За постконфесионалното християнство

Тази бележка написах година по-рано на страничката си във Фейсбук, единствено за приятели. Искаше ми се да обсъдим някои важни за мен мисли, които назряваха по това време. Днес, когато препрочитам написаното, разбирам, че то може да бъде споделено и с по-широка аудитория.

Идва времето на постконфесионалното християнство. Виждайки недостатъците на собствената църковна юрисдикция, нейните дълбоки и неизлечими болести (ако щете и във връзка с Украйна, ако щете във връзка с Всеправославния събор – нещо, което като под лупа релефно сочи нашите недостатъци), в същото време разбираш, че идеалната конфесия, идеалната юрисдикция не съществуват. Както не съществува също и идеалното човешко съобщество. Навсякъде проблеми, навсякъде недостатъци. Отвътре ги виждаш повече, а отвън понякога изглежда, че тях почти ги няма. Това обаче е илюзия.

Един идва от Римокатолическата църква или от протестатните при православието. Друг отива при протестантите от Православната църква или от римокатолиците. Трети отива от православните при римокатолиците. Разделени на конфесии, на юрисдикции и деноминации, на направления и сектички ние, християните, сме забравили, че между нас трябва да има разногласия.[1] Вместо да се радваме в обединяващия ни Христос, ние сме започнали да се вкопчваме за нюансите в разбиранията си за това. Забравили сме думите на Христос, казани на учениците: „който не е против вас, той е за вас”.[2] Помним само, че „който не е с Мене, той е против Мене”, и го тълкуваме в смисъл, че с Него е само нашата църковна организация, а останалите, значи, са против Него. Имаме ли обаче основания да сме толкова сигурни?

„Нито една църква, изповядваща, че Иисус е Христос, няма да дръзна да наричам лъжлива” – така пише св. Филарет Московски.[3] На него приписват и фразата, че нашите църковни „земни прегради не достигат до небето”. Каква радост е да откриваш братя от друга традиция. Да откриваш, че някъде, където ти по-рано не си и подозирал, има хора, които живеят с вярата, и че този техен живот е живот дълбок – като мощен поток, като свеж вятър.

Както веднъж чух от Михаил Черенков (той цитираше някого, но не помня кого), в дълбочина различните християнски традиции се оказват много по-близо една до друга, отколкото на собствените си повърхности.

Постконфесионалността не е отказ от конфесионалността, а разбиране за нейните предели. За това, че Църквата Божия в Христос е по-широка, по-дълбока и по-пълна от собствената ми конфесионална ограниченост. Смяната на конфесиите не е изход. Това е, ако щете, ново разбиране на икуменизма. Не като търсене на „свръх-църквата” или като обединение на всички в някакъв всеобщ „гювеч”. А като осъзнаване на това, че Църквата Божия съществува и че се състои от всички, които са верни на Бога и на Христос. Където и да биха били тези хора, в каквито и да било разсеяни и разделени земни юрисдикции да биха членували.

Това обаче не е отрицание на собствената конфесионалност. Напротив – то е нейно утвърждаване. Моята конфесионалност е причастна на Църквата Божия само дотолкова, доколкото ние, които се намираме в нея, сме верни на Бога в нашия живот.

Перифразирайки беседата на Иисус със самарянката, настъпва време, когато нито в Киев, нито в Москва, нито в Константинопол или Рим, а в дух и истина ще се покланяме на Отца. При което ще можем да се намираме където и да било на земята – ако щете в първия Рим, ако щете в „новия”, ако щете в „третия”, ако щете в никакъв… Все някъде на земята ние трябва да бъдем. При което обаче трябва да се покланяме в Дух и Истина.

Превод: Борис Маринов

* Дудченко, А. „О постконфессиональном христианстве” – В: Киевская Русь (бел. прев.).