Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Култивирането на сърцето чрез бдителност и молитва

Вторник, 25 Юли 2017 Написана от Архим. Захариас (Захару)

Archim Zacharias ZacharouЗа култивирането на сърцето и упражняването в молитва най-много помага бдителността, която насочва вниманието на ума към сърцето, а след това и към Бога. По думите на Евагрий Понтийски, този, който търси молитвата с помощта на бдителността, ще я намери. Човекът, който се стреми да пребивава в Бога и да живее по Неговите заповеди, чрез бдителността се събира в едно цяло.

Според аскетичната традиция бдителността или другояче казано трезвението на ума е най-същественият момент в изпълнението на първата и най-голяма заповед – възлюби Господа Твоя Бог. Целта на това е всяко движение на ума и сърцето да се приведе в съгласие с Духа Божи, да направи обръщането на човека към Бога съвършено, защото нашият Бог е ревнив: Той не се задоволява с нищо друго, освен с изцяло устременото към Него сърце. Ето защо още със започването на деня християнинът застава пред Бога в молитва: свеждайки своя ум в сърцето, той променя цялостното си настроение и така продължава да пази мислите и чувствата си в непрестанно присъствие на Господа.

Един от начините за поддържане на това настроение в целия ден е доброволното самоукоряване. Когато човек е строг към себе си и духът му е съкрушен пред Господа, и умът му е съсредоточен в сърцето. Навикът да се самоукоряваме води до трезвост на ума. И тогава за врага е трудно да проникне с измама в сърцето.

По време на молитва вярващият трябва търпеливо да удържа вниманието си: това се нарича молитвено бдение – то прекратява разсеяността на помислите и задържа ума концентриран в молитвата. Да, и самата молитва, според православната традиция, е вид бдителност, която се осъществява с повтарящо се призоваване на името Господне и молбата за милост: Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй ме.

Първата част на тази кратка молитва съдържа изповед на вярата в божествеността на Христос и в Светата Троица. Втората част – помилуй ме – представлява молбата на молещия се, която разкрива, че той познава човешкото падение както във вселенски, така и в личен план и преживява своята собствена греховност и нужда от изкупление. Тези две части, изповедта на вярата и молбата на каещия се, се допълват взаимно, като правят молитвата дълбока по съдържание. Отначало тази кратка молитва се произнася на глас. Постепенно тя преминава в безмълвие и накрая, при съдействие на благодатта, молещият се ум слиза в дълбокото сърце, където името Господне намира своето място. Този вид молитва е известен като умна или сърдечна молитва. Продължителното призоваване на името Христово и вниманието на ума в думите на молитвата образуват молитвеното настроение. Молитвата вече се превръща в състояние на човека, в облекло на душата и естествена реакция – отговор на сърцето на всяко духовно явление. Трябва да се обърне внимание на голямото значение на тази молитва в часа на смъртта. Като се стараем да пазим умната молитва, с това също подготвяме себе си за небесния живот. Подвижникът устремява своя взор към края на земния си живот, като се учи да не се грижи за временното. Така неговото раждане в небесния живот ще е безболезнено и безопасно.

Слизането на ума в сърцето не може да бъде достигнато с помощта на изкуствени методи като положение на тялото или контролиране на дишането. Разбира се, те могат да ни бъдат от полза и да помогнат в началните етапи на духовния живот, ако разбира се при това помним за необходимостта да имаме духовно ръководство и смирено разположение. Когато всичко, което зависи от нас е направено, тогава единствено при съдействието на Божията благодат умът слиза в сърцето и се съединява с него.

За съжаление сред неопитните съществува широко разпространена заблуда, да не кажем дори прелест, че Иисусовата молитва е равнозначна на йогата в будизма или на „трансценденталната медитация” и др. под. източни екзотики. Такова сходство е само външно и дори да съществува, то не излиза от рамките на естествената „анатомия” на човешката душа. Принципната разлика между християнството и останалите религии и аскетични практики е, че Иисусовата молитва има за свое основание откровението на Единия истински жив и личностен Бог като Света Троица. Никой друг път не предполага възможност за живо общуване между Бога и човека, който Му се моли.

Целта на източния нехристиянски аскетизъм е освобождаване на разума от всичко относително и преходно, за да може човекът да се слее с безличностния Абсолют. Там смятат този Абсолют за изначалната човешка „природа”, подложена на деградация и дегенерация чрез нахлуването на разнообразния и вечно изменящ се земен живот. Аскетичните упражнения на източните религии са преди всичко концентриране върху своето „аз” и зависят изцяло от волята на човека. По своя характер тези упражнения са разсъдъчни и затова изключително човешки, а сърцето не участва в тях. Главната борба на човека е да се завърне към неизвестния свръх-личностен Абсолют и към разтваряне в него. Човекът трябва да се стреми към изчезване на душата (атман), за да стане едно с този безименен океан на свръх-личностния Абсолют, на което се дължи и неговата базисно отрицателна цел.

В опита си да се избави от страданието и непостоянството на временния живот на земята източният аскет се потапя в абстрактната и разсъдъчна сфера на т. нар. „чисто битие”, една негативна и безлична област, в която е невъзможно съзерцаването на Бога, а само от човека на самия себе си. В това подвижничество няма място за сърцето. Там успехът зависи единствено от индивидуалната воля на всекиго. В Упанишадите никъде не се казва, че гордостта е пречка пред духовното израстване или че смирението е добродетел. Очевидно е, че тук напълно липсва положителният аспект, присъщ за християнската аскеза, а именно, че самоотричането води до обличане в небесния човек и възприемане на свръхестествен начин на живот, чийто Източник е единствено истинният Бог, откриващ Себе си на човеците. Дори в най-възвишените прояви на будизма самоотричането заема съвсем незначително място. В желанието си да се завърне към просто „натурално” състояние, умът вижда себе си разсъблечен в „облак на празнотата” и в този момент съществува сериозна опасност човек да приеме високо мнение за себе си, да се възхити от своята светеща, но тварна красота и с това да стигне до поклонение на творението, вместо на Твореца. След всичко това умът започва да боготвори себе си и да превръща сам себе си в идол, което „последно състояние, – по думите на Господа, – е по-лошо от първото” (срв. Мат. 12:45).

Това е пределът на източните съзерцания, които дори не претендират за съзерцаване на Бога и фактически са съзерцания от човека на самия себе си. Те не преминават отвъд ограничеността на тварното битие и ни най-малко не приближават към истината на истинното Битие, към нетварния, безначален, жив Бог, Който яви Себе си на човека. Подобни упражнения могат да доведат до известна релаксация или да изострят психическите и интелектуални способности на човека, но все пак „роденото от плът е плът, а живеещите по плът не могат да угодят на Бога” (Рим. 8:8).

Всяко изпразване на ума от страстни привързаности към видимото и преходното в този живот ще бъде истинско, ако произлиза от вярна представа на човека за самия себе си. Когато човек се види такъв, какъвто е пред очите на Бога, неговата единствена реакция ще бъде покаянието. И това покаяние е дар от Бога. То причинява болка на сърцето, която не само отделя ума от преходните неща, но и го съединява с онова, което е невидимо, вечно и божествено. С други думи, изпразването като самоцел е само половината от делото – то зависи от човешките усилия, които функционират на нивото на сътворените неща. Християнството подтиква аскета към надеждата, че неговата душа ще се преизпълни с божествена благодат, която го води до съвършенството на безсмъртния живот, заради който е сътворен.

Мнозина се възхищават от Буда и дори го сравняват с Христос. Той е привлекателен с неговото състрадателно разбиране за човешкото състояние и с учението си за освобождаване от страданието. Християните обаче знаят, че Христос е Единородният Божи Син, Който с кръстните Си страдания, смъртта и възкресението Си доброволно и невинно понесе на Себе си целия товар на човешките скърби, като ги преобрази със Своята съвършена любов. С това Той изцери Своето творение от смъртоносната рана, нанесена от греха на прародителите и създаде ново творение във вечния живот. И затова да имаш сърце, изпитващо болка при молитва, е драгоценен дар, който свидетелства, че аскетът не е далеч от истината и от свещения път на любов към Бога. Както Бог ни яви Своята съвършена любов, като пострада за нас, по подобен начин и човекът, който претърпява скърби, отвръща на Бога с взаимност.

Следователно, молитвата е въпрос на любов. Човек изразява своята любов чрез молитвата и ако се молим, това означава, че обичаме Бога. Молитвата е показател за любовта ни към Бога. За св. Силуан любовта към Бога и молитвата са тъждествени. Светите отци говорят, че забравата за Бога е най-тежката страст, защото тя не може да бъде победена с молитва и с призоваване на името Господне. Ако ние се смиряваме и призоваваме за помощ, като вярваме в Божията любов, то на нас ни се дава сила да преодолеем страстите, но когато забравяме за Бога, врагът е свободен да ни поразява.

Молитвата – непрестанното творчество

Молитвата е най-възвишеното и прекрасно състояние на човешкия дух. Св. отци преценяват степента на духовния ръст именно според молитвата. И ако, по думите на Господа, действително искаме с вяра (Мат. 21:22), то скоро ще се убедим, че молитвата и особено Иисусовата молитва са най-надеждната ни помощ. Чрез нея измолваме всичко най-необходимо за спасението и духовния живот и затова тя я е безценна за всеки от нас, а като цяло и за целия свят.

Молитвата е дар Божи за сърцето от Светия Дух. Човекът предстои пред Бога в молитва и Бог го изпълва с животворящото Си дихание. Те дотолкова стават единни, че в своя земен живот човекът започва да отразява съвършенството на небесния. Духът на Твореца постоянно наставлява човека и в молитвата човек познава най-важната истина: че е сътворен по образ и подобие Божие. Плодовете на молитвата са неизречими. Тя ражда вдъхновение, разсейва съмнения, избавя от страхове, пробужда желанието да се наследи вечното благословение. Ние не знаем за какво и как трябва да се молим, но Сам Духът Божи ражда в нас неизречими молитвени въздишки, утешаващи сърцето, изцеряващи греховните рани, съгряващи душата и просвещаващи ума. Молитвата ни прави благоразумни, внушава ни твърда решимост винаги да предпочитаме небесното пред земното и да угаждаме на Бога (2 Кор. 5:9) във всичко и навсякъде, дори това да е свързано със смъртна опасност.

По думите на о. Софроний, молитвата е непрекъснато творчество, което лекува греховната човешка природа чрез единението на човешкия дух с Духа Божи. Ако човек не бе сътворен по образ на Бога, за да живее в единство с Твореца, то тогава молитвата щеше да е не само ненужна и безполезна, но и невъзможна. Но Бог по Своята велика любов желае човекът да бъде нетленен и вечен. Най-скъпоценното и необходимо средство за достигането на тази висока цел е молитвата. За нас е съвсем естествено да тъгуваме по Бога, Източника на живота, Който ни е привел към битие. Той е действително начало и основание на живота на човечеството. Благ и милостив, Той търси срещата с човека и когато го намери, го оживотворява със Своето божествено вселяване. За нас, Неговите разумни създания, няма нищо по-блажено от това да сме в общение със своя Творец. Преди падението това единение е било постоянно и дълбоко, светло и непосредствено, човекът е съзерцавал Бога и е разговарял с Него лице в Лице. Словото Божие е наставлявало човека във всяка истина, а човекът от своя страна по своя молитвен живот се е стремил към богоподобие. След грехопадението животворящият съюз с Бога се нарушава и човекът става чужд на божествената слава.

Поради безпределната Си любов обаче Синът Божи идва при отпадналите от Неговата благодат, желаейки да възобнови с човека предишния разговор, прекъснат от греха на Адам в рая. Христос е истинската Ипостас, Личност всесъвършена, божествена, а човекът е Негов образ, причастен към това ипостасно начало, което носи вътре в себе си. Ето защо изключителното призвание на човека е да възроди собствената си личност в съработничество с Бога, а това става чрез молитвата, която е предстоене пред живия Бог, обновяващ и усъвършенстващ човека чрез възраждащата Си сила. Първата важна крачка в упражняването на молитвата, по думите на архим. Софроний (Сахаров), е благодатното преживяване на паметта за смъртта.

В дълбокото сърце се заселва странно чувство, постоянно напомнящо за безсмислието на всички земни стремежи. В същото време осъденият на изчезване в мрака на небитието човек страда от своето нищожество. Всичко, за което може да си помисли, и което по-рано го е вдъхновявало и му е доставяло радост, сега е станало пусто, тленно и ненужно. С други думи, нищо в земния свят не може да утеши душата, в която се е зародил порив към вечността. Многото векове щастлив живот на земята не могат да привлекат такъв човек. Неговият дух се отвращава от нещата във видимия свят и се стреми към онова, което по природата си е невидимо и вечно. И ако такъв вече с вяра се обърне към Христос, Който има вечно Евангелие (Откр. 14:6), то благодатта от смъртната памет се превръща в молитва, изгаряща греховните страсти и възраждаща истинския живот.

Истинската молитва е възможно да се придобие само при съдействието на божествената благодат. Без Божието благоволение молещият се никога няма да стигне до истинско богообщение в Духа, защото молитвата е труден път, по който ни чакат срещи с враждебни духове. Освен това тленното тяло няма силата, способна да го понесе към духовни висоти, а разумът не е толкова просветен и одухотворен, за да може напълно да се повери на волята на великия Бог Спасител, възкресяващ мъртвите (2 Кор. 1:9), да преодолее страховете, съмненията, лъжите и незнанието. Молитвата влиза в конфликт с духа на съвременното общество, чийто белези са така чуждите на Бога (Лука 16:15) гордост и самоувереност. Молитвата притежава спасителна сила, възстановява от падение целия сътворен свят и освещава човека и затова духовете на злобата не могат да я понесат.

Призванието на човека е да пази молитвата, която го съединява с Бога и охранява света. За такава молитва е нужно особено вдъхновение. Вече казахме, че благодатта на смъртната памет променя възгледа за живота, подготвя ни за всецялостно обръщане към Бога. Защото тогава душата чувства докосване до вечността, разголваща страшната реалност на битието и ни открива, че този свят е заразен с греха и затова е лишен от славата Божия, лишен е от истински живот. Човекът е сътворен от нищото и ако той е лишен от Божието благоволение и промисъл, тогава действително е нищожен. Такова разбиране неизбежно води до смирено разположение и вяра в откровението, дадено от Бога. Душата, имаща това драгоценно състояние, вече може да бъде просветена от благодатта. Тя вдъхновено се моли, уповава се на живия Бог, Който е Спасител на всички човеци, а най-вече на верните (1 Тим. 4:10). Човекът започва да разбира как действа Господ, озаряващ сърцата с познанието на славата Божия в лицето на Иисус Христос (2 Кор. 4:6). Първоначално незримата светлина на Бога някак си отдалеч, отзад, освещава човека, който не разбира, че тази светлина излиза от Личността на Христос. Постепенно вярата в божествеността на Христос се умножава, разобличава се същността на греха, все повече се познава собствената духовна нищета и личната негодност за каквото и да било. И човекът осъзнава, че мащабите на неговото падение са метафизически, защото е отпаднал от блажения и безгрешен живот, който излиза от Лицето на Отца. Преживяването на собствената греховност води до дълбока покайна молитва.

Благодатта на паметта за смъртта, която съединява с явилия ни се личностен Бог, трябва да се пази с внимание. Благодарение на нея ние преживяваме нашето падение в пълен обем, преживяваме целия ужас на последиците от греха и с трепет се устремяваме към Бога. Този страх Божи съкрушава сърцето до дълбините му и то, разкрито и възпламенено, с нови сили отправя молитва на покаяние. За човек с такова именно дълбоко сърце възвестява библейската истина (Пс. 63:7). Такова дълбоко сърце жадува да познае Бога и единствено Бог може да утоли тази жажда (Прит. 15:14).

В творенията на св. Силуан Атонски и на стареца Софроний е подчертана именно покайната молитва – тя възражда човека за нов живот и води към спасение. Молитвата води човешката воля в необходимото съотношение с волята Божия.

Колкото по-дълбоко е покайното чувство в молитвата, толкова повече животът на човека, поверил се на Бога и приемащ Неговата нетварна божествена енергия се преобразява. Околният свят не способства за такава молитва и покаяние; вдъхновението идва само от преживяването на своята собствена греховност и нищета, които на свой ред е възможно да бъдат разбрани и видени само в светлината на общението с Бога. Основание на нашата молитва и на общението ни с Бога е вярата в божествеността на Иисус Христос. Отначало човек познава своя собствен грях, но постепенно започва да вижда, че неговото падение е повторение на Адамовото грехопадение, за което се говори в Св. Писание. Благодатта и свидетелството на Писанието просвещават разума на каещия се и сега вече му става понятно в какво състояние се намира, с каква цел е бил създаден и какъв е бил замислен от божествения съвет преди времената (2 Тим. 1:9; Тит. 1:2). В своето сърце той започва да различава образа на Христос, на Когото е бил подобен при сътворението и от Когото е отпаднал. Ето защо грехът има онтологични измерения, грехът е извършен против любовта на Отца и представлява отпадане от предвечната Личност на Твореца. Същността на греха е самоубийство в плана на вечността.

Подобно виждане на греха и вътрешната тъмнина правят човека възприемчив към посещението на божествената благодат. Той става внимателен към това, за което говори свещената история, започваща с третата глава на кн. Битие и завършваща с кн. Откровение. Разкрива му се смисълът на покаянието и той не може да продължи да води греховен живот – това би било упорит отказ и голямо самозалъгване, така че в своята крайна нужда човекът се обръща към Бога. Тези молитви достигат престола на Всевишния, слязъл от небесата да спаси не онези, които сляпо се надяват на своята праведност (Лука 18:9), но тези, които са болни (Мат. 9:12), т. е. които съзнават своята греховност и търсят изцерение и спасение. Подобна искрена молитва има огромно значение, в нея човек изповядва своето истинско състояние, присъщо на всички синове Адамови във вселената. Тези думи са истинни и затова привличат Духа на Истината и тогава каещият се вече се покланя на Бога с дух и истина (Иоан 4:24), т. е. в дух на смирение и в Духа Свети, Който извършва голямото дело на покаянието и цялостното обновяване на човека. Неговата молитва е угодна на Господа, защото той вече се моли с пророчески дух, като изповядва праведноста Божия и строго осъжда себе си за греховния живот. По думите на преп. Йоан Лествичник, молитвата на истински молещия се е съд, съдилище и престол на Съдията преди Страшния съд, а Бог, както казва старецът Софроний, два пъти не съди. За това говори и св. ап. Павел: „Защото, ако бихме изпитвали сами себе си, нямаше да бъдем съдени” (1 Кор. 11:31), т. е. независимо от това, че ще има Страшен съд, когато всеки, независимо дали иска или не, ще застане пред Христос (Рим. 14:10), човек има възможност да изпревари този съд с доброволното си самоосъждане в своята покайна молитва. Като укорява смирено себе си, той се кае, че не спазва заповедите на Бога, но Господ му дава и уста, и премъдрост, на които враговете не могат да противостоят (Лука 21:14-15). В човека става явно присъствието на благодатта на Светия Дух, която очиства от греховете, оправдава пред Бога и наставлява в пътя на Истината.

„Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас”, пише св. Йоан Богослов, но „ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда” (Иоан 1:8-9). Духовната сила на тези думи се крие и в заповедта на Господа, която Той дава на стареца Силуан: Дръж ума си в ада и не се отчайвай. Потвърждение на това намираме в описанието на св. Силуан на неговия собствен опит: „Мислех си: аз, мерзкият, заслужавам всякакви наказания, а Господ вместо наказания ми даде Светия Дух”. Присъствието на Светия Дух в душата я освобождава от греховното ѝ робство и ражда дълбока ненавист към греха, което е знак за прошка и свидетелство за спасение на душата.

По този начин постоянната молитва води до прошка на греховете и избавление от съда на Бога. Тя обаче също твори и човека – личността, ипостаста, защото чрез нея се привлича благодатта на Светия Дух, извършваща нашето преображение. „Само огънят на покаянието ще претопи нашата природа”, казва о. Софроний. Грехопадението на човека има страшни последствия и затова възраждането никак не е леко. Повредена е самата природа на човека; разбита на части, тя е изгубила единство с ипостасното си начало. Вярващият започва да вижда това, когато се опитва да изпълни заповедите. Тогава той буквално не владее себе си, защото в ума си мисли едно, желае нещо друго, а има влечение към трето. В него няма единство, което позволява да изпълни първата и най-голяма заповед: „Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила” (Марк 12:30). Той не може да постигне и онтологичната истина на втората заповед: „Възлюби ближния си като себе си” (Марк 12:31).

Както вече споменахме, благодатта на паметта за смъртта пробужда от вечния греховен сън и откъсва от земната привързаност, като вдъхновява човека да търси само онова, което е вечно. Тя устройва личното му общение с Бога и единството с цялото човечество, с цялото творение, което стене и се мъчи, както и той самият (Рим. 8:22). Стремежът към вечността и страхът да не изпълни своето велико предназначение раждат молитвата към Твореца на живота, а страхът от вечната смърт съкрушава духа и открива сърцето. Душата сега има само една-единствена грижа: да не загуби Бога, да не престане да е достойна за Него. И колкото по-дълбоко е съкрушението пред Бога, толкова по-гореща е покайната молитва.

С кръста и възкресението на Господа ни е дарувана благодатта на покаянието, но за да принесе молитвата плод, е необходимо постоянно да умножаваме преживяването на нашата греховност. Съчетаването на самоукорението с благодатта на Светия Дух води до осъзнаване на нашето недостойнство и до убеждението, че всеки е най-паднал от всички. Заради такова пък смирение Бог приема молитвата и излива още по-големи дарове.

Страхът и смирението служат за подготовка към разпятието на ума на кръста на Господните заповеди. Разпнат и след това освободен от земните пристрастия, човек откликва на призива на Христос да следва Неговия смирен път. Умът слиза в сърцето и аскетът започва да постига тайнството на общението с Бога. Той се моли с Дух Господен, Който привежда неговото същество в цялостно единство.

Умът, съединен със сърцето, се очиства от благодатта. Покаянието го откъсва от всичко земно и временно. Болезненото преживяване на греховността насочва вниманието на ума към сърцето и доколкото човек е способен да удържи това покайно състояние, дотолкова и се умножава в него любовта към Христос, която просвещава разума за съзерцаването на Христовия Лик. Тогава душата се изумява от кротостта и смирението на Господа, радва се и се надява на съвършеното избавление от смъртта. Така достигаме до вдъхновение, което изцелява духа от предишните повреди. Трябва да кажем, че за човешкия дух времето на покаяние е преизпълнено с болка и страдание. Този път, пише старецът Софроний, е великолепен, но думите на Христос остават непреходни: „В света скърби ще имате” (Иоан 16:33). И само в молитвата ние намираме сладостта на духовната свобода и способността да обичаме Бога Спасител, защото силата на Неговото слово превъзхожда всяка скръб и тежест.

Каещият се изпитва силно влечение към Бога, което обхваща цялото му същество и тогава в ума и сърцето няма нищо друго, освен измъчващата жажда да придобие Светеца на светците. Това могъщо желание да се приближи до Бога очиства сърцето от всичко чуждо, дава му свобода да се обърне с всички душевни сили към исконния Господ, да бъде обгърнато от порива на стремеж към Него, дори до смърт.

Като пребивава в покайна молитва, привличаща благодатта, сърцето все повече се очиства и се просвещава и тогава словото Христово незабележимо се превръща в единствен закон на битието на истински каещия се човек. „Нормално следствие от пазенето на заповедите Господни, – пише о. Софроний, – е нашето крайно умаление, т. е. изтощение или кеносис”. С други думи, ние се събличаме от самолюбието и обновяваме завета с Христос, сключен в светото Кръщение, за да не бъдем повече роби на греха (Рим. 6:6) и да живеем вече не за себе си, а за умрелия и възкръснал за нас Христос (2 Кор. 5:15). Христос ни е обикнал докрай (Иоан 13:1) и поради това изключителната цел на покайната молитва е достигането на единство с Него с всички сили на душата, на сърцето и на разума – в отговор на божествената любов на нашия Изкупител.

Когато покайната молитва постигне пълнота, тогава настъпва време да действа Господ (Пс. 118:126). Каещият се вече е уверил Бога, че изцяло Му е предан, като казва, заедно с пророка: „Твой съм аз, спаси ме” (Пс. 118:94) и Господ му отговаря: „Син Мой си Ти; Аз днес Те родих” (Пс. 2:7). Тези думи са подобни на гръм, разтърсващ сърцето до дълбините и мълниеносно просвещаващ разума. Преди чрез словото Господне е била сътворена вселената, а сега Неговата божествена сила отваря сърцето и оживява човека. Това означава, че в него започва процесът на изцерение на личността му; че той се ражда отново духовно и бива осиновен от безначалния Отец.

Отец Софроний не престава да изразява благоговейното си възхищение пред този светоносен момент, в който пълното покаяние се среща с божественото действие. Става чудо, което никой не е очаквал. То може да се уподоби на Големия взрив, довел, както смятат някои астрономи, до образуването на вселената. Още по-добре е обаче да го сравним със сътворението на света, както е описано в кн. Битие: „Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина” (Бит. 1:3), защото тогава много често човек бива осиян от нетварната светлина и той става причастен на живата вечност на Небесното царство.

Като претърпява „огнено изпитание” и участва в „Христовите страдания” (1 Петр. 4:12-13), каещият се извършва своето пътуване по пустинята на този свят до момента, в който „… се ден развидели и зорница изгрее в сърцата” (2 Петр. 1:19). Приел за задача да достигне обновление и стремейки се към това в целия си следващ живот, той става човек в истинския смисъл на думата. Всеки ден такъв излиза по делата си и се труди до вечерта, както се казва в псалома (Пс. 103:23). Съвременният свят преживява криза, хората страдат, но о. Софроний вижда в това надежда за духовното възраждане на много души. Тази надеждата е още по-голяма, защото преживяваните страдания раждат в душата дълбока молитва, която има свръх-космични измерения. Такава молитва неудържимо влече човека към познаването на Бога и към начина, по който Той действа в сърцето. Тя открива божествената тайна, разкрива смисъла на временния живот и битието на света като цяло. Нейният изход е от края на небесата и тя достига до края на небесата и нищо не се укрива от топлотата ѝ (Пс. 18:7). Тя и нас съгрява и ни весели. Тя е канал, по който се предава откровението свише. Този голям възход на духовното Слънце е истинско чудо на възраждането на човешкото сърце, начало на духовното обновяване, познание и небесна светлина и величие на човека, способен с молитва да обгърне краищата на земята и цялото човечество. Като се е просветил с божествената светлина и е преживял докосването на вечността, човек приема небесния образ на втория човек – Господа от небето (1 Кор. 15:47-49). Сега е ясно, че образът на земния човек трябва да бъде отхвърлен, защото душата осъзнава смисъла на своето битие в това да бъде с Бога, в Него, в Неговата вечност. Именно затова отец Софроний казва: „Трябва да видя Христос, както Си е” (1 Иоан. 3:2 ), за да съпоставя себе си с Него и от това сравнение да усетя моето „без-òбразие“ (без-образност). Не мога да позная себе си, ако пред мен липсва Неговият свят образ.

Същевременно, докато нямаме това божествено посещение трябва да продължаваме предишната аскетична борба, поставяйки себе си пред съда на словото Божие. Постоянният строг контрол над сърдечните движения води до осъзнаване на висотата на двете велики Божии заповеди, но недостижимостта на тяхното изпълнение съкрушава духа и ражда дълбоко покаяние. Разкаянието за греховете и паденията, познанието за нашата немощ и незнание имат психологически оттенък, който след духовното възраждане се променя и става благодатен. Като познае Господа на небесата и на земята и като се устреми към Него с цялото си сърце, когато Го познае, човек вече не се оглежда и надява на външни авторитети и закони, а все повече и повече се движи от божествената сила. Духът преминава от психологическо ниво на онтологично и вече се труди не толкова той, колкото пребиваващата в него Божия благодат (1 Кор. 15:10).

На това ниво човек бива обучаван от Самия Господ. Обостря се преживяването на греховността, защото той вече не се равнява нито по хората, нито по ангелите, а желае да е с Твореца Вседържител Бог. Всяка постъпка или сърдечно движение, водещо до намаляване на благодатта, се преживява като отпадане от познатата любов на Бога. И за да съхрани благодатта, покаянието трябва да има аскетичен смирен характер, чийто предел е съзнанието за себе си като за най-недостоен и паднал от всички. Смирението, вдъхновяващо към това покаяние, е неописуемо, то е от Бога. В сърцето си човек вижда кроткия и смирен образ на Христос, обича Го, жадува Го и чува думите на Предтечата: „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам” (Иоан 3:30). Съкрушен от съзерцаването на смирения и любящ Господ човек вижда себе си съвършено недостоен за такъв Бог.

Преходът от психологическото (душевно) състояние към онтологичната висота е съпроводен не само от осеняване с нетварната светлина, но и от изливането на божествената любов, отваряща и уголемяваща сърцето така, че то става способно да обгърне и небето, и земята. Любовта принуждава човека да е в общение с личностния Бог като личност, като ипостас, т. е. да ходатайства пред Него и за цялото творение, и за всяка човешка душа. Вселилата се в сърцето любов обръща всяка човешка енергия, радостна или скръбна, в енергия на покаянието и дори страданията служат като повод за молитва и доказателство за любовта към Бога според апостолските думи, че обичащият Бог привежда всичко към добро (Иоан 13:1). Който живее в такъв дух, той стои на пътя на спасението на своята душа и на света като цяло.

До момента, в който човек не познае живия Бог, той не е в състояние да премине от душевни емоции към дълбочината на духовния опит. Само любовта ни дава сили да преминем с полза и лекота през скърбите и радостите на живота и тогава всяка победа ни приближава към желаната вечност. Според степента на изграждане на човека като личност, вечността става съдържание на неговия живот.

Отец Софроний казва, че целият многообразен опит от живота, всички световни процеси трябва да служат за подготовката за личната ни среща с Бога, която е нашето влизане във вечността. Древните отци на Църквата също говорят за това, но накратко. Те учат, че всички чувства и земни преживявания трябва да се свържат с паметта за Бога и тогава ще започне преображението на човека. Ако ние започнем да мислим като тези, които са пазили ума Христов, то ще съумеем да превърнем всички атакуващи ни сили и енергии в повод за обръщане към Бога, пленявайки всеки помисъл в послушание към Христос (2 Кор. 10:5). Разбира се, на това учи самата благодат Божия, без която е невъзможно да се вкуси твърдата храна на скърбите и да се възприеме кръстът като единствен път към Царството небесно. Този образ ни е даден в Христос, Който не избяга от гоненията и смъртта, не мислеше за разпналите Го, но приемаше всичко като Чаша от ръката на Отца. Той изцяло се беше поверил на Този, Който във всичко постъпва съгласно истината, а Сам с любов се молеше за враговете: „Господи, прости им, защото не знаят, какво правят” (Лука 23:34).

Като започваме с покаяние на нравствено ниво, ние принасяме в жертва на Бога своята свободна воля и Господ излива над нас благодат, която ни дава възможност да преодолеем границите на земното съществуване и да се включим в потока на Неговата вечност. Това е и дълбокото изменение в човека, което вече става на онтологично ниво, то е битийна промяна. Тогава човек се включва в молитвата, която го извежда от тесния като затворническа килия свят в свободата на безпределността на Бога. На последната страница на своите съчинения св. Силуан Атонски така естествено и просто изразява същността на това най-висше състояние, че не остава и съмнение в достоверността на своите думи. Пленен от Божията любов, той казва: „Моята душа, Господи, е обзета от Тебе през целия ден и през цялата нощ… Нищо земно не ме занимава и душата желае само Господа”.

В същото време тази най-дълбока промяна и обновление не означават, че човекът вече е станал непоколебим. Да, случващото се с него свидетелства явно за божественото посещение, но от друга страна той е преизпълнен и с чувство за собствена нищожност. Душата съзерцава вечната Божия святост и се изпълва с преди непознатата благодатна сила, в същото време пребивавайки в ужаса на духовната си нищета, съзнавайки колко тъжно ще бъде, ако не успее да придобие вечното единство с Бога на любовта и не извърши това, за което е призвана преди сътворението на света. Погледът върху лика на Христос, сладостта на Неговата най-чиста любов раждат особено покаяние, което претворява цялото същество на човека. При светлината на благодатта още по-дълбоко се познава тайнството на собствената духовна голота, човек се отвращава от самия себе си и пролива обилни сълзи. Той достига до отчаяние, но не губи вяра в Бога, защото знае, че Той е Този, Който възкресява мъртвите (2 Кор. 1:9). Подобно отчаяние се нарича благодатно – то прави молитвата пламенна, възнасяща се в сферата на вечния Дух. Дори на тялото, което също е устремено към живия Бог, се дава прилив на благодатни сили, които освещават и укрепват човека да запази божествената любов.

Преходът от виждането на Божията святост към преживяването на собствената без-òбразност води до крайно покаяние. Човешкият дух започва да постига вечния замисъл на Бога Спасител за сътворения свят и се възпламенява от горещо желание да преодолее тесните рамки на падналата си природа, за да се потопи изцяло в неизречимата сфера на духовния свят, където няма нищо и никой, освен Бога на любовта и виждането на Неговата безграничност. Светлината на божествената святост и най-чистата любов откриват вътрешния ад и тогава душата жадува да се откъсне от гнетящите обятия на нашето падение, като изцяло се повери на тази Любов.

Сега вече покаянието е на онтологично ниво – за целия Адам, независимо че сме започнали да го преживяваме само като личен греховен ад и искаме да изпълним заповедта за любов към Бога. Според степента на нашето уподобяване на Христос, Втория Адам, ние по-ясно виждаме своята природна връзка с цялото човечество. Започваме да разбираме Неговата съвършена любов към света и своята недостатъчна любов към ближните. И тогава, подобно на Христос, Който отдаде живота Си за спасението на света, човекът слиза в ада на любовта и принася покаяние за целия Адам. И ако би било възможно да се достигне пълнотата на такова покаяние на земята, то това покаяние би ни привело към пълнота на познанието на единия Бог в Три Ипостаси и на нашето лично безсмъртие.

Само описаното по-горе двойно виждане може да пробуди човека от вековния му сън в греха. То потапя и в ада на самопознанието, и в необятната област на богопознанието – тогава наистина познаваме духовния свят в пълнота. Силата на покаянието е такава, че изправя човека пред неочаквани граници, където се открива някакъв зачатък на божествената универсалност. Вървейки докрай по пътя на покаянието, ние познаваме и това, което е в човека, и това, което Светият Дух ни открива за Бога (1 Кор. 2:11). Виждането на божествената святост, от една страна, и на човешкото нищожество, от друга, води към богоподобие, което няма граници нито на земята, нито на небето, както няма предел и съвършената любов на Христос.

Въпроси и отговори:

По какво се отличава богопочитанието от молитвата? Почитаме ли ние Бога, когато се молим и нашата молитва почитане на Бога ли е?

Богопочитанието е по-общо понятие, обхващащо целия живот на човека, докато молитвата е едно от израженията на благоговението ни пред Него. Като се покланяме на Бога, ние Му отдаваме своя временен живот и в замяна приемаме Неговия вечен живот. Такова е значението на божествената света Литургия, която е богопочитание: това е и нашата молитва, и нашият живот. Ние принасяме в дар на Бога хляб и вино, но правим това от цялата си душа, с вяра, любов, смирение и надежда в Бога. Твоeто от Твоите, – казваме на Бога, – на Тебе принасяме за всички и за всичко. Ние, които отрано сме се приготвили за предстоене пред Него, Му отдаваме живота си и Бог ни отвръща със същото. Приема нашето приношение и с нисхождането на Светия Дух влага Своя живот в принесените св. Дарове, претворявайки хляба и виното в Христови тяло и кръв. Светинята е за светите означава, че вместо хляба и виното Той ни връща Своето тяло и кръв, където е пълнотата на Неговото божество. В молитвата, разбира се, става същото, но повече в едностранен порядък, отколкото в завършения акт на Литургията.

Казахте, че ако ние сега страдаме, то с това доказваме своята любов. Следва ли от това, че ние, православните християни, не може да докажем своята любов и вяра към Бога по друг начин, освен само с претърпяването на страдания?

Трудно е да се отговори на този въпрос. Проблемът е в това, че Бог е явил Своята любов към нас, като е претърпял страдание и смърт и затова казваме, че страданията са ни дадени от Бога като възможност да покажем – как Го обичаме. В този свят Христос неизбежно страда (Деян. 26:23) и ние, членовете на Неговото Тяло, не може да не изпитваме болка, когато нашият Глава е увенчан с трънен венец. Ако разбираме това, то страданията за тези, които са членове на Неговото Тяло, са привилегия: те могат да покажат на дело, че стоят в неразривно единство с Него. Затова св. ап. Петър казва: „Защото време е да почне съдът от Божия дом; ако пък почне първом от нас, какъв ли ще е краят на ония, които се не покоряват на Божието евангелие? И ако праведникът едвам се спасява, нечестивецът и грешникът де ще се яви?” (1 Петр. 4:17-18).

Както Бог е предал на смърт Своя единороден Син, така Той допуска да страда и Неговият народ, Неговите избраници, за да стане на всички ясно, че те са Неговото наследство и Той живее в тях. Така, разбирайки смисъла на страданията, и ние ги възприемаме като чест и знамение за избраните от Небесния Отец, като възможност да се уподобим на Неговия Син, да претърпим за Него дори смърт. Смъртта заради Бога, заради Неговите заповеди, е смърт, побеждаваща смъртта; тя е като смъртта на нашия Господ, разрушил и унищожил държавата на смъртта.

На всички Свои светци Бог е определил такъв път и те многократно по промисъл Божи са вкусвали адските мъки, но не за да бъдат съкрушени, а за да познаят Христос в пълнота, да разберат тайнството на Неговото слизане в ада и възлизане на небето. „А „възкачи се” що означава, ако не това, че Той е и слязъл по-напред в най-долните места на земята?” (Еф. 4:9), казва св. ап. Павел, като се удивява на това тайнство. Такъв е пътят на Христос: отначало Той слиза в ада и едва след това се възкачва. На светците е дадена голямата привилегия да познаят този път до края, показвайки на дело, че наистина са Негово обиталище. При такъв поглед страданията представляват удивителен феномен, огромна чест и свръхестествен дар. Нас не ни привличат съблазнителните будистки способи за избягване на страданията. Скърбите ние приемаме като възможност да станем синове Божии и участници в Неговата победа над смъртта. Важно е само това, че страдайки, страдаме невинно: „Защото това е угодно Богу, ако някой, от съзнание за Бога пренася скърби, като страда несправедливо. Та и каква похвала, като търпите, кога ви бият за престъпления? Но, ако търпите, кога правите добро и страдате, това е угодно Богу (1 Петр. 2:19-20).

Знаем, че в Никомидия заради Христос са пострадали двадесет хиляди мъченици. Когато ги водели на смърт, един от тях разбил изображението на императора. За тази негова постъпка Църквата сметнала, че е невъзможно той да бъде причислен към лика на светците – извършил постъпка, която била наказуема като държавно престъпление, докато другите отивали на смърт подобно на агнета на заколение и мъченичеството им е възприето като славно мъченичество. Този, който разрушил образа на императора, пострадал заедно с всички останали и навярно Бог го е приел в Своето Царство, но заради постъпката му, с която се е възпротивил на злото, Църквата не го е поставила в един ред с останалите светци. Христос ни учи: „Аз пък ви казвам: да се не противите на злото” (Мат. 5:39) и Сам дава пример как да постъпваме: „Той бе измъчван, но страдаше доброволно и уста Си не отваряше; като овца биде Той заведен на клане, и както агне пред стригачите си е безгласно, така и Той не отваряше уста Си” (Ис. 53:7). Възненавидяха Го без всякаква причина (Иоан 15:25). Трябва да придобием характера и начина на живот, вдъхновявани от божествената света Литургия. В смирението си, Той бе лишен от правото на съд – произнася свещеникът на Проскомидията, и именно това поведение побеждава смъртта! Именно така Господ е разрушил смъртта и е победил този свят, що лежи в греха. Не трябва да се увличаме от светския дух и да отмъщаваме за себе си, не трябва да търсим човешката справедливост, но е по-добре да страдаме без вина, както казва св. ап. Павел: „Твърде срамотно е за вас вече това, че имате съдби помежду си; защо по-добре не си останете обидени? Защо по-добре не претърпите щета?” (1 Кор. 6:7). Апостолът предпочита учениците му да търпят несправедливости, пред това да се оправдават. Дори и по човешки те да са прави. Това е съвършенството, към което призовава Господ. Но, разбира се, като живеем в този свят, ние трябва да постъпваме според мярата на нашия духовен ръст в една или друга ситуация.

В отговор на този въпрос мога да приведа и примера с Божията майка, която по православното разбиране не е трябвало да умре, защото никога, дори и в мислите си не е съгрешавала. Смъртта не смее да се приближи към този, който не е съгрешил, но същевременно и Божията майка е претърпяла смърт и след като е пребивавала в гроба три дни, е била взета на небето. Следвайки пътя на Своя Син, тя, съвършено невинна, също е вкусила смъртта и с това я е победила. Св. Максим Изповедник казва, че този, който е приел свето Кръщение и не греши повече, не трябва да умре от телесна смърт, но Бог я допуска и тя се явява не смърт, а по-скоро осъждане на смъртта, подобно на Христовата смърт.

Живеем в свят, в който се опитват да сведат страданията до минимум, особено ако човек има за това достатъчно средства и може да си го позволи. Самата човешка култура сега е такава, че страданията се възприемат като нещо, от което трябва да се избавим, да се излекуваме и т. н. Какво мислите за това?

Да, днешният свят и неговата култура се стремят да избегнат скърбите и създадат комфорт. Знаем това, всички сме такива. Но в Евангелието виждаме обратен порядък: това, което се цени от човека, то е противно на Бога. Никой, който живее комфортно, по думите на св. Исаак Сириец, не достига небето. Страхуваме се от страданията – и аз също, – но поне знаем техния смисъл и тогава, когато те бъдат неизбежни, ги приемаме мъжествено. Сили за тяхното преодоляване ни дава Бог, но трябва да знаем истината и това, което е угодно Нему. Когато настъпи часът на изпитанията, на дело ще можем да използваме нашите знания и да се уверим в тяхната истинност.

Св. отци казват, че три са най-големите добродетели: чиста молитва, съвършено послушание и благодарност към Бога в гоненията, в болестите и в скърбите. Случи се нещо и се озовах в болницата; трябваше да ми направят операция. В продължение на седмица, докато се намирах там, единствената ми молитва бяха думите: „Слава Тебе, Боже, слава Тебе. Благодаря Ти за всичко”. След няколко дни подобна молитва почувствах и утешение, и просвещение, и вече не ми се искаше да си тръгвам от болницата. Помогна ми това, че по-рано някъде бях прочел за плодотворността на благодарението в скръб, и когато настъпи часът се възползвах от това знание, а Бог побърза да ми се притече на помощ. Всичко, което сме прочели и знаем от Евангелието, ще се окаже за нас голяма помощ във време на нужда и ще ни спаси.

Може обаче да възникне и друг въпрос: ако скърбите са знамение за божествен избор, защо тогава се молим за избавление от тях и за безболезнен и мирен край? Или, например, в молитвата Господня казваме не ни въвеждай в изкушение, а св. ап. Яков казва, че трябва да приемаме изкушенията с радост. Как да разбираме това? Всъщност, изкушенията и скърбите са кръст и ние не го избираме, но само приемаме това, което е угодно за Бога да ни изпрати. Той знае по-добре от нас, какво ни е нужно и дава това, което е необходимо, което избавя от привързаност към временния живот и ни дава възможност да се прилепим към Христос с цялото си сърце. Не ние избираме кръста, кръста ни го дава Бог. Ние се молим за избавление от изкушения и скърби само защото не знаем дали ще успеем мъжествено да ги понесем или ще се отдадем на малодушие. Ако обаче все пак те дойдат, ще ги понасяме със силата, която Бог ни дава. Някои самонадеяно си избират кръст, а след това падат под неговата тежест. Помнете, че през всичко това е преминал св. ап. Павел. Бидейки верни в малкото, ще получим сила да понесем и голямото, за да бъдем докрай верни на Бога.

Превод: Венцислав Каравълчев

„The Building Up of the Heart by Vigilance and Prayer” – In: Zacharias (Zacharou), archim. The Hidden Man of the Heart (1 Peter 3:4): The Cultivation of the Heart in Orthodox Christian Anthropology, Kansas 2013, p. 85-120 (бел. прев.).

Текстът представлява превод на Глава 4 от книгата. Досега публикуваните текстове виж – тук (бел. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/upk89 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме