Преподобният Серафим

Житието на преподобния Серафим е добре известно на всички. Ще напомня само основното. Преп. Серафим е роден през 1759 г. в Курск. Още от детство поема по пътя, който ще го отведе до манастира. В младостта му ние не виждаме борба със себе си и с близките, непреодолими препятствия, каквито е имало в живота на други светци – при преподобния Сергий Радонежки, например. Напротив – неговите родители веднага му дават благословия за монашески подвиг и на деветнадесет години той вече е монах. От самото начало пътят му е изпълнен от радостта, която е толкова силна и в образа му като възрастен.

За първите години на неговото монашество знаем малко. Известно е, че той е преминал през обичайното послушание, работил е тежък труд. Той винаги изглежда побелял и прегърбен старец, но по природа е бил висок и доста силен. Веднъж, по време на светата Литургия, докато е в дяконски сан, има видение на Христос.

След това започва затворничеството му. Той напуска манастира и общежитийния живот, за да се отдаде на самотната и трудна борба. И това затворничество продължава петнадесет години, в продължение на които той дори не разговаря с носещия му храна монах. За нас, които не сме преживяли тази борба, е трудно да предполагаме какво тя представлява. Ще помним само, че тези петнадесет години са отдадени за създаването на онзи духовен човек, при когото са се стичали хора от всички краища на Русия. Един намек за това, какво е преживял тогава преподобният, се е запазил в неговото житие. Когато го попитали, виждал ли е бесове, той отговорил само: „Те са гнусни” – и нищо повече не казал… Той изпитва и нападение от хора – разбойници го пребиват почти до смърт, след което на него му се налага да се завърне в манастира.

Тук постепенно без да обяснява причините, той променя своя начин на живот – приема все повече хора, отначало само ги благославя, а след това започва да беседва, да ръководи, да поучава.

Преподобният предава Богу дух на 2 юли 1833 г. На този ден монасите забелязват, излизащ изпод вратата на килията му дим. Влизайки, те го намират мъртъв, на колене – пред иконата на Божията Майка „Умиление”. От падналата свещ одеждата му била започнала да тлее…

Всичко това, повтарям, е добре известно. Трябва обаче да се спрем на нещо друго. Да си спомним, че не само затова, разбира се, ни бе открит неотдавна светлият образ на преподобния Серафим, за да прославяме паметта му, но и затова, щото всеки от нас – макар и в малка степен – да би последвал посочения от него път. Щото всеки да попита себе си: „Какво мога да взема аз от преподобния Серафим, и да го пренеса в собствения си живот?”. За нас едва ли са възможни затворничеството, молитвите на колене, върху камък, отшелничеството в дивата гора… Всичко това са обаче само средствата, а целта, посочена от преп. Серафим и заповядана от него на всички верни, е една единствена – придобиването на Светия Дух. И тази заповед е изразена най-добре в известната негова беседа с помешчика Мотовилов, която онзи записва докато паметта му все още е свежа.

„След тези думи погледнах в лицето му и ме обзе още по-голям благоговеен ужас. Представете си насред слънцето, в най-силния блясък на неговите обедни лъчи, лице на човек, който разговаря с вас. Виждате движението на устата му, променливия израз на очите му, чувате гласа му, чувствате, че някой ви държи с ръце за раменете, но не само тези ръце не виждате – не виждате нито самия себе си, нито фигурата му, а само една ослепителна светлина, простираща се надалеч и озаряваща с ярък блясък, и снежната пелена, покриваща поляната, и снежния прах, сипещ се над вас и над великия старец. Възможно ли е обаче изобщо да си представи човек положението, в което се намирах аз тогава?

- Как се чувствате сега? – ме попита о. Серафим.

- Необикновено добре – отговорих аз.

- Но как добре? Какво точно?

Отговорих:

- Чувствам такава тишина и такъв мир в душата си, че не бих могъл да ги изразя с никакви думи.

- Това, ваше боголюбие, – каза о. Серафим – Този е мирът, за който Господ е казал на учениците: „Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава… Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази… Но дерзайте: Аз победих света”.[1] Ето това са хората, намразени от света, но избрани от Господа, и Той им дава този мир, който сега и Вие чувствате – мир, който по апостолските думи надвишава всеки ум…

- Но какво още чувствате? – ме попита о. Серафим.

- Необикновена сладост – отговорих.

И той продължи:

- Тази е сладостта, за която се говори в Св. Писание: „Те се насищат от тлъстината на Твоя дом, и от потока на Твоите сладости ги напояваш”.[2] Тази е сладостта, която сега преизпълва сърцата ни и се разлива по всичките ни жили с неизказана наслада. От нея сърцата ни се топят и двамата сме изпълнени с такова блаженство, което никой език не може да изрази… Но какво още чувствате?

- Необикновена радост в цялото си сърце.

И о. Серафим продължил:

- Когато Духът Божи слиза към човека и го осенява с пълнотата на вдъхновението Си, тогава човешката душа се преизпълва с неизказана радост, понеже с радост Божият Дух твори всичко, до което се докосне; това е радостта, за която и в Евангелието говори Господ: „Жена, кога ражда, има болки, защото е дошъл часът ѝ; но, след като роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света”.[3] „Тъй и вие сега сте наскърбени; но Аз пак ще ви видя, и ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме”.[4] Колкото и обаче да е утешителна тази радост, която сега чувствате в своето сърце, тя е така нищожна в сравнение с тази, за която Господ казва, чрез устата на Своя апостол, за радостта, че „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат”.[5] Залог за тази радост ни се дава сега и ако от нея ни е така сладко, добро и весело на душите, то какво ще кажем за радостта, приготвена на небесата за плачещите тук на земята? Така и вие, драги, доста сте поплакали във Вашия живот и – я вижте, с каква радост още в този живот ви утешава Господ”.

Цитатите са достатъчни, за да почувстваме какво преп. Серафим е разбирал под придобиване благодатта на Светия Дух. Целият опит на Църквата, опитът на всичките ѝ светци, не е нищо друго, освен разкриване на думите на Спасителя „царството Божие вътре във вас е”.[6] Това Царство и това присъствие на Светия Дух, са за които Христос е говорил с учениците Си в последната беседа: „А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил”.[7] Така, целият живот на Църквата е в Духа и от Духа: всички възпоменания и символи, и обреди, и изображения, правят действително общуването с Бога, пътя към съединението с Него. Всичко е средство и всичко е призив – за достигане до крайната цел, за вътрешно единство, за цялостност, тишина, виждане на Бога и усещане за Неговото присъствие. И този път, към който ни зове преп. Серафим, е път, достъпен, открит за всеки. Нещо повече – извън него нашата вяра и живот стават безсмислени.

Във времето, когато в Русия всичко е парадно и красиво, но зад тези външни благополучия е започвало да назрява дълбоко вълнение, Бог е явил човек, който да зове всички към придобиване на Светия Дух. Не мислите ли, че за страната ни това е било знамение? Великите руски умове са вярвали и са твърдели, че от Русия по целия свят ще се разпространи светлина, но вместо това тя е станала роб на сатанинската злоба и тъмнина. Това ни приканва към особено самовглъбяване и самоизпитание. Идва време, когато на всичко ще трябва да се гледа не от гледната точка на талантите, на силата и на мощта, а на светците… Преп. Серафим е говорил за бъдещето на Русия. Думите му се тълкуват различно, но едно е ясно: той е виждал важността и ужаса на задаващите се събития. И не е достатъчно само да говорим за преп. Серафим, да го прославяме и да му се молим дори. Необходимо е да си спомним и приемем същината на тази Истина и Живот, които и той ни е показал, и които единствени спасяват. Които преобразяват и обновяват света.

Побелелият старец радостно е посрещал всекиго с думите: „Радост моя…”. Той е почти наш съвременник, наш най-близък и най-скъп. И чрез него, отново за нас трябва да станат близки и действителни отдавна известните думи на апостол Павел, които той е въплътил като сила и като смисъл на живота: „Царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа” (Рим. 14:17).

Превод: свещ. Яни Янев

* „Преподобный Серафим” – В: Шмеман, А. Собрание статей 1947-1983, М.: „Русский путь” 2009, с. 720-722, както и на страницата Киевская Русь – тук. За първи път текстът е публикуван в: Бюллетень РСХД в Америке, 30, Июнь-июль 1953 (бел. прев.).