Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Православие и човешки права

Петък, 09 Юни 2017 Написана от Андонис Манитакис

A ManitakisВъпросът, който бих искал да поставя на Вашето внимание с днешното си представяне, е доколко православното богословие и Църквата са привикнали с теорията и практиката на човешките права. Поради своята специфичност моето изследване се ограничи до извори от вторичен характер, не е напълно систематично и се съсредоточи върху гръцката библиография по темата. По тази причина моите позиции имат донякъде временен характер и не са завършени изцяло. Консултирах се най-вече със забележителната работа на Тиранския архиепископ г-н Анастасий, „Православието и правата на човека”,[1] с есетата на Христос Янарас, „Обезчовечаване на правото”[2], с изследването на Сава Агуридис „Човешките права в западния свят. Исторически и социологически преглед. Богословие-философия”,[3] както и с по-старите теоретически изследвания на Василис Стойану „Свобода. Учението на ап. Павел за свободата и духовните течения на неговото време”.[4] Също така се обърнах и към някои текстове на Стельос Рамфос. Най-накрая прочетох и монографията на К. Деликостантис, „Правата на човека – западна идеологема или вселенски етос?”.[5]

На базата на този, макар и ограничен кръг съчинения, си позволих да направя едно обобщение за православното схващане по отношение на човешките права.

Установих общо взето недостиг на задълбоченост или дори подценяване на въпроса, която обаче се съчетава с впечатляващо неразбиране на техния смисъл – най-вече в труда и съответно в цялостната мисъл на Янарас. Ако се вземе неговото мнение като представително за православното богословие, то тогава се оправдават твърденията на някои (например Стельос Рамфос), че след падането на Византия православието не е постигнало свое „възраждане” и не е познало реформирането на обществените отношения, и като цяло – на обществата, което навлезе с технологическата революция и установяването на идеята за „индивида” и за неговата „индивидуалност” като базова ценност на общественото съжителство. Застъпничеството на Янарас за един особен, теоретично недоразвит, исторически несъществувал и политически безпочвен „православен комунализъм”, създава впечатлението, че православието се бори против индивидуалността и достойнството на индивида; че всъщност е благосклонно повече към „комуналните” форми на обществено организиране и на смесването на религията с политиката, оставайки безразлично към гаранциите против държавното самоволие и произвол.

В този пункт се присъединявам към възгледите, развити от проф. Никитас Алипрантис в критиката му на въпросната книга на Янарас.[6] Схематичният, догматичен и едностранчив начин, по който Янарас разглежда човешките права, ако не скрива определена бедност в познанията по въпроса или повърхностност в познанията на богатата теория и история на тяхното установяване, то със сигурност проявява неизлечим идеологически предразсъдък и пълно безсилие за диалогичен и отговорен подход към най-важния темел на съвременните общества (или поне, при всяко положение, един от най-важните). Възгледите, изразявани от Янарас, представляват анахронизъм, който държи православието далеч от човечеството и неговите проблеми. Всъщност вселенският характер на човешките права ни принуждава да говорим за човека като цяло и за неговата безценност. Оказва се, че, представено по този специфичен начин, православието не само не познава културни установления с вселенско значение или пренебрегва политически и обществени ценности, възприети в целия свят, но и се застъпва за прототип на организиране на обществото, който превръща православното богопочитание в политическа и социална система „с цялостен и завършен характер”, в религиозна организация на обществото, която не отличава гражданина от вярващия и религията от политиката, или просто пренебрегва свободата на вероизповеданието, на съвестта, и то най-вече религиозната, и, най-сетне, не е готово да съжителства като религиозна общност в едно плуралистично „глобално общество”.

За щастие, на съвсем други изводи относно православното отношение към човешките права навежда съчинението на архиеп. Анастасий. В този труд „вътрешната” свобода се отграничава от външната, и истински свободен се нарича онзи човек, който обича – „пълнота на свободата е любовта”. Християнството се интересува на първо място от етичния смисъл на свободата, за свобдата като „цялостна свобода на човека, не като логическа идея, а като етично изискване”. В центъра на християнската богословска мисъл и особено в тази на елинските отци, се намира схващането за личността, като смисъл на начина на живот: „Сътворението на човека по образ и подобие на Бога (Бит. 2:7) съгласно православното тълкувание на това място се отнася към човека като към лице-личност, а не като към безличен индивид”.

Това схващане не е в противоречие, а напротив, схожда се с т. нар. „западно схващане за правата”, както и с концептите на Просвещението за разделението между политика и религия, между вярващ и гражданин. Православното схващане за свободата предполага „съзнателна” човешка автономия и не противоречи на свободата на съвестта и свободното развитие на личността на всекиго, нито на законово провъзгласената свобода на религиозната съвест.

В най-общ план обаче ако някой диахронично разгледа праблема, като проследи индивидуалните и общностните действия на гръцкото общество през последните двеста години, в периода на формиране на съвременната национална държава, както и начина, по който е организирана политическата система, гарантирани са индивидуалните права и е подсигурено политическото участие и свобода, ще достигне до следния извод: Правосланата църква като институция не е пречела никога на гръцкото общество, нито на отделния православен вярващ да се държи като демократичен гражданин, да се ползва и да зачита човешките права. Църквата като „общност от вярващи” е живяла и живее едновременно с това, по начин съвсем хармоничен, както с вярата, любовта към ближния и Бога, така и със законовата и политическа възможност, която имат вярващите като граждани да се самоопределят индивидуално, да изискват и да се ползват от човешките си права като индивиди и като членове на обществото.

По този начин, на базата на опита, се уверяваме, че що се отнася до гръцкото общество, както православните вярващи, така и Църквата, като организирана общност, развиват поведение и практики, които ясно различават политическото от религиозното, светската сфера от политическата, и хармонично свързват вярата в Бога и църковните задължения със съзнателно и последователно упражняване и зачитане на индивидуалните и политически права. Свободата на съвестта се живее едновременно като индивидуално право на всекиго, но и като незаменим нравствен проект. Затова човешката нравствена автономия представлява предпоставка толкова за свободата на човека, колкото и за неговото спасение. Общ пиедестал и на двете ще трябва да се смята човешката нравствена възможност за избор и за свободно решение по отношение на собствения му живот, в съгласие с неговата собствена съвест.

Най-цялостната и систематична теория за човешките права от православна гледна точка можем да открием в монографията на Деликостантис. Подчертавайки вселенската стойност на човешките права, той се наема да анализира, и прави това убедително, сродството между човешките права и предлаганите от християнството права. Изследвайки историческите корени и взаимния им интензитет, и особено отношението между континюитет и дисконтинюитет, между правата на човека и християнството, той подчертава, че „правата на човека са наследили много от християнството, но пък са се намерили и в положение на отделяне от него”. Така е сигурно, че те изразяват вече идея за свободата, различна от свободата на християнството. Напрежението, което съществува между християнство и просвещение, трябва днес, за доброто на човека, да доведе до творчески диалог, а не, както някога, да предизвиква безплоден конфликт. Причината е, че по отношение на разбирането и осъществяването на човешките права, „едно просветено и вярващо общество е по-добро от общество, което е единствено просветено”.[7] Същият автор заключава: „Църквата и богословието не могат да пренебрегват огномното значение на човешките права”.[8]

Що се отнася до Православното предание Деликостантис поддържа, че идеята за човешко достойнство се развива различно на Изток и на Запад. „Човешката свобода, която е дар на божествената благодат, не настоява на изискване на права, което се осъществява като постоянен опит за надмощие и движение към ближния. Основното човешко право, което може да се изведе от духа на православната духовност, е правото да обичаш Бога в своя ближен и да обичаш ближния заради Бога”.[9] За разлика от развилото се на Запад схващане за човешко достойнство и свобода, което е доста индивидуалистично и егоцентрично, православната духовност „се отъждествява със свободата като общност и любов”;[10] обхваща една „особена общностност”. „В основата на православието се намира истината като „общност-общение”. Самият Бог за православието е общност на лица. Божествената общност няма никаква връзка с индивидуалното спасение, а прави човека в общност”.[11] За Деликостантис „православното богословско основание и тълкуване на човешките права отваря хоризонтите на общностното измерение на човешката свобода. Признава се етосът на отговорната свобода, което изразява и възстановява същностното общностно тяхно съдържание… Правата на човека от православното богословие се уравняват с извисено човеколюбие и вселенско Предание, което е сродило свободата и любовта, индивида и обществото; единило е народите и културите, зачело е човешката личност. В диалога с човешките права в съвременния свят се разкриват дълбината на православната нравственост и се проектира хуманното, общностно и културно послание на православието”.[12]

Ударението, поставено от Деликостантис на веселенската стойност и мисия на човешките права, си струва да привлече вниманието на православното богословие, защото може да даде от една страна базата за откъсването му от догматизма и фанатизма на своеобразието и, от друга – за начало на диалог със съвременните теоретични течения и с демокрацията. Искреният и непредубеден диалог е единственият изход, за да излезе правосланото богословие от изолацията и да общува със света, с характеризиращите го днес идеи.

Словото на любовта като „общност” и като нравствено себеосъществяване на личността има нужда да се намери в диалог с човешките права като свобода и като индивидуално и колективно самоопределение. От този диалог между етика и право православната общност ще излезе печеливша и обновена.

Превод: Светослав Риболов


 

Μανιτάκης, Α. „Ορθοδοξία και δικαιώματα του ανθρώπου” – εν: Ορθοδοξία και Νεωτερικότητα, επιμ. Π. Καλαϊτζίδης – Ν. Ντόντος, Αθήνα: „Ίνδικτος” 2007, σ. 203-210 (бел. прев.).

[1] Αναστασίου Γιαννουλάτου Παγκοσμιότητα και Ορθοδοξία. Μελετήματα Ορθοδόξου προβληματισμού, Αθήνα: „Ακρίτας” 2000, σ. 65-106.
[2] Χ. Γιανναρά Η απανθρωπία του δικαιώματος, Αθήνα: „Δομός” 1998.
[3] Σ. Αγουρίδη Τα Ανθρώπινα Δικαιώματα στο δυτικό κόσμο. Ιστορική και κοινωνική ανασκόπηση. Θεολογία-φιλοσοφία, Αθήνα: „Φιλίστωρ” 1998.
[4] Β. Στογιάννου Ελευθερία. Η περί Ελευθερίας διδασκαλία του Αποστόλου Παύλου και των πνευματικών ρευμάτων της εποχής του, Θεσσαλονίκη 1970.
[5] Κ. Δελικωσταντή Τα δικαιώματα του ανθρώπου, δυτικό ιδεολόγημα ή οικουμενικό ήθος, Θεσσσαλονίκη: „Κυρικίδη” 1995.
[6] Ν. Αλιπράντης „Καλοπροαίρετη ψηλάφηση ενός χιμαιρικού ονείρου” – εν: Σύναξη, 83, 2002, σ. 97-100.
[7] Κ. Δεληκωστάντη Τα δικαιώματα του ανθρώπου, δυτικό ιδεολόγημα ή οικουμενικό ήθος, σ. 73.
[8] Αυτόθι.
[9] Αυτόθι, σ. 79.
[10] Αυτόθι, σ. 80.
[11] Αυτόθι, σ. 76.
[12] Αυτόθι, σ. 82.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wc8fq 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме