Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Въпроси на православната култура

Вторник, 20 Февруари 2018 Написана от Сан-Франциски и Западно Американски архиеп. Йоан (Шаховски)

Archbishop Joan ShahovskojЗа християнската философия

А някой Му рече: Господи, малцина ли са, които се спасяват? Той им рече: подвизавайте се да влезете през тесните врата; защото, казвам ви, мнозина ще поискат да влязат, и не ще смогнат (Лука 13:23-24)

Какво е християнската философия и кое е онова ,което има правото да се нарича така? Трябва ли тя да е съ-духовна и съ-човечна на Евангелското откровение или може да е съ-духовна и съ-човечна с всяко човешко преживяване на истината? Не е ли само в първия случай оправдан (а може би дори и увенчан) опитът на християнина „да бъде философ, оставайки християнин, и да е християнин, оставайки философ”?

Изясняването доколко всеки религиозен мислител е съ-духовен и съ-човечен на Евангелието е важно за максимална мобилизация на силите на християнската култура.

Първият проблем на християнско-етичното философско творчество без съмнение е този: възможно ли е след Боговъплъщението и Богооткровението за християнина да съществува творчество на нови етични ценности? Ето първият въпрос на християнската етика. Християнинът не може да „възприеме вида” на етичната автономност, която по същество не притежава. За него етическият въпрос изобщо не е за „добиването на огън и светлина” от световните стихии (от светското „културно” творчество), а благовестие за Светлината и Огъня, дошъл в света.

Необходимо е да се намери правилното философско-християнско отношение към мъчителните процеси на човешкото творчество, за които говорят някои християнски философи и заради които, може би, някои даже искат да се отделят от Истината – „заради брата”, заради съвместното търсене с него на Истината и общото страдание по пътя на търсенето ѝ… Тук има някаква грешка, разбиране за търсенето на истината, което не е в Христа: може да състрадаваш на човек, който, имайки пълна възможност да отвори прозореца и да освети стаята си, се опитва да добие огън и светлина от кремък и да се осветлява с лъчите му, но неговата болка не бива да се обосновава и подкрепя философски. Обратно, тя трябва да бъде разрушена, без да се боим от упреци в неразбиране на процесите на това мъчително човешко творчество. Не е ли такова положението на вярващия (защото друг не може и да бъде) християнин в културната философия на този свят? Диогеновото запалване на фенера сред бял ден има, разбира се, не само застрашително за етиката значение, но и предупредително за философията.

След като е намерил Царството Божие вътре в себе си, християнинът не престава да изпитва болка както за себе си, така и за своите братя, пребиваващи в моралната и във философската суета на Вавилон, но тази болка ще е различна от тази на човек, който не е намерил това Царство. Приобщаването към Истината оживява сърцето, дава несмутим и несравним с нищо покой на духа, който е всъщност мирът, оставен от Въплътилия се Бог на земята. „Моят Мир ви давам; Аз ви давам не така, както светът ви дава”. Но жаждата за все нови и нови приобщавания към Истината и непрестанната измяна чрез собствената свобода, а също и знанието, че Истината е дошла да „спаси света”, но светът не я вижда – това и още много други неща поражда болката от нищетата, блаженството на особения плач, който не прилича на плача на този свят. Има горест, но няма безизходица от нея.

Макар и в най-малка степен, но всяка християнска душа не може да не повтори болката и блаженството на желанието на апостола – да бъде отлъчен от Христос „заради братята”, т. е. заради Самия Христос, възлюбил тези братя повече от Себе си!

След Христовата вест в света не може да има нито философско творчество на нови ценности на доброто, нито творчество на нови ценности на мъдростта. След откровението на пълнотата на доброто и мъдростта можем само да изпълняваме едното и другото. Да го вместваме по своята мяра.

Етичният философ-християнин може единствено да бъде озаряван от доброто на Светия Дух до една или друга – в зависимост от отхвърлянето на „собствената” мъдрост и „собственото” добро – степен разбиране на духовните ценности. И проблематиката на философията на християнина е, разбира се, с различен дух от глупавата безкрайност на абстрактно-философската проблематика, която се превръща в култ и дори в похот от философите на ветхата човешка мъдрост, за които апостолът философски-адекватно говори, че те „винаги се учат и никога не могат да достигнат до познание на истината”.

За християнската философия проблем може да е пътят за постигане на етичното Откровение в конкретния човек или общество, но не и самата етична ценност в света.

За съзнанието на християнина не е и не може да бъде проблем това, че Слънцето е изгряло и светлината му е явена. Но, разбира се, възможността за най-творческото (по змийски мъдро) използване на тази светлина и топлина изцяло съответства на истинската философска, социална и етична проблематика на социалната култура.

Явяването на Словото в плът унищожава всяка самодостатъчна етика, всяка философия, всяко творчество на падналото човечество. В Христос е сътворен нов свят! И първият акт на истинското познание на човека е именно това познание. Едва след това познание – на смъртта в Христос – може да има истинско възкресение на разумния живот и истинска воля за добро.

Мъката и смъртта в Христос не са така видими за човешките очи. А не-Христовата и дори анти-Христова мъка е по-видима за света и тя предизвиква всяко въставане против Бога. Трябва да се откажем от изкуственото култивиране на тази мъка, на тази смърт.

Тук възниква много острият, болезнен въпрос както към монашеското, така и към светско-християнското общество, който е поставен от съвременната философия в практическата област на църковния живот и който не е разрешен докрай. Става дума за „практическото монофизитство”. Монофизитството е практически присъщо не само на монасите-фарисеи, но и на книжниците-философи. Книжничеството, както и фарисейството са живо и съвременно явление в християнството. От тях боледува Западът. Кабинетно-светското християнство на руския свят също не е чуждо на този проблем, макар и той да му е по-малко присъщ. Той възниква като естествена сянка, заедно със слънцето на християнската култура в света.

В какво се състои вътрешната диалектика на книжничеството? Книжничеството е способно да обича Бога с мисъл, но не може да умре за Христос. Обличайки се в християнството, то не може да се облече в Христос, не може да погуби в Христос „своята” оригиналност. Не е способно на това. То е способно само за „идейно” (независимо дали свързано или не с платонизма) богопочитание. Книжничеството разбира откровението за осиновяването си от Бога като усвояване на правото и възможността за автономия, а не като още по-дълоко и всестранно погубване на себе себе си в лоното на Отца.

Истината за обществения християнски живот изисква да кажем, че на Христовия дух са чужди не само свещенослужителите на Църквата, монаси и светски обскуранти, укрепили се в абстрактното и буквалистично разбиране на „светоотеческите писания”. На слушането на Откровението са чужди и онези религиозни мислители и художници, които стоят в крепостта на своите школски философски и художествени традиции, превръщащи художественото дело в творческа самоценност, а от противоречието на всички философии извеждат принципа на своята свобода.

Висшият порив на ветхо-културната, хуманистична (анти-есхатологична) етика е усещането, потребността и изповядването на независимост от Висшето битие, ползване от тази независимост, нейно подчертаване, и по този начин като че „издигане на самосъзнанието на човека”. И ето че точно това подчертаване на своята меонична свобода извън Бога, на своята независимост, на възможното свое неприемане на Бога – е нещо неприемливо в устата на християнина. Да, безкрайното Божие откровение на любовта сочи на човека възможността на неговата не-зависимост, не-подчинение, не-любов, но тази възможност е глупава възможност: най-безсмисленото и ледено нещо, което го има в света! И как може човекът, който е обичан и осиновен от Бога, пред Чашата на Сина и страданието Му да си играе на независимост, да се хвали със своята независимост?…

Не, християнинът не е обективен към Бога, а пристрастен към Него – до степен на ненавист към себе си и към целия (не Божи, разбира се, и сътворен) паднал психически свой свят. Колко ясно Господ е изразил всичко това (Лука 14:26-30),[1] подсказвайки на Своето немощно творение живота на истинската любов и истинското приемане на света в Него.

Разбира се, не бива да бъдем пристрастни към Бога със своята автономна кръв. Със „своята” кръв са пристрастни разколниците, и инквизиторите, палачите на телата – както своите, така и чуждите, фанатиците на идеите, били те и религиозни, гасителите на духа. И също така – със своята самостна кръв са пристрастни към божествената идея теоретиците „обективисти”, търсачите на безкръстната вяра, съвместима с плодовете на изтънченото културно неверие.

Истинското евангелско пристрастие, благословената гибел в Бога се извършва чрез Кръвта на Божия Син. Чрез проливането на своята кръв (в най-широк смисъл на думата „кръв”) в Него. Само чрез Неговата кръв и приетата от Него – гореща, небесно-чиста, благоуханна с любов и преданост Богу, горяща във всеки атом на естеството, във всяко дихание на създаваното отново творение.

Творчеството на някои християнски философи остро усеща лъжата на фарисейската любов към Бога (макар и да е изцяло неправилно и антиевангелско да се мисли, че нейната етика е създала ада), но тяхното творчество недостатъчно усеща лъжата на книжническата любов, на любовта без синовно пристрастие (самоизчезване), на любовта, която винаги запазва правото си на рефлексия. Господ е определил закона на Божието царство на земята тъкмо като нерефлектираща вяра на доверчивото – подобно на детско – съзнание. Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете (предупреждение) в Небесното царство.

В какво се състои „християнската вяра”, ако няма отказ от този рефлекс, от тази своя „свобода извън Бога”? Същноста на съразпването и съпогребването с Христос е най-пълното осъществяване на нашата богообразна свобода: отказ от нейната каквато и да е автономна проява. В това е реалността на Христовото ученичество, от чието остро усещане днешното християнство се е отдалечило.

Липсата на мъжество на вярата може да бъде мотивирана (много фино) с педагогиката и алтруизма. Но само неевангелският алтруизъм може да доведе вярващия мислител дотам, че той, в името на болката на човечеството, в името на приближаването до тази болка, да изповяда пред света своето съмнение и даже богоборчество: „За да бъде по-близо до всеки човек”. Примерите на Яков, Йов и даже Савел могат изкуствено да го вдъхновят да поеме по този привидно-жертвен път. Това психическо творчество на непреобразената етика превръща в „нехуманни” много неща в Евангелието и позволява да бъдат упрекван в нехуманност безбройният лик на светците, които следват своя непонятен за ветхата психология на света път към Бога, като придобиват вътре в себе си Христовия мир – изцеляващ именно тази болка на света, на която те в себе си са чужди.

Отпадайки от духа на християнството към духа на „мир сей”, противопоставящ се на Откровението, всеки човек ще бъде „някак си” по-близо до тези, които не са приели и не искат да приемат духа на Христовото откровение. Но тази близост е, разбира се, мнима: близост в богопротивенето, а не в богослужението. Така и замислящите заедно зло нерядко са по-задружни от замислящите добро, а и виждаме, че антихристиянският свят се противи по-задружно на Бога, отколкото християнският Му е послушен. Но може ли да се съблазним от тази външност на доброто? Служението на християнския философ е без съмнение „да бъде философ, оставайки християнин, и да бъде християнин, оставайки философ”. Ако „философията” сама по себе си (както и „етиката” или „психологията”) е неутрално, нищо не определящо название, тя може да бъде и философия на християнина, християнска философия. Затова въпросът е: може ли християнин по вяра да бъде не-християнин по дух – в живота, в изкуството или във философията? Разбира се, според духа на Откровението е невъзможно. След приемане на подобно твърдение възникват два други въпроса на християнската проблематика: къде са границите на принадлежността към „християнството” и кой ги определя?

Да се определят границите на принадлежността към Църквата е едновременно и трудно, и лесно: и много трудно, и много лесно. Трудно е в смисъла на последния съд над човека. Даже съвсем невъзможно. Но е лесно при простото сравняване на духа. „Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, но изпитвайте духовете дали са от Бога: защото много лъжепророци се появиха в света. Божият Дух (и духа на заблуждението) разпознавайте така: всеки дух, който изповядва Иисус Христос, дошъл в плът, е от Бога. А всеки дух, който не изповядва Иисус Христос, дошъл в плът, не е от Бога, но е духът на Антихриста, за когото сте слушали, че идва и вече е в света” (1 Иоан. 4:1-3) За човешките философски учения „изповядването” на Иисус Христос, дошъл в плът, е тяхното духовно отношение към най-реалното въплъщение на Словото в Неговото слово.

Ветхата алтруистична етика винаги ще е склонна да смята всяка проверка на духа според Откровението на Словото за „нарушаване на свободата” на човека, за насилие и инквизиция. Но ние знаем, че в Христовата Църква още от апостолски времена не само е съществувало, но е било строго това изпитание на духа, който говори на християните и нарича себе си „християнски”.

Живеем във време, когато християнството е обезсолено, а пророческите духове са или лекомислено отхвърляни от християните, или също така лекомислено приемани. Тяхната проверка чрез Плътта на Словото – Христовото Откровение – не само не може да бъде обидна за истинския дух, но даже може да бъде възприета от него с цялата сериозност и „благовестие на света”.

Християнският философски проблем не може да има смисъл на проблематичност на вярата, а на проблематичност на познанието. В противен случай християнската философия ще бъде вариант на „християнската наука” – Christian Science, която, макар и украсена с християнско название, няма нищо общо с християнската вяра.

Лъжливият езотеризъм

Има религиозни течения, които крият погледа си. Както има хора, които не гледат право в очите, така има и религиозни движения, криещи от света своята душа, която се вижда в очите. Но душата не може да се скрие, тя се открива в словата и в действията.

В света има немалко религиозни общества, стремящи се да завладеят търсещите правда хора, но нямащи в себе си Христовата правда.

Едно от средствата за привличане на тези души е покровът на тайнствеността.

Всичко, което е „тайнствено”, привлича примитивното религиозно съзнание. По-висшето, благодатно съзнание не търси тайнственост – то знае Тайната и Откровението.

Целият живот с неговите прояви в света е печат на великата Божия Тайна – не на човешката тайнственост.

Господ нищо не крие в сътворения свят, а открива Себе си само в любов и чистота. Човекът прониква в Божията Тайна и започва да вижда невидимото само в степента, в която е очистено сърцето му от злото, от суетата. Според мярата на верността си към Божиите закони, към Божията чистота, по мярата на съответствието си към чистотата на Божиите ръце, които са го създали, по мярата на възприемането на благодатта… Чистото и дълбокото се познават чрез чистотата и дълбочината.

Затова в Църквата го няма външният, повърхностен и рационален езотеризъм на древните гностически секти, на съвременните окултни ложи на Щайнер, а органичен и дълбок, един вид екзотеричен езотеризъм, достъпен за всички призвани, които се отзоват на зова на благодатта и станат „избрани” (Мат. 20:16).

В Христовата Църква е скрита великата Истина на Живота, към която ние се доближаваме чрез Тайнствата. Тайнствата са ни дадени за приближаване към Тайната на този живот, излязъл от ръцете на Твореца, какъвто той трябва да бъде в царствените ръце на Изкупителя, Чието вечно царство приближава и вече е в сърцето на верните.

Наличието на висше познание за верните се открива във втора глава от Първото послание до коринтяни.

Пътят към Славата и Възкресението минава през кръстния път на верността към Божията правда в земния живот… Не чрез търсенето на все нови абстрактни знания. Не чрез удовлетворяване на земното любопитство на душата. С усилията и виденията на вярата постигаме Славата, която сега е заклана, за да стане близка на всички, бидейки като Пасхален Агнец (умалена) в този свят.

Едновременно обаче с този царствен езотеризъм на слушането и изпълняването на Божията воля съществува и лъжливият езотеризъм на човешките посвещения.

Една от най-ярките прояви на този лъжлив човешки езотеризъм, не даващ на човека никакви откровения на Истината, но единствено издигащ го на мнимата висота на духовната горделивост, е масонството, с всички негови степени, посвещения и човешка тайнственост – вместо Божиите Тайни.

Православната църква е открила своето отношение към масонството на заседание на гръцкия Синод на Йерархията от 12 октомври 1933 г., в следното Послание:

В свое заседание на 12 октомври 1933 г. йерарсите на Гръцката църква, разглеждайки въпроса за масонството, тази международна тайна организация, и внимателно изслушвайки встъпителния доклад на комисията от четирима архиереи, избрани от Св. Синод от сега завършващия период, а също така изслушвайки мнението на Богословския факултет на Атинския университет и особено отделното заключение на проф. Панайотис Брациотис, и имайки предвид всичко написано по този въпрос от гръцките и чуждестранни изследователи, стигнахме след обсъждане до следните изводи, единогласно приети от всички архиереи, членове на Св. Синод.

Франкмасонството не е просто филантропично общество или философска школа, но представлява система за посвещаване (initiation), напомнящо посвещенията в древните езически религии, от които то произлиза и чието продължение и възраждане представлява. Най-известните от всички майстори на ложите не само свидетелстват за този факт, но и с гордост го рекламират, уверявайки ни със собствените си думи, че „… франкмасонството е единствената от древните мистерии, продължаваща да съществува и която може да бъде наречена техен пазител (gardien)” – (Ward, J. S. M. Freemasonry and the Ancient Gods), „… пряк потомък на египетските мистерии” (Ледбитер, Ч. Древност и Масонство) или „бедната майсторска масонска ложа не е нищо друго, освен пещерите и сенчестите дъбрави на Индия и неразгаданата дълбочина на пирамидите и криптите на величествените храмове на богинята Изида” (Сокос, „Питагорас”, беседа, т. 7, с. 19). „Гръцкото масонство, вървейки по светлите пътища на знанието под водачеството на Прометей, Дионис, Орфей, е съставило вечните закони на вселената” (Скалиерис, Г. Албум по случай празнуването на 50-годишнината на Питагорас).

Освен това връзката на франкмасонството с древните езически мистерии се вижда и от онова, което се извършва при посвещенията. Защото както и в древните езически мистерии, и тук се повтаря драмата на борбата и смъртта на посвещаващия бог (dieu initiateur) и както тогава, чрез мимическото повторение на тази драма, посвещаващият е умирал заедно с основателя на религията, в която са посвещавали, който е бил винаги митично лице, символизиращо слънцето или природата, умираща през зимата и възкръсваща през пролетта, така и сега същото това се случва при посвещаването в третата степен на франкмасонството.

Наистина, това посвещание изобразява драматичния разказ на Хирам, основателя на франкмасонството, и сякаш мимически повтаря смъртта му, в която посвещаваният страда еднакво, удрян със същите предмети и по същите части на тялото, както е бил удрян и Хирам (Ритуал на символическите степени. Атински изток, 1891, с. 100). А по свидетелството на най-видните представители на масонството, Хирам, също както и Озирис, Митра и Бахус, е едно от безбройните олицетворения на слънцето (Clavel, F. T. B. Histoire pittoresque de la Franc-maçonnerie, ed. 2, p. 54, 56; Ragon, J. M. Rituel de Grand-Maitre, p. 9; Lenoir, A. La Franc-Maçonnerie rendue à sa véritable origine, p. 266).

С това е доказано, че франкмасонството е религия на посвещението (d’initiation), съвършено различна от християнската и чужда на нея. Което неоспоримо произтича и от факта, че масонството има собствени храмове и олтари – храмове, характеризирани от най-видните масони като „работилници, които не могат да са по-долу от църквата в това, което засяга тяхната история и святост” (Сокос, Питагорас, т. 7) и като „храмове на добродетелта и разума, където се покланят на Висшето същество и познават Истината” (Encolpion masonic, p. 27). Масонството има свои собствени религиозни царемонии, като например царемонията по приемане-осиновяване (adoption) на вълче или масонско кръщение, церемония по признаване на съпрузите, или масонско венчание, масонска панихида, освещаване на масонски храм и т. н. Има собствени ритуални посвещения, царемонии, йерархичен ред и особена дисциплина, и както може да се заключи от масонските трапези и чествания на двете слънцестоения, зимното и лятното, от религиозните трапези и увеселения, то е религия на поклонението на природата. И на пръв поглед изглежда, че масонството е съвместимо с всяка друга религия, тъй като не се интересува веднага към коя вяра принадлежи посвещавания. Това обаче произтича от синкретичния му характер и доказва, че и в това отношение то е потомък на древни езически мистерии, приемащи за посвещение поклонници на всички богове, но както и тогава религиите на мистериите, при цялата им привидна търпимост, са довели до „синкретизъм”, по малко разклащайки вярата и предаността към тогавашните религии, така и днес масонството, стремящо се да вмести в себе си цялото човечество, обещавайки му ново нравствено усъвършенстване и познание на истината, незабелижимо издига себе си до висотата на някаква свръх-религия, смятайки всички религии, в това число и християнската, за по-нисши от себе си. С това то подхранва в своите членове идеята, че само в масонските работилници се преработват и шлифоват грубите, необработени камъни. Дори само фактът, че масонството създава братство, поставящо се над всяко друго братство, съществуващо извън него, и смятащо всички други за събрания на невежи, дори и да са съставени от християни, то ясно разкрива претенциите си да е свръхрелигия.[2] Чрез масонското посвещение християнинът става брат на мюсюлманина, будиста или някой рационалист, докато другият християнин, който не е влязъл в масонството, за него е само невежа.

От друга страна, масонството поставя на преден план познанието и подкрепя свободното изследване, „без да поставя никакви граници в търсеното на истината” (по неговите ритуали и конституция), не приема „т. нар. християнска религия”, защото тя над всичко поставя вярата, ограничавайки човешкия разум до пределите, положени му от Християнското откровение и води човека към святост чрез свръхестественото действие на божествената благодат. С други думи, докато, бидейки религия на Откровението, християнството има догмати и истини съгласни с разума и надразумни, като търси преди всичко вярата и основава нравствеността си върху свръхестествената божествена благодат, масонството притежава само натуралните, природни истини, като призовава последователите си да ги познаят чрез свободно изследване и мислене, и само в рамките на разума, а нравственото си здание масонството основава само върху естествените сили на човека, като и целите му са също естествени.

По този начин непримиримото различие между християнството и масонството се открива съвсем ясно. На него навсякъде се противопоставят и църквите на останалите християнски изповедания – не само Западната (Римокатолическата), която го заклейми по свои особени причини, чрез нееднократни папски енциклики, но и лутераните, методистите и презвитерианите го обявиха за несъвместимо с християнството. А с още по-голяма сила се е изказвала против масонството всеки път, когато е ставало дума за него, католичната Православна църква, която неизменно съхранява съкровището на християнската истина.

И именно в последно време на Атон се събра междуправославна комисия, в която със свои представители взеха участие всички автокефални православни църкви и която характеризира масонството като „анти-християнска и заблуждаваща система”. А на гореспоменатото заседание йерарсите на Гръцката църква изслушаха и с удовлетворение приеха под внимание следното заключение, произнесено от светейшия председател на събранието, Атинския архиепископ Хризостом, резултат от обсъждането на въпроса и последвалия диспут:

Масонството по никой начин не може да се съгласува с християнството, защото е тайна корпорация, която тайно учи и работи за обожествяване на разума. Масонството приема за свои членове не само християни, но и евреи, и мюсюлмани. Следователно духовенството не може да стават членове на тази корпорация. Затова смятам за справедливо лишаването от сан на всяко духовно лице, взело участие в тази организация. Това решение трябва да бъде огласено. Трябва да се предложи на всички, влезли в масонството, без да си дават ясна сметка за това какво то представлява, да прекъснат всякакви отношения с него, защото само християнството е религията, която учи на абсолютна истина и удовлетворява религиозните и морални нужди на човека. В съгласие с гореизложеното всички ние, йерарсите на Гръцката църква, обявяваме, че масонството е съвършено несъвместимо с християнството и че верните синове на Църквата следва да го избягват. Твърдо вярвайки в нашия Господ Иисус Христос, притежавайки истината, явена чрез Него, и възвестена от апостолите, участвайки в св. Причастие, чрез което се освещаваме, ние не бива да отпадаме от Христовата благодат, ставайки участици в чужди мистерии. Съвършено недопустимо е някой да принадлежи на Христос и в същото време да търси извън Него спасение и нравствено съвършенство. Затова истинското християнство е несъвместимо с масонството.

От това следва, че случайно замесените в посвещение в масонските мистерии занапред трябва да се въздържат от всякакви връзки с масонски ложи и дейността им, с пълната увереност, че така възобновяват връзката си с нашия Господ и Спасител, която е била нарушена от незнание и неправилно разбиране. Йерархията на Гръцката църква чака това с голяма любов, особено от посветените в ложата, уверена, че повечето такива са влезли в масонството без да мислят, че така преминават в друга религия, а обратно, по незнание са мислели, че така не вършат нищо противно на своите отци. Поверявайки такива заблудили се на вниманието и участието, но никак не на враждата и ненавистта, на верните синове на Църквата, йерархията на Гръцката църква предлага на същите заедно усърдно да се молим Господ наш Иисус Христос, Който е Пътят, и Истината, и Животът да просветли тези заблудили се по невежество, да се върнат те към истината.

Хризостом, митрополит на Атина, председател
(следват подписите на останалите шестдесет и шест членове на синода),
Главен секретар: архимандрит Герман

Православното пастирство и руската държавност

Истинското православно пастирство, което е крепост на земната страна, никога не е нарушавало своята пастирска чистота в това служение. Пастирите са помагали на държавата, както съвестта помага на човека. Запазвайки нелицеприятие към всичко, истинските пастири никога не са угодничели пред силните (св. Филип, митрополит Московски), но и не са пренебрегвали немощните управители, не са ги унижавали (13 в.). Те само са свидетелствали за Божията правда и като милосърдни самаряни (жители на „другата страна”) са се свеждали над изранената от разбойници държава в годините на сурови бедствия, като се превързвали раните на хората.

Колко пъти са искали да въвлекат пастирите в делата на този свят, да ги принудят да служат само на земята, и колко пастири са се съблазнили… Но и колко много не са се съблазнили! Колко са останали на поста на небесното си служение на разранената земя.

Сега, в тези дни на смут в Русия и на праведно Божие възмездие над руския народ, хора от разни групи идват при пастирите зад граница и ги уговарят да се присъединят в първите редици на тяхната борба с безбожните управници – борба с всички средства. Призовават да си спомним княз Дмитрий Донски и преп. Сергий Радонежски, неговия благослов за битка с татарите…

А Божиите пастири, нямащи пророчество за хора, времена и срокове, отговарят с думите на Спасителя: Моето време още не е дошло, а за вас винаги е време (Иоан 7:6).

Времето на Спасителя все още не е времето на многобройните земни и човешки – били те и най-благородни – борци, които при цялата своя правдивост може и да не разбират Божиите пътища, нито Божието време.

А пастирът е вестител на Божиите времена и пътища, и говори само за това, което знае и което наистина му е открито, без да пада в изкушението на лъжепророчеството, на лъжедействието…

Пророчеството на преп. Сергий за Дмитрий Донски с пророческия си благослов за благоверния и христолюбив княз, комуто Господ заръчва да започне освобождаването на руската земя от татарите, не може да се повтаря когато един или друг земен вожд или негови последователи пожелаят това. Пророчеството на преп. Сергий не е прецедент, на който следва постоянно да се позоваваме в историята и да даваме за пример на всеки свещеник и всеки военачалник. Благословението на Бога на правдата не почива върху всички борци за правда така, както то е почивало върху Дмитрий Донски. А и да има някой това благословение, не всеки пастир получава указание от Бога за това и повеля да благослови тази борба, както е получил преп. Сергий.

Това трябва да помнят всички руски водачи и всички пастири.

Ако земните водачи вярват, че са пратени – нека действат; но нека не си създават изкуствено църковно благословение. Те могат винаги да намерят слаби, човекоугодни пастири и наистина намират в подобни случаи, но не наследяват нищо истинско (има много такива примери).

Това не означава, че пастирите трябва да странят от хората, желаещи да послужат с живота си за спасението на своята страна. Човекът може да бъде благославян за всеки жертвен подвиг, ако за пастира е ясна неговата жертвена страна. Но пастирът не може да избира за едно или друго дело онзи, когото Господ не е избрал, който тръгва сам, ръководен на думи от жертвени стремежи, но на дело изпълнен с користни желания, които понякога дори сам не осъзнава.

Не всичко, което е гръмко огласявано, води до истинско дело. Пастирите в нашите смутни дни трябва да бъдат мъжествени и бодри, и да не са безразсъдни… Носталгията на руските изгнанници по родната земя, естествената от психологическа гледна точка самозащита за потъпканото национално чувство, лесната в условията на емиграция възможност за изразяване на политическите идеи и методи за спасението на страната, идващите от там стонове, разнасящите се по радиотелеграфа и печата радостни викове на побеждаващото безбожие, съзнанието за наличието на много осквернени души от народа и поругани църковни светини, всичко това създава естествена и свята съпротива срещу злото, желание да застанеш и осъществиш пътя на доброто в руския национален живот… Пастирите трябва не само да са чувствителни към проявата на това чувство, но с цялата си дейност да насочват, възпитават и очистват тези чувства. Пастирът очиства националното чувство в човека, прокарвайки го през игленото ухо на Божието царство.

Пастирите обаче могат да изпълняват тази своя задача само ако бъдат свободни от подчинението на непреобразените стихии, ако са независими от нетрайните човешки сметки, чисти от плътски вълнения. Ако стоят пред човека като съвест: чиста, отеческа, безкомпромисна.

Православните руски пастири трябва непрестанно да възвестяват на руския народ, в Русия и зад граница, че начало и сърце на великата му борба за правда е покаянието (виж книгата на пророк Йона).

Пастирите са вестители на Божията истина, че външните вълнения са само израз на вътрешната болест, която те посочват и към освобождаването от която призовават. Злокачествени възпаления се лекуват не оперативно, а с хранене и очистване на организма. Тази вътрешна духовна борба протича в народа безшумно, непоказно, но е велика и действена – да минат през нея предстои на всички пастири и всички водачи на съгрешилия народ, без да изключваме онези, които Господ не е избрал за някакво дело, но особено включвайки тези, които Господ е избрал да бъдат вместилище на Неговите сили в този свят.

Пастирът призовава хората да бъдат вместилища на Правдата Господня, защото това е първото условие за идване в човека на Господнята сила, на която – когато тя се появи – нищо не може да противостои.

Пастирите са не само активни в борбата за правда в света, но и са над-световни, тъй като знаят съкровените цели на Божия промисъл; тяхната активност е различна от тази на мъдруващите земно хора и вождове. „Вие сте от долните, Аз от горните” (Иоан 8:23).

Светът обаче никога няма да разбере тези думи на Господа на висшата Сила и на висшата Правда, стоящ пред Своите страдания.

Хората се явяват със своите мъждукащи земни фенери и факли и искат да хванат Него, Слънцето на Правдата, горящо в нощта на света. И става така, че дори учениците Му Го оставят… Но колкото и да е тъмна нощта в градината на човечеството, виждаме как в нея незримо свети Слънцето на Правдата, Христос. Ние, пастирите, сме ученици на Това невидимо Слънце, Което е близо до Своята победа. Близо сме до Правдата, що води със Себе си не легиони ангели, не мечове и тръби, а светлината на Възкресението.

Пример за близостта на Църквата към света и – едновременно с това – за нейната над-световност можем да видим в посланието на Светия Синод на пастирите на Православната руска църква преди изборите за Държавна Дума (Приложение към № 7 към Церковные Ведомости, 1906 г.):

Църковните пастири, поставени с благодатта на свещенството за устройване на Божиите тайни (1 Кор. 4:1) на земята, са преди всичко служители на светата Църква: те трябва да насочват своите помисли към нейното благо и да ѝ посвещават целия си живот. Христовата Църква, която съзижда за спасение човешкия род чрез благодатта на нашия Господ Иисус Христос, съдържа вечната истина за правдата Божия, която действа в света за осъществяването на любовта сред човешкия род и за подготовка за Божието царство. По словото на Господа, светилникът не се скрива под крина (Мат. 5:15), но така, че да свети в света. И светлината на Божията правда трябва да освещава целия живот, да прониква в семейния, обществен и държавен строй. Затова пастирите на Църквата, навсякъде и винаги постъпвайки по Божията правда, са длъжни да учат и своите пасоми да пазят тази правда във всички свои дела…

След това се дават примери за благодатната помощ на пастирите на Църквата към страната. Посланието казва:

В Русия устоите на живота отново се разклатиха… Господарят заповяда около него да се съберат избраниците на народа… Църквата призова Божието благословение върху това велико дело. Руснаците се готвят за избори… Как трябва да постъпят пастирите? Към кой съюз да се присъединят?

… Пастирът не може и не бива да обвързва себе си с никой съюз, нито с партия, защото за него има само един съюз – Христос в Божията Църква, с която той е съединен навеки чрез неразрушимите връзки на венчания мъж. Който стои твърдо в този съюз, този ще различи всичко добро във възникналите светски съюзи. Всичко изпитвайте, за доброто се дръжте (1 Сол. 5:21). А най-доброто е в Божията правда, в Христовата Църква. Всичко, що върви по пътя на мира, любовта и реда, всичко, което е за истинската вяра, всичко, което е за православния цар, за целостта на нашето Отечество – ще бъде благословено. Всичко, що е противно на това, което не върви по пътя на мира и любовта, а подбужда към насилие и въстание, нека бъде отхвърлено от вас в Божието име.

… За новите порядки в нашата държава, предлагани от различни съюзи, общества и партии, разсъждавайте по същия начин.

… И учете народа да не се съблазнява от обещания на хора, които, не вярвайки в Бога, поставят за краеъгълен камък материалното благо. И Господ е хранел гладуващите, и словото Божие призовава към милост и благотворство на неимащите. Но грижата само за едното телесно доволство е противна на Бога. Не само с единия хляб ще живее човек, но с всяко слово, излизащо от Божиите уста (Мат. 4:4). И велика е неправдата на тези, които мислят да постигнат народно благо само с грижа за благосъстоянието на народа. Каква полза за човека, ако придобие целия свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за своята душа? Ако и цял народ повреди и загуби духа на мира, любовта и спокойството на живота каква полза ще има от благосъстоянието си и каква радост ще има в народа?

… Не се прелъстявайте от надежди за голяма свобода в светските дела. Докато злото е в света, докато любовта в него не превъзмогне неправдата и злобата, светският живот неизбежно ще се подчинява на закона и действието на властта. Иначе и самото зло ще укрепне, ще подчини хората и в хорската злоба надеждата за свобода ще изчезне като дим. Вие обаче стойте в свободата, която ни е дал Христос… Подчинявайте волята си на Божията воля, на гласа на Христовата Църква и така постигайте свободата…

За пророчествата

В едно задгранично издание бе публикувана статията на К. Балмонт „Прозорливо пророчество”, която той пише след като прочита книгата на J. Capart Memphis. A l’ombre des pyramides. Поетът е бил поразен от тази книга, представяща „външния материален и вътрешния духовен ред на насравнимата земя на Озирис”. Особено е бил впечатлен от пророчествата на прочутия папирус на Лайденския музей. И ги преписва и превежда на руски, като е добавил и някои свои общи бележки. „В книгата на белгийския учен – пише Балмонт – има едно пророчество на древноегипетски, което до такава степен е близо до случващото се сега в Русия и заплашващо с пришествието си целия свят, че трябва да го възпроизведем тук. Когато говорим за пророчества, ние почти винаги разбираме библейските: на Исаия, Йеремия, Йезекиил и другите библейски пророци. И това е напълно разбираемо, но и изцяло несправедливо. Пророчества има у всички други народи. А пророчествата на Египет и Вавилон са по-древни и самостоятелни от тези на Библията”.

Така пише К. Балмонт… Плитко подхожда руският писател към толкова дълбок и сериозен въпрос, какъвто са пророчествата. Липсата на дълбочина в анализа му вече се прояви в неговите разсъждения за „самостоятелността” и „несамостоятелността”… на пророчествата. Какво означават тези изрази? Те са взети от речника на критико-литературните изследвания. С думите си за „несамостоятелността” на пророчествата в Библията Балмонт несъмнено иска да каже, че библейските пророчества са заимствани от някакви по-древни и по-„самостоятелни” източници. В такъв случай обаче може ли изобщо те да се наричат в какъвто и да е смисъл пророчества? Не са ли те просто измама? И то измама не само на Стария Завет, но и на Новия, лъжа на апостолите и – трябва да направим последния извод – на Този, в Чиято уста няма никаква лъжа?… Та нали Той, Христос, Царят на всяка Правда, през цялото време се позовава на библейски пророчества, през цялото време говори за тях, потвърждавайки боговдъхновеното им, благодатно значение. И апостолите говорят за същото… Може ли след това да се каже на човек – бил той и нехристиянин, но обичащ и уважаващ Евангелието, че библейските пророци са били „несамостоятелни”, изричайки повече от 200 изпълнили се пророчества само за личността на нашия Господ Иисус Христос?! Ако К. Балмонт познаваше наистина библейските пророчества, тяхната ангелска светлина, тяхната небесна мъдрост, тяхното велико значение, той никога не би унизил библейските пророчества пред – били те и по-стари, но далеч по-малко дълбоки и духовни – летописи на народите.

Балмонт е поразен от предсказанията на Египет. Изглежда му чудно в папирусите да се говори за Русия… „Човек вижда в сина си враг. Добрите хора, облечени в дрехи на печал, слушат разкази за това, което се е случило в страната. За да отиде на нивата си, човек взима щит. Напразно Нил се разлива, излизайки от бреговете си; земята вече не се обработва; и всеки пита: „защо”? Недостойни станаха собственици на всичко, що е драгоценно… Пътища се охраняват от такива, които се криеха в храстите и нападаха закъснелия пътник, за да отнемат благата му… Ядат трева и пият вода… Крадат остатъците от свинете – така е изгладнял всеки. В служебните места нахлу тълпата и ценните грамоти са откраднати от съдилищата… Тези, които са учили правораздаване, са изхвърлени на улицата. Случи се това, що никога не се е случвало: подлеци отведоха царя, няколко беззаконници лишиха страната от царственост… Никоя длъжност не се изпълнява вече изрядно. Управлява се така, сякаш стадото е изгубило своя пастир. Никой художник вече не работи, врагът краде от страната нейните произведения на изкуството”. „Не са ли забележителни тези думи?!” – възкликва Балмонт… Но (ако се замислим) в тях няма нищо особено. Всяка страница от историята, всяко народно вълнение разкрива пред нас една и съща картина, независеща нито от времето, нито от мястото, нито от народа. Защото навсякъде по света действат едни и същи неизменни закони на човешката социалност, основани на проявите – еднакви навсякъде – на греховните желания-страсти. Икономическите, социалните и политическите фактори навсякъде са едни и същи, защото както благите, така и злите намерения на хората на всички места на земното кълбо и във всички времена имат еднакви причини и последици. Не бива да бъдеш „прозорлив пророк”, за да обрисуваш картината на египетските междуособици, като я направиш сходна с руските. Нужно е само с точност да запечаташ скръбните дни на египетските социални сътресения. Моралните закони на живота навсякъде са еднакви. Променя се само външната дреха на владетелите, съдиите, воините, гражданите, но войните, революциите, съдилищата и целият живот остават на същата плоскост на нравствени възходи и падения, движат се по същите закони на греха и благодатта.

И затова за християнското мислене подобно описание на революцията в египетските папируси в никакъв случай не може да се почита като „пророчество. Тук няма никакви елементи на пророчество. Това е само свидетелство за тъждествеността на социалните, психически и нравствени закони на човечеството в различните епохи от живота му. Тъмните страсти, присъстващи във всички ни (независимо на какви епохи, народи, партии принадлежим), а именно гордост, самолюбие, злоба, завист, алчност, сребролюбие, материализъм, чувственост и пр., винаги са предизвиквали и предизвикват съвсем определени последствия – социален разпад, класова, лична и международна ненавист, потискане на ближния. В описанието на тази нравствена картина от която и да е древна епоха няма нищо пророческо, макар че това описание може да поразява нашето въображение със своята удивителна прилика с нашата епоха. Написаното в Лайденския папирус и преведено от Балмонт не само не е „прозорливо” пророчество, но и изобщо не е пророчество.

В такъв случай кое можем да смятаме за пророчество? Или да поставим въпроса по друг начин: какво не е пророчеството? Даже предсказването на бъдещето (само по себе си) не е „пророчество”? Не всяко предсказване на идващите събития може да се смята за пророчество. Пророчеството е благодатен харизматичен дар на проява и изява на волята Божия: Откровение, което има винаги блага и спасителна за човека цел. Да предсказва бъдещето може не само човекът със затъмнена съвест, но и животните – мишки, коне, кучета… Мишките бягат от кораб, който трябва да потъне, кучетата вият преди смъртта на любимия си господар и т. н. – подобно пророчество, гадаене не е чуждо на зверовете и птиците. Но това не са пророчества, а само предчувствие, изход от триизмерността на света. Човекът може да предчувства по-съвършено от животните. Може даже да вижда бъдещето. Но това все още не е пророчество.

Пророчеството е способност да виждаш в Божията светлина не само бъдещето, но и настоящото и миналото. Да виждаш външната страна на живота: както миналия, така и настоящия, а също и бъдещия. Но и това не е пророчество. Пророк е този, който вижда едното и Вечното в настоящето, миналото и бъдещето, озарявайки с Вечността целия живот. Пророк е умеещият да вижда великото и съкровеното в обичайното. Такива са библейските пророци, а авторът на Лайденския папирус, разбира се, не е бил такъв. Даже в описанието на своята египетска действителност авторът на този египетски паметник не проявява духовна чувствителност: „… Няколко беззаконни люде лишиха страната от царственост”… Библейските пророци не биха казали така, знаейки, че не малките човешки причини обясняват големите исторически събития…

Ясновидството става прозорливост и видението – пророчество, само когато Едната Истинска Светлина – Логосът – даде духа на Своята правда, на Своето разбиране и на Своя съд. Когато Божието Царство се отрази в откровенията за бъдещите, настоящите и миналите събития.

Затова, ако искаме да прочетем пророчества за руските вълнения, не ни трябват външни аналогии с египетски папируси или вавилонски плочки. Трябва да отворим страниците на Библията, където външните факти и аналогии служат за указание за пътищата, по които може да се преодолеят всички смутове, и се откриват истинските и единствени причини, довели народа до падение.

Един пример. Откъс от Книга на св. прор. Исаия (чете се в първия ден на Великия пост):

Видение на Исаия, син Амосов… Чуйте, небеса, и слушай, земьо, защото Господ говори: Аз възпитах и въздигнах синове, а те се побуниха против Мене. Волът познава стопанина си, и оселът – яслите на господаря си; а Израил (Ме) не познава, Моят народ не разбира. Уви, народе грешни, народ отрупан с беззакония, племе от злодейци, синове пагубни! Оставихте Господа, презряхте Светия Израилев, – върнахте се назад. Де да ви бият още вас, които все още упорствате? Цяла глава е в рани, и цяло сърце е изнемогнало… Земята ви опустошена, градовете ви с огън изгорени; нивите ви пред ваши очи чужденци пояждат… За какво Ми са многото ваши жертви? казва Господ… Не принасяйте вече суетни дарове: каденето е отвратително за Мене… празнични събрания не мога да търпя: беззаконие – и празнуване!… (Как отговаря това на нашата съвременност!) И кога простирате ръце, Аз закривам от вас очите Си, и кога умножавате молбите си, Аз не слушам: ръцете ви са с кръв пълни. Умийте се, очистете се; махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да правите зло; научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен, защитавайте сирак, застъпяйте се за вдовица. Тогава дойдете – и ще отсъдим, казва Господ. Да бъдат греховете ви и като багрено, – като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, – като вълна ще избеля. Ако поискате и послушате, ще ядете благата земни; ако пък се отречете и упорствате, меч ще ви изтреби: защото устата Господни говорят…

Ето това е пророчество, и то е толкова далеч от египетския папирус както небето от земята.

Пътят на православието (в отговор на о. Александър Волконски[3])

Трудна задача е да защитаваш своята Църква. Особено срещу друга – близка до духа на апостолското приемство, тайнства, общение със светците (същите!). Църква, която хиляда години е била близка сестра, а следващите хиляда години е отчуждена сестра, но продължава да бъде сестра.

Ние, православните, проявяваме двойствено отношение към нашата отчуждила се сестра – Римокатолическата църква: ту кръвна (по Христовата кръв) близост, ту – отчужденост. Отношението на римокатолиците към нас е същото.

Преди година-две имаше междуцърковна и в същото време международна неофициална конференция на активните служители от петте главни християнски изповедания: православното, римокатолическото, англиканското, лутеранското и калвинисткото. В уединен елзаски замък се събраха християни, обединени от взаимно признаване на светото Кръщение. От Америка, Австралия, Индия, Япония и други европейски страни се събраха делегати, в по-голямата си част свещеници и пастори. Римокатолиците също присъстваха на това елзаско събрание, въпреки че обичайно те странят от твърде „широките” обединения (например, те не бяха на конференциите в Стокхолм и Лозана).

Денят започна с обичайната молитва: първоначално се събрахме поотделно, всеки в своя параклис, и извършихме своите литургии. Сетне заедно се помолихме в общата стая – на разни езици. Спомням си как римокатолиците, виенският свещеник, известен водач на „Нойланд” Пфлиглер и отец Хилдебранд, йеромонах от манастира „Секау”, с членове на своята римокатолическа група, дойдоха в нашия православен параклис и четоха там полунощница, а след това ние отслужихме православен молебен за всички събрали се в нашия параклис… Тук нямаше чувство за отчуждение.

Спомням си и друг случай. Поканиха ме като православен свещеник да извърша погребението на една рускиня, починала в римокатолическа болница във френската провинция. Свещеникът и болничната администрация не ни позволиха да внесем тялото на починалата в болничния параклис, където искахме да извършим опелото и ние я опяхме в празната зала… Тук имаше чувство за отчужденост.

Имаше го и когато за влизането на тържествената папска меса, в събора „Св. Петър”, през свещената 1925 г., ми дадоха билет с надпис „Gratisso” – безплатно. Това подробност ли е? Не. Да прочетеш няколко пъти тази молитва и да получиш за толкова дни прошка на греховете е също една подробност, която може да забележиш на стената на римокатолическата църква в Париж. Но това съвсем не е подробност, както и изображението на Пресвета Богородица на ватиканската монета… Римският дух на държавна праволинейност и формализъм е покрил Римокатолическата църква и я е направил една, окована с обръчите на енцикликите и интердиктите… Нека не мислят братята-римокатолици, че не се радваме за тяхното единство, каквото и да ни се струва то в дълбоката си същност. Ние уважаваме това единство. Но ни е по-близко друго – макар и непостигнато от нас, но към което ние се стремим и за което жадуваме.

Упрекват ни (и о. Александър е съгласен с това), че допускаме развод на бракове… Но без да оправдаваме „лекотата” на нашия развод, с която той сега се извършва (и която произлиза не от Църквата, уважаваща човешката свобода, а от обществото, което неправилно разбира тази свобода, като недостатъчно вкоренено в Христовата свобода), ние въпреки това смятаме за възможно открито да узаконим самия развод там, където бракът по същество вече е прекъснат. Това е по-близо до сърцето ни от старателното прикриваните ватикански постановления за „недействителност” на по-рано извършен брак – постановления, които могат да се получат единствено при близост с църковната аристокрация, която изпълва двора на църковната римска държава.

Съзерцателните ордени на Запад, смиреният енорийски живот, мисионерството, за които говори отец А. Волконски, прекрасната организация на тайния орден на миряните – служители на Църквата, благотворителността, болниците, приютите, училищата, умението да привличат младежта, да се защитят пред светската власт, посягаща на душите, да насочват литературата, изкуството… Всичко това уважаваме като голямо, близко и родно, от което ние на Запад можем и трябва да се поучим. Всичко това е истинско „православие на Запад”, от което Западът не се е оттеглил, въпреки своето откъсване. Всичко това е свято и е наше. И не само на нас, но и на западните ни братя принадлежи мъченическата кръв в Христа, която сега се пролива по руската земя. И знамението с обновяването на икони и куполи – то не е знамение само за нас, но принадлежи, както всичко свято, и на Запада, и Изтока.

Нашите грехове ни принадлежат. На Изтока – източните грехове. Греховете на нашия закостенял църковен, битов материализъм, изродил се в диалектически материализъм, са си наши. И нека приятели и врагове не ни обвиняват за нашата православност. Ние няма да се засрамим от своите рани, няма да се засрамим от своите язви. Ние сме грешни и страдаме от своите грехове, караме и другите да страдат. Но нашето православие е чисто и свято. Не го пипайте! Нашата апостолска вяра се крепи не на Петър, а на неговата вяра. Камъкът на нашата вяра е Христос. Твърдо държим на това и няма да отстъпим. За своите грехове можем да търсим прошка не само от Господа, но и от хората: „Простете ни, иноверни и маловерни, и инославни, че със своите грехове затъмняваме светото православие и ви пречим да го видите”…

Ние уважаваме руските римокатолици, искрените като о. Волконски, но не им подражаваме (удивително малко емигранти преминават в римокатолицизма). Няма да напуснем кръстното и тясно православие, което не се огради с никакви земни височини (и затова вечно страда в историята)… Имаме свои понятия за единството в Христос.

Неотдавна в православието премина англичанин – римокатолически йеромонах-бенедектинец. Като отговорен служител взел участие в римокатолическото движение за сближаване с православието. Редактирал известното списание на това движение и… православието му се открило! Заминал на Атон и там един неук старец прозорливо му показал душата му, и о. Д. стана православен.

Напускащите Православната църква не напускат нейното православие… Те не го познават!

Проблемът за „второто раждане в православното съзнание

… Чуваш гласа му, а не знаеш откъде идва и къде отива: така е с всеки, роден от Духа (Иоан 3:6)

Както узряването на плода в утробата на майката е един тайнствен и непостижим в дълбочината си процес, така е и раждането на висшия живот в човека. Има видими признаци за зачеването на земния живот и принасянето на плод, за раждането в Христовия дух. Тези признаци не отнемат онази тайнственост, в която протича всяко Божие дело в света… Дадено ни е обаче да видим, че всичко греховно става болезнено, трудно, отвратително; човек започва да открива все по-малко и по-малко сладост в греха и все повече и повече умора и мъчение (и обратно, духовно умиращият започва да открива в правдата и в чистотата все повече „стеснение” за себе си, а в злото – „покой” и удоволствие). Събужда се това, което се нарича съвест, чувствителност към злото и към доброто. Човек открива все повече слабости в себе си, недостатъци, и все повече му се иска да ги пребори. Но започва да разбира, че сам е безсилен в борбата с греха и злото: както в себе си, така и в околния му свят. И започва да се моли на Бога, знаейки защо се моли, поставяйки си определени духовни задачи и измолвайки Свише, като дарове на Духа – самата молитва и всичко онова, за което говори св. ап. Павел в Посланието до галатяни (5:22-26). Процесът на раждането е свързан със страдание… Както духовният отец страда, раждайки сина в Христос (Гал. 4:19), така и самият раждан страда (плачът на детето), започвайки да съзнава неблагополучието на света, студа на неговите стихии и своето безпомощно състояние. Често духовното пробуждане на човека е свързано със страдание – не само вътрешно, но и външно (гонение за правдата).

Напразно някои мислят, че „раждането по дух” може да стане веднага, както при ап. Павел на път за Дамаск. На път за Дамаск ап. Павел не се е родил духовно (той бил праведен и ревностен вярващ юдеин и преди), а пелената паднала от очите му и цялата сила на вярата му го обърнала към служение на Този, Когото по-рано той гонел „в Божието име”. Ап. Павел бил вътрешно готов за случилото се по пътя към Дамаск – за това той вътрешно се подготвял през целия си предходен живот, а и след това до края на живота си работел над себе си, казвайки: „изнурявам и поробвам тялото си” (1 Кор. 9:27) и „Братя, аз не мисля за себе си, че съм постигнал това; но едно само правя: като забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене, тичам към целта – към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса” (Фил. 3:13-14). И така – добавя апостолът – който от нас е съвършен, трябва да мисли така. Ето указание за пътя на „раждането в Духа”, който самият апостол не смята, че е достигнал. Това е примерът и за всички християни. Затова родените в Христос се отличават от другите не с показно, а с истинско смирение, искрено не се смятат за „постигнали”, но се виждат във всичко бедни, не виждат недостатъците на другите, а обратно – забелязват винаги достойнствата на другите. За съжаление не са малко и тези, които искрено се стремят към Господа, но се прелъстяват от своето мнимо „духовно раждане”. Когато почувстват духовната радост, преживеят топлото чувство на молитвата, намерят нашия Господ и Спасител и решат в ума си, че това е „второто раждане”. И наистина, такъв нерядко променя поведението си: престава да лъже съзнателно, да пиянства, да харчи излишни пари, да пуши, започва да се моли, да чете ежедневно Евангелието и искрено се причислява към вече „спасените”. Причислявайки се към „спасените”, „възкръсналите в Христос”, той незабележимо за себе си започва да се „успокоява” и „удовлетворява” от себе си, от своето поведение, а сетне и да „забелязва” около себе си кой е „спасен” и кой „не е спасен”. Той отива да слуша само онези проповедници, които потвърждават правилността на неговия път и подбраните цитати от Евангелието го успиват в духовно самомнение, запречвайки пътя към духовната нищета, т. е. към истинското възраждане в Христа. И се ражда типът на „горделивия евангелски праведник” – новозаветното фарисейство: „Не сме като останалите човеци…” (притчата за митаря и фарисея). Това лъжливо „раждане”, в което изпадат не малко „праведници”, открива широкия път на духовното самодоволство и не позволява да се случи истинското „раждане в Христос”, т. е. не позволява да се стигне до поемането по тесния и трънлив път на духовната нищета… По този именно път обаче вървят праведниците, започвайки от апостолите, и този път за следване на Христос ни е завещан от нашите братя. Колкото по-близо е човек до болката, толкова повече, толкова по-голяма му се струва тя, а самият той става по-малък в собствените си очи. Колкото по-близо е до Господа, толкова по-окаян и по-малък се чувства той и искрено казва: „Вярвам Господи и изповядвам, че Ти наистина си Христос, Синът на живия Бог, дошъл в света да спасиш грешните, от които пръв съм аз”… С това чувство човек е трудно да се възгордее и да се мисли за „спасен”, а другия – за „неспасен”. Великата милост Божия е в това, че всеки истински вярващ в Божия Син Господ Иисус Христос е „преминал от смърт към живот” и се спасява в своята истинска надежда в Христос, в това, че Христовата правда покрива неговата собствена неправда и той става изкупено Божие чадо в Христа… Но – човече! – не забравяй, че ти все още не си в света на „виждането”, а на вярата и надеждата. Ти само се надяваш на Христос… Да, имаш велика надежда, която те вдъхновява, но това е надежда и вяра, а не знание. Помни думите: „… ти чрез вяра се държиш: не мисли високо за себе си, а имай страх” (Рим. 11:20). Великата Божия благодат се състои в това, че Господ е скрил своите съдби от нас. Ние виждаме външното, а Господ вижда вътрешното на всекиго… Оттук идва и грехът да осъждаме човека, оттук е и духовното безчувствие – да унижаваш другия и да превъзнасяш себе си. И това, което е над безчувствието – да вършиш това, основавайки се на Божието Слово. Цялото евангелско учение е построено на духа на нищетата. Сам Вседържителят се съблякъл от Своята слава, за да можем ние – падналите хора – да се почувстваме нищи – във всичко. Нищи и в Христос. Колкото повече обичаме Божия Син, разпнат заради нас и изкупил ни от вечната смърт, толкова по-голямо смирение, по-голяма духовна нищета трябва да ни обземат. Смаляващият се в Христос не само не съди другите и не се превъзнася, но и смята това за велика измяна на Христос, Комуто принадлежи всяка чест и съд. Нему принадлежи честта за всички наши добродетели, добри постъпки, чувства и мисли. „Всяко добро даяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините, у Когото няма изменение, нито сянка от промяна” (Иаков 1:17). Всяко добро, което сме направили, е дар за нас – от Бога. Затова праведниците никога не си присвояват хорската благодарност, но я възнасят към Бога – за онова добро, що им е дадено да сторят поради любов към Бога или ближния… И това са признаците на истинското раждане в Христос. То може да предшества неговото осъзнаване като човек. Осъзнаването е област в контрола на нашите ум и сърце. Но добрият живот на ума и сърцето може да протича и извън съзнанието. Даже е по-добре да протича извън съзнанието, и „дясната” ръка – умът, да не знае какво прави „лявата” – сърцето; а лявата – какво прави дясната; сиреч човек да забравя за добрите дела, мисли и чувства и даже да не се досеща за тях, а цялото си внимание да насочва към борба срещу злите стремежи на сърцето и движенията на ума.

На Страшния Съд добрите хора ще питат Господа: Господи, кога сме Те видели гладен и сме Те нахранили? Или жаден и напоили? Кога Те видяхме странник и Те приехме? Или гол и облякохме? Кога Те видяхме болен или в тъмница, и дойдохме при Тебе? Всички тези въпроси са недоуменията на праведността. Праведността не вижда своята правда, праведността вижда само Божията правда и своята неправда.

И обратно – грешниците отговарят на Господа със същото недоумение както и праведниците, но имат съвсем различна душа: душата не на самообвинението, а на самооправданието. Те никога не са видели своето зло, а са виждали само своето (мнимо) добро. И са се гордеели, и са прелъстявали, и са унижавали другите… Праведниците се смаляват пред Бога и хората. Затова и те ще приемат неочакваната присъда на Бога по различен начин, така както са живели различно. Праведниците ще се изумят от своята праведност, а грешниците ще се удивят на своята греховност… Ще се удивят на своята греховност тези, които не са ѝ се удивили на земята; и ще се удивят на своята праведност тези, които не са ѝ се удивлявали на земята и за която даже не са и подозирали.

Следва

Превод: Златина Иванова

* Раздел четвърти (с. 123-154) от Философия православного пастырства (Путь и действие). Раздели от първи до трети виж – тук. Цялата книга – тук (бел. прев.).

[1] Ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик; и който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик. Защото кой от вас, кога иска да съгради кула, не ще седне първом да пресметне разноските, дали има каквото е нужно за доизкарването ѝ, та, кога тури основите и не може да я доизкара, да не би някак да почнат да му се смеят всички, които гледат, и да казват: тоя човек почна да строи, и не можа да доизкара?
[2] Всичко, казано тук, е приложимо и към едно друго лъжовно-езотерично течение – към основаната от Блаватска „Теософия”.
[3] Возрождение, № 3450.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uaf34 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме