Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Към въпроса за богословския метод

Петък, 23 Юни 2017 Написана от Архим. Кирил (Говорун)

Archim Kiril GovorunВъв връзка с дискусията за дисертабилността на богословието и в по-общ план – за неговата научност, неизбежно възниква въпросът за богословския метод. На този въпрос обаче съвременното православно богословие не дава еднозначен отговор.

В академичното гръцко богословие например за осъдителна се смята самата възможност за съществуване на православен богословски метод. Студентите в гръцките богословски факултети и до сега учат, че такъв метод не може да има, а когато възниква, той открива пътя за всички ереси. Този теологумен за православния богословски метод се образува в средите на онези гръцки професори, които през 19 и 20 век учат в немски университети, където богословският метод често заема мястото на самото богословие. И наистина, в класическото немско богословие на методологията се отделя непропорционално голямо значение – методът се издига в ранг на гаранция за истината. В резултат от това мнозина гръцки студенти в немските университети са развили своего рода алергия към методологията. И, ставайки професори в гръцките университети, те я предават на анатема.

Наистина ли обаче тази анатема е така еднозначна? Резултатът от изгонването на богословския метод от гръцкото академично богословие е образуването на епистимологичен вакуум, който веднага се запълни от случайни субстанции – отломки от различни методологични подходи, свързани помежду си хаотично и често противоречиво. Това е нанесло и продължава да нанася вреда на гръцкото академично богословие, като снижава неговата академичност и авторитет. Сред студентите пък в по-добрия случай възниква чувство за незавършеност на образованието, а в по-лошия – за богословска каша в главите. Трябва да признаем, че гръцките професори по богословие осъзнават този проблем и затова по правило си търсят наследници от средите на онези, които са учили на Запад – в университетите, където методологията не е предадена на анатема. Много рядко професор по богословие в Гърция може да стане някой, който е израсъл само в родните аудитории – в условията на методологична анархия.

Кой е средният път между методологичния максимализъм на немското богословие и методологичния минимализъм на гръцкото богословие? Много от съвременните дисертации, написани в православните духовни школи (впрочем, не само в руските – наложи се да се запозная с множество дисертации от духовните школи на различни страни), поставят в своята основа доксастичния метод („метод на възхвалата”), с чиято помощ те прославят ако не отделни църковни и околоцърковни дейци, то поне техните идеи. И тук даже не е важно кого или какво прославят – важното е, че прославят. При това доксологията в тези дисертации е маскирана под слой наукообразна терминология: текстовете на дисертациите приличат на византийски кондак (в неговата традиционна пространна форма), преписан от езика на византийската риторика на хумболтовия език от средата на 19 век. Според авторите на тези дисертации и според мнозина, за щастие не всички, членове на дисертационните съвети в нашите духовни академии, подобно съчетаване на славословие с усложнените словесни преводни форми на академичния език от преди век и половина превръща един богословски текст в научен. Докато тези дисертации се четат само в рамките на субкултурните съвети – пред кандидатите за докторска степен не възникват никакви проблеми.

Съвсем различни стават нещата обаче, когато те трябва да защитят своите трудове извън пределите на нашата субкултура. Хората от големия свят на сериозната наука бързо разпознават методологичните симулакруми и, ако имат смелост за това, започват справедливо да се възмущават. Сред аргументите, които звучат, е например, че авторът се е опитал с наукообразни думи да изложи субективен неверифицируем опит.

Отчасти този аргумент е правилен: дисертацията не е проповед в духа на св. Йоан Златоуст и не е Изповедите в духа на бл. Августин. От нейния автор се очаква анализ, а не духовен опит, колкото автентичен и богат да е той. Това обаче съвсем не означава, че в дисертациите е забранено да се изучава опитът на другите. Ако това би било така, то повечето дисертации може да бъдат отписани като ненаучни. Наистина, за да се изучи фолклорът на ескимосите, съвсем не е задължително да бъдеш ескимос или да споделяш естетичните предпочитания на този народ. Богословието е част от човешката култура, в която е отразен опитът на индивиди и съобщности, и затова може да бъде предмет на научното изследване както всяка друга проява на културата.

Има и друг момент – методологичният, който прави богословието „дисертабилно”. Съществува богословски метод, който е напълно съвместим с методите на съвременната наука. В основата на този метод е критичният анализ. Той лежи в основата на съвременните хуманитарни и социални науки. По този критерий и теологията на Запад влиза в областта humanities. Подобна класификация на богословието е възможна тъкмо защото към него са приложими критичните подходи.

Спектърът за приложение на критичния анализ в богословието е широк – от битието на Бога до въпросите за пола. Практически всички богословски теми могат да бъдат подложени на такъв анализ и като резултат по всички тези въпроси може да бъде написана пълноценна богословска дисертация. При това критичният анализ не означава отричане на самия предмет на анализа – разпространено заблуждение в църковните среди. Например, критично да се анализира идеята за Бога съвсем не означава Бог да бъде отричан. Това означава преди всичко да се критикува човешкото възприятие на богословските категории или на социалните практики, основани на това възприятие. И едното, и другото е човешки елемент в Църквата и затова съдържа възможност за грешки, подлежащи на критика и анализ. По този начин самата богочовешка природа на Църквата е предпоставка за приемане на критичния анализ в областта на богословието. Съответно, отричането на възможността за критичен анализ на богословските категории е отричане и на богочовешкия характер на Църквата – това е еклисиологичен монофизитизъм.

Когато полагаме някакви усилия, ние трябва да си зададем въпроса: защо? И така, защо ни е нужно нашите богословски дисертации да бъдат научни и да се признават в светската наука? Това може да се обясни с мисионерски цели, например, или дори с желанието да поучастваш в панаира на суетата (последното е много силна мотивация с голяма тежест). Струва ми се обаче, че най-здравата мотивация остава встрани от нашето внимание.

Критичният анализ е нужен на самата Църква и на самите вярващи – за тяхното духовно възрастване. Да си спомним апостол Петър, който единствен от всички ученици намери отговор на Христовия въпрос „вие кой казвате, че съм?”: „Ти си Христос, Синът на живия Бог” (Мат. 16:15-16). Всъщност, тук Петър демонстрира пример за критично осмисляне на наложилите се сред Христовите ученици убеждения и предлага решение, излизащо от рамките на тяхната конвенционална логика. Според тази логика Христос е бил човешки син. А Петър излиза извън нейните рамки и изказва предположението, че Христос е също и Син Божи.

Този „квантов скок” в разбирането кой е Христос става възможен благодарение на съчетаването на Откровението с критичния анализ. Второто разчиства пътя за първото. А Петър по този начин става покровител на критичния анализ – като богословски метод, способен не само да разрушава стереотипи, но и да създава спасителни концепции. Именно такива концепции трябва да бъдат разработвани в богословските дисертации. Когато се подвизавах в Учебния комитет на Руската православна църква насочих голяма част от усилията си за създаването на условия дисертациите да се превърнат от симулакруми в пълноценни научни изследвания, които да принесат полза и на самия кандидат за докторска степен, и на Църквата – не чрез доксастичност (за това го има богослужението), а чрез критичния анализ.

Критичният анализ е онзи среден път между методологичния максимализъм и минимализъм, който запазва истинска вярност към църковната Традиция – вярност не по сляпо подражание, но чрез творческо преосмисляне и адаптираното ѝ възраждане.

Превод: Златина Иванова

Кирилл (Говорун), архим. „К вопросу о богословском методе” – В: Православие и мир (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wchhq 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме