Тълкуванието на Ориген върху 1 Кор. 15:26

Глава 15 от Първо послание до коринтяни, в която в подробности ни е представено виждането на св. ап. Павел за онова, което сам той нарича „край”, играе важна, ако не и ключова роля в есхатологията на Ориген. 1 Кор. 15:26 е един от неговите „любими” стихове, в който апостол Павел, след като потвърждава, че всички Христови врагове ще бъдат унищожени, казва, че като последен Негов враг ще бъде унищожена смъртта, след което добавя, че тя ще бъде „погълната с победа” при възкресението на мъртвите. Често Ориген се обръща към този стих, цитирайки го или пък перифразирайки го в различни контексти. И ако за читателя този стих се асоциира само с физическата смърт, то той ще бъде удивен да разбере, че в последния враг Ориген съвсем не вижда това. Така изниква въпросът: каква смърт има предвид Ориген, когато се позовава на 1 Кор. 15:26 и какъв – следователно – живот, според него, е противопоставен на тази смърт? Сам Ориген казва, че смърт св. ап. Павел нарича различни неща,[1] и често в тълкуванието на изказванията на апостола за смъртта (както и в други случаи) се опитва точно да установи какво именно подразбира апостолът под този многозначен термин. Затова, ако читателят внимателно се вгледа в онези места от корпуса съчинения, където авторът се обръща към 1 Кор. 15:26, ще му стане ясно, че за Ориген съществуват две неща, в които той вижда последния враг – смъртта на душата и дяволът.

За да се види оригиналността на идеята на Ориген, трябва да се разбере, че авторите от предшестващата го християнска традиция рядко са се обръщали към този стих. За св. Ириней Лионски, например, този стих ни насочва към вече извършилото се в Христос оживотворяване или спасение на Адам. Първият човек е бил победен от смъртта, а тя – от Христос. Спасителят е освободил пребиваващия във властта на смъртта Адам, а с него – и целия човешки род.[2] Тертулиан, на свой ред, вижда тук доказателство за бъдещото възкресение на плътта, когато ще настъпи „смъртта на самата смърт”.[3] В същото време ранните автори не са развивали тълкувание върху тези думи на апостол Павел и затова при Ориген ние откриваме първата относително цялостна и разгърната интерпретация на 1 Кор. 15:26. В тази статия ще се постараем да изложим разбирането на Ориген на именно този стих, като се опираме на неговите трудове, включително и достигнали до нас в своя латински превод, или пък като фрагменти, съхранили се в катените.

1

Когато в своите Коментари върху св. Йоан разяснява думите на Христос „който спази словото Ми, няма да види смърт вовеки” (Иоан 8:51), Ориген говори за два вида смърт и за противоположните на всеки от тях видове живот. Има живот, „който не е нито благо, нито зло”, т. е. не се определя от нравствените категории. Това е биологичният живот, и него Ориген нарича безразличен (ἀδιάφορος). Този живот принадлежи в равна степен „и на нечестивците, и на безсловесните животни”. Има обаче и друг живот, който живот е Сам Христос и който вече не е нравствено неутрален, но представлява благо за човека.[4] Биологичната смърт е противоположна на първия от двата вида живот и тя не може да бъде определена като благо или зло, но също е безразлична. Другаде Ориген говори, че тя е не само безразлична (ἀδιάφορος, indifferens), но още и неутрална (μέσος, media) – за разлика от другата смърт, която се явява зло и последен враг на Христос, т. е. „отделянето на душата от Бога, което става чрез греха”.[5] Тази смърт на душата е „скверна и тежка”,[6] но който съблюдава словото на Христос, той няма да я види вовеки, тъй като Христовото животворящо слово не позволява на човека да види смъртта.[7] По този начин, съгласно Ориген, в разглеждания стих Христос е говорил за смъртта на душата, а не на тялото.

Ориген смята, че именно за тази духовна смърт се говори в Глава 5 от Послание до римляни. Чрез греха на Адам тя е влязла в света и, тъй като всички са съгрешили, тя се е прехвърлила върху всички хора, а сега трябва да бъде унищожена – в качеството си на последен враг на Христос.[8] Тази смърт на душата се явява следствие от непослушанието на първосъздадения човек. На него, както сетне и на израилския народ, Бог е предложил „живот и смърт” (Втор. 30:19) и го е призовал да избере живота, но той, „като изоставил живота, последвал подир смъртта”. Ако той беше изпълнил Божия призив, „несъмнено смъртното състояние никога не би завладяло човешкия род”. Като говори за смъртното състояние, Ориген не казва нищо за смъртта на тялото, а говори само за душата. Душата на човека, – която по своята природа не е нито смъртна, нито безсмъртна, – не е станала причастна на живота и, следователно, не е придобила безсмъртие, а се е причастила със смъртта и сама е станала смъртна. Разбира се, смъртта на душата – сътворена от Бога за битие, не означава „унищожаване на нейната субстанция”, а отчуждаването ѝ от Бога.[9]

Ако Бог е „истинският живот”, то и смъртта – като последен враг – означава дявола. Бог го е поставил пред нас, редом с живота, „не за да го последваме, а за да стоим далеч от него”. Човекът е трябвало да направи своя свободен избор в полза на живота, само че първосъздаденият е последвал не Бога, а дявола. Дяволът обаче, който „най-първо” е бил поставен пред човека, последен ще бъде унищожен”.[10] Изборът между живота и смъртта стои винаги пред човека, и с всяка от своите постъпки той прави избор в полза на живота или на смъртта. Той или се храни с „живия хляб”, т. е. с живота, който е Христос, или с „мъртвия хляб”.[11] Смъртта, с която „умира съгрешаващата душа”,[12] е цена за служенето на греха[13] и край, който получават всички роби на греха за своите дела.[14]

Когато Ориген се обръща към казаното от св. ап. Павел, че смъртта не може да ни „отлъчи” от Божията любов, която е в Христа Иисуса (Рим. 8:35), той говори, че тук апостолът няма предвид биологичната или – по неговите думи – „обикновена” (κοινὸς) смърт. Та нали „обикновената” смърт не води никакви борби с нас, поставяйки си за цел да ни отдели от Божията любов, а това се опитва да направи онази смърт, която се явява последен враг. Ако обикновената смърт „отделя душата от тялото”, то последният враг „насочва усилията си към това, да отдели душата от любовта Божия”. Само че в случая с християните врагът няма силата да направи това – та нали, предприемайки опит да ги отдели от Божията любов, той среща Христос, Който, бидейки в тях, го унищожава.[15] По този начин смъртта на душата не настъпва в онези, които са с Христос – против тях тя е безсилна. Ориген отбелязва и това, че, заедно с тази смърт, против човека действа и един зъл живот – „животът на греха, чийто край се слага с нашето умиране с Христос в нашето кръщение.[16] Тази мистична смърт не е враг, а точно обратното – приятел на Христос.[17]

Макар и Ориген да не подценява тежестта на смъртта на душата, той все пак още не смята, че „царството на смъртта е също така вечно, каквото е царството на живота и правдата”, намирайки потвърждението за това в думите на апостол Павел за унищожаването на смъртта. Ако животът и смъртта бяха еднакво вечни, то „смъртта вече нямаше да бъде противоположна на живота, а равна на него”. Нещата, които имат еднакво свойство, не могат да бъдат противоположни, а ще бъдат идентични. Ако ние вярваме, че животът е противоположен на смъртта, то, следователно, ако животът е вечен, то смъртта вече не може да притежава свойството на вечността. Със смъртта на душата ще дойде и краят, което неизбежно ще доведе до изчезването и на онова, което се явява само нейна „сянка” – физическата смърт, т. е. ще доведе до възкресението на мъртвите.[18]

2

По-горе вече се каза, че Ориген е отъждествявал последния враг с дявола. Всъщност той прави това твърде често. В своите Омилии върху кн. Числа, например, той открито говори, че смъртта, която се явява последен враг, не е никой друг, освен дяволът.[19] Нещо, което може да изглежда неочаквано, и дори необосновано, и което поставя читателя му пред въпроса: на какво основание той отъждествява тези фигури? Ориген казва, че дяволът може да бъде наричан с различни имена, включително с името „смърт”.[20] И ако смъртта на душата е последен враг, то и „сам създателят на смъртта” може да бъде наричан смърт и последен враг.[21] Дяволът е смърт, защото той е човекоубиец, и той „справедливо” се е прославил като човекоубиец, тъй като е „умъртвил живия човек” и е умъртвил не просто един човек, а „целия човешки род”, извършвайки това убийство „от самото начало”.[22] И затова „Христос дойде не само за да разруши смъртта, но още и този, който има властта на смъртта, т. е. дявола”.[23] Смъртта, чиято власт е имал дяволът, „не е неутрална (μέσος) или безразлична (ἀδιάφορος)”, а тази, която е враг на живота, който е Христос.[24]

Унищожаването на дявола е било неочаквано за „противните сили”. Те са предали Христос в ръцете на човеци, „за да умре Той и Неговият враг – смъртта – да Го получи в своето подчинение”, в което се намират и всички смъртни хора. Те обаче не са очаквали, че със Своята смърт и възкресение Христос ще разруши тяхното царство и власт, че ще унищожи дявола, а на останалите хора ще даде освобождение.[25] След като е унищожил смъртта, Христос се превръща в „начатък на усопшите и на живите”[26] и „смъртта повече няма власт над Него”.[27] Но каква смърт подразбира апостолът, когато казва, че „смъртта повече няма власт над Него”? На първо място, казаното е приложимо към Христос – ако под смърт ние разбираме обикновената, неутралната смърт. Христос е „претърпял Сам на Себе си господството на смъртта” и е умрял като всички, тъй като Той е приел образа на раб,[28] т. е. онзи образ, който принадлежи на хората, намиращи се в смъртната плът. На второ място, ако преминем на по-дълбоко ниво на тълкуването, в това изказване под смърт можем да разбираме именно „последния враг” – дявола и преизподнята, в която той господства. Тъкмо последния враг, а не физическата смърт, е бил предизобразен от погълналия пророк Йона кит. Приемайки образа на раб и успявайки по този начин „да влезе в самото място, където смъртта е имала своята царска власт”, Христос се уподобява тъкмо на Йона, „влиза в тази смърт” и пребивава в сърцето на земята три дни и три нощи,[29] „за да извади удържаните там от смъртта”.[30]

За по-добро разбиране на това, което е извършил Христос, Ориген Го сравнява със „справедлив и благороден цар”, воюващ „против някакъв несправедлив тиранин”, но не желаещ да удържи победата чрез „жестоко и кърваво противопоставяне, а действащ „по по-изкусен план”. Този цар си поставя целта „не да унищожи, а да освободи” тези, които се сражават на страната на тиранина, защото в действителност това са изначално негови хора, завладени в плен от тиранина. И царят „възприема външността” на войниците на тиранина, прониква сред тях, подлагайки и самия себе си на господството на тиранина, като ги убеждава да избягат, за да се освободят и да се върнат в своето „законно царство”. След което се разправя и със самия тиранин. Христос е направил точно това – станал е във всичко подобен на хората и е удържал победа над „последния враг”, свързвайки го на Своя кръст като силен, както се казва в Мат. 12:29. След което е проникнал в дома му, т. е. в преизподнята, и е разграбил неговите вещи, т. е. „освободил е душите, които онзи бил държал”. И смъртта повече няма власт над него, тъй като Христос е извършил това веднъж и завинаги, и повече това никога няма да стане, което означава и универсалният характер на случилото се.[31]

За да покаже начина, по който Христос е премахнал дявола, – като последен враг, – Ориген се обръща и към друго сравнение. Той сравнява дявола с царя на Гай, когото Иисус Навин – съгласно текста на Седемдесетте – е обесил на двойно (διδύμος) дърво,[32] и твърди, че дяволът е бил разпънат на Христовия кръст, който също е бил двоен. Ориген сам признава, че това може и да изглежда „причудливо и нечувано”, и го обяснява така: кръстът бил „двоен”, защото когато „Синът Божи бил разпнат видимо в плът”, дяволът, „по невидим начин”, също бил пригвозден на този кръст. А това невидимо разпятие на дявола и победата над него са станали при „пришествието на Христос в оскърбление”, – когато всичко е било все още само „скрито в сянка”, а „изпълнението и извършването на всичко са били все още само очаквани и предвкусвани „с вяра и надежда”. При второто пришествие на Христос, „в слава”, във времето на възкресението – тогава, когато „всички в Христа ще оживеят”, и „първите”, заедно с „последните” ще се съединят в Него, тогава окончателната победа над дявола, неговото разпване и унищожение ще станат очевидни „за всички народи”.[33]

По какъв начин ще бъде унищожен дяволът, като последен враг, Ориген говори и в трактата си За началата. Като коментира 1 Кор. 15:26, под последния враг той очевидно подразбира дявола, макар и да не го назовава непосредствено. И казва, че разрушаването на врага не означава, че той ще прекрати своето битие. „Неговата субстанция, създадена от Бога”, не може да изчезне, тъй като „това, което е създадено за да съществува, не може да прекрати съществуването си”, и да се подложи на „субстанциално унищожение”. Но след премахването му начинът му на съществуване ще се измени така, че той да престане да бъде това, което е бил: „враг и смърт”. Ще изчезне неговото „вражеско разположение и воля, които произлизат не от Бога, а от самия него”, тъй като за Всемогъщия Бог „няма нищо невъзможно” и „няма нищо неизцеримо”.[34] Дяволът, както и всяко друго Божие творение, създадено за съществуване, не може да прекрати съществуването си. И затова разрушаването на дявола се явява негово спасение: той ще бъде разрушен в този смисъл, че ще престане да бъде дявол, но няма да престане да съществува.

3

В думите на Ориген ние по особен начин наблюдаваме напрежението между „вече” и „не още”, което е свойствено за цялата християнска есхатология, и което, може да се каже, се явява нейният най-важен аспект. Това напрежение преминава между обещание и изпълнение, между потенциалност и актуализация. Едни от твърденията говорят за унищожаването на последния враг като за нещо, което вече е станало, а други – като за такова, което ще настъпи чак в бъдещето. От една страна, последният враг – това е онзи василиск, върху когото вече е стъпил Христос, бидейки по-силен от него,[35] но, от друга – като цитира св. апостол Павел, Ориген говори в бъдеще време – че Христос ще „унищожи всяко началство, всяка власт и сила” (1 Кор. 15:24), включително и „княза на този свят”.[36]

И Ориген сам ни дава обяснението на това, как трябва да се разбира това привидно противоречие, когато коментира думите на апостол Павел, че „… Той трябва да царува, докато тури всички врагове под нозете Си” (1 Кор. 15:25). Ориген казва, че Христос вече действително царува, но това царство се вижда само частично. Пълнотата на Христовото царство ще може да бъде достигната само чрез война с царството на смъртта и победата над него. Затова „настоящето време изглежда не толкова време на царуване, колкото на война”. Ако обаче до Христовото пришествие царството на смъртта „се е разпростирало над всички хора”, то сега то „до известна степен е съкрушено и постепенно се руши”, а това ни позволява и да говорим, че Христос вече царува.[37] След войната пък ще настъпи времето на „съвършения мир”,[38] когато смъртта ще бъде унищожена и „няма да остане нито един враг”.[39] Също така, ние сме призвани към война със силите на тъмнината, ако желаем „да царуваме в живота чрез Иисус Христос”.[40] Във всеки от нас трябва да се случи унищожаването на смъртта и нейното царство. При което, всичко, което описва апостол Павел в Глава 15, е приложимо към всекиго, за което и говори Ориген в своя трактат За молитвата.[41]

Той дава и друго обяснение, като провежда разграничение между унищожаването и царството на смъртта. Христос, „чрез Своето възкресение, вече е разрушил царството на смъртта” и е освободил задържаните в него пленници. Самата смърт обаче, – този „последен враг и тиранин”, – все още не е унищожена, но „подлежи на унищожение, на последно място и в края на века”.[42] Ето защо, може да се каже, че смъртта и сега вече „се унищожава – в този смисъл, че повече не царува”.[43] И когато днес ние виждаме смъртта в света, ние разбираме, че тя, лишена от своето царство, само „разбойничи”, но не царува по право.[44] Тук можем да видим пример и за това, как под думата „смърт”, – заедно със смъртта на душите, – Ориген подразбира също и онова, което нарича нейна сянка, т. е. телесната смърт, за която по-горе вече бе казано. Така, ако първото е породило второто, то унищожаването на първото ще доведе до унищожаването и на второто. Ориген не е склонен да отдава статут на последен враг на Христос на това, което е само следствие от смъртта на душата.

Премахването на последния враг е преломно есхатологично събитие, с което ще се завърши дългият процес на подчиняването на всичко на Христос.[45] Като най-лютия враг, тук смъртта заема последното място, защото колкото по-голямо е някое зло, толкова по-късно му предстои да се подчини на Христос.[46] И този процес е свързан с постепенното очистване на света от греха, което извършва Христос. Като коментира думите на св. Йоан Кръстител „ето Агнецът Божии, Който взима върху Си греха на света”, Ориген казва, че до момента на унищожаването на враговете Си – включително и на последния – Христос ще продължава да носи греха на света, „така, че светът да остане без грях”. Следователно Христос е понесъл греха не еднократно, но продължава Своето дело до края на времето, и, когато последният от враговете бъде окончателно унищожен, в света вече няма да има никакъв грях, но на всеки „изцяло и докрай” ще станат достъпни всички Божии дарове. За да достигне светът до такова състояние, Христос извършва делото на Божия Агнец не просто в света като цяло, а и „във всеки от тези, които са в света”.[47] Смъртта ще прекрати съществуването си, „когато умре грехът на света”.[48] Така, и досега в Христос продължава помиряването на Бога и света,[49] който за Него „някога, чрез злодеянието, е станал враг”.[50]

След унищожаването на смъртта, последния враг, ще настъпи време, когато – като събрание на всички в Христос – Църквата ще възпее своя „епиникий”,[51] – предобразен в песента на Девора, прославила подвига на Иаил[52] – образа на Църквата, която побеждава врага.[53] Тогава „пред лицето на спасяваните повече няма да има смърт, а само живота, в който те вярват”. Та нали, виждайки смъртта и намирайки се под нейната власт, хората не са могли да повярват в живота, но след нейното унищожаване всички ще повярват в живота,[54] т. е. – в Христос. Това време на „възстановяването” Ориген описва по следния начин: съзерцаването на Бога ще стане „единно действие” на тези, които са дошли при Него чрез Неговото Слово, а „познаването на Отца” ще ги трансформира така, че те ще придобият единство и ще станат Негови синове – ще им бъде достъпно същото знание за Отца, което сега има Неговият Син.[55]

Като се обръща към думите на св. ап. Павел за унищожаването на последния враг, Ориген има ясно формиран възглед за това, какво тези думи означават. Последният враг – това е смъртта на душата, заключаваща се в отпадането ѝ от Бога. Тази смърт е била следствие от греха и е станала причина за смъртта на тялото. Дяволът е привел човека в това състояние и затова сам бива наричан смърт и последен враг. Христос е унищожил смъртта изотвътре и е лишил дявола от властта, която онзи е имал над човека. Чрез Своя Кръст и Възкресението Си Той вече е удържал тази победа, но нейната пълнота ще бъде осъществена и явена в края на историята.

Превод: Борис Маринов

* Каплан, И. „Экзегеза Оригена на 1 Кор. 15, 26” – В: Богослов.ру (бел. прев.).