Антирелигиозната кампания по изземането на мощи в Съветска Русия

Скоро след Октомврийския преврат съветските власти започват да търсят начини за подриване авторитета на Църквата (и въобще на религията като цяло) в съзнанието на вярващите. На тази задача е била подчинена разгърнатата от края на 1918 г. кампания по разпечатването, публичната демонстрация и изземането на мощи на канонизирани от Руската православна църква светци. Тази кампания по никакъв начин не се съгласува с принципите от декрета за отделянето и е грубо вмешателство в най-вътрешните дела на Църквата – опит, по своята същност, за урегулиране на каноните на нейния живот и богослужебна практика. Първите, спорадични случаи на разпечатване на свети мощи се отнасят към лятото на 1918 г.,[1] а сигнал за масова акция от този род е разпечатването на мощите на преп. Александър Свирски в Свето-Троицкия Александро-Свирски манастир в Олонецка епархия.

Първото разпечатване на раката, където са се съхранявали мощите на светеца, става по решение на Лодейнополския околийски изпълком още от януари 1918 г.[2] Два месеца по-късно, през март, представители на околийския съвет се опитват да направят опис на имуществото на обителта. Нейните поселници обаче не се подчиняват, правят литийно шествие и, заедно с многобройните богомолци, заставят представителите на съветските власти и съпровождащите ги петима червеноармейци да се оттеглят. За половин година след това манастирът е оставен на спокойствие. През октомври с. г. обаче, с началото на гражданската война и на масовата антирелигиозна кампания по указание на Осми отдел на Народния комисариат по правосъдието, губернските и областните власти решават да възобновят опитите си за ограничаване дейността на Александро-Свирския манастир, и въобще да закрият това „огнище на контрареволюцията”.[3]

На 22 октомври въоръжен отряд начело с командира на отделения батальон войски на „Всеруската извънредна комисия за борба с контрареволюцията и саботажа” (нататък ВЧК) Август Вагнер, изпратена от Олонецката губернска извънредна комисия за борба с контрареволюцията, разграбва манастира. Отрядът не само конфискува повече от 650 кг църковно сребро, но и отнема от монасите тяхното продоволствие, одежди, обувките им и църковното вино. При което сребърната рака със светите мощи на преп. Александър Свирски (пожертвование на цар Михаил Фьодорович от 1641 г.) се оказва разпечатана и иззета. Светите мощи са разпечатани против желанието на вярващите. Това действие на съветските власти предизвиква възмущението на монасите и богомолците и е обявено от братята за светотатство. Няколко дни по-късно, след проведена реквизиция чекистите разстрелват четирима от поселниците на манастира, сред които неговия игумен – архим. Евгений (Трофимов), ковчежника йером. Варсонофий и свещ. Перов.[4]

След получаването в Петроград на известието за фактическото разграбване на този манастир „Комисариатът на народната просвета” към Съюза на комуните от Северната област изпраща за разследване на случилото се инспектора на Главното управление на архивните дела, проф. В. Г. Георгиевски. В неговия отчет от 26 ноември с. г. се казва, че иззетите ценности с общо тегло повече от 60 пуда[5] сребро са били изпратени с два вагона в Петрозаводск и понастоящем местонахождението им е неизвестно. Иззетото църковно вино са изпили лицата, извършващи реквизицията, „а много вещи, взети от манастира, са били раздадени на местните девойки, при което две от тези лица вече са арестувани и се намират в затвора”, и др. под.[6]

На 28 ноември с. г. „Комисариатът на народната просвета” съставя запитване към Комисариата по вътрешните дела на Съюза на комуните от Северната област с молба да се изясни местонахождението на реквизираните предмети от църковната утвар, „които са от високохудожествено значение”. На свой ред, в писмо от 6 декември Комисариатът по вътрешните дела предлага на Олонецката губернска извънредна комисия спешно да отговори на запитването, както и да предприеме мерки по издирването и опазването на тези вещи.[7] На 17 декември последва отговор от Олонецката извънредна комисия, който е адресиран до отдела за управление на изпълкома на Съюза на комуните от Северната област, в който се казва, че търсените ценности се съхраняват в кабинета на председателя на губревиспълкома и като цяло подлежат на утилизация, като само част от тях ще бъде предадена в музея. В писмото се отбелязва, че в най-близко време цялото сребро ще бъде претопено на кюлчета, включително и раките, като нямащи „културно значение”.[8] Тук трябва да се отбележи, че не е бил съставен никакъв опис на реквизираните ценности, а това е създавало условия за различни злоупотреби. Едва на 28.12.1918 г. председателят на Комитета за селска беднота на Александро-Свирско поселение по памет съставя една примерна ведомост на реквизираните от Олонецка губернска извънредна комисия вещи като отбелязва, че тази ведомост съвсем не е пълна.[9]

От конфискуваните ценности по-късно в Петрозаводския музей е предадена една неголяма част – едва 74 предмета, включително Евангелия със сребърни обкови, панагии, кръстове, дарохранителници, но и те не са били отбирани от никакви специалисти, а са били определени по вкуса на реквизиторите. Останалото пък – включително сребърните украси на икони, раки и свещени съсъди от 16-17 в. – е било присвоено и претопено на кюлчета. Ограбването на манастира и оскверняването на мощите на преподобния обаче предизвиква силен резонанс из цяла Русия. Светейшият патриарх Тихон се обръща към Съвета на народните комисари и Всеруския централен изпълнителен комитет (нататък – ВЦИК) с протест срещу действията на Олонецкия губернски изпълком и Извънредната комисия. По разпореждане на Съвета на народните комисари на Народния комисариат по правосъдието е поръчано проучване на фактите и наказване на виновните, във връзка с което Народният комисариат и ВЦИК изискват обяснение от местните власти.[10]

На 11.3.1919 г. председателят на Олонецката губернска извънредна комисия Оскар Кантер е принуден да напише до ВЧК при Съвета на народните комисари обяснителна записка, в която заявява, че монасите били лъжели, когато говорели за оскверняването от А. Вагнер на „светите мощи”. Че те едва ли не сами се убедили, че в раката на преп. Александър Свирски – след разпечатването ѝ – се оказало че има или „обикновен скелет на смъртен човек”, с „нещо като крака, обути в тъмни малинови пантофи”, или восъчна кукла. В записката се казва още, че всичко на всичко е било открито и конфискувано „40 пуда чисто сребро във вид на църковни изделия”. При това голяма част от него уж били предали „в комитета за селската беднота при Александро-Свирското поселение – за да се разпредели сред нуждаещите се…”. Доставените в Петрозаводск сребърни предмети, по предложение на губернската извънредна комисия, се оказват претопени на кюлчета с общо тегло повече от 9 пуда.[11] Оправдавайки разстрелите, О. Кантер пише, че монасите уж били организирали при манастира „съюз за охраняване на църквите”, в който били привлекли и част от населението. В точка 14 от устава на този „съюз” било записано, че „в случай на нападение над църковното имущество от грабители или нападатели следва православният народ да бъде призован към защита на църквата, при биене на тревога и чрез пратеници”. „С други думи – възклицава авторът на записката – да се призове към открит въоръжен бунт против съществуващата власт!”. И продължава: „… като желаела да пресече възможността за въстание… Олонецката извънредна комисия не пропуснала спешно да се избави от елементите със зло намерение: архимандрит Евгений и другите”. Записката завършва с думите: „… Като смята всички свои действия и разпореждания за напълно обосновани и правилни по смисъла на безпощадната борба срещу враговете на комунистическата идея и на социалистическата мисъл, Извънредната комисия замолва другарите от Губернския изпълнителен комитет да сведат до знанието на „Центъра”, че Олонецката губернска извънредна комисия никога не е търпяла разгул на безотговорни лица и че до настояще време революционната ѝ чест не е била оскърбявана от странни и съвсем незаслужени подозрения”.[12]

Но подозренията се оказват напълно заслужени. В хода на специално разследване, проведено от Комисариата за вътрешни дела на Съюза на комуните от Северната област, предаването на „голяма част” от конфискуваните църковни ценности „… в комитета за селската беднота при Александро-Свирското поселение – за да се разпредели сред нуждаещите се” не се потвърждава. А злоупотребите се оказват дотолкова въпиещи, че скоро неколцина от чекистите са арестувани.

С разпечатването на мощите на преп. Александър Свирски през октомври 1918 г. фактически започва такава кампания в цялата страна. В същия този месец в съветския печат се появяват съобщения, че при регистрирането на богослужебното имущество на Александро-Свирския манастир в Олонецка губерния „в излята рака, тежаща повече от 20 пуда сребро, вместо нетленните мощи на Александър Свирски е била открита восъчна кукла”.[13] Тези публикации се опровергават не само от свидетелството на разстреляния няколко дни по-рано игумен на манастира архимандрит Евгений, но още и от архивните документи.[14] Съгласно донесение на епархийския архиерей, Олонецкия еп. Йоаникий до Светейшия патриарх Тихон, „хора, наричащи себе си комисари, … без всякакво стеснение и с пълно оскърбление на религиозните чувства на руския народ се насочиха към намиращите се в храма мощи, самоволно ги извадиха от раката, а след това – вероятно като оправдание на възмутителните си действия, измислиха баснята, че уж вместо останките на тялото на светия Александър Свирски са намерили лежаща там восъчна кукла”.[15] След появата на съобщенията в съветския печат, губернският Отдел за народно образование се обръща към Олонецкия губернски изпълком с молба за предоставяне „восъчните мощи” на свое разположение – за съхраняването им в Петрозаводския музей. И губернският изпълком постановява „восъчните мощи” да бъдат предадени в музея. Постановлението обаче не може да бъде изпълнено, тъй като не е съществувала никаква кукла. Чекистите не могат да разкрият истината за мощите на работниците в Отдела за народно образование, а те – като не я знаят, продължават да изискват обещания експонат. Дългата преписка, която се завързва между музея, Олонецкия губернски изпълком и Извънредната комисия така и не дава резултати.

На 5 ноември 1918 г., – когато в двора на Олонецкия затвор разстрелват няколко от поселниците на Александро-Свирския манастир – е назначена ликвидация на мощите, но тя така и не се състои. На 5 (18) ноември 1918 г. е съставен „Акт за освидетелстване на мощите”, който е запазен в личната колекция от документи на една от петербургските изследователки. Автентичността на този документ не предизвиква съмнения, тъй като в документите от манастирския архивен фонд, а именно – „Регистър на изходящите писма от Александро-Свирския манастир за 1918 г.” и в съобщение до епископ Йоаникий от ноември 1918 г., се споменава за предоставяне на владиката на два акта – за реквизицията на манастира и за „оглед на мощите на преподобния”. В акта се съобщава, че мощите се намират непокътнати, обвити със схимническа одежда, която „на места вече е изгнила”. „Повдигайки рамката, видяхме лицето на преподобния…”, след което е отбелязано, че всички зъби са налице, като „само два горни бяха изпадали”. След описанието на ръцете и на краката се отбелязва, че „… по-нататък ръцете не можеха да се видят, тъй като бяха сплетени под покрова, а покровът беше прилепнал към дъската и него не го развързваха. Стъпалата бяха разрушени и костиците бяха наредени заедно с пантофите, в които е бил погребан преподобният, обвити с одеждата и привързани с лента”.[16] От това описание следва, че в манастира са били именно нетленните мощи на преподобния. Съществуват предположения, че и стъпалата са се съхранили, тъй като покривалата им, вероятно, не са били развързвани.

Като не се решават да изложат мощите за всеобщо разглеждане, на 20 декември с. г. чекистите ги прехвърлят от Александро-Свирския манастир в Лодейно Поле[17] – „с цел безпощадна борба с враговете на комунистическата идея и социалистическата мисъл” и под охрана ги поместват в болничния параклис. На 19 декември 1918 г. президиумът на изпълкома на Съюза на комуните от Северната област взема решение „За изпращане на комисия в Александро-Свирския манастир за изследване на „мощите”…” и поръчва „на Комисариата по здравеопазването да създаде лекарска комисия със специалист химик – за изследване на мощите”.[18] В крайна сметка в комисията, назначена от председателя на Съвета на комисарите на Съюза на комуните от Северната област и на Петросъвета[19] Г. Е. Зиновиев, влизат лекар, химик и „съветски свещеник”. На 20 декември тази комисия оглежда мощите и ги оставя в Лойдено Поле, в болничния параклис, под охрана на ЧК. На следващия месец към мощите, които се намират в ковчег („тесен, отвън тапициран с брокат, а отвътре – с тъмно-синьо кадифе”), в параклиса е допуснат сътрудник на Отдела за охрана, учет и регистрация на паметниците на изкуството и старините към Народния комитет на просвещението А. Крутецки, според чийто отчет от 18.1.1919, председателят на Олонецката извънредна комисия О. Кантер задава на Крутецки въпроса „няма ли да намери центърът останките на преподобния за историческа реликва и, ако ги намери за такава, властите да ги препратят в гр. Петрозаводск”.[20]

Скоро след това, на 21 февруари 1919 г., в Археологическата комисия при Народния комисариат по просвещението, където работят известни учени – между които и няколко академици (Покрышкин, Марр, Золотарев, Орбели, Олденбург, Удаленков) – е стигнато до заключение за ценността на мощите: „… Като признава мощите на преп. Александър Свирски за безусловна историческа реликва, чието местонахождение трябва да бъде в храма, … [комисията] моли да се вземат мерки за опазване на тази народна историческа ценност”.[21] На 31 януари 1919 г. обаче мощите все пак са откарани от Лойдено Поле към Петроград, а по-късно са поместени във ведомствения Музей на анатомията при Военно-медицинската академия. На заседанията си от 1 и 2 февруари 1919 г. експертна съдебно-медицинска комисия при Комисариата по здравеопазване при Петроградската трудова комуна, съгласно отчет за дейността на съдебно-медицинския подотдел от 18 февруари, в помещенията на подотдела при Обуховската болница, прави експертиза на „черепа” на преп. Александър Свирски (очевидно, с целта да изучи феномена на нетленността на мозъка). В отчета е отбелязано, че „черепът” от докараните мощи е бил доставен там от командирования в Лойдено Поле съдебен лекар на Петроград, а в състава на експертната комисия са влизали всички съдебни лекари от града, също както и поканени професори-патологоанатоми и професори по съдебна медицина.[22]

През м. септември и октомври 1919 г. пътуване до Олонецка губерния предприема сътрудникът на Отдела за охрана, учет и регистрация на паметниците на изкуството и старините при Народния комисариат по просвещението Б. Н. Молас, който в отчетния си доклад написва: „Изяснявайки съдбата на мощите на преп. Александър Свирски, аз научих, че на 19 март 1919 г. председателят на Губернската извънредна комисия Кантер е помолил Лодейнополския изпълком да унищожи, т. е. да изгори и да зарови в земята останките от така наречените мощи, приписвани на Александър Свирски, за да може да се избегне поклонничеството на невежите селяни при шепата полуизтлели кости, което веднага е било изпълнено”.[23] Това съобщение обаче изглежда недостоверно. Съгласно с архивните документи, още през март мощите на преподобния са били в Петроград. Пък и подобно местно самоуправство не е било възможно да се случи. Решението на въпроса за съдбата на мощите на преп. Александър предизвиква интереса на ръководителя на регионалния орган на властта – на Президиума на изпълкома на Съюза на комуните от Северната област и лично на Г. Е. Зиновиев. Последните документални свидетелства за пребиваването на мощите на преподобния в Петроград след проведената експертиза се отнасят към м. май 1919 г. Мощите на светеца оцеляват и са открити в Санкт Петербург през 1997 г.

Разпечатването на мощи започва да придобива особен размах от пролетта на 1919 г. Тези акции са преценени като действително средство за антирелигиозна пропаганда и те получават пълното одобрение на органите на държавната власт. Особено активно с кампанията по разпечатването на мощи се заема ръководителят на Осми („църковен”) отдел на Народния комисариат по правосъдието П. А. Красиков, а лично участие в нея взема и В. И. Ленин. На 1 февруари 1919 г. комисариатът приема първото постановление за организирано разпечатване на мощи,[24] а на 14 март с ново постановление посочва, че „разпечатването на мощи, което по места става по инициатива на самите трудещи се, е необходимо да се приветства, тъй като във всички случаи, както и трябваше да се очаква, при проверка се оказва, че не съществуват никакви „мощи”, и така за всички се разкрива многовековната лъжа на служителите на култа, както и спекулата на експлоататорската класа с религиозните чувства на простата и невежа [народна] маса…”. Отворените раки е предписано да се предават в местните музеи.[25] Вестниците и списанията от това време са изпъстрени от съобщения с така наречените изобличения на лъжата на църковниците във връзка с разпечатването на „нетленни” мощи. През месеците от февруари до април 1919 г. са извършени 47 разпечатвания на мощи.

Самият този подход към почитаните от Църквата светини не може да се определи от църковното съзнание другояче, освен като гавра. В тази връзка Светейшият патриарх Тихон още на 17.2.1919 г. издава указ до епархийските архиереи за премахване поводите за гавра и съблазън по отношение на светите мощи. Там той в частност дава следното обосноваване на почитането на св. мощи, на неговите форми и на онова, което Църквата разбира под мощи: „Господу било угодно да прослави някои Свои светци с нетление на телата; честнѝте мощи на тези Божи угодници лежат открито в храмовете в скъпоценни ковчези-раки, изградени с любов от вярващите… Благочестивото усърдие на вярващите, обкръжавайки с благоговение останките им, е изградило за честнѝте мощи скъпоценни раки и рамки – понякога по подобие на човешкото тяло, полагайки в тях, в подобаващи облачения, костите на праведниците и други частици от светите им мощи”.[26]

Във връзка с това, че започналата кампания по разпечатване на свети мощи започва да придобива все по-широки мащаби, на 20 март 1919 г. Светейшият патриарх Тихон се обръща с решителен протест към Съвета на народните комисари,[27] излизайки „в защита на поруганата светиня”.[28] Защитавайки Църквата, първосветителят призовава и всички вярващи към това, въздържайки се обаче от ексцесии по отношение на онези, които са редовите изпълнители на планираната от централната власт кощунствена акция. На 21 юни 1919 г. Светейшият патриарх Тихон се обръща със специално послание към всички чада на Православната руска църква, с призив за отказ от всякакви действия на мъст по отношение на участниците в антицърковната кампания. В това послание, издържано в духа на апостолската проповед, той пише: „Дори сърцата ни да се разкъсват от мъката и угнетението, нанасяни на нашите религиозни чувства, на любовта ни към родната земя и временното ни благополучие, даже нашето чувство безпогрешно да ни подсказва кой и къде е нашият оскърбител – не, нека по-добре да ни нанасят кървавите рани, отколкото да се обърнем към отмъщението – още по-унищожително, против нашите врагове или против тези, които ни изглеждат като източник на нашите беди. Следвайте Христос! Не изменяйте на Христос! Не се поддавайте на изкушението. В кръвта на отмъщението не погубвайте и своите души. Да не ви побеждава злото, но побеждавайте злото с добро”.[29]

Дори и в тези най-тежки условия обаче някои от архиереите успяват да отстояват светинята. Така например, през м. септември 1919 г. свщмчк Вениамин (Казански), митр. Петроградски и Гдовски,[30] успява да отмени вече набелязаното разпечатване и отнемане на мощите на светия благоверен княз Александър Невски, съхранявани в Свето-Троиция събор на Александро-Невската лавра. За тази акция настоява началникът на Осми отдел на Народния комисариат по правосъдието П. А. Красиков. На 15 септември обаче митр. Вениамин отправя послание с протест и делегация от свещеници при председателя на Петроградския съвет Г. Е. Зиновиев, което и довежда до отмяната на вече набелязаната акция.[31]

Следва да се отбележи, че спасението от поругаване през 1919 г. на мощите на св. Александър Невски далеч не е било единственият случай, когато съветските власти са се отнасяли с внимание по този въпрос към увещанията от страна на Църквата. И това, при положение че на 24 март и на 24 април Комисариатът по правосъдието при Съюза на комуните от Северната област (скоро преобразуван в правосъден отдел на Петросъвета) на два пъти моли за разрешение президиума на Петроградския съвет за разпечатване на раката с мощите на светия княз.[32] При което на 25 април, на заседание на президиума на Петросъвета, е прието постановление за създаването на комисия по организирането на оглед на мощите.[33] Тогава тази акция не се състои поради опасения от масов протест на вярващите, подобно на случилото се през януари 1918 г. – при защитата на Александро-Невската лавра. Своята роля за това изиграва и обръщението от април 1919 г. на митр. Вениамин до Г. Е. Зиновиев с писмо, в което се изразяват надежди, че „мощите на светия благоверен княз Александър Невски няма да бъдат обезпокоявани”. Скоро след появата на това обръщение в сп. Революция и церковь е публикувана статия на П. А. Красиков със злобни нападки против митрополита и против светия княз. В нея заемащият достатъчно висок пост стар болшевик открито лъже, твърдейки, че не са запазени никакви останки от княза, и призовава да бъде разпечатан „празният сандък – уж съдържащ мощите на Александър Невски”. В същата тази статия Красиков, пръв от съветските ръководители, предлага задачата за „утилизация на огромните сребърни раки”.[34] „Вдъхновен” поради проведеното разпечатване на мощите на преп. Сергий Радонежки в Троице-Сергиевата лавра, през септември Красиков и неговите привърженици отново повдигат въпроса за мощите на св. княз Александър Невски. Вторично възникналата заплаха е предотвратена чрез споменатото писмо на митр. Вениамин до Г. Е. Зиновиев от 14 септември 1919 г., в което се говори така: „В първите дни на текущия септември, на лекцията „За комунизма и религията” на члена на ВЦИК Красиков и на М. В. Галкин, беше поставена на гласуване резолюция, предлагаща всички мощи да бъдат иззети от храмовете и събрани в особен музей, при което, в частност, така да се постъпи и с намиращите се в Петроград мощи на св. Александър Невски. Слуховете за това твърде много развълнуваха православното население на Петроград… Като желая да успокоя вярващите и да изясня положението на въпроса с разпечатване раката на благоверния княз, се обръщам към Вас, гражданино Зиновиев – като стоящ начело на Петроградското правителство – с молбата от името на много хиляди вярващи, включително немалко работници и селяни, която е приведена в началото на резолюцията, да не се придава значение и да не се привежда в изпълнение тя, с което да ми се даде възможност да успокоя многото хиляди развълнувани хора”.[35]

На следващата година кампанията по затварянето на манастирите и изземането на мощите на светците придобива още по-застрашаващ характер. През септември 1920 г. е затворена Троице-Сергиевата лавра, а още преди това – съгласно циркуляр на Народния комисариат по правосъдието от 25.8.1920 г. – в един от московските музеи са откарани мощите на преп. Сергий Радонежки (освен временно скритата му глава). Още по-рано – на 10 май, когато става известно за готвещото се изземване на светите мощи и закриване на Лаврата, Светейшият патриарх Тихон – като неин свещеноархимандрит,[36] изпраща в Съвета на народните комисари жалба, в която се казва: „Ние прибягнахме до писменото обръщение и заявихме, че затварянето на храмовете на Лаврата и намерението да бъдат изкарани оттук светите мощи засяга по най-съществен начин нашата религиозна съвест и представлява нахлуване на гражданската власт във вътрешния живот и във вярванията на Църквата, което е в противоречие с декрета за отделяне на Църквата от държавата, с нееднократните заявления на висшата централна власт за свобода на вероизповеданията както и с разясненията, че не съществува никакво общо разпореждане за изземането от храмовете на предметите на култа …”.[37] Когато пък Троице-Сергиевата лавра е, въпреки това, затворена, първосветителят се обръща с послание към чадата на Църквата, в което изразява скръбта си по повод загубата на тази велика светиня.[38]

Към лятото на 1920 г. в страната изобщо са извършени 58 разпечатвания на мощи и правителството решава да завърши докрай тази кампания. На 29 юли с. г. Съветът на народните комисари утвърждава предложение на Народния комисариат по правосъдие „За ликвидация на мощите във всеруски мащаб” и на 23.8.1920 г. Народният комисариат приема постановлението „За ликвидация на мощите”, подписано от народния комисар Н. Д. Курски.[39] Съгласно данните от съветския печат, до есента на 1920 г. са разпечатани 63 раки със свети мощи.[40]

В следващите месеци съветските власти се опитват да завършат кампанията. Сред иззетите тогава мощи са нетленните мощи на св. Йоасаф Белгородски, съдбата на които в продължение на десетилетия се оказва свързана с града на Нева.[41] Първите опити за тяхното оскверняване са извършени още през октомври и ноември 1917 г. от страна на революционни матроси. През юли 1918 г. е предприет опит за изнасяне на светите мощи от Свето-Троицкия събор на Белгород. Местната съветска власт изисква от Белгородския епископ, свщмчк Никодим,[42] да прибере „останките” от храма, но владиката категорично отказва да извърши това. Този път светинята устоява.[43] На 17.4.1920 г. и Белгородският околийски комитет на РКП(б) взема решение за разпечатване на раката с мощите, но по това време все още има случаи, когато дори партийни и съветски работници отказват да участват в толкова кощунствени мероприятия, които са провеждани от безбожниците. На заседанието от 17 април десетима комунисти, включително секретаря на околийския комитет отказват да участват в разпечатване на мощите, позовавайки се на религиозните си убеждения.[44] По-късно обаче, в изпълнение указанието на централната съветска власт, Петият Белгородски околийски конгрес на съветите все пак приема постановлението за разпечатване мощите на епископ Йоасаф (Горленко). Разпечатването е извършено на 1 декември 1920 г. – под ръководството на специално назначена комисия, в която влизат представители на държавната власт и на духовенството. Комисията съставя официален акт за разпечатването на ковчега, подписан от всичките ѝ членове и публикуван във в-к Курская правда.[45]

Свидетелствата за разпечатването на мощите на св. Йоасаф Белгородски могат да бъдат открити в известната книга на прот. Михаил Полски Новите руски мъченици: „През 1921 г., приблизително в месец януари, местните вестници в Белгород започват да пишат кощунствено за мощите на светителя Йоасаф, наричайки го чучело, напълнено със слама – измислица на духовенството за експлоатация на народа – и да изказват други подобни, свойствени на болшевиците мерзости. Подир тези издевателства властите поискаха от Белгородския епископ Никон (Пурлевски) всенародно да разкрие „мита” за нетленните уж мощи. Нахълтвайки в Троицкия събор, дето почиваха мощите на светителя Йоасаф, болшевиците искаха сами, с нечестивите си ръце, да разголят тялото на светителя. Тук обаче се разнесе страшният глас на еп. Никон: „Потърпете малко и ще видите „чучелото, напълнено със слама” – аз сам ще ви го покажа”. През това време владиката се облече и, заедно с намиращите се там йерарси, облян в сълзи започна да разсъблича мощите на светителя. Като снеха долното бельо, извадиха светите мощи от ковчега и владиката, като ги показа на болшевиците, каза: „Ето вашата лъжа” – и отново се обля в сълзи. Последва гробовно мълчание. Дали насилниците се засрамиха от гнусните си и напразни нападки, това не разбрахме, но пред тях действително се намираше нетленното тяло на светителя, починал през 1754 г. От четиримата присъстващи лекари само един, който не бе руснак и не беше християнин, дръзна да забоде ланцет в областта на корема на светителя. Беше съставен и протокол, в който се говореше, че това е Йоаким Горленко (светското име на светителя), починал на 10 декември 1754 г., както и че предвид климатичните условия на мястото на неговото погребение тялото му не е било подложено на тление”.[46]

Сетне събитията се развиват така: „В същия ден вечерта безбожниците нахълтали в дома на владиката и, заплашвайки го с револвер, го заставили да подпише протокол, че уж с неговото съгласие мощите на светеца се откарват от Белгород. Владиката отказал да подпише и един от чекистите го ударил с револвера си по главата, тръшнал го на пода, тъпкал го с крака и го ритал. Страдалецът лежал няколко часа в безсъзнание. В набързо скован сандък, покрит отвътре със стърготини, тайно през нощта безбожниците успели да откарат оголеното тяло на светителя Йоасаф в Москва – в музея на анатомията, където в същия този вид го поставили на показ на посетителите на музея и множество вярващи идвали тук, та да могат незабелязано да се помолят и да се поклонят на светите останки на светителя”.[47]

Следва да се отбележи, че отначало от Белгород мощите на светеца са отправени в Курск, а след това, на 29 декември, в качеството на „особено секретен товар” – в музея на Народния комисариат по здравеопазване (ул. „Петровка”, д. 14). По този начин мощите на св. Йоасаф Белгородски, на които вярващите 166 години се били покланяли, са били превърнати в музеен експонат и поставени на показ на посетителите. Сребърната пък, осемпудова рака, в която се намирали мощите, били длъжни да изпратят в Народния комисариат по финансите, но това разпореждане, по неясни причини, не е изпълнено. В 1935 г. раката продължава да остава в Белгород, в местния музей на краезнанието, а по-нататъшната ѝ съдба не е известна.[48]

Сведенията за престоя на мощите в музея за анатомия се съдържат в спомените на сестрата на известната поетеса Марина Цветаева – Анастасия: „Това беше, доколкото си спомням, през 1924 г. В Москва, на „Петровка”, във висока и голяма богаташка къща (зад бившия цветарски магазин на Ноев) се помещаваше Музеят на Народния комисариат по здравеопазването. И там – на втория етаж, имаше зала, където, като доказателство за несъществуването на мощи (а само на мумификации), под голяма витрина, под стъкло с напречни греди, лежаха мощите на св. Йоасаф Белгородски, а над тях, отстрани, върху дълга лавица, в стъклено ковчеже лежеше мъничък, с обезобразено лице, в самозащитна поза труп на бивш фалшификатор на пари, убит по време на подялба на пари. Той бил намерен в една суха изба, а до него, на малка полица лежала изсъхнала мъртва мишка. По стените пък и под стълбата висеше разказът за тях и за тяхната мумификация, който беше закачен от началството на музея за „просвещаване” на народа…

Св. Йоасаф е бил епископ… Виждала съм образа му и веднага познах орловия нос, строгите благородни черти. Висок на ръст, епископът лежеше разголен, с парче картон върху чреслата си и затворени очи, които, слава Богу, не виждаха! И ние с малкия ми син започнахме да ходим в музея, да се допираме до мощите, като се стараехме да го правим незабелязано. Мисля, че не бяхме единствените. По стените пък закачваха въпросите на населението, на които няколко дни по-късно отговаряха по същия начин служителите в музея. Един от тези въпроси аз запомних: „Защо фалшификаторът на пари мирише лошо?”. Момчешките очи на сина ми лукаво се смееха и гласът му беше весел: какво ли ще отговорят на народа, какво? Отговор на стената така и не закачиха, ала лавицата със стъкления ковчег изчезна все едно никога не я е имало. Къде откараха мощите на свети Йоасаф Белгородски? Цели ли са те все още някъде?”.[49]

От Музея на Народния комисариат по здравеопазването през 30-те години на века мощите на св. Йоасаф Белгородски са предадени в Централния антирелигиозен музей в Москва, където те се намират до края на Великата отечествена война, а през 1947 г. – при ликвидацията на музея – са отнесени в Ленинград, в Музея на историята на религията (помещаващ се в сградата на затворения още към началото на 30-те събор на Казанската икона на Божията майка на „Невски проспект”).

Съхранилият се значителен авторитет на Руската православна църква и активната съпротива на вярващите попречват за цялостното осъществяване на замисления план за „ликвидация на мощите”. Осем месеца след приемането на съответното постановление, в секретен циркуляр на Народния комисариат по правосъдието от 1.4.1921 г. фактически се признава поражението по този въпрос: „1. Да не се извършва ликвидация на мощите при условия, когато се създава впечатление, че органът на местната власт няма никаква подкрепа от що-годе солидна част от трудещите се и при пълна липса на съчувствие от цялото население, а операцията се извършва само опирайки се на силата на служебното положение, подчинявайки се сякаш че само на предписанията от центъра… 2. Често се наблюдава, органи на властта, без подготовка и сигурно премислен план, да пристъпват към ликвидация и, срещайки неочаквана за тях съпротива и агитация от църковниците, кулаците и еснафа, малодушно да отстъпват да доведат до края делото на предприетата операция. В резултат от такива недомислени действия мощите се оказват повредени и си остават там, където са и били, т. е. в храмовете (от които Съветите не се решават да ги извадят), раздразвайки с вида си страстите на еснафите, явявайки се явно доказателство за безсилието и неловкостта на местните органи…”.[50] След този циркуляр кампанията е ограничена.

Изземане на мощи се извършва и по-късно, но само в отделни случаи. Мощите на светия благоверен княз Александър Невски, например, се оказват разпечатани чак на 12 май 1922 г., когато, в обстановка на масови репресии срещу духовенството (при изземане на църковни ценности), Петроградският и Гводски митрополит Вениамин вече не може да възпрепятства такава акция. На 8 май 1922 г. Големият президиум на Петроградския губернски изпълком, изслушвайки въпроса за разпечатването на раката с мощите на св. княз Александър Невски, постановява: „а) разпечатването на мощите да се извърши във времето на изземането на сребърната рака на Александър Невски; б) организацията по разпечатването на мощите на бъде обезпечена от председателя на губернската комисия за изземане на църковни ценности в Петроград; в) при разпечатването на мощите да се смята за необходимо присъствието на представители на вярващите, на работническите организации и на червеноармейски части; г) да се назначат за отговорни представители на Петроградския изпълком по време на разпечатването на мощите другарите Николай Павлович Комаров и Иван Иванович Кондратиев”.[51]

Самото разпечатване, както вече се бе казано, става на 12 май и има ярко изразена антирелигиозна насоченост. В същия този ден сребърният саркофаг на княза е пренесен в Ермитажа, където се намира и понастоящем. И тогава обаче сандъкът с мощите, след извършен оглед, е отново запечатан и, въпреки циркуляра на Народния комисариат по правосъдие, поместен за съхранение в олтара на Свето-Троицкия събор на Александро-Невската лавра.[52] Окончателно мощите на светия княз са иззети само няколко месеца по-късно – след разстрела на свещеномъченика митрополит Вениамин[53] и след завземането на Александро-Невската лавра от обновленците през ноември 1922 г. Иззетите мощи на св. княз Александър Невски са откарани в Народния комисариат по правосъдието, сетне предадени в Централния антирелигиозен музей в Москва, а още по-късно са откарани в Музея за история на религиите и атеизма в Ленинград (откъдето бяха върнати на Руската православна църква през 1989 г.).

Особено дълго продължава борбата за съдбата на погребването на светия праведен отец Йоан Кронщадски в Петроградския Йоанов манастир. Първите неуспешни опити за пренасяне мощите на светеца от манастира на едно от градските гробища се отнасят към 1919 г. През ноември 1923 г. храмовете на Йоановия манастир са затворени. Сестрите заживяват в няколко общини в различни части на града, а десетки престарели монахини – както и преди, остават в обителта, където им разрешават да заемат някои килии. Скоро след затварянето на манастира, през март 1924 г., с ходатайство за препогребването на останките на отец Йоан на Смоленското гробище се обръщат негови родственици: прот. Йоан Орнатски, племенницата Анна Орнатска и Мария Макеева. Те успяват да получат разрешение от градските власти, макар и в действителност Смоленското гробище да се оказва заменено с Богословското. Определени са дори не само денят – 28 март, но още и точното време на препогребването, издаден е и съответстващият мандат, предприети са мерки за ограничаване броя на съпровождащите: сто човека. Именно на тези документи се основават твърденията в руския печат от началото на 90-те години на 20 век, че мощите на светия отец Йоан Кронщадски следва да бъдат търсени на Богословското гробище. И този път обаче препогребването не се е състояло. На 26 март в Ленинградския губернски изпълком постъпва заявление от родствениците, в което се казва, че по независещи от тях причини те се отказват от получаването на тялото на о. Йоан.[54]

Окончателно съдбата на мощите е решена в началото на 1926 г. при предаването на зданието на манастира на Държавния научно-мелиорационен институт. На 9 февруари в Ленинградския губернски изпълком, с ходатайство за разрешение за пренасянето на останките на о. Йоан за погребване в Кронщат се обръща енорийският съвет при храма „Св. Андрей”. Определящо в решаването на въпроса се оказва мнението на Обединеното държавно политическо управление (нататък – ОГПУ), без което в този период вече не са приемани постановления по църковни дела. В доклада на пълномощника по секретно-оперативната част А. Макаров се посочва: „Бившите обитатели на манастира, монахини, в продължение на две години, при съдействието на неголям брой вярващи, ръководени от антисъветски елементи, са полагали старания отново да отворят манастира… Те били и против това, Иван Кронщадски да бъде пренесен на едно от гробищата на Ленинград, и когато родствениците му възнамерявали да изпълнят това, монахините започнали да протестират, до степен на отправяне на заплахи: да убият този, който се докосне до Иван Кронщадски. Вследствие от това определеното му пренасяне на Богословското гробище е било преустановено… Със завземането на манастира от Института има възможност да се приключи с гроба на Кронщадски веднъж и завинаги. За тази цел мраморният гроб трябва да бъде разглобен, гробът на Кронщадски да се спусне на дълбочина от два метра, а подът да се бетонира, с предоставяне на Института на всички сутеренни помещения. С пренасянето на гроба на Ив. Кронщадски на някое от гробищата ще се появи ново [към него] поклонение и не ще изминат и няколко години, когато на мястото на погребението му ще бъде построена църква”.[55]

Ръководството на Ленинградското ОГПУ заема същата позиция и на 26 февруари Малкият президиум на Ленинския съвет приема секретно (без вписване в протокола му) решение: „Помещението на гробницата на Йоан Кронщадски да се зазида, като два-три месеца по-късно ковчегът бъде спуснат с един-два аршина по-дълбоко, а подът над гроба да се бетонира”.[56] Това е уникален пример за приемането на толкова тайно решение, че даже да не бъде вписано в протокол, заедно с останалите тайни постановления. За него става известно едва след откриването на резолюцията на един от архивните документи. Няколко дни след приемането на посоченото решение – на 1 март 1926 г., съгласно акта, който е запазен, действително се състои ликвидацията на прохода към вътрешния гроб. В присъствието на родствениците на о. Йоан представители на Петроградския районен изпълком зазиждат арката, водеща към него, при което в този момент цялата гробница се пази „в неприкосновеност”. Самите документи за препогребването на останките два метра по-дълбоко не са намерени, пък и такива не би трябвало да съществуват, след като операцията е била планирана като така изключително тайна. Добре известно е обаче, че помещението на вътрешния гроб не остава за дълго време зазидано. В по-късно време, в продължение на десетилетия в него се помещава бомбоубежище, при което гробницата вече не съществува, а подът на нейното място е бетониран.

Така, органите на съветската власт правят всичко възможно за изкореняването на почитанието на паметта за о. Йоан. През 20-те и през 30-те години на века нееднократно са провеждани масови арести на всички, по един или друг начин свързани в миналото с Кронщадския пастир. На затваряне и унищожение са подложени храмовете, в които е служил о. Йоан. В самия Кронщад всички църкви са затворени още към 1932 г., като от 25-те храма оцеляват само 5. По заповед на властите взривен се оказва и съборният храм „Св. Андрей”. Всячески старания са положени и за пресичане на достъпа до мястото на упокоението на светеца.

И във времената на най-жестоките гонения против Църквата обаче вярващите са помнили о. Йоан – преписвали са се и са били събирани разкази за неговите чудеса, при стените на бившата обител се събирали богомолци и се обръщали с молитви към своя застъпник. Над прозореца на гробницата е бил рисуван православен кръст, който много пъти е бил измиван, след което ревнителите на паметта на отец Йоан изсичат кръст в гранитния цокъл. Под него се палят свещи, поставят се цветя. Особено много нараства броят на поклонниците след прекратяване на сталинските репресии от средата на 50-те. В този период духовенството започва да повдига въпроса за канонизацията на пастира от Кронщат. В СССР обаче за канонизация не е могло да става и дума. Прославлението на о. Йоан се състои при това положение в Задграничната Руска православна църква, по решение на нейния Архиерейски събор от 3.6.1964 г. Още 25 години по-късно пък – със старанията на Ленинградския и Новгородски митрополит Алексий (по-късно Светейши Московски и на цяла Русия патриарх) е възроден Йоановият манастир. На 8 юни 1990 г. Всеруският поместен събор в единомислие определя да причисли праведния Йоан към лика на светците.

Независимо от унищожаването на гробницата, сестрите от възродения св. Йоанов манастир винаги са вярвали, че мощите на светеца се намират някъде във вътрешния ѝ гроб. Сегашните поселници предполагат, че монахините от началото на 20-те години на 20 в. тайно са препогребали мощите в някое закътано кътче на помещението. Интересно е да се отбележи също така, че вече в следвоенно време на въпроса за съдбата на мощите представители на районния изпълком отговаряли, че почвата на мястото на вътрешния гроб е пясъчна и затова те, вероятно, са се спуснали още по-ниско (тази изопачена форма е могла да предава информация за тайно препогребване). Несъмнено изглежда, всеки случай, че мощите на светия отец Йоан се намират под пода на гробницата. Архивните документи за секретната операция по препогребването бяха открити относително скоро и сега предстоят църковно-археологически разкопки с цел откриване на мощите.

Като цяло, варварската в същността си антирелигиозна кампания по „ликвидация на мощите” е довела до загубата на множество почитани от руския народ светини. Част от иззетите мощи от различни краища на страната по-късно са събрани на едно място в Ленинград – в открития през 30-те години „Музей на историята на религията и атеизма”. Така например, директорът на подлежащия на ликвидация Централен антирелигиозен музей в Москва В. В. Бонч-Бруевич изпраща на 3.12.1947 г. до председателя на Съвета по делата на Руската православна църква Г. Г. Карпов съставен на 5 ноември списък с мощи, изпратени през последно време в Ленинград: на преп. Серафим Саровски, на св. Йоасаф Белгородски, на Соловецките чудотворци и други някои руски светци. Този факт е бил потвърден в едно от приложенията към писмо на Карпов до заместник-председателя на Министерския съвет К. Е. Ворошилов от 3.12.1947 г.[57] На 8 септември 1948 г., след като е станал директор на Ленинградския музей на историята на религията, В. В. Бонд-Бруевич отново съобщава на Г. Г. Карпов за съхранявани във фондовете на музея мощи, като му предлага те да бъдат унищожени: „Трябва да се реши какво да се прави с всичките тези предмети – нужно ли ни е да ги пазим или трябва просто да ги предадем за изгаряне в крематориума?”.[58] За щастие тази варварска идея не е била осъществена.

В началото на 60-те години, по времето на замяната на стрехите на Казанския събор от Ленинградското обединение „Реставратор”, случайно на пода на тавана пада дъска и се чува звън от разбито стъкло. Бригадирът на дърводелците А. В. Соколов се спуска долу и вижда, че се е разбил стъклен похлупак на дървена рака, в която лежи тяло, загърнато в пелена. Раката с тялото продължава да стои на тавана още няколко години, след което е изложена в експозицията на Музея на историята на религията и атеизма – в северния страничен олтар на храма. През 1970 г. в Ленинград са отбелязани случаи на заболяване от холера, така че, опасявайки се от разпространение на болестта, администрацията на музея се разпорежда да се прибре тялото на св. Йоасаф Белгородски. Комендантката на музея предлага на А. Соколов и неговия сътрудник В. Прудников да се изнесат мощите на св. Йоасаф в сутерена и там да се закопаят, за да не ги види санитарната инспекция. Соколов и Прудников обаче не се решават да закопаят мощите в сивия терен и тайно от музейното началство закопават светинята в сгурията в един от отсеците на покривния скелет, загръщайки я в чаршаф. Малко повече от двадесет и пет години по-късно – на 28 февруари 1991 г. мощите на св. Йоасаф са намерени от бригада реставратори, сред които е и същият Аркадий В. Соколов.[59]

В края на 80-те и началото на 90-те години оцелелите мощи на почитани светци от Музея на историята на религията и атеизма бяха върнати на Руската православна църква – мощите на светия благоверен княз Александър Невски, на преп. Серафим Саровски и св. Йоасаф Белгородски, на Соловецките чудотворци и др.

Превод: Борис Маринов