероятно изборът му е продиктуван от тежкото положение на архиепископията – вече изпаднала в многобройни и непосилни дългове, както и сам той признава, така че след Ананий митрополитите са решили да изберат (в 1761 г.) Пелагонийския[7] Арсений, тъй като са нямали личен интерес към затъналата икономически катедра. Така е избран за архиепископ Арсений, при когото задълженията на тази църква не само не намаляват, но напротив – с много се увеличават.

Когато икономическото състояние на тази църква стига до безизходица, Арсений отива в Константинопол и подава своята оставка – съпроводена от документ за съгласие от неговите митрополити, че приемат закриването на архиепископията.[8] Писмото с оставката на Арсений носи дата 16.1.1767 г. А. Комнин-Ипсиланти, който в онази епоха наблюдава отблизо църковните дела, казва, че „бе утвърдено, по молба на онези [архиереите на Охрид и Печ] с хатишериф тези катедри да бъдат прибавени към Вселенския трон на Константинопол. И това стана благополучно на 15 януари, с много слава и печалба за Вселенския трон, безвредно и безопасно за митрополиите и епископите на тези два града”.[9] Ако датата, посочена от Комнин-Ипсиланти е вярна, тогава писмото с оставката на Арсений е пристигнало post factum, за да потвърди това, което той устно се е съгласил да направи „безвредно и безопасно” за йерарсите на Охридската архиепископия. Трагичното икономическо състояние на архиепископията е засвидетелствано и в писмо, подписано от Арсений и подчинените му митрополити от епархията и изпратено на 12.2.1767 г. до Белградския митр. Йоасаф, с което те искат заем за покриване дълговете на архиепископията.[10]

След оставката от Охридския архиепископски трон Арсений остава митрополит на Пелагония – до 24.6.1767 г., когато се оттегля и от тази катедра, след което вече не разполагаме със сигурни сведения за съдбата му. Най-логичното би било да мислим, че е останал в Охрид или се е оттеглил в някой от околните манастири. Неговите следи се губят. Въпреки това, в българските кръгове от средата на 19 век бяха публикувани две предания за края на Арсений. Първото твърди, че умира затворен в Константинопол,[11] а второто – че умира на Света гора, където работи в Зографския манастир.[12] Поетът от Охрид Григор Ставридис-Пърличев (1830-1893) е посветил на Арсений и поема от 18 стиха, в която разказва, че той е бил принуден да подаде оставка.[13] В писмото със своята оставка Арсений казва, че тя е била „доброволна и без насилие” (οἰκειοθελὴς καὶ ἀβίαστος). Ние смятаме, че сведенията за икономическото състояние на Охридската архиепископия във времето на нейното закриване и свързаната с това информация на Комнин-Ипсиланти са достатъчни, за да поставят проблема на стабилна основа и да опровергаят мнението, изказано през призмата на националистични критерии или стремежи за надмощие над Константинополския престол.[14] И до днес българската историография следва тази линия, възникнала в средата на миналия век.[15]

Първата сериозна реакция срещу закриването на Охридската архиепископия идва от уважавания гръцки филолог от Охрид Маргарит Г. Димица, който през 1859 г. публикува книга, в която изследва целия проблем.[16] Целта на публикацията на Димица е била да създаде движение за възстановяване на архиепископията. Младият тогава филолог е вярвал, че ползите от възстановяване на Охридската архиепископия ще са две: първата – християнската катехизация и просвещение на народа, а втората – „достигането на образованието до всички слоеве и разпространението на елинизма и на всички други свързани с елинизма елементи, защото от тяхната липса апостолите на Мечката (има предвид руските панслависти) с помощта на митове и различни претексти привлякоха немалко овце към своите цели и във вреда на елинизма”.[17] Воден от своя ентусиазъм, Димица не предполага, че лозунгът му ще се превърне в оръжие в ръцете на българите, които обаче имат противоположни на неговите цели. Срещу изпращането на Мелетий като митрополит на Преспа и Охрид[18] от Константинополската патриаршия през 1861 г. българските кръгове протестират, като изпращат писмо до Патриаршията, в което се казва, че „… целият наш български народ… пожела да се утвърди възстановяването на архиепископия Първа Юстиниана, на Охрид и цяла България, … която несправедливо и незаконно беше унищожена от гръцкия клир”.[19] Въпросът за унищожената Охридска архиепископия вече е бил част от националната пропаганда.

В писмото си Арсений казва, че оставката му трябва „да се включи и в свещения кодекс на Великата Христова църква, както и на блажения Йерусалимски патриарх кир Партений”. Партений е избран за патриарх на Йерусалим през 1737 г. и е пребивавал в Константинопол.[20] Арсений иска Партений също да бъде известен за оставката му. Така е била продължена традицията от 17 век – предстоятелите на автокефалните църкви да запазват особена връзка с Йерусалимските патриарси, които са посещавали споменатите църкви, пренебрегвайки понякога каноничната юрисдикция на Константинополския патриарх.[21] Смята се, че Партений е починал в 1766 г.[22] Писмото му обаче потвърждава свидетелството на Комнин-Ипсиланти, който е поддържал тясна връзка с Партений, че той е починал не в 1766, а в 1767 г.[23]

От писмото на Арсений до Белградския митр. Йоасаф и останалите архиереи от Охридската архиепископия, изпратено на 12.2.1767 г., разбираме, че последният предстоятел на тази архиепископия е натрупал и лични дългове, които много са го обременявали.[24] Наличието на тези дългове потвърждава и документът с оставката на Арсений и от Пелагонийската катедра. Той не само не е бил в състояние да управлява повече митрополията на Пелагония, но и се е страхувал да отиде там поради сплашващите притеснения на съдиите. Изглежда, че се е договорил с Мъгленския еп. Натанаил, който е заявил възможността да уреди тези дългове – при условие, че Арсений се откаже от Пелагонийската митрополия. Този тип договорки, които очевидно противоречат на църковните канони, са нещо обичайно в периода на османското владичество. Пелагонийският митрополит иска оставката му да има валидността на „самолично подадена за Негово Преосвещенство, но не друго лице”. Като добавим, че Арсений не е можел да отиде в седалището на митрополията си, тъй като дълговете все още не са били уредени, на пръв поглед се създава впечатлението, че след оттеглянето си от Охридската архиепископия той е останал в Константинопол, където е отишъл заедно с други архиереи,[25] или някъде другаде в рамките на бившата архиепископия или на Атон, и че е предал на Натанаил оставката си, за да я предаде на Патриаршията. Тази възможност обаче ни се струва много малко вероятна. Арсений подава оставката си като митрополит на Пелагония докато се намира в Константинопол, като най-вероятно престоят му е продължил до юни 1767 г. Наследяването от Арсений на Пелагонийската катедра очевидно става със съгласието на Патриаршията и предхождащата я оставка е всъщност завършек на една дълга поредица от преговори между Арсений, Натанаил и Патриаршията. Доказателство за това е фактът, че Патриаршията взема това решение и избира накрая Натанаил за Пелагонийски митрополит.[26] Че оставката на Арсений е била напълно съгласувана с Натанаил и е имало устно одобрение на Патриаршията се потвърждава и от подписа бивш Пелагонийски. В случай, че оставката на Арсений не е била приета предварително, той не би се подписал като бивш, както не го прави и оттеглилият се на 7.2.1783 г. Пелагонийски митр. Симеон.[27]

Титлата предстоятел върху печата на Арсений като Пелагонийски митрополит показва неговия предишен статут на архиепископ. По правило той е трябвало да носи титлата бивш архиепископ на Охрид и предстоятел на Пелагония (πρώην ἀρχιεπίσκοπος Ἀχριδῶν καὶ Πρόεδρος Πελαγονίας), но вместо това използва едновременно както митрополит, така и предстоятел, които изглеждат несъвместими, защото обикновено предстоятелят на една митрополия е нейният действащ патриарх или архиепископ, или бивш такъв, но в такъв случай титлата се запазвала с добавката бивш (πρώην).[28]

След закриването на Охридската архиепископия Пелагонийската митрополия – подчинена на Вселенска патриаршия – заема 15-то място в реда на митрополиите, а нейният митрополит носи титлата Пелагонийски, ипертим и екзарх на горна Македония (ὁ Πελαγονίας, ὑπέρτιμος καὶ ἔξαρχος ἄνω Μακεδονίας).[29] От момента на оттеглянето от Пелагонийската катедра следите на Арсений, който така или иначе е имал незначителен църковен облик, окончателно изчезват, и това най-удачно отразява упадъка и края на една архиепископия.

1. Оставката на Охридския архиеп. Арсений, 16.1.1767 г.

Прототип: Κῶδιξ ΣΤ’ τοῦ Πατριαρχικοῦ Ἀρχειοφυλακείου Κωνσταντινουπόλεως, σ. 138. Към кодекса внесеното в патриаршеската канцелария писмо с оттеглянето на Арсений е прилепено с испански восък. Публикува се въз основа на фотография в архива на Института за изследване на Балканския п-в. Публикувано е от: 1) Григорий, архимандрит на Св. Синод на Великата Христова църква[30] (нататък – Г); 2) Белградски митр. Антим (Алексудис)[31] (нататък – А); 3) К. Деликани[32] (нататък – Д) и 4) българския учен Г. Кръстевич,[33] чието издание обаче нямах възможност да сравня. За него знаем от точния превод на български език, публикуван от И. Снегаров.[34] Тъй като изданията на Григорий, Алексудис и Деликани имат известни пропуски, Снегаров публикува това писмо, както и следващото, по изданието на Кръстевич.

Кратко съдържание: Охридският архиеп. Арсений пише до Вселенския патриарх, заявявайки, че, тъй като не може да поправи икономическото състояние на Архиепископията, се отказва от нея. Колкото до Пелагонийската митрополия, на която е митрополит, не я оставя, но я запазва.

Гръцки текст: Διὰ τῆς παρούσης μου οἰκειοθελοῦς καὶ ἀβιάστου παραιτήσεως, φανερῶ ὁ|² κάτωθεν ὑπογεγραμμένος, ὅτι διὰ τὸ ἀδυνάτοις ἔχειν με οἰκονομῆσαι καὶ|³ διορθῶσαι τὰς τῆς ἀρχιεπισκοπῆς τοῦ Ἀχριδῶν χρείας ἀλλεπαλλή|⁴λους ἐπισυμβάσας, ἐπί τε τῶν πρὸ ἡμῶν καὶ ἐπὶ τῶν ἡμερῶν ἡμῶν, λα|⁵βὴν οὐ μικρὰν λαβόντων τῶν κακοποιῶν, τὸ τῆς ἀρχιεπισκοπῆς ὄνομα|⁶ εἰς τὸ κατατρέχειν καὶ ζημιοῦν καὶ βλάπτειν καὶ τὰς ὑποκειμένας τῇ ἀρχι|⁷επισκοπῇ Ἀχριδῶν μητροπόλεις καὶ τοὺς ἐν αὐτῇ πτωχούς ῥα|⁸γιάδες, καὶ διὰ τὸ μὴ ἄλλως ἔχειν ἐλευθερωθῆναι τῶν χειρῶν|⁹ αὐτῶν τὸ ἐκεῖσε κλῆμα, καὶ ὅλον τὸ χριστιανικὸν γένος, εἰ|¹⁰ μὴ τῇ ἀναιρέσει τῆς ἀρχιεπισκοπῆς. Δἰ αὐτὰ ταῦτα παραιτοῦ|¹¹μαι ἤδη τῆς ἀρχιεπισκοπῆς Ἀχριδῶν, οὐ μὴν δὲ καὶ τῆς|¹² προτέρας μου ἐπαρχίας Πελαγωνί(ας), ἥντινα καὶ ἔχειν ὲφ᾿ ὅρῳ¹³ ζωῆς μου εἰς ζωοτροφίαν μου καὶ χρείαν τῶν ἀναγκαίων· ἐ|¹⁴πὶ τοιαύτῃ συμφωνίᾳ καὶ μετὰ τῶν συναδελφῶν μου ἁγίων ἀρ|¹⁵χιερέων ἐγένετο καὶ ἡ παροῦσα μου οἰκειοθελὴς καὶ ἀβίαστος|¹⁶ παραίτησις, ἥτις ὀφείλει καταστρωθῆναι καὶ ἐν τῷ ἱερῷ κώδικι|¹⁷ τῆς τοῦ Χ(ριστ)οῦ μεγάλης ἐκκλησί(ας), ὡς καὶ τοῦ μακαριωτάτου Ἱε|¹⁸ροσολύμων κυρίου Παρθενίου · : · αψξζ’ : Ἰανουάριου ις’ :

Τ.Σ.                               † ὀ Ἀχρïдὤнь ὀ Ἀρсѣнïὤь ἤπὤсьχετε

Български превод по Снегаров: „С настоящата ми доброволна и непринудителна оставка долуподписаният явявам, че, тъй като не ми е възможно да уредя и поправя нуждите на Охридската архиепископия, които се явиха една след друга преди нас и в наши дни, и дадоха немалък повод на злодейци да нападат името на архиепископията и ощетяват и увреждат подчинените на Охридската архиепископия митрополии и нейната бедна рая, и тъй като тамошната страна и всичкият тамошен християнски род не може иначе да се избави от техните ръце, освен чрез унищожението на архиепископията – поради това именно се отказвам от Охридската архиепископия, освен от предишната ми Пелагонийска епархия, която още имам – докато съм жив, за прехраната си и за удовлетворение на нуждите си. При такова съгласие със събратята ми свети архиереи се направи и настоящата ми доброволна и непринудителна оставка, която трябва да се постави в свещения кодекс на Великата Христова църква [и в този на блаженейшия Йерусалимски патриарх г-н Партений], 1767, януари 16.

Охридски Арсений обещава”.

В различните издания: 3-4 ἀλλεπαλλήλως ΓΑΔ. 8 χηρών Α. 9 κλίμα ΓΑΔ. 12 Πελαγονίας Α: Πελαγωνείας Δ. 11-13 οὐ μὴν δὲ… ἀναγκαίων: παραλ. Δ: ἥντινα… ἀναγκαίων: παραλ. ΓΑ. 14 τοιαύτῃ δὲ ΓΔ. 15 μου: παραλ. ΓΔ. 16 κώδηκι ΑΔ. 17-18 ὡς καὶ… Παρθενίου: παραλ. ΓΑΔ. Ἰανουάρ. Δ. Ὑπογραφή: Ὁ Ἀχριδῶν Ἀρσένιος ὑπόσχεται ΓΑΔ.

Това писмо не е написано собственоръчно от Арсений. Подписът показва, че той не знае гръцки. Не е знаел буквите от гръцката азбука и ги е допълвал със славянски. В думата Ἀχριδῶν гръцките букви δ и ν са заместени със славянските „д” и „н”. Също и след крайното „н” в името му се добавя и безвучното славянско „ь”, което говори за познаване на правилата за правопис на славянските и сръбски ръкописи. В името пък Ἀρσένιος гръцките букви σ, ε, ν и ς са заменени със славянските „с”, „ѣ”, „н” и „ь”. При името Арсений основно се спазват правилата на славянския правопис, с единствената разлика, че вместо ω е трябвало да пише ο. Накрая е изпусната славянската буква „с”, но е запазено беззвучното „ь”, чието присъствие показва, че преди него е имало „с”, което е изпаднало. Славянското съчетание „сь” липсва от името Арсений, но присъства в думата ἤπὤсьχετε, което отново потвърждава, че Арсений е познавал правописа на славянските ръкописи.

Освен подпис, Арсений поставя в лявата страна на писмото и личния си печат. Той е кръгъл. Във външния кръг има надпис: APCENIOC ΕΛΕΩι Θ(Ε)ΟΥ ΑΡXIEΠΙCKOΠOC ΠΡΩΤΗC ΙΟΥΣΤΙΝΙΑΝΗΙС ΚΑΙ ΠΑСΗС ΒΟΥΛΓΑPIAC. В горната част на вътрешния кръг има надпис на турски, а в долната част е датата ΦΕΥΡΟΥΑΡΙΟΥ ΑΨΞΔ.

2. Оставката на Пелагонийския митр. Арсений, 24.6.1767 г.

Прототип: Κῶδιξ ΣΤ’ τοῦ Πατριαρχικοῦ Ἀρχειοφυλακείου Κωνσταντινουπόλεως, σ. 154. Както и предното, това писмо на Арсений също е залепено към кодекса с испански восък. Издава се по снимката от архива на Института за изследване на Балканския п-в. Писмото има толкова издания, колкото и предходното, и от същите хора: Григорий,[35] Алексудис,[36] Деликани[37] и Кръстевич.[38] Първите три имат пропуски и се различават в определени думи.

Кратко съдържание: Арсений заявява, че поради много дългове – както на Пелагонийската митрополия, така и негови лични, – като не може да се справи със създалото се състояние, се оттегля от митрополитския трон при условие наследник да му стане Мъгленският митр. Натанаил.

Гръцки текст: † Ἡ ταπεινότης ἡ ἐμὴ διὰ τοῦ παρόντος τῆς οἰκειοθελοῦς|² παραιτήσεως γράμματος δηλοποιεῖ, ὅτι μὴ δυναμένη κυ|³βερνῆσαι τὰ ἐπικείμενα τῇ ἐπαρχίᾳ μον χρέη, οὔτε μὴν|⁴ ὅλως ἀπελθεῖν ἐκεῖσε διὰ τὰς ὑψορωμένας τῶν δικα|⁵στῶν ἐνοχλήσεις, οἰκειοθελῶς καὶ ἀβιάστως ποιοῦμαι πα|⁶ραίτησιν τῆς ἐπαρχίας μου Πελαγωνίας εἰς τὸν πανιερώτατον|⁷ μ[ητ]ροπολίτην Μογλενῶν, τὸν ἀγαπητόν μοι ἀδελφὸν κὺρ|⁸ Ναθαναήλ, ὡς ἄξιον καὶ ἱκανόν εἰς τὴν διοίκησιν τῆς|⁹ ἐπαρχίας ἐκείνης· ὅθεν δέομαι θερμῶς τοῦ πα|¹⁰ναγιωτάτον καὶ σεβασμιωτάτου μοι δεσπότου καὶ τῆς ἱερᾶς τῶν|¹¹ πανιερωτάτων ἀρχιερέων συνόδου, ἵνa συγκατανεύσωσι|¹² τῇ αὐθαιρέτῳ μου ταύτῃ βουλῇ καὶ προχειρίσασθαι τὴν αὐτοῦ|¹³ πανιερότητα ἐν τῇ μ[ητ]ροπόλει ταύτη, βούλομαι δὲ τὴν¹⁴ οἰκειοθελῆ μου ταύτην παραίτησιν ἔχειν τὸ κῦρος μο|¹⁵νοπροσώπως εἰς τῆν αὐτοῦ πανιερότητα, οὐ μὴν δὲ|¹⁶ εἰς ἄλλο πρόσωπον· καὶ εἰς τὴν περὶ τούτου ἔνδειξιν καὶ ἀσφά|¹⁷λειαν ἔδωκα τῇ πανιερότητί του τὴν παροῦσαν μου οἰκειοθελῆ|¹⁸ παραίτησιν, κατησφαλισμένην τῇ ἰδιόχείρῳ μου ὑπο|¹⁰γραφῇ καὶ σφραγίδι: αψξζ’ : ἰουνίου: κδ’ :

Τ.Σ.                               ὁ πρὤïн πѣλαгὤнïαс Ἀρcѣнïὤсь βεβὤнὤ.

Български превод по Снегаров: „Мое смирение, с настоящата доброволна оставка заявявам, че, като не мога да се справя с дълговете, лежащи на моята епархия, нито пък мога да замина там поради подозрителните безпокойства на големците, доброволно и без принуда се отказвам от моята Пелагонийска епархия [за Високопреосвещения Мъгленски митрополит, възлюбения ми брат г-н Натанаил, като достоен и заможен да управлява тая епархия]. Затова горещо моля Всесветейшия и почтения ми господар и Всесвещените архиереи на Свещения Синод да се съгласят с това мое самоволно решение [и да произведат Негово Високопреосвещенство за тази митрополия, но не друго лице]. И за доказателство и твърдост на това дадох [на Негово Високопреосвещенство] настоящата си доброволна оставка, подкрепена с моя собственоръчен подпис и печат. 1767, юни 24.

Бивш Пелагонийски Арсений уверявам”.

В различните издания: 2 τῆς παραιτήσεως Α. 6 Πελαγωνείας ΓΔ: Πελαγονίας Α. 6-9 εἰς τὸν πανιερώτατον… ἐπαρχίας ἐκείνης, παραλ. ΓΑΔ. 12-16 καὶ προχειρίσασθαι… ἄλλο πρόσωπον, παραλ. ΓΑΔ. 17 δέδωκα ΓΑΔ. τῇ πανιερότητί του, παραλ. ΓΑΔ. 19 αψξδ’ ἰουνίου κδ’, παραλ. Γ. Ὑπογραφή: Ὁ πρώην Πελαγωνείας (Πελαγονίας Α) Ἀρσένιος ΓΑΔ.

Както и предишния документ, и в това писмо подписът на Арсений носи същите правописни белези. В думата бивш (πρώην) ι и ν са заменени с „ï” и „н”. В думата Пелагонийски гръцките букви ε, γ, ν и ς са заменени със славянските „ѣ”, „г”, „н” и „с”. Изписването на славянското „г” тук е особено – прилича повече на гръцкото τ, тъй като е издължено от горната страна. Този феномен не е рядък в южнославянския бързопис, но заслужава внимание обстоятелството, че докато това изписване на славянското „г” е в употреба от 16 до началото на 18 в. и окончателно изоставено в средата на този век, то се използва от Арсений, което трябва да се отдаде на факта, че той е свикнал с писмото на южнославянските ръкописи. В името Арсений пък със славянски букви са заменени гръцките σ, ε, ν, ι и ς. Вместо тях имаме „с”, „ѣ”, „н”, „ï” и „с”. Тук също е прибавено беззвучното „ь”, което, както вече казахме, свидетелства за познание на правописа на предимно сръбските ръкописи. В последната дума – βεβὤнὤ – единствено гръцкото ν е заменено със славянското „н”.

Това писмо на Арсений носи неговия печат като Пелагонийски митрополит. Във вътрешния кръг има надпис на турски, а във външния: O ΤΑΠΕΙΝΟС ΜΗΤΡΟΠΟΛΙΤΗС ΠΡΟΕΔΡΟС ΠΕΛΑΓΩNIAC APCENIOC ΑΨΞΖ.

Превод: Златина Иванова

* Ταχιάος, Α.-Α. „Ὁ τελευταίος ἀρχιεπίσκοπος Ἀχρίδων” – ἐν: Μακεδονικά, 12, 1972, σ. 19-33 (бел. прев.).