Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Сектантство в православието и православие в сектантството

Сряда, 24 Януари 2018 Написана от Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

Archbishop John of San FranciscoПогрешно е да се мисли, че всички православни, не са в действителност сектанти, както и че всички сектанти, не са в действителност православни. Не всеки, който е православен по име, е такъв и по дух, и не всеки, който е сектант по име, е такъв и по дух, и особено в нашето време може да бъде срещнат тъкмо онзи „православен”, който е истински сектант по дух: който е фанатичен, не умее да обича и е по рационалистически тесногръд, който се хваща за буквата, който не гладува, нито жадува за Божията правда, но, преситен от собствената си горделива правда, строго съди другите от висотата на тази своя мнима правда – външно, догматически вярна, но лишена от раждането в Светия Дух. И обратно – може да бъде срещнат и онзи сектант, който явно не разбира смисъла на православното служение на Бога в Дух и в Истина, не признава едно или друго изражение на църковната истина, но на практика таи в себе си много от онова, което е истинно Божие, истинно в Христа любвеобилно, истинно братско към хората.

Наличието на подобни смесвания в християнското общество не ни позволява да подхождаме лекомислено към въпроса за отношенията между вероизповеданията. Да, сектантите грешат в неразбирането си на православието, но и ние – православните, не следваме своето православие, като не разбираме тях – сектантите, които понякога удивително пламенно и чисто са устремени към следването на Господа, към живота в Него Единия.

Тесногръдият, горд и болен човешки разум, който не е преобразен в Божия Дух, се стреми еднакво към разделението и търси повод за разделение – независимо на кого ще принадлежи този разум: на православен или на сектант.

Ние, православните, вярваме, духовно виждаме, че имаме пълнотата на изразената по човешки истина. Това обаче съвсем не означава, че следваме тази пълнота на истината и че тази пълнота ни изпълва. Понякога я имаме просто на езика или си мислим, че в окото ни тя трябва да замени гредата на духовната ни леност. Всичко това обаче съвсем не е така. Ние имаме истината и това е пълната истина, но не желаем или не умеем да живеем в нея, а често просто не се стремим да живеем в нея, тъй като тя е прекалено притеснителна за ветхия човек в нас. Да се повъзгордеем обаче, да се повъзвеличим със своята православност – за това нямаме нищо против.

А сред християните, които изповядват вярата по различен начин има много, които живеят в истината на православието – чрез своя дух. Има сектанти, които горят в духа си и в своята любов към Бога и към ближния много повече, отколкото някои православни, и този именно дух на горене на любовта към Бога и към човека е и признакът за истинно, жизнено православие. Който сред православните го няма, той не е истинно православен, и който го има сред неправославните, той е истинно православен. По човешки той може и да се заблуждава, по човешки да не разбира едно или друго, да не вижда този или онзи оттенък в природата на света (духовен далтонизъм – да не видиш, например, смисъла на иконата, на общението със светците, отминали от този свят), но по дух, по вътрешния си човек той е верен и истинен, отдаден с нелицемерна любов на Живия Въплътил се Бог – Господа Иисуса Христа – дори до смъртта. Наличието на такива автентично православни християни се забелязва и сред православните по умоизповед, и сред римокатолиците, а също и сред протестантите от всевъзможните техни разцветки, към които принадлежат и руските сектанти, отделили се чрез ума и опита си от догматическото изповедание на Църквата отчасти поради неразбиране на това изповедание в Духа, а отчасти – и заради лоши примери на осъществяването на това изповедание в живота. На всеки православен е ясно, че православните по своята умоизповед хора често не само че не са назидание за обществото, но и направо са развращаване за това общество. Да не говорим за примери с политици или общественици – тези примери, разбира се, се отнасят до голяма степен и за нас, духовниците, които не винаги стоим на духовната висота на православието, независимо от ясното си съзнание за истинността на нашата Църква. А манастирите… колко много под смирената одежда на монаха понякога е имало дълбоко неправославие, колко много е бил там мирският, тленен дух. И всичко повърхностно и гнило е изплувало на повърхността на църковния живот и много повече се е набивало на очи в сравнение с наистина смирения и отричащ се от себе си труд на множеството пастири и иноци на истинското православие, които с живота си са вървели след Христос и са умирали в Него. Революцията показа, разголи слабия слой на православното руско свещенство, но също подчерта мъченическото изповедничество на православния живот на много свещеници. Някой беше казал, че наличието на сектантство е показател за религиозността на народа. Може да се каже и така: наличието на сектантство показва православността на народа – горенето на духа в него, стремежа му към идеала, неговата жажда не за външна религия, а за вътрешна, жажда за свой сърдечен завет с Бога. И това, по същество, представлява православието. За наличието на сектантството православният, а още повече свещеникът винаги е повече виновен, отколкото самите сектанти. Да мислиш така не е ли да мислиш православно, поемайки в себе си вината и отговорността за отделилите се братя? Иначе няма да я има Христовата истина – ако не вземеш върху си вината. Човешката истина е сложно да се осъществи с признаването за виновни на сектантите – Христовата правда е друга, „безумна” за света и мъдра само за Бога.

Нито със спорове, нито с диспути, с препирни или груби изобличения не може да се покаже тази положителна сила на Божия Дух, Който живее в православието, Който е самото православие – този Дух може да бъде изявен само в безумното според човешките критерии отричане от собствените разумни права и в предоставянето на съда на Духа.

На първото място в православната апологетика трябва да се поставя ясно и твърдо ударение върху разясняването на смисъла на вероучението и върху показването на това вероучение в живота.

Трябва да се разбере, че православието е страшен огън – също като светите Тайни. Че приемащите пълнотата на православието този огън или ще ги преобрази, или ще ги изгори. Че православието е създало духа на руския народ, но отново то го е и хвърлило в огъня. Че православните са обгорени от православието, превърнали са се в недостойни причастници на светините на пълнотата на вярата, че тази светиня не само дава живот, но и изгаря.

Сектантството пък – това е неправославно търсене на пътищата на православието. Поради човешките немощи то се извършва не навътре, а наоколо – така да се каже, не в догмата, а около догмата. Догматически (чистия) живот около догмата е, разбира се, по-голямо православие от недогматическия (блуден) живот в догмата. И това трябва да бъде разбрано с цялата му яснота, с цялата определеност на Божието слово, което ни показва това най-малкото поне в притчата за двамата сина, един от които бил казал, че няма да изпълни волята на баща си, но я изпълнил, а другият бил казал, че ще я изпълни, но не я изпълнил. Изповядването на православния Символ на вярата е печат на Евангелието. Символът трябва да се осъществява в живота, да стане реалност. В едного той изобщо не е реален в живота, макар и този човек да го произнася всеки ден в молитва, а в другиго – неговата вяра се проявява в живота чрез неговата любов към Господа Иисуса Христа, към Небесния Отец и Светия Дух, и се отразява на лицето му, в неговите думи и във всичките му постъпки. И кой от двамата е по-близо до Царството Божие? Отговорът на това е ясен – това е вторият, който не е православен по име, но е православен по дух и истина, като е научен на това от Самия Дух.

Онези, които са православни по своето изповедание и защото сами твърдят това, са длъжни да разберат, че православието съвсем не е привилегия, нито повод за осъждане на другите, нито е гордост. Точно обратното – православието е смирение; православието представлява изповядване на пълнотата на Истината – както на правдата, така и на любовта. Православието трябва да побеждава само със своето сияние – подобно на Самия Господ, и съвсем не с пушката – все едно дали тя ще е оловна или ще е словесна. Православието не сияе в православното общество – в онова общество, което се гордее със своето православие. То сияе в този, който е смирен в своето православие, който разбира чистотата на вярата не само със слабия си разум, но и с духа си, с целия си живот.

Красотата на православието е дадена за спасението на хората, а нея православните са започнали да обръщат за осъждане, за погубването на човеци. Може да се каже, че на тази земя няма съвършено православни хора, а че частично православни са и тези, които сами се наричат така, и тези, които не се смятат в православието, но се броят в Църквата Христова и живеят в Христос. Православието е слънчева светлина, която лежи на земята. Тя свети за всички, но не всички се освещават от нея, защото един си е в мазата, друг си е затворил прозорците, а трети – очите…

Неволно обаче възниква въпросът: не са ли тези мисли, макар и в най-малка степен, отказ от чистотата на православната вяра, от тази чистота, заради която е била пролята толкова много кръв и ревност от светите отци?

О, не – това не само че не е отказ от чистотата на православността, но е и защита, изповядване именно на тази чистота.

Да вземем като пример почитането на светците, молитвите към тях. Сектантът – не разумно, не по дух – отрича тази клонка от живота на духа. А ние утвърждаваме нейната духовна реалност в Христос. Може ли да се спаси човек, който не признава тази реалност? Въпросът е страшен. Това, което трябва да служи като помощ за спасението ни, като едно от неговите средства, може ли да се смята за предлог за осъждане на когото и да било, който се е отказал от тази помощ, който е избрал друго средство?

Какво обаче търсят светците – своята собствена прослава ли или тази на Бога? Разбира се, че на Бога. И всяко истинско прославление на светци е преди всичко прославление на Бога: „Дивен е Бог в Своите светци…”. Значи, ако ние прославяме „непосредствено” Бога и Го прославяме действително, нелицемерно, светците и ангелите, разбира се, ликуват, радват се, духовно целуват този, който прославя по такъв начин. И обратно – ако човек пее величания и акатисти на светците, а в живота си няма любов към техния дух, духа на Христовата чистота и правда, и любов, не е ли такъв човек повече поругател на светците, отколкото такъв, който ги прославя? Благодарение на него, може би, мнозина са спрели да прославят светците, съблазнени от резултатите от това негово прославяне… О, колко рутинно и грубо плътско човешко мъдруване, как е разпънат пречистият Господен Дух в хората!

Установленията на Православната църква са школа на духа – най-удобната, стига да е в духа. Всичко в Православната църква трябва да оживява и да одухотворява. Виновен е човекът, ако се оземлява. Ние, православните пастири, сме учители в Христа. Учителят е Един – Господ Иисус Христос – и никой, вън от Него, не може да бъде учител. Ние учим само дотолкова, доколкото се покоряваме на Единия Учител – ние не сме учители в свое име, а в името Христово. Ето че, обаче, ние виждаме, че някой се е научил да бъде ученик на Христос и без нас. И какво? Нима ще се възправим против него, както апостолите са искали да се възправят против този, които „не ходи с нас” (Лука 9:49), но за това получили от Учителя достоен и остър отпор, който е приложим и към нас, православните пастири.

Ние трябва да се радваме, че със силата на Всемогъщия Дух, Който „диша, където иска”, някой човек, по чудесен начин е преобразил своя живот и принася на Бога плод. Не ни е ясен пътят на Духа в този човек? Нима обаче ние сме поставени, за да съдим за пътищата на Духа, след като плодовете на Духа са ясни за нашите очи? По плодовете ни е казано да познаваме. Плодовете пък са ясно определени от апостола (1 Кор. 13:4-8).

Непростим е само един грях – против Светия Дух, против любовта към Него. Този, който обича неправдата, възхвалява греха и се наслаждава със злоба, е виновен в този грях, но по никакъв начин той с ума си признава или не признава, т. е. с душата си вижда или не вижда една или друга истина. Ако аз съм духовен далтонист и не виждам един или друг цвят в природата на духовния свят, но виждам останалите цветове точно така, както ги виждат всички, нима съм отхвърлен? По-скоро трябва да бъда предмет на специални грижи, на особено състрадание. Сектант, който вярва в Пресветата Троица, който вярва в нуждата от духовно раждане, в нуждата от съзнателното отношение към Кръщението, в необходимостта вярващите да не се срамуват от своята вяра сред равнодушните, но да я изповядват пред всички, който вярва на всяка дума от Св. Писание и от ревност по тази вяра смята за излишни всички останали проявления на откровяването на Светия Дух в Църквата за деветнадесет столетия (откровявания, които не противоречат, но разясняват скритото в Евангелието) – нима такъв сектант трябва да бъде злобно гонен от нас, православните? В какво ще се състои тогава нашето православие?

Ала не само сектантите – тези наши братя по вяра в Единия Спасител и Изкупител на света – ние не трябва злобно, раздразнително и грубо да гоним и да осъждаме. Никой човек ние не трябва да посмяваме да осъждаме злобно и раздразнително. Ние можем да забележим грешката и слабостта, макар и сами да сме чисти, но ние сме съ-болящи. По немилосърден начин трябва да изгонваме само грубия дух на мира сего от своите сърца. И тогава православието ни ще засияе. Защото средството е немислимо да се оправдава с целта. Не е възможно православието да бъде защитавано по езически или по юдейски. Чистотата на евангелския дух – светото православие – трябва да се защитава евангелски, безстрастно, мъдро, с голяма любов към всяка душа, за която е пролята богочовешката кръв.

Да се хвърлят камъни е много лесно. И ветхият наш човек само търси позволените предлози за това. Предлогът пък на ревността по вярата е най-удобният. Това е защита на великата светиня – чистотата на вярата и духа! Именно тук, при защитата на светинята човекът трябва да се облече в светинята, да препаше чреслата си с пост и милостиня на духа. В това ще бъде и православието на неговия живот.

Открито трябва да бъде признат несъмненият факт, че сред всички изповедания на вярата в истинното Боговъплъщение, извършено на земята в личността на Господ Иисус Христос – Алфата и Омегата на спасението – сред всички призоваващи Светото Му име, има духовно родени хора. Както сред православните, така и сред римокатолиците, така и сред протестантите от различните направления и оттенъци. Както и че и сред първите, и сред вторите, и сред третите има хора, които не са духовно родени в Христос, които не са възненавидели злото, които не са възлюбили Бога с цялото си сърце и с всичките свои помисли.

Всички онези, които Православната църква приема без Кръщение, всички те са християни – православни братя в Христа, и отношението към тях трябва да бъде особено братско, любовно. Казваме особено, защото човекът трябва да има братско отношение към всички хора. Как може православният да обърне когото и да било във вярата, в случай че в него отсъства любов към него? Как този ще познае тази вяра на любовта, ако не види любов в тези, които я проповядват?

Гордостта е мерзка пред Бога и сега ние, православните, се вразумяваме не само за греховете на плътта, но и на духа си. „Казваш: богат съм (чети: „православен” – бел. авт.), разбогатях и от нищо не се нуждая, а не знаеш, че ти си злочест и клет, сиромах, сляп и гол” – казва Господ на гордеещия се православен човек, който няма любов (Откр. 3:17).

Ще дойде ли това благословено време, когато автентичното православие ще засияе в тези, които носят неговото име?! Когато ще засияе кротостта, милостивостта, чистотата и нелицемерната Христова любов към всеки отделен човек и към всяка твар? В наши дни православната вяра сияе в мъченичеството на руските хора. Истинното, нелицемерното православие обаче е прославено и в някои сектанти – мъченици и изповедници, както и в римокатолиците, гонени и мъчени за вярата си в Христос. И се е прославило много по-чисто и свято, отколкото в хилядите топлохладни, боязливи, имащи само името – сякаш са живи (Откр. 3:1), а всъщност са мъртви последователи на нашето чисто догматическо учение.

Тук нашето православие е само отблясък, само отзвук от небесното православие, от вечната му истина и вечни съвършенства. Догматически то се отразява чисто в учението на Православната църква, но то е дух и живот, и има като свой плод единствено живота. Православието е добър плод, а за едно дърво трябва да се съди само по неговите плодове, по резултатите от неговото цъфтене. Цветът може и да не е красив, листата може и да са бодливи и сухи, дървото може и да е ниско растящо и непривлекателно, дори да бъде и повалено… Ако обаче плодът му е сладък, чист и питателен, то дървото е православно в своята плодоносност. И обратно – дори цветовете и листата да са разкошни, дори то да е огромно и чудно дърво, ако обаче плодът му е неядливо горчив, отровен или нищожен, това на вид открояващо се дърво няма да яви нищо от истината на православието. И ще бъде жалко, ако самò започне да се изтъква и превъзнася над останалите дървета.

В какво обаче се състои в действителност духът на сектантството, против който ние трябва да се въоръжаваме с молитва и трезвост? Този дух е дух на душевната (не духовна) ревност. Това е рационализацията на вярата, пазенето на чистотата на вярата и загубата на нейната дълбочина. Това е загубата на любовта. Някои православни защитават своето православие по сектантски, използвайки текстовете от Писанието или от каноните като пръчки, бранейки сектантите или пък своите православни (примери за това са древните и новите разколи), защитавайки своята вяра без надежда в Бога, без любов към човека. И обратно – в някои сектанти се проявява православният дух по отношение на един или друг въпрос. Например, по отношение неразбирането на общението с небесната Църква (със светците), всички сектанти „няма да признават” това общение и няма да желаят да се приобщят към неговия духовен опит, горделиво отхвърляйки това общение, но един от тях ще изобличи православните за тяхното „идолопоклонство”, а друг ще „предаде съда на Бога” и само кротко ще се помоли за просветляването на православните си братя от светлината на истината. И единият, и другият ще бъдат извън опита на православното общение с небесната Църква, но единият от двамата (първият) ще бъде не-православно настроен, а другият – православно, и – независимо от своето неправославно изповядване на вярата, – може би, ще се окаже пред Бога повече православен, в сравнение с някой православен, който общува със светците чисто външно – обредно, без обаче да постъпва в живота си според евангелските заповеди и без да се стреми със сърцето си към духа на светците.

Всички сме виновни. „Няма нито един праведен” (Рим. 3:10) – и това трябва да бъде разбрано. И да не се осъждаме един другиго, но да си помагаме един на друг, да се учим на правда един от друг. Колко прегради ще паднат тогава!

Ако Господ бе ограничил Себе си до онези закони на спасението, които са понятни за човешкия ни ум, всички ние щеше да загинем. По отношение на безмерното човешко щастие това не е така. Законите на Божието спасение са по-широки от разбиранията ни, а по-точно казано – по-дълбоки. Защото Спасителят е Господ, а ние – хората – сме твар нищожна и окаяна пред Бога. А „всяка наша правда – като зацапана дреха” (Ис. 64:6)… Цялата наша православност в действителност е „като зацапана дреха”… И съзнанието за това само ни показва, само подчертава за нас безмерната истина, дълбочина и величие на православието.

Превод: Борис Маринов

Първоначално: Иоанн (Шаховской), архиеп. Сан-Францисский Избранное. Собрание сочинений в двух томах, т. 1, „Издательство братства во имя святого князя Александра Невского” 1999. Настоящият превод е извършен според публикацията на текста на страницата Библиотека „Халкидонтук (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uah3u 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме