Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Беседа за боговластието (Книга на Царствата…)

Четвъртък, 19 Юли 2018 Написана от Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

Samouil the prophet защото се приближи царството Божие

Господ царства в света чрез Своята сила и чрез любовта. Божието царство в света обаче още не е настъпило, волята Божия за нашия свят още не се е осъществила. В пълнота Господ царува в света само чрез Своята сила, а чрез любовта – само частично. Защото в хората все още я няма съвършената любов към Него. Защото Господ още не се е възцарил в сърцата им.

Божието вседържителство, Царството Божие във вселената, се изразява в това, че Господ, Който е създал всичко, без Когото даже и косъм не пада от главите ни, всичко и държи в Своята сила и власт. И в света се случва само това, което Господ или заповядва, или допуска да се случи, оставяйки на човешката свобода да действа. Божията сила на любовта се проявява в пълнота, в отношението към всичко и към всички. Но човешката сила на любовта не отвръща на Божията любов по същия начин и затова редът в света е такъв, какъвто го виждаме днес. Ние като че наследяваме един от друг, от поколение в поколение недостиг на любов към Бога, да не говорим за нелюбовта, за противенето, за ненавистта към Твореца, обхванали някои от нас, хората. Затова и царството Божие в света сега трябва да се взема насила, както Господ е казал и Сам: Царството Божие насила се взема и само тези, които упражняват усилие, го грабват. Защото, ако Царството Божие беше нещо напълно ясно за всички нас, то за него нямаше да е нужно дори да говорим. То би било живот и дело. Ние обаче, които се стремим към Божието Царство, сега сме длъжни и да мислим, и да говорим за него.

Да отворим Първа книга на Царствата:

„Имаше един човек от Раматаим-Цофим, от Ефремова планина, името му беше Елкана; … той имаше две жени: едната се казваше Ана, а другата – Фенана; Фенана имаше деца, Ана пък нямаше деца. И в определени дни тоя човек отиваше от града си да се покланя и принася жертва на Господа Саваота в Силом; там бяха (Илий и) двамата му сина Офни и Финеес, свещеници на Господа” (1 Цар. 1:1-3).

(Това е времето на изпълнението на Божия завет с юдейския народ – установен е законът, даден е последният по времето си Завет, и човечеството, в лицето на юдейския народ, стои пред Живия Бог, като пренася през историята упованието на човечеството за Спасителя).

„… Ана стана (и застана пред Господа). А свещеник Илий седеше тогава на седалището при входа в храма Господен. Тя скърбеше в душата си и се молеше Господу и горко плачеше, и даде оброк, думайки: Господи (Всемощний Боже) Саваоте! Ако Ти погледнеш милостиво на скръбта на Твоята рабиня и си спомниш за мене, и не забравиш рабинята Си и дадеш на рабинята Си дете от мъжки пол, аз ще го дам на Господа (в дар) за през всички дни на живота му; (и вино и сикер няма да пие,) и бръснач няма да се допре до главата му. Докато тя се молеше дълго пред Господа, Илий я гледаше в устата; и понеже Ана говореше в сърцето си, а устата ѝ се само мърдаха, и гласът ѝ се не чуваше, то Илий я сметна за пияна (срв. Деян. 2:13: в деня на Петдесетница, като вижда благодатната радост на апостолите, народът казва: със сладко вино са се напили). И рече ѝ Илий: докога ще бъдеш пияна? отрезней от виното си (и се махни от лицето Господне). Ана отговори и рече: не, господарю мой; аз съм жена, която душевно скърби; вино и сикер не съм пила, а изливам душата си пред Господа…” (1 Цар. 1:9-15).

Така започва Първа книга Царства – първата книга за царството Божие, която за библейската наука е само историческа книга, но която всъщност е не само историческа, но и книга на Господните тайнства. Тази Книга на Царствата започва с разкриване пред нас на тайнството на Божието Царство: на съединяването на човешката душа с Господа. Ето с какво започва Божието Царство в света – с човешката душа.

„Не смятай рабинята си за лоша жена, защото от голямата си печал и от скръбта си говорих аз досега. Отговори Илий и рече: иди си смиром, и Бог Израилев ще изпълни молбата ти, за която Го моли. А тя отговори: дано рабинята ти намери милост в твоите очи. И тя тръгна по пътя си, и яде, и лицето ѝ не беше вече печално, както по-преди. И сутринта те станаха, поклониха се пред Господа и се върнаха, та отидоха у дома си в Рама… След няколко време Ана зачена, роди син и му даде име Самуил, понеже (казваше тя) от Господа (Бога Саваота) го измолих. И отиде мъж ѝ Елкана и цялата му челяд (в Силом), за да принесе годишната жертва Господу и оброците си (и всички десятъци от земята си). Но Ана не отиде (с него), като каза на мъжа си: когато младенецът бъде отбит от гърди и порасне, тогава ще го заведа, и той ще се яви пред Господа и ще остане там завинаги. И рече ѝ Елкана, мъж ѝ: прави, що ти е угодно; остани, докато го откърмиш; само Господ да утвърди думата (която е излязла от устата ти). И остана жена му и кърми сина си, докле го откърми. А когато го откърми, отиде с него в Силом, като взе три телета (и хлябове) и една ефа брашно и мех с вино, и дойде в дома Господен в Силом, и момчето с тях; а момчето беше още дете. (И доведоха го пред лицето на Господа; и баща му принесе жертва, каквато принасяше Господу в отредените дни. И доведоха момчето) и заклаха теле; и (майка му Ана) доведе момчето при Илия, и рече: о, господарю мой! да живее душата ти, господарю мой! аз съм оная същата жена, която стоеше тук при тебе и се молеше Господу; за това дете се молих, и Господ изпълни молбата ми, за която Му се молих; и аз го предавам Господу за през всички дни на живота му – да служи на Господа. И тя се поклони там Господу” (1 Цар. 16:28).

И тук праведната Анна, Самуиловата майка, която Църквата зове пророчица, тъй като Божият Дух е живеел в нея, произнася тази пророческа песен, която със свои думи преразказва Пресвета Богородица в деня на Благовещението и която ние всякога пеем на всенощната служба.

„И молеше се Ана и думаше: зарадва се сърцето ми в Господа; въздигна се рогът ми чрез моя Бог; широко се разтвориха устата ми против моите врагове, защото се радвам поради спасението Ти. Никой не е тъй свет като Господа; защото няма друг, освен Тебе… Господ умъртвява и съживява, сваля в преизподнята и изважда; Господ прави човека сиромах и богат, унижава го и го въздига. От праха Той подига бедния, от калта възвишава сиромаха, … защото у Господа са основите на земята, и Той върху тях утвърди вселената. Стъпките на Своите светии Той пази, а беззаконните изчезват в тъмнината; защото не чрез сила[1] човек е як…” (1 Цар. 2:1-9).

„Не чрез сила човек е як”, т. е. не със своята сила е силен човекът. Волята Господня е такава: Господ иска да се възцари над света чрез човешкото сърце; човешкото сърце е онзи малък лост, който трябва да повдигне целия свят и да го принесе на Бога. За това говори светата книга Царства във всички свои разкази. Затова всички библейски книги са свети – независимо за какво говорят. Независимо дали описват някаква историческа действителност или съобщават духовни истини – всичко е насочено към Откровението за царството Божие, за неговите пътища на земята и посочването на тези пътища, така че човекът да може да срещне Божието Царство, слизащо от небето на земята. Подобно на въздуха трябва Царството Божие да изпълни целия живот в този свят. Ние знаем, че въздухът пронизва цялото ни тяло, влиза в организма ни чрез нашите най-малки пори и оживотворява тялото ни. По същия начин и Божието Царство иска да насити всичко със себе си, да прониже всичко на земята, да се излее в целия човешки живот.

Божият Дух избира някои от хората, предопределя ги, без да нарушава човешката им свобода (през цялото време оставяйки им възможността да послушат или не гласа Му) и чрез тях открива – във възможната пълнота – Своето Царство; говори с хората на човешки език. Тях можем да ги наричаме както пожелаем: пророци, харизматици (от думата „харизма” – благодат), по един или друг начин, но това са тези, които са приели дар свише: да чуват небесните слова и да ги преразказват на хората, на техния човешки език. Колкото повече подобни хора са сред народа и в обществото, толкова по-близко е Господ до този народ, толкова по-близо е до обществото, до страната, до семейството. Тези хора са солта, която предпазва обществото, народния организъм от гниене. Всеки християнин трябва да бъде такъв харизматик – пророк, защото Спасителят е казал на всички Свои поседователи, на всички вярващи: Имайте в себе си сол. Вие сте солта. Ако солта престане да бъде солена, с нея не може да се прави нищо.

И ето, Самуил е посветен на Бога… Светото майчинство дава света плът. Каква отговорност имат човешките майки, раждащи души във вечността! И какъв грях имат майките, възпрепятстващи раждане на човек! Редом с благодатния път на праведната Анна, майката на Самуил, и със самия Самуил, останал при храма, възраствал там и поучавал се в Божията мъдрост – редом с това ние виждаме в света и действието не на Божието Царство, а на царството на злото, на мрака.

„(И оставиха там Самуила пред Господа.) Елкана замина за Рама у дома си, а момчето остана да служи Господу при свещеник Илия. А синовете на Илия бяха лоши човеци; те не познаваха Господа и дълга на свещениците спрямо народа. Когато някой принасяше жертва, слугата на свещеника дохождаше с вилица в ръка, докле се вареше месото, и я спущаше в котела, или в котлето, или в тигана, или в гърнето, и каквото извади вилицата, това вземаше за себе си свещеникът. Тъй постъпваха те с всички израилтяни, които дохождаха там в Силом. Дори преди да са изгорили тлъстината, слугата на свещеника дохождаше и казваше на оногова, който принасяше жертва: дай месо за печено на свещеника; той няма да вземе от тебе варено месо, а дай сурово. И ако някой му речеше: „нека първом изгорят тлъстината, както му е редът, и после си вземи, колкото душа ти пожелае”, той казваше: не, сега дай, ако ли не, със сила ще взема. И грехът на тия младежи беше твърде голям пред Господа, защото те отклоняваха от жертвоприношения Господу.[2] А момчето Самуил служеше пред Господа, като обличаше ленен ефод” (1 Цар. 2:11-18).

Като вижда своите деца-свещеници да постъпват неправилно, Илий им казва: „Защо вършите това? Защото аз чувам лоши неща за вас от целия народ на Господа, че вие развращавате Господния народ!”.

„А момчето Самуил все повече и повече растеше и напредваше в благоволение пред Господа и пред човеците. И дойде един човек Божий при Илия и му рече: тъй казва Господ: не открих ли се на бащиния ти дом, когато те бяха още в Египет, в дома на фараона? И от всички колена Израилеви не Си ли избрах него за свещеник, за да пристъпя към Моя жертвеник, да кади тамян, да носи ефод пред Мене? Не дадох ли Аз на бащиния ти дом от всички с огън изгаряни жертви на синовете Израилеви? А вие защо тъпчите с нозе жертвите Ми и хлебните Ми приноси, които съм заповядал да се принасят в Моето жилище, и защо предпочиташ синовете си пред Мене, като се гоиш от начатъците на всички приноси от Моя народ Израиля? Затова Господ Бог Израилев казва тъй: Аз бях рекъл тогава: домът ти и домът на баща ти ще ходят пред лицето Ми навеки; но сега Господ казва: да не бъде тъй, защото Аз ще прославя ония, които Мене прославят, а ония, които Ме безславят, ще бъдат посрамени. Ето, настъпват дни, в които ще пресека мишцата ти и мишцата на бащиния ти дом, тъй че (никога) няма да има старец в твоя дом; и ти ще видиш злополуката на Моето жилище, при всичко че Господ прави добрини на Израиля, и през всички дни не ще има старец в твоя дом. Аз няма да отстраня всичките твои от жертвеника Си, та да изнурявам очите ти и измъчвам душата ти; но цялото потомство на дома ти ще умира в средна възраст. И ето ти личба, която ще стане с двамата ти сина Офни и Финеес: и двамата ще умрат в един ден. И ще си поставя верен свещеник; той ще постъпва по сърце Ми и по душа Ми; и неговия дом ще направя твърд, и той ще ходи пред Моя помазаник през всички дни” (1 Цар. 2:26-35).

Тук чрез пророка се възвестява, че е възможна дори отмяна на Божиите определения, отмяна на задълженията на Завета от страна на Бога, ако Заветът не се изпълнява от хората, защото в този – първи Божи Завет – е Заветът на правдата Господня.

Така започва служението на Самуил, развитието на Божието Царство, възникващо в човешката душа. Човешката душа е подобна на огледало, което ако е чисто, отразява силата на Божията светлина.

„Момчето Самуил служеше Господу при Илий…”. Забележете нещо удивително на това място: „словото Господне беше рядко в ония дни,[3] виденията не бяха чести” (1 Цар. 3:1). Това е признак на духовно оскъдняване. „И случи се в онова време, когато Илий лежеше на мястото си, – очите му бяха почнали да се премрежват, и той не можеше да види, – и светилникът Божий още не беше угаснал, и Самуил лежеше в храма Господен, дето беше ковчегът Божий; Господ викна към Самуила (: Самуиле! Самуиле!). Той отговори: ето ме! И се затече при Илия и рече: ето ме! ти ме вика. Но тоя отговори: аз не съм те викал; иди си легни. И той отиде и си легна. Но Господ викна втори път към Самуила (: Самуиле, Самуиле!). Той стана и отиде пак при Илия и рече: ето ме! ти ме вика. Но той рече: аз не съм те викал, синко; иди си легни. Самуил още не познаваше тогава гласа на Господа, и още не бе му се откривало словото Господне” (1 Цар. 3:2-7).

Удивително е раждането на Божия пророк! Когато той за първи път разпознава небесния глас и още не знае какво е това. „Самуил още не познаваше тогава гласа на Господа, и още не бе му се откривало словото Господне”.

„Викна Господ към Самуила и трети път. Той стана и отиде при Илия и рече: ето ме! ти ме вика. Тогава Илий разбра, че Господ зове момчето. И рече Илий на Самуила: иди си легни, и когато (Зовещият) те повика, ти кажи: говорѝ, Господи, понеже Твоят раб слуша. И отиде Самуил и легна на мястото си. И Господ дойде, застана и викна, както първия и втория път: Самуиле! Самуиле! И Самуил рече: говорѝ (Господи), понеже Твоят раб слуша. И Господ рече на Самуила: ето, ще извърша в Израиля дело, за което, който чуе, ще му писнат и двете уши; в оня ден Аз ще изпълня над Илия всичко, що съм говорил за дома му; Аз ще почна и ще свърша. Аз му обадих, че ще накажа дома му навеки за оная вина, дето той знаеше, как синовете му безчествуват, и не ги обуздаваше” (1 Цар. 3:7-13).

(Подобни думи може би някой е чул и в Русия преди настъпването на страшните времена, в които живеем…)

„Аз му обадих, че ще накажа дома му навеки за оная вина, дето той знаеше, как синовете му безчествуват, и не ги обуздаваше”.

Какво вразумление към всички бащи в света! Господ открива, че „вината на дома на свещеника Илий не може да бъде заличена с никакви жертви, нито с хлебни приношения вовеки”. „Самуил спа до сутринта, (и стана рано,) и отвори вратите на дома Господен; Самуил се боеше да обади на Илия за това видение. Но Илий повика Самуила и рече: синко Самуиле! Той отговори: ето ме! И рече Илий: какво ти бе казано? не скривай от мене; туй и туй ще направи Бог с тебе, и още повече ще направи, ако скриеш от мене нещо от всичко онова, що ти бе казано. И Самуил му обади всичко и не скри от него нищо. Тогава Илий рече: Той е Господ; каквото Му е угодно, това да направи. Самуил порасна, и Господ беше с него; и не остана ни една негова дума неизпълнена. И цял Израил от Дан до Вирсавия узна, че Самуил се е удостоил да бъде пророк Господен. И Господ продължаваше да се явява в Силом, след като се бе открил на Самуила в Силом чрез слово Господне” (1 Цар. 3:15:21).

Така започва Първа книга Царства. Със скръбта на женската майчина душа на праведната Анна, жадуваща да има син, с нейното дъщерно обръщение към Бога, което така често остава неразбрано в света, когато човешките уста нещо шепнат, а хората не чуват сърцето, … с възпитанието на благодатно роденото момче Самуил, с неговото явяване като пророк на Бога, с възпитанието, обучението му (не само външно, но и истинско – чрез вътрешния слух на сърцето), за да го направи пророк Господен. В тези два жизнени примера: на Анна и Самуил, се открива ярко начатъкът на новото човечество, което откликва на Господния зов, внимава за Неговия Завет. Редом с тази божествена светлина сред хората ясно различаваме и тъмната сянка на света, страшните падения на свещениците и целия народ, и сред това разтляване като звезди горят душите на правдата. Господ призовава към тяхната светлина всеки човек. В тайниците на човешкото сърце започва Божието Царство, започва да царства Господ.

Божието Царство се разпространява от човешката душа в целия космос и обхваща всички отношения в света. Именно затова то влиза в човешката душа, пленява я, за да действа чрез нея върху другите човешки души, като ги привлича и разпростира Господния дух в целия свят. Затова „където са двама или трима събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях”, е казал Въплътилият се Творец на света. Двама или трима са началото на Царството, началото на Църквата. И така Божият промисъл е възпитавал хората през цялата човешка история. Отначало личността, после семейството, после от семействата се образува обществото, после държавата. И когато семейството престава да бъде малка държава, клан, и в историята на човечеството се появява държавата като такава, каквато я познаваме днес, семейството получава възможността още по-тясно да се сплоти, да се съединят членовете му; сетне народите, националностите, различните езици и накрая – последното обединение – апостолската, вселенска Църква.

Знаем, че след като човешката душа отпада от любовта към Бога, светът отпада от любовта към човека. И сега, когато виждаме толкова малка, частично осъществима любов на човека към Бога, ние сме свидетели на също толкова малка, само частично осъществявана любов на света към човека. Човекът не изпълнява всички заповеди на любовта към Бога, и природата не изпълнява всички заповеди на любовта към човека. Човекът, като цел на света, може да бъде цар само ако над него има друг Цар – Господ. Така се осъществява Божието Царство. От времето на разделянето на човечеството и на оформянето му в различни социални и обществени организации, все повече и повече хора си задават въпроса: в какво са нашите социални идеали? Искаме да строим живота на този свят, искаме всички да са щастливи, свободни, доволни, да не си пречат един другиму – но кой е пътят към всичко това? Тръгваме по единия път и падаме в бездната, тръгваме по другия път и се загубваме в пустинята. Наистина, както се казва в една руска приказка, „който тръгне надясно, ще изгуби главата си, който отиде наляво – назад няма да се върне”. Каквато и форма на организация, на социално управление да вземем, все ще стигнем до безизходица с нея. Друга форма да вземем – още по-лошо, трета – все по-лошо. Каквото и да вземаме и правим, в крайна сметка се разваля. Какъв е изходът? Някои в песимизма си казват, че изобщо няма форми – че единственото разрешение на въпроса е анархистката свобода на хората (до този извод стига и Толстой, подготвяйки пътя за съвременните събития). Другите, които са мнозинство, не виждайки абсолюта в никоя организация, в нито една човешка форма, обожествяват една или друга форма и ѝ принасят в жертва своя живот – а много често и живота на други.

Ако обаче запитат нас, православните, които вярваме в Христос и изповядваме, че Той е Цар на света, че е и ще бъде, че макар Той още да не се е възцарил, но вече е започнал да се възцарява в сърцата на хората – та ако попитат нас, вярващите във всичко това, как мислите вие, какви форми и какво управление в света предпочитате, какво можем да отговорим ние? Ще отговорим така: „От всички форми и съдържания на живота в света предпочитаме богоуправлението, боговластието, т. е. това състояние на душата, обществата и народите, когато Бог управлява над тях като Цар. Ето към какво се стремим, ето нашия идеал! В настоящата човешка действителност ние само отчасти постигаме тази Небесна Светлина – „като в огледало”, но в пълнота тя ни очаква в бъдещия живот. Ние знаем, че това е нашата цел и тя не е мечтание, че стремейки се към нея, осъществяваме възможната пълнота на човешко щастие и благополучие още тук, на земята. Затова за нас не е толкова съществена една или друга форма на социален и държавен живот, а е много съществено съдържанието, духът, изпълващ тази форма – за нас преди всичко е важен човекът. И сам по себе си, и като служител на Бога и хората.

Всеки човек се помазва за царство в своята област, в своето призвание. Какво е това помазание? В Библията помазанието има символично изображение на слизането на Божията благодат върху човека: изливайки елея върху главата на човека, този елей се е стичал по брадата и плещите му – така и Божията благодат осенява целия човек. В знак на това осенение всеки свещеник, осенен с благодатта на помазанието, носи епитрахил, двойна лента, спускаща се надолу. Когато слага епитрахила, той казва: „Благословен е Бог, изливайки Своята Благодат върху Своите свещеници, като миро, слизащо по брадата, брадата на Аарон, стичащо се по яката на дрехите му”. Защото в свещенството ние имаме харизматично помазание. Всяка наша скръб, всяка трудност на нашето състояние произлиза от това, че твърде често с нашите външни човешки действия ние сякаш принуждаваме Божията благодат да слиза върху този, когото не е избрала. В това се проявява откъсването ни от истинското Божие царство. Нашата недостатъчна вяра в него, недостатъчната ни чувствителност към него. Само частично ние осъществяваме своето истинско общение с Господа в своя обществен и дори в църковния живот. Понякога това общение приема сред нас условен характер, без да отговаря на реалността. Например, един недостоен човек, който може би дори трябва да бъде отделен от обществото, решава, че трябва да стане свещеник и с всички сили и средства – праведни и неправедни, се домогва до това. Той успява, и така един видимо невярващ човек приема от Църквата тайнството на свещенството. За съжаление такива примери е имало. Ние вярваме, че и чрез такъв Божията благодат слиза върху хората, но за него лично тя не е за спасение, а за осъждане, т. е. тези Тайнства, благословенията, които дава на вярващите, са истински, чрез него човек може да получи прошка на греховете си заради благодатта на цялата Църква, но самият той приема най-тежко осъждане. Освен това, разбира се, върху делата му влияе не само действието на благодатта, но и това на противната сила. Същото е и с царското достойнство.

Законът за помазанието се разпространява не само върху степени като Царството и Свещенството, но засяга решително всекиго, защото всеки човек, ако чуе призванието си, ще осъществи пълнотата на своето служение на хората. Всеки има от Бога (ако само умее да чува своето призвание) свое дело в живота и за това дело той се помазва, и това помазване е точно толкова тайнствено и благодатно – само че по друг начин – колкото и Свещенството. Говоря за помазването на християнството. Всеки, влизащ в Църквата, получава миропомазание – „печат на дара на Светия Дух”; печат, който просвещава разума, зрението, слуха, всичките му чувства, за да може да види земния си път, към който го призовава Господ, и да го осъществи. И Царството Божие, Царството на Христос трябва да се състои именно от такива хора – истинно помазани с Божия Дух, които истински, а не номинално, под формата само на обряд, са помазани с Божия Дух и търсят своя верен път в света. И когато тези неизменни закони не се осъществяват, потъпкват се в света, както по отношение на Царството, на Свещенството, така и спрямо всеки отделен човек, тогава историята на човечеството разкрива пред нас картината на гибелта на цивилизации, на народи и на общества.

Защо е толкова безсилно доброто в света? Не от това, че силата Божия намалява? Разбира се, не! Човекът обаче е изпълнен с нечистота и маловерие. И в тази нечистота гасне всичко истинско. Толкова малко е желанието на човека да се очисти, да смири гордостта си, да отиде при Отца, да почувства своя Завет с Господа, Твореца, Небесния Отец, и чрез осъществяването на този Завет да послужи и на другите хора, като намери своето истинско призвание в този свят. Ако не търсят от Бога своето призвание, хората на сляпо приемат „свое” призвание и стигат до задънена улица – както в личния си живот, така и в обществения. И тъй като не висшата воля е, която действа, животът на човека в света се развива толкова печално, както и животът на държавите, на народите и на цялото човечество. Царството Божие слиза в света със своите искри Светлина, но те биват стъпкани във влажната земя, светът не се възпламенява с огъня на правдата, на любовта и чистотата. „Огън дойдох да донеса на земята…”. О, ако ние осъществявахме в живота законите, които ни открива Евангелието, тайнствата на Църквата, ако знаехме колко велико е онова, което получаваме – че то трябва да ни възкреси за нов живот, за истинско щастие! Неосъществяването на вечните закони на Царството Божие в света е скръб, плач, болест и смърт.

С верните човешки души, където и да живеят, към който и народ да принадлежат, каквито и да са, Господ изгражда Царството Си. И ще дойде денят, когато всичко ще се влее в това Царство и всички ще внесат в него своята слава, всеки ще внесе своя талант, осъществен на земята по един или друг начин. Всеки управител ще сложи своята слава – и началническа, и човешка, в нозете на Царя на вековете. „И спасените народи ще ходят в светлината му, и земните царе ще принесат в него своята слава и чест. И портите му няма да се заключват денем; а нощ не ще има там. И ще принесат в него славата и честта на народите; и няма да влезе в него нищо нечисто, нито който върши гнусни работи и лъжа, а само ония, които са записани в книгата на живота при Агнеца” (Откр. 21:24-27).

Превод: Златина Иванова

Раздел пети и последен (с. 157-167) от Философия православного пастырства (Путь и действие). Раздели от първи до четвърти виж – тук. Цялата книга – тук (бел. прев.).
Тази част от книгата представлява стенографски запис на беседа на автора (бел. рус. ред.).
 
[1] Курсивът е на автора (бел. прев.).
[2] Курсивът е на автора (бел. прев.).
[3] Курсивът е на автора (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uachk 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме