Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Св. Марк Ефески и Флорентийската уния – Глава 10

Понеделник, 17 Юли 2017 Написана от Архим. Амвросий (Погодин)

St Mark EugenikosПобедата на св. Марк Ефески. Неговата кончина. Думите на умиращия св. Марк Ефески към събралите се негови приятели. Неговото специално обръщение към Георги Схолар и отговорът на последния

Освободен от заточение по разпореждане на императора, с големи усилия, в края на 1442 г. св. Марк Ефески се завръща в Константинопол. С борбата си за православието той вече е известен в целия православен свят; със силата на своето изповедничество вече е прославен като герой на вярата. В своя синаксар за него Йоан Егеник говори: „Понеже нямаше никаква възможност да се доближи до Атон, страстотерпецът с усилия се върна от изгнанието в отечеството си – вече като съвършен нов изповедник, почитан от всички и справедливо именуван така, пред когото всички се покланяха”. В същото време обаче, той вече е сериозно болен и измъчен човек и смъртният недъг бързо го приближава към края на живота и борбата му, за да получи вечното блаженство и венеца за доблестната си борба и за своето изповедничество. И макар вече едва жив телом, той до самия край продължава пламенната си борба за „неповредеността на православието”. Източниците не ни разказват нищо за това, как са протекли тези последни година и половина – две от живота му. Ако неговото послание до йером. Теофан на о-в Имврос е било написано в този период, то животът му тогава е протичал в непрестанно страдание и в преследване от страна на привържениците на унията и в същото време в постоянна борба за истината и за душите на тези, които поради едни или други съображения са били отстъпили от православието. Впрочем, това става явно и от други източници. Великият ритор Мануил например казва, че в Константинопол той предприел големи усилия и мнозина върнал обратно в лоното на Православната църква.

За това, че заради своето непреклонно отношение към унията св. Марк е в немилост пред силните на деня, свидетелстват редица факти. На първо място, ние знаем това, че Константинополският патриарх Григорий Мамас, управлявал в последните две години от живота на светеца, е бил непреклонен униат, изпълнен със сили и ревност в делото на унията, и че в същото време той може да бъде смятан за личен враг на св. Марк, тъй като още на Флорентийския събор хулел името му, а и нему принадлежат „опроверженията” на Окръжното послание и на Изповеданието на вярата на св. Марк. На второ място, ние виждаме, че при кончината на св. Марк Ефески около него няма нито един представител на двора, нито едно високопоставено лице, освен неговият духовен син Георги Схолар. В Константинопол по това време господстват униатите. Патриархът, както вече казахме, е ревностен униат, а неговите архиереи или му подражават (като например Атинският митрополит, за когото говори св. Марк в посланието си до йером. Теофан на о-в Евбея, или като Метонския еп. Йосиф), или са изплашени пасивни участници в унията. По това време откритите ревнители на православието в Константинопол са малко.

Светецът обаче е можел да има утешение за своята борба и да вижда ясните знаци за победата си в гигантската борба, която е водел през целия свой доблестен живот.

Несъмнено, той е знаел и се е радвал за това, че великата Руска църква е съхранила православието и е изгонила митрополит Исидор от пределите на Русия. Възможно е и да е посочвал Русия като пример и да се е молел за тази далечна, ала близка до сърцето му страна – ревнителка на православието. Защото ние знаем, че св. Марк е подкрепял, молил се е и е обичал всеки ревнител на православието и в същото време е знаел колко чужди са му били духовно и какъв праведен гняв са предизвиквали в него отстъпниците и предателите на благочестието. И той благославя онези членове на руската делегация, пристигнали на събора в Италия от Русия, заедно с Исидор, които, виждайки към какво води унията, решават тайно да избягат от Флоренция. Но да приведем откъс от труда на Авраам Норов Пътешествие към седемте църкви, споменати в Апокалипсиса: „В житието на св. Сергий ние четем, че някой си руски презвитер Симеон, който бил при Исидор, като не се съгласил с него да се покори на латинството, много пострадал от него за това и, заедно с тверския пратеник Тома, бягал от него в Русия. По своя труден и опасен път презвитер Симеон веднъж в съня си видял старец, който, като го взел за ръката, му казал: „Взе ли ти благословение от последвалия апостолските стъпки Марк, епископ Ефески?”. А онзи отговорил: „Да, аз видях този чуден и силен мъж и взех благословение от него”. Тогава явилият му се продължил: „Благословен е от Бога този човек, защото никой на суетния Латински събор не го преклони нито с дарове, нито с ласкателства, нито със заплахите с мъчения. Видял си това, не си склонил пред прелестта и затова си пострадал. Затова проповядвай заповяданото ти от светия Марк учение където и да отидеш – на всички православни, които пазят преданието на светите апостоли и на светите отци от седемте събора; и този, който има истинен разум, да страни от това”. Явилият се на бедстващия Симеон старец бил св. Божи угодник Сергий, Радонежският чудотворец… Съществува предание, че св. Марк Ефески посочвал на север (т. е. към Русия), приемайки светлина от тази църква, за чиято правда той бил готов да приеме мъченическия венец”.[1]

Св. Марк е можел да има голямо утешение от това, което е чувствал, а именно че в тази борба той не е сам. Така например, на събор в Йерусалим през 1442 г. патриарсите на Александрия, Антиохия и Йерусалим, чиито представители от тяхно име подписват унията, решително я отхвърлят и определят Флорентийския събор, гордо наричащ се с името „свят вселенски събор”, като „позорен (μιαρά), антиканоничен, тираничен събор” и възвестяват, че не признават протежетата на униатския Константинополски патриарх Митрофан, с които и прекъсват канонично общение, заявявайки на имп. Йоан Палеолог, че ако не се отрече от „чуждестранните догмати”, ще го отлъчат от Църквата. Несъмнено това е бил удар по делото на унията.

Освен това, св. Марк виждал, че унията не се възприема нито от свещенството, нито от монашеството, нито от обикновените хора във Византия, за което той и пише в едно от своите послания: „С Божията благодат и сила псевдо-унията скоро ще се разпадне”.[2] И думите на св. Марк се оказват пророчески, въпреки че на самия него не му се удава да доживее до онзи момент, когато унията е отхвърлена от Православната църква и в самия Константинопол. Това става при последния византийски имп. Константин IX – на събор в храма „Св. Софѝя”, през 1450 г., когато в присъствието на тримата източни патриарси униатският Константинополски патриарх Григорий Мамас е низложен, а Висарион и неговите помощници са наречени предатели, докато паметта на св. Марк е удостоена с най-високата похвала. Особено значение на този събор имат непосредствено свързаните със св. Марк лица, изказвали се против латинските догмати и обреди и продължители и след неговата смърт на неговата борба за православието: учителят му, старецът Гемист Плитон и двама негови ученици – монах Генадий (в света – знаменитият Георги Схолар) и Амирутий. На този събор Флорентийският събор е предаден на анатема. В 1453 г. пък Византийската империя престава да съществува, но тя изчезва от историята след като е отхвърлила срамната уния, запазила е вярност към православието и почела паметта на бореца за него – св. Марк, митрополит Ефески.

Следващите Константинополски патриарси са ревнители за православието. И така съществуването на Флорентийската уния се оказва твърде кратко.

Св. Марк е можел да има утешение още и като е виждал как под благодатното му влияние хората се завръщат в лоното на Православната църква. Великият ритор Мануил казва, че под влиянието на св. Марк мнозина, увлечени от унията, осъзнавали грешката си и особено подчертава сред тях императорът – Йоан Палеолог и Георги Схолар. Това, че имп. Йоан е осъзнал грешката си, ние четем и в посланието на св. Марк до йеромонах Теофан от Евбея: „Императорът открито говори, че се кае за стореното и че снема вината от покорилите се и подписалите унията”.[3] Говорейки за последните години от живота на св. Марк, Великият ритор Мануил казва: „Тук [в Константинопол] той положи много усилия и от излъганите едни наново обърна, включително и самия приснопаметен цар, а други по различни начини призова към завръщане към здравите догмати. Генадий пък (в света Георги Схолар) – премъдрият в истината и пресветият, който придоби голяма слава във всяка премъдрост и добродетел, а впоследствие, чрез божественото избиране, стана патриарх – остави след себе си, като приемник на своето благочестие, поборник и мъжествен защитник на правите догмати на богословието, и, като преживя три години, се пресели в Господа, оставяйки на Църквата Христова множество съчинения – всичките, изпълнени с благодат и с високо богословие”.[4]

Така, завръщайки се към последователното изложение на живота на св. Марк, ние виждаме, че последните година и половина – две от неговия живот, които той прекарва в Константинопол след завръщането си от изгнание, преминават в непрестанна борба за православието и за душите на прелъстените: „убитите души, съблазнени по отношение на тайнствата на вярата”[5] – както разказва сам св. Марк. Също така, тези две години от живота му преминават, както може да се заключи, в постоянно преследване от страна на враговете на православието, които са били твърде силни и са заемали своите отговорни длъжности в Църквата и държавата. Колкото до императора, то възможното осъзнаване от него на неправилността на сключването на унията, което обаче не довежда до някакъв резултат и разтрогване на унията с Рим, се е изразявало вероятно само в това, че той не е допускал твърде силни преследвания на св. Марк. По-рано вече приведохме думите на Георги Схолар за последните години от живота на св. Марк. Тук ще ги приведем отново: „Можеше да претърпи и още повече страдания, ако не му бе простряло ръка за помощ сърдоболието на монарха, който повече от останалите се дивеше на добродетелите и мъдростта на този свят мъж”.[6]

Времето на последните две години от живота на светеца е било време на тъмна нощ, надвиснала над православието (както пише сам св. Марк до Георги Схолар, казвайки: „и досега сключената от тях уния обгръща с мрак Църквата”), макар и вече да били налице признаците на зората, и светецът да е знаел, че борбата, начело на която той е стоял, се е движела към победа, защото тази борба е била борба за истината, която е непобедима! Той обаче е знаел, че победата няма да дойде от само себе си и че се изисква още много и много труд за православието – труд напрегнат, горене, което не прекъсва ни за минута, и при това борба дълга и опасна. А той – предводителят на тази борба, вървящ начело на войнството – вече едва ходел, изтощен от болестта и измъчен от хорските козни. Само че силата Господня се показва в немощта.

*   *   *

За самата кончина на светеца ние имаме повече сведения, отколкото за последните две години от живота му.

Титаничната и жестока борба за православието, това че той е бил сам в тази борба, държавните и църковните репресии, на които е бил подхвърлян светецът, а най-много – неговото горене, неговата непрестанна печал за Църквата – всичко това не е могло да не окаже гибелните си последствия за крехкия и немощен телесен съсъд на светеца, в който се е покоил дух, подобен по ревността си по Бога на духа на пророк Илия или на духа на великия основател на Ефеската църква – св. ап. Павел, с неговата грижа за всички църкви. Пламенният дух е бил в немощно тяло, изнурено от непосилна борба със смъртоносния недъг на рака, от подвизите и богословските трудове. Той е тежко болен още на събора във Флоренция, а след него е с окончателно повредено здраве и измъчен. Ето защо, след връщането си от заточение той не живее дълго. Както ни съобщава Йоан Евгеник, в своя синаксар, смъртта му настъпва на 23 юни, а годината на неговата кончина – в съгласие с неопровержимите доказателства на г-н Луи Пти – следва да бъде 1444 г.[7] Черниговският митр. Филарет[8] и А. Норов[9] погрешно твърдят, че св. Марк Ефески е починал много по-късно: според първия, в 1452 г., а според втория – дори след падането на Константинопол – техните твърдения са голословни и погрешни.

Св. Марк Ефески умира на 52-годишна възраст. За неговата кончина Георги Схолар говори така: „Но нашата скръб е удвоена и от това, че той е похитен от нашите обятия – преди да остарее в придобитите от него добродетели, преди ние да можахме достатъчно да им се насладим, в цялата сила на този преходен живот! Ни порок, нито хитрости вече не бяха в състояние да поколебаят неговия ум, нито да прелъстят неговата душа – така силно беше тя пропита и закалена от добродетелта! Ако дори и небесният свод да се бе срутил, дори и тогава праведността на този мъж не би се поколебала, нито нейната сила би изнемогнала, нито душата му би се помръднала, и мисълта му не би отслабнала при каквито и да било трудни изпитания”.[10]

Йоан Евгеник пък говори за кончината на своя брат следното: „Така, като проживя боголюбиво и с всичко светло отличавайки се в младостта си, до божествената схима, в самата свята схима, в степените на свещеното служение, в архиерейското достойнство, в разсъжденията си за православната вяра и в благочестивото и безстрашно изповедание, като достигна петдесет и втората година на телесната си възраст, той, като се радваше, в двадесет и третия ден на месец юни се престави пред Този, заради Когото, по [ап.] Павел, желаеше да се освободи и да бъде с Него[11] – Когото с добрите си дела прослави, за Когото правилно богословстваше, на Когото през целия си живот угаждаше”.[12]

Светецът прекарва четиринадесет дни в мъчителна агония. За това и за вътрешните причини за това, в по-пространния си синаксар, издаден от С. Петридес, Йоан Евгеник разказва така: „Той боледува в продължение на четиринадесет дни, при което самата му болест, както сам той казваше, му оказваше същото онова действие, което и железните оръдия за мъчения, каквито са използвали палачите по отношение на светите мъченици и които сякаш опасвали ребрата и вътрешността, свивали ги и оставяли прикрепени в това състояние и причинявали съвършено непоносими болки; така че изглеждало сякаш това, което не могли да направят хората със свещеното и страстотерпческо тяло, това, по неизказания съд на Провидението, извършила болестта – така, щото изповедникът на Истината и страстотерпецът и победител на всевъзможни страдания и венценосец да се престави пред Бога, преминавайки през всички беди, дори до последното си издихание, като злато, изпитано в пещ, и благодарение на това да приеме от Праведния Съдия още по-големи почести и награди вовеки”.[13]

Макар агонията да е крайно мъчителна, самата кончина обаче идва леко, и светецът радостно предава на Бога своя блажен и светъл дух. В своя синаксар Йоан Евгеник говори така: „Много преди кончината си той даваше наставления и отечески заповядваше на присъстващите относно изправянето на Църквата и на нашето благочестие и открито съхраняване на правите догмати на Църквата, за отвръщането от новостите и, след като с радост добави към това последните си думи „Господи Иисусе Христе, Сине на Живия Бог, в Твоите ръце предавам духа си”, така се престави в Бога”.[14]

Св. Марк е погребан в Манганската обител в Константинопол. За това Йоан Евгеник говори следното: „Този велик светилник на живота в света, който се яви като свят и добра сол за Църквата Христова и доблестен борец за Истината и на цялата вселена всеобщо слънце, който бе възсиял от великия и царстващ град, този знаменит Константинопол – който в него бе роден, в него бе откърмен и в него бе възпитан, накрая – и в преставянето си пред Бога – пак на него отдаде свещеното си тяло”. Тези думи ние взехме от началото на неговия синаксар. В края на синаксара по отношение на мястото и самото погребение на светеца той казва така: „При всеобщо стичане на народа и стражата, с многобройни почести, в самата свещена Манганска обител на божествения мъченик Георги – с чест, като съкровище беше положен свещеният и многочестен съсъд на осветилата се душа и храм – за слава на Бога, Който бива прославян и Който е дивен в Своите светци”.

*   *   *

Запазен е един скъпоценен и твърде вълнуващ със своята човечност и възвишеност документ – словото на умиращия св. Марк Ефески пред събраните около неговия одър приятели, специалното му обръщане към стоящия там Георги Схолар и отговорът на последния до св. Марк. По-долу този документ ще бъде приведен изцяло.

Намирайки се на смъртното легло, в самия ден на своята кончина, св. Марк Ефески за последен път се обръща към своите приятели и единомишленици в своята борба за православието. В това слово той не говори нито за себе си, нито за нещо друго, освен за православието, на което е и отдал целия си живот. Неговият жизнен светилник угасва – „сега вече станах нищо. А има ли нещо по-негодно от нищото?” – казва той. Делото на православието е в опасност. Константинополският патриарх е ревнител за унията. Също и дворът е изцяло във властта на Ватикана, чийто представители в Константинопол се чувстват като недоволни стопани. Одърът на светеца е обкръжен от купчинка ревнители на православието, но между тях няма никой, на когото би било по силите да продължи борбата за православие. В душевна мъка той пита: кой ще понесе вместо него светилника на православието и няма да му позволява да угасне? Кой ще заеме мястото на падналия предводител в редицата на борците за Истината? – Това място може да заеме само един човек – неговият духовен син и ученик, сановник и философ Георги Схолар, секретар на василевса. Но ще приеме ли той върху себе си това тежко задължение? Ще бъде ли верен на православието и на Църквата? Ще пожелае ли да пожертва своята кариера, а може и повече от честта и богатството – ще поиска ли той да се пожертва за Истината? Св. Марк знае, че Георги Схолар води една по-скоро примиренческа политика по отношение на унията – не само по време на Флорентийския събор, но и след това, намирайки се вече в Константинопол, и е бил готов да оправдае компромиса му по отношение на догматите на вярата. И все пак св. Марк е чувствал, че може да му довери своето място и да предаде тъкмо на него водачеството в борбата за православие. Той е познавал неговите вътрешни убеждения, знаел е че има пред себе си чувствителна, нежна, способна да възприема най-възвишеното душа. Да си спомним как в писмото си до св. Марк, макар и твърде обиден на светеца и не съвсем съгласен с гледната му точка, той все пак така трогателно адресира отговора си до него: „До всесветейшия митрополит на Ефес и пречестнейши Екзарх на цяла Асия, и мене в Господа пребожествен и светейши отец и владика, най-добрия и най-мъдър сред хората”. Св. Марк е познавал нежната душа на своя син, нееднократно му е прощавал неговите слабости и, прощавайки му, го е окуражавал повече да не пада в тях. Сега, говорейки с него за последен път и предавайки му най-важното, което в живота му е съществувало на света, а именно съблюдаването на православието, светецът се обръща към неговото сърце, убеждавайки го да заеме неговото място в борбата за православие. И с тревога очаква неговия отговор.

Отговорът на Георги Схолар е бил достоен за този велик човек. Той осъзнава и пред всички възвестява, че цялата тази дипломатичност, към която се е придържал, че целият този официален неутралитет, който понякога е смятал за правилен и оправдан, и това „мълчание” и отклоняване от борбата за православие, поради едни или други съображения – всичко това за него е било неправилно, и казва, че отсега нататък всичко това той е презрял, че с готовност заема мястото на св. Марк в борбата за православие и свидетелства за готовността си да се бори за „неповредеността на православието”, като изрича следните прекрасни слова: „Напълно потвърждавайки, аз ти казвам пред Бога, пред светите ангели, незримо сега, присъстващи сред нас, и пред намиращите се тук много и достойни мъже, че ще съм във всичко вместо теб, вместо твоите уста, за което ти се стара, и което с любов ни предаде, и самият аз, защитавайки го и предоставяйки го на всички, няма да отстъпя изобщо в нищо, но ще се боря до край с кръв и смърт”.

Наистина, след смъртта на св. Марк Георги Схолар пламенно продължава неговата борба за православие. В своето надгробно слово за светеца той открито порицава унията и възвеличава добродетелите на починалия борец срещу нея, посочвайки онази особена близост и любов, които е имал към св. Марк и които св. Марк е имал към него. Нужно е било истинско мъжество, за да изречеш такава реч в тези условия. Вече бидейки монах Генадий, в реч, произнесена пред имп. Константин IX (вероятно в 1448 г.), в присъствието на целия сенат, той призовава към скъсване с унията и казва, че във Флоренция „вярата беше предадена и Варава беше предпочетен пред Христос; всичко бе изопачено, всички отечески догмати – съборени”.[15] Отново той, на събора в храма „Св. Софѝя” през 1450 г., взема активно участие в очистването на Православната църква от унията. Борбата си той продължава и по-късно, когато вече след падането на Константинопол за кратко време поема патриаршеското служение, предизвиквайки дълбоко уважение не само от страна на православните, но и на османската власт – достатъчно е в това отношение да споменем как султанът го приема изправен. Св. Църква е причислила Константинополския патр. Генадий II (в света Георги Схолар) към лика на светците.[16]

За да се върнем към нашия документ, искам да обърна вниманието на читателя на тази изключителна деликатност, която въобще е свойствена за речта на светците, която намираме и в словата на св. Марк Ефески. Дори в пренията, в ожесточената полемика за вярата, в обръщенията и в словата на светеца винаги господства възможно най-тънкото чувство за деликатност и изисканост: думите, с които той се обръща към другите, винаги са изпълнени с уважение към лицето, на което той говори. Нагледен пример за това ни дават запазилите се откъси от Деянията на Флорентийския събор – неговата ненавист е насочена към лъжата, към извращаването на Истината, към приспособленчеството, но той запазва любовта си към човека, готов е да прости, да подкрепи, даже предварително да въздигне каещия се! Все тук е и безкрайното негово страдание за православието и за душите на отстъпилите от Истината! В поместения тук документ в своите слова светецът привежда нещо, което донякъде не говори в полза на Схолария, но го прави съзнателно – за да може веднага след това да приведе всички данни в негова защита и в пояснение поради какво е могло да се случи едно или друго нещо. Тук именно той добавя: „Но нали и аз по-рано не допринесох с нищо или съвсем с малко за борбата, нямайки нито достатъчно сили, нито усърдие…”. Въпреки че точно в това отношение той е бил съвсем безупречен. Ето това е светоотеческото чувство за любовта, за „състрадателната любов” – както би го казал блаженейшият митрополит Антоний.

Шилер изразява мисълта, че човек се познава по своята кончина. Едва ли са много онези, които не познават разказа за смъртта на Сократ, който ни предава Платон в края на своя диалог „Федон”. Така че важно е и е поучително за нас, православните, мислено да се пренесем до смъртния одър на най-великия борец за православието – до св. Марк, митрополит Ефески, до този „свят исполин” (по думите на Йоан Евгеник) и „герой на вярата” (думи на протестантския учен Фроман), и от неговите уста, както и от устата на Георги Схолар да чуем колко велико и свещено е нашето православие, от което никога нищо не може да бъде отнето без ущърб за нашето спасение и съвест и по отношение на което не може да има никакъв компромис.

Думите, които ще прочетем по-долу в приведения от нас документ, са изпълнени с истинско величие.

Този документ се намира в ред ръкописи: Vallicellnus F. 38, fol. 263-265; Monacensis 256, fol. 336-341; Toletanus Cap. Cathedral. 9-20, fol. 126-128; Parisinus 1218, fol. 265-267; Ambrosianus 899, fol. 148-150; Mosquensis 423, fol. 267-268.

Текстът е поместен и в няколко гръцки издания. Трябва да отбележим, че няколко ръкописа, които следва изданието на документа в т. 160 от гръцката серия на Патрология на абат Мин, както и при А. Норов, представят текста в непълен вид и не в наличния порядък на разделите, а именно поставяйки първо отговора на светеца до Георги Схолар и накрая – думите му до всички. Докато, както това се е запазило в добрите ръкописи, в началото е обръщението на св. Марк към всички, след това специалното му обръщение към Георги Схолар и, накрая – отговорът на последния на думите на св. Марк.

Г-н Луи Пти е издал текста съгласно ръкописа Vallicellnus F. 38 в Patrologia orientalis, t. 17, p. 484-491, от което издание правим и ние настоящия превод на този документ на руски език.

Слова от светия наш отец Марк архиепископ Ефески, които той е изрекъл пред множество архиереи, йеромонаси, монаси и миряни в деня, в който се престави пред Бога, записани от запомнилите ги по заръка на пречестния и премъдър свещенопаметен отец

А

Искам да изразя мнението си по-подробно – особено сега, когато моят край наближи, за да съм в съгласие със себе си отначало докрай, и да не помисли някой, че съм говорил едно, а в мислите си съм таил друго, за което ще е справедливо да бъда посрамен в часа на моята кончина.

Ще кажа за патриарха, да не си и помисли, под предлог че ми оказва сякаш някаква чест, при погребването на това мое смирено тяло, или при поменуванията, да прати някой от своите архиереи, или клира, или изобщо някой от намиращите се в общение с него, за да вземе участие в молението, или да се присъедини към свещенослужителите от наша страна, свикани за това, смятайки че някога дори и тайно съм допускал общение с него. И за да не даде моята безгласност повод на незнаещите добре и в пълнота възгледите ми, да заподозрат някакво съглашателство, аз говоря и свидетелствам пред многото, намиращи се тук достойни мъже, че изобщо и по никакъв начин не желая и не допускам общение с него, или обкръжението му, нито в този мой живот, нито след смъртта, както не приемам унията и латинските догмати, които приеха той самият и неговите съмишленици, и за отстояването на които зае това председателско място, за да разруши правите догмати на Църквата. Аз съм напълно уверен, че колкото по-далеч стоя от него и подобните му, толкова по-близо съм до Бога и всички светци, и колкото повече се отделям от тях, толкова повече съм в единение с истината и със светите отци, богослови на Църквата, както съм убеден, че причисляващите себе си към тях, отстоят далеч от истината и блажените учители на Църквата. Затова казвам: както през целия си живот съм бил в разделение с тези, така също сега и след като напусна живота отказвам общение и единение с тях, клетвено заповядвам никой от тях да не доближава гроба ми, нито моите поменувания, нито да подхожда към някой от нашата страна в опит да се присъедини и да участва в съслужение с нашите, понеже това означава смесване на недопускащото смесване. Но на тях им подобава да бъдат в пълно разделение с нас, докато Бог не дарува изправление и мир на Своята Църква.

Б

След това, обръщайки се към сановника Схолария,[17] той каза:

Има някои положения при философите, които вече съм отдал на забрава, но все пак ще приведа едно не толкова значително и то е, че има положения, които са свързани с аналогични предположения. Сред тях са положенията за възможното и за още по-възможното, а още по-възможното е близко до необходимото.[18] Това има отношение към предмета на настоящите слова. Аз говоря за сановника Схолария, когото познавам още от времето на ранното му юношество и към когото изпитвам благосклонност и голяма любов, сякаш към мой син и приятел, или каквото и да му се даде название, говорещо за благосклонност и любов. Общувайки и разговаряйки с него до настоящия момент, аз придобих ясна представа за изключителното му благоразумие, мъдрост и сила в словата и затова вярвам, че единствен от намиращите се наоколо в момента може да протегне ръка за помощ на православната вяра, разбунена от насилията, извършвани от нарушителите на строгостта на догматите, а също с Божия помощ да изправи Църквата и да утвърди православието, стига само да не поиска и той да се оттегли от делата и да скрие светилника под крината. Но аз съм напълно убеден, че той няма да постъпи така и няма до такава степен да заглуши своята съвест, че виждайки Църквата да се мята от вълните, и вярата да се разклаща от немощ (говоря откъм човешката страна), знаейки, че е по силите му да ѝ помогне, да не се притече на помощ с цялото си старание и готовност да встъпи в борба, понеже бивайки мъдър, той напълно разбира, че разрушението на всеобщата вяра означава обща гибел. Наистина, пред изминалите времена, намирайки се в условията на доста ожесточена борба, водена от някои други лица, и особено от мен, той не се е показа като явен поборник на истината, вероятно препятстван от съвети или хора. Но нали и аз по-рано не допринесох с нищо или съвсем с малко за борбата, нямайки нито достатъчно сили, нито усърдие, а сега вече станах нищо. А има ли нещо по-негодно от нищото? И така, ако тогава той също е смятал, че ние можем нещо да поправим, и е смятал излишно за себе си да прави онова, което могат да извършат други, както и онова, което при съвсем незначителна помощ от негова страна, ще е във вреда на други, както често ни е пояснявал и е искал от мен прошка, то сега, когато вече отхождам от тук, не виждам никой друг, равен на него, който би могъл да заеме моето място в Църквата, във вярата и в догматите на православието. Затова според мен е достоен, бивайки призван или по-добре да кажем, принуден от времето, да разкрие искрата на благочестието, скрита в него, и да се включи в борбата за Църквата и здравите догмати, така че онова, което не можах да извърша аз, да изправи той с Божията помощ, понеже той е в състояние с Божията благодат, при неговия естествен ум и сила в словата, стига да поиска, да се възползва от това в благоприятно време. И в същата степен, той е длъжен и по отношение на Бога, вярата и Църквата, отдадено и чисто да се бори за вярата. И самият аз възлагам на него тази борба, да бъде вместо мен защитник на Църквата, предводител на здравото учение и поборник на правите догмати и истината, имайки подкрепата на Бога и на самата истина, за която е борбата, така че, приобщавайки се за това към светите учители и богоносни отци, велики богослови, да приеме награда от праведния Съдия, когато Той обяви за победители всички, борили се за благочестието. Но и сам той трябва с всички сили да се труди за благосъстоянието на правите догмати на Църквата като длъжен да даде отчет за това в часа на Божия Съд и на мен, който съм му го заръчал, а също съм се надявал да принесе в Благата Земя тези слова, принасяйки повече от стократен плод. Нека той да ми отговори за това, така че отхождайки от настоящия живот да придобия пълна увереност и да не умра в печал, отчаян за изправянето на Църквата.

В

Отговорът на господина Схолария:

Аз, мой свети Владико, преди всичко благодаря на твоя велика светиня за похвалите, които изказа за мен, понеже, пожелал да ми окажеш милост, ти засвидетелства за мен нещо толкова велико, което аз нямам и съм убеден, че не съм и близо до него, но това е заради високата благост, добродетел и мъдрост на твоя велика светиня, на която и аз самият, знаейки я от самото начало, не съм преставал да се възхищавам даже до този момент, което и подобава по отношение на твоя велика светиня, като отец, учител и наставник, и ръководейки се като с мерило (ὡς κανόνι χρώμενος) от твоето съвършено разбиране на догматите и правота на съжденията, които си възприел, и с които се съгласувам, а също без колебание отхвърляйки онова, което не е било в съгласие с твоето съждение, аз никога не съм се отказвал да имам дела на син и ученик по отношение на твоя велика святост. Като свидетел за това, посочвам твоя велика светиня. Ти знаеш, че аз винаги съм се отнасял към теб по такъв начин, и откривайки дълбините на моето убеждение, съм ти давал тези обети. Що се отнася до това, че някога не встъпих открито в борбата, която води твоя велика светиня, но съм подминал това с мълчание, причината за това не знае никой по-добре от твоя велика светиня, понеже доверявайки ти моите доводи, чистосърдечно откривайки се и молейки прошка, аз не съм бил лишаван от нея. Но сега, с Божията помощ, презрях всичко това и се присъединих като най-искрен и открит поборник за Истината, за да възвестявам безстрашно догматите на моите отци и съвършенството на православието според вижданията на твоя величайша светиня. А говоря това, не защото сякаш виждам как твоя величайша светиня се възнася оттук, понеже не сме изоставили последните надежди, но уповаваме в Бога, ти да оздравееш от недъга, да бъдеш с нас, и съвместно да се трудиш за това. Ако пък според съдби, които един Бог знае, ти отходиш оттук към онова място на упокоение, което си си отредил, и заради нашата недостойност отидеш там, където си се удостоил да бъдеш, то напълно потвърждавайки, аз ти казвам пред Бога, пред светите ангели, незримо сега, присъстващи сред нас, и пред намиращите се тук много и достойни мъже, че ще съм във всичко вместо теб, вместо твоите уста, за което ти се стара, и което с любов ни предаде, и самият аз, защитавайки го и предоставяйки го на всички, няма да отстъпя изобщо в нищо, но ще се боря до край с кръв и смърт. И макар моят опит и сила да са съвсем малки, обаче съм уверен, че твоя велика светиня ще възпълни този мой недостатък, и докато присъстваш тук с нас с присъщото ти за тези неща съвършенство, и когато отходиш оттук чрез дръзновените ти молитви към Бога.

Превод от руски: Борис Маринов

Превод от старогръцки: Иван Христов


 

* Амвросий (Погодин), архим. Святой Марк Эфесский и Флорентийская уния, Jordanville, N. Y.: „Holy Trinity Monastery” 1963, с. 360-377. Публикуваните досега части от книгата виж – тук (бел. прев.).

[1] Норов, А. Путешествие к Семи Церквам, упоминаемым в Апокалипсисе, СПб. 1847, с. 284-286.
[2] Послание на св. Марк до йеромонах Теофан на о-в Евбея, 3.
[3] Пак там.
[4] Виж: От господин Мануил, великия ритор, за Марк, – светейшия Ефески митрополит, – и за Флорентийския събор…, 26 и краят на неговия синаксар за св. Марк.
[5] Послание на св. Марк до Георги Схолар, 3.
[6] Надгробно слово на Георги Схолар за св. Марк, 10.
[7] Виж: Dictionnaire de théologie catholique, t. 9, col. 1968 sq.; Patrologia orientalis, t. 17, Préface.
[8] Филарет, архиеп. Черниговский Исторический обзор песнопевцев и песнопений греческой Церкви, Чернигов, 21864, с. 458.
[9] Цит. съч., с. 286, бел. 1.
[10] Надгробно слово на Георги Схолар за св. Марк, 15.
[11] Фил. 1:23 (бел. прев.).
[12] Виж края на синаксара за св. Марк.
[13] Le synaxaire de Marc d’Éphèse, ed. S. Pétridès…, p. 107.
[14] Виж края на синаксара.
[15] Словото на Генадий Схоларий пред императора и синклита виж в: Patrologia orientalis, t. 19, p. 523.
[16] За това виж статията на проф. Н. Д. Тальберг в Православная жизнь, 1959.
[17] В разночетенията след думата „Схолария” следва пояснението: „… премъдрия и блаженейши патриарх кир Генадий”.
[18] Г-н Л. Пти дава следното пояснение на приведения от св. Марк философски постулат: „При философите „materiæ propositionum” са различните техни положения, съгласно които ние казваме, че определението съответства на подлежащото по следния начин: 1) то следва с необходимост, 2) то се допуска или 3) то е невъзможно.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wcy4p 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме