Източнохристиянските отци на Църквата и църковните писатели от 2-4 в. за произхода и природата на злото

Въведение

В хода на цялата човешка история всеки човек е изпитвал върху себе си тежестта на съществуващото в света зло, което буквално е проникнало във всички сфери на човешката дейност. Не е случайно, че още при апостола и евангелист Йоан Богослов четем следните думи: „Цял свят лежи в злото” (1 Иоан. 5:19). И действително, злото е неделим атрибут на падналия свят.

Един от може би най-важните и най-сложни въпроси за човечеството е: „Как се е появило злото? И какво то представлява?”. И от това, какъв отговор ще дадем на този въпрос, зависи и човешкото възприятие на целия свят и на отношението на хората към Бога. В тази връзка твърде важно е да получим правилен отговор на поставения въпрос.

Под зло в съвременния свят се разбира най-вече страдание. Това е добре описано от Т. Ю. Бородай: „Съвременността е все по-склонна под зло да разбира изключително и най-вече страдание”.[1] Светоотеческата традиция обаче има свое разбиране за злото. Което, между другото не съответства на съвременната представа. Както пише о. Стефан (Домусчи), „… цялата християнска аргументация е била построена върху конкретното разбиране за това, какво е злото. И макар да са говорили подробно и за страданията, те твърде рядко са били отъждествявани със злото като такова”.[2]

Произходът на злото в ангелския свят

Като начало следва да кажем как злото се е появило в нашия свят. И тук на първо място трябва да отбележим, че св. отци единодушно са отричали да има връзка между появата на злото и Бога. Св. Василий Велики, например, казва: „Неблагочестиво е да се каже и че злото уж води началото си от Бога, защото противоположното не произлиза от противоположно”.[3] При Теофил Антиохийски пък може да се срещне изказването: „Нищо лошо не е било сътворено изначало от Бога, а всичко е било прекрасно”.[4] Могат да бъдат приведени много цитати от светите отци за това.[5] Ако обаче Бог не е източник на злото, откъде тогава то се е появило? Както казва В. Н. Лоски, „… злото има своето начало в ангелските светове”.[6] И действително, първоначално злото се е появило тъкмо в невидимия за нас свят.

Мнозинството от светите отци и църковните писатели смятат, че ангелският свят е бил сътворен от Бога преди появата на материалния свят.[7] Като съвършени същества, абсолютно всички ангели са имали свобода. Един обаче от най-приближените до Бога ангел, на име Денница, като злоупотребил със своята свобода, се възпротивил против своя Творец и отпаднал от Него – при което увлякъл със себе си и много други ангели. Така в света се появили падналите духове. Изначално обаче всички паднали ангели са били добри. При св. отци можем да срещнем редица изказвания в тази връзка. Преп. Антоний Велики, например, пише така: „Демоните се наричат така не защото са така сътворени. Бог не твори нищо зло. Напротив – създадени са били те добри”.[8] Същото откриваме и при преп. Макарий Велики: „Всички разумни същества, разбирай ангели, демони и души, Създателят е сътворил чисти”.[9]

Св. отци са единодушни, че сатаната е отпаднал от Бога абсолютно доброволно и никой не го е подтиквал към това. Св. Кирил Йерусалимски, например, казва, че „пръв виновник за греха, баща на злото е дяволът… Никой до него не е грешил. А е съгрешил той не защото по природа е получил нужната наклонност към греха; сътворен добър, той е станал дявол по собствена воля, от действията си получавайки това название”.[10]

Светите отци виждат причината за отпадането на Денница в гордостта му – в това, че е искал да заеме мястото на Бога. При преп. Антоний Велики срещаме следните думи: „Гордостта и високоумието свалили дявола от небето в преизподнята”.[11] Св. Григорий Богослов не само пише, че сатаната е паднал от и заради гордост, но също и добавя, че поради своята завист той е повлякъл със себе си и други ангели: „Така той [дяволът] за въздигането си бил сринат от своя небесен кръг, но не паднал сам. И тъй като дързостта му го погубила, той увлякъл в падението си мнозина, а именно всички ония, които бил научил на грях – както увлича злосторник, склонил към измяна царското войнство – от завист към богомъдрия сонм на Оня, Който царува на небесата, и от желание да царува над множество зли”.[12]

И така, появата на злото води началото си още от ангелския (от невидимия) свят. Сатаната, бидейки сътворен като добър ангел, доброволно (от гордостта си) отпаднал от своя Творец и поради завистта си повлякъл със себе си и част от другите ангели. При това ни се иска да цитираме и изказването на митр. Иларион (Алфеев), че „учението за доброволното отпадане на дявола от Бога представлява отговорът на вечния въпрос на всяка философия за произхода на злото”.[13]

Произход на злото в тварния свят

Във видимия свят злото се е появило тогава, когато в рая Адам и Ева са нарушили Божията заповед и са вкусили от плодовете на забраненото дърво. Достатъчно подробно за това се говори в Глава 3 на кн. Битие. Там се вижда, че злото е било подсказано на праотците от змията. В образа на змията – както казват св. отци – е бил дяволът, който поради завист е съблазнил хората.[14] Независимо обаче от това, че дяволът е имал участие в грехопадението на праотците, отговорността за нарушената заповед си остава на Адам и Ева, тъй като сатаната само предложил да вкусят от забранения плод – не ги е принудил да го направят. Защо обаче хората са послушали дявола? Св. Йоан Златоуст пише: „Първият човек е паднал в грях от гордост, пожелавайки да бъде равен с Бога”.[15] И действително, гордостта е била коренът на грехопадението на праотците: та нали човекът е пожелал да стане бог, заобикаляйки Бога. А всичко това е довело до трагичните последствия, засегнали не само тях, но и цялото човечество.

Размишлявайки за грехопадението, св. Кирил Александрийски поставя пред себе си много интересен въпрос: „Ако сътвореният човек е трябвало да достигне до толкова голямо нещастие, то не е ли разумно да си помислим, че за него е щяло да бъде по-добре, ако въобще не е получавал битие?”.[16] При което светецът напомня думите на Спасителя, че „добре щеше да бъде за тоя човек, ако не бе се родил” (Марк 14:21). Както и да е, като отговаря на дадения въпрос, св. Кирил предоставя важни аргументи в полза на появата на хората. Първо, по мнението на светеца, битието като дар Божи само по себе си е по-добро от небитие; второ, Бог е дарил на човека не просто живот, а блажен живот в рая, и, трето – в бъдещето човекът е трябвало да стане причастник на Божията благодат, но, тъй като преграда по пътя към тази слава става грехът, Господ е намерил подходящ лек: тлението на човешката плът и следващата я смърт. „За полза е измислена смъртта на плътта – казва светецът – тя не води живия до съвършената погибел, а по-скоро до едно обновяване и, така да се каже, към бъдещо преработване на изпитващия я, като разбит съд. А че на живото същество ще се наложи да изгуби нетлението, това не е било нещо неизвестно за Твореца – напротив. Той обаче е знаел че – заедно с това – ще последва и разрушаването на ненужните дела, и унищожаването на тлението, и въздигането към по-доброто състояние, и възприемането на първоначалните блага”.[17]

Светите отци говорят много върху печалните последствия от грехопадението. Св. Йоан Златоуст пише, че след нарушаването на заповедта хората станали смъртни: „Макар те [Адам и Ева] да живели много години, от момента, в който чули „пръст си и в пръст ще се върнеш” (Бит. 3:19), те получили смъртна присъда, станали смъртни”.[18] Според св. Макарий Велики, отначало хората са били сполетени от духовната смърт, и едва след което от физическата: „Както след престъплението на Адам, когато Божията благост го осъдила на смърт, първом душевно се подложил той на смъртта, защото в него умните чувства на душата угаснали и сякаш били умъртвени чрез лишаването от небесната и духовна наслада, впоследствие пък – деветстотин и тридесет години по-късно, Адам застига и телесната смърт”.[19] Св. Макарий говори още и че след вкусването на забранения плод в човека се изопачава неговата природа и той вече попада във властта на сатаната: „Така лукавият княз, облякъл душата в греха – цялото нейно същество – всичко и осквернил, всичко пленил в царството си, не оставил в нея свободен от властта си нито един неин член – нито помислите, ни ума, ни тялото, а всичко облякъл в тъмната порфира”.[20] Св. Теофил Антиохийски, на свой ред, пише за физическите страдания, застигнали човека след грехопадението: „Заради непослушанието си той претърпял труд, скръб, болка и, накрая – смърт”.[21]

Природата на злото

Светите отци и църковни писатели са се стремили да изяснят, какво представлява злото само по себе си и има ли то своя природа.

Първият църковен писатели, дал обяснение за злото от онтологична гледна точка е Климент Александрийски.[22] Той пише, че Бог е благ и всичко, което е сътворил, също е благо. Така че злото, което Бог не е създал, няма битие – то е извън доброто и е или негово отсъствие, или противоположност. „Злото е обратното на доброто, също както и справедливостта е противоположна на несправедливостта”[23] – пише той. При което, както отбелязва П. Б. Михайлов, „определението за злото като отсъствие или лишаване от добро за Климент е указание за отсъствието на Бога или отпадане от Него, Който е Висшето добро”.[24] Като потвърждение на тази гледна точка е следното място от Педагог: „Където Господ обърне лицето Си, там е мир и радост, а където го извръща, започва да се прокрадва злото. Бог не иска да гледа злото, защото Той е благ. Ако някъде отвръща лице, Той го прави заради хорското неверие, и там се развива злото”.[25] Същевременно, Климент отбелязва, че злото не може да е източник на добро: „Злото не може да роди добро, както светлината, тъмнина, а студът – топлина. Злото не може да сътвори добро, защото неговата природа е злодейството, а то заслепява, като тъмнина”.[26]

Така Климент отстоява позиция, съгласно която в онтологичен смисъл злото няма природа и самостоятелно битие, а е липса на добро или неговата противоположност.

От въпроса за природата на злото се е вълнувал и Ориген. Като размишлява над този въпрос, църковният автор говори за откъса от Йоановото Евангелие: „Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало” (1:3). Тук Ориген се запитва: „Понятието за всичко не включва ли в себе си злото и греха?”. Като отговаря на този въпрос, Ориген пише, че сред сътвореното от Бога няма нищо лошо или ненужно. При което казва, че злото няма природа, същност: „Грехът няма същност”.[27] Наистина, тъй като злото – по думите на църковния автор – е несъществуващо, то има привидно битие, при това не от Бога и не от Божия Син, поради което не може да се смята, че в понятието всичко в посочения евангелски пасаж влиза и злото.

Същевременно Ориген сочи, че източникът на злото се корени в свободната воля: „Във всеки (човек) волята е причината за пребиваващото в него нечестие. Това нечестие е зло – оттук зли и пагубни са тези постъпки, които изхождат от нечестието, и – строго казано – в нищо друго… не трябва да полагаме злото”.[28]

Така, като следва Климент Александрийски, Ориген пише, че злото не притежава своя природа и същност, а следователно, няма и самостоятелно съществуване, бидейки липса на добро.

Отчасти темата за природата на злото е засягал и св. Атанасий Велики. Доброто – твърди той – е съществуващо, а злото – несъществуващо. И обяснява така: „Доброто наричам съществуващо, тъй като то има своите образци в съществуващия Бог; а злото наричам несъществуващото, тъй като произведеното от човешките помисли е именно такова”.[29] Следователно, злото няма своя природа. В същото време Бог не е източник на злото и затова то не е съществувало винаги, а има своето начало в тварния свят.[30]

Размисли по темата за природата на злото можем да намерим и в творенията на св. Василий Велики. Отричайки участие на Бога в появата на злото, светецът отхвърля мнението, че злото може да има своя собствена природа: „Не смятай Бога виновен за съществуването на злото и не си представяй, че злото съществува самостоятелно”.[31] На злото св. Василий дава различни определения. Така, на едно място той казва, че „злото не е жива и одушевена същност”,[32] на друго, че „злото е липса на добро”,[33] а на трето – че „всяко зло е душевен недъг”.[34] Неслучайно П. Ф. Смирнов пише, че: „Злото, според Василий Велики, очевидно няма субстанциалност или самобитност и, следователно, не е вечно съществуващо, като самостоятелно начало”.[35]

Източникът на злото, според св. Василий Велики, се корени в свободната воля: „В собствен смисъл на думата, злото е получило своето начало в произволните падения”.[36] Светецът пише и че злото е „такова състояние на душата, което е противоположно на добродетелите и се случва в лекомислените чрез отпадане от доброто”.[37] Следователно, злото „се появява едва в творението, породено от свободната воля на разумните твари, които са били създадени добри”.[38]

Така, злото, по думите на св. Василий Велики, няма своя природа и самостоятелно съществуване. Злото – това е липса на добро. Източникът на злото не се намира в Бога, а в свободната воля на разумните творения.

По темата пише много и св. Григорий Нисийски. По мнението на В. И. Несмелов, при св. Григорий размишленията върху темата за злото са по-дълбоки, отколкото при неговите предшественици. „За разлика от другите, той [св. Григорий] не спрял само до утвърденото от църковно учение, а представил още и твърде забележителни по своята дълбочина и оригиналност философски обосновки и разкрития. Съвсем правилно, той е разбирал, че не може да се говори за произхода на злото, ако преди това не се определи как то трябва да се разбира, и затова, като изходен пункт на своето учение, той е поставил въпроса: „В какво се заключава същността на злото?”.[39] За достигане до верен отговор на този въпрос, според св. Григорий, трябва да се разгледа взаимоотношението на понятията добро и зло. При което под добро светецът разбира най-вече добродетелта, а под зло – порока. Размишлявайки по тази тема, св. Григорий стига до следното заключение: „Различието между добродетелите и порока не прилича на разликата между две ипостасни явления. Обратно на това, както несъществуващото се противопоставя на съществуващото, но не може да се каже, че несъществуващото ипостасно се различава от съществуващото, а твърдим, че небитието е противоположно на битието, по същия този начин и порокът е противоположен на понятието за добродетелта, не като нещо съществуващо само по себе си, а като такова, което се разбира под отсъствието на по-добро”.[40] От това следва, че доброто има битие, а злото не. Като пример, обясняващ това различие, светецът привежда следното: „И както казваме, че на зрението е противоположна слепотата, разбирайки под слепота не нещо съществуващо само по себе си, а лишаване от способност, която преди е съществувала, така твърдим и че в порока се забелязва липсата на добро – като сянка, появяваща се след отдалечаване на слънчевия лъч”.[41] При това, както отбелязва А. Р. Фокин, „… доброто или благото, по неговите [на св. Григорий] думи, ги има като нещо съществуващо, нормално, изконно, природно”.[42] Съвсем друго е отношението на светеца към злото. „Злото се появява само тогава, когато изчезва доброто, и има битие само в това нарушаване на изконния, нормалния порядък, т. е., с други думи – съвсем няма битие като особено, самостоятелно явление, което би могло да съществува редом и едновременно с доброто – като негова противоположност” – пише В. И. Несмелов.[43] Като потвърждение на тези мисли са и следващите думи на светеца: „Греховността не е състоятелна сама по себе си, но се състои в лишаването от добро. А доброто е винаги еднакво, постоянно го има, и се състои, без каквото и да било предварително лишение от каквото и да било… Порочността пък е лишаване от битие, а не битие”.[44] Злото е не просто липса на добро, а – както казва светецът – недостатък на добро: „Злото не е нищо друго, освен порок. Всеки пък порок – не като нещо, съществуващо само по себе си и проявяващо се самостоятелно, – има тази отличителна черта, че е недостиг на добро”.[45]

Същевременно св. Григорий пише, че източникът на злото се намира в свободната воля на разумните твари: „Понеже извън свободната воля няма никакво самобитно зло”.[46] Сходно на това твърдение намираме и на друго място: „Взето извън свободната воля, злото не съществува”.[47] По този начин, за св. Григорий Нисийски злото няма своя природа и не притежава свое битие, а е само липса, недостиг или противоположност на доброто, защото се появява само тогава, когато доброто спира да съществува.

Следва също така да приведем и някои изказвания на богослови, които обобщават мислите на св. отци и църковните автори от 2-4 в., засягащи природата на злото. Както отбелязва В. Н. Лоски, „в същностен аспект отците смятат, че злото не съществува, че то е само лишаване от битие”.[48] Затова злото няма своя природа, то е „състояние, в което пребивава природата на личните същества, отвърнали се от Бога”.[49] Същата тази мисъл можем да срещнем и при прот. Олег Давиденко, който пише: „От християнска гледна точка злото не е природа, а състояние на природата или, по-точно, състояние на волята на разумното същество, насочена неправилно в отношението си към Бога”.[50] О. Стефан Домусчи също споделя тази позиция: „Злото не е същност – то не съществува в света така, както съществуват предметите или живите същества, а е състояние на волята”.[51]

Заключение

И така, съгласно общоприетото светоотеческо учение, Бог не е създател на злото. Отначало то се е появило в ангелския свят, когато един от най-съвършените ангели – поради гордост – е отпаднал от своя Творец, а примера му са последвали и редица други ангели. В материалния свят злото води своето начало от този момент, когато по съвета на дявола, праотците нарушават Божията заповед и вкусват от забраненото дърво, за което са изгонени от рая. Последиците от това изгонване са били твърде трагични не само за първите хора, но и за целия човешки род, тъй като хората са се лишили от непосредственото общение с Бога, природата им се е изкривила и те са попаднали под властта на нечистата сила.

Светите отци и църковни писатели са единодушни в мнението, че злото, за разлика от доброто, няма своя природа. Няма и собствено битие. Злото е лишение, недостиг или противоположност на доброто, защото се появява само тогава, когато в даден момент доброто прекратява своето съществуване. Източникът на злото се корени в свободната воля на разумните същества. Именно злоупотребата със свободата поражда и злото.

Превод: свещ. Яни Янев

* Ноздрин, Д. И. „Восточнохристианские отцы Церкви и церковные писатели II-V вв. о происхождении и природе зла” – В: Богослов.ру (бел. прев.).