Сергиевото подворие (към шестдесетгодишнината на Православния богословски институт в Париж)

През настоящата година [1985] Православният богословски институт „Св. Сергий” празнува своята шестдесетгодишнина. Толкова продължителното съществуване на богословска школа, при това не средна, а именно висша, възникнала в емигрантски условия, преживяла всичките тези шест десетилетия без всякаква материална база – това е доволно изключително явление. Такова изключително явление обаче беше и самата руска емиграция, в чиято среда Богословският институт се роди и получи онзи духовен и творчески порив, който запази и до днес.

В началото на 20-те години на това столетие руската емиграция представляваше двумилионна маса хора, половината от които принадлежеше към горните, ръководните слоеве на нацията. Тя, разбира се, несъзнателно се подложи на неизбежно разтваряне в лоното на други култури и други държави. При което най-упоритото и неразтворимо ядро в руското религиозно и национално самосъзнание се оказа Православната църква. За да има възможността обаче да оживее и в бежанските условия и да продължи своето организирано съществуване тя се нуждаеше от богословска школа.

Но богословската школа беше необходима не само за даване на образование на духовенството, за духовното обгрижване на бежанските маси. Навсякъде се проявяваше и нарастваше живият интерес към църковните и богословските въпроси. И затова и в Константинопол, и в Париж, и в Белград, и по останалите места на руското разсеяние започнаха да се устройват популярни лекции на тези теми. В Париж, в помещенията на руското посолство (до признаването на съветското правителство от Франция в 1924 г.), се изнасяха чести беседи и лекции почти изключително на църковни теми. И така, сред многобройните слушатели възникна мисълта за систематически богословски курсове.

През 1921 г. в Париж пристигна митрополит Евлогий, чиято катедра по това време се намираше в Берлин. Той благослови това начинание. Тогава бяха открити „Висшите православни богословски курсове”. Занятията се провеждаха вечер, в помещенията на Руската гимназия на улица „Д-р Бланш”. Като лектори се изявяваха председателят на храма „Св. Александър Невски” прот. Яков Смирнов (с тълкувания върху апостолските послания), помощникът му, прот. Николай Сахаров (догматическо богословие), проф. Антон В. Карташов (въведение в Новия Завет и История на Църквата) и Т. А. Аметистов (патрология). Курсовете продължиха от февруари 1921 г. – до лятото на същата година. Тогава започна да се говори за създаването на регулярна богословска школа, за каквато в емиграция имаше достатъчно както богословски, така и въобще академични сили (в Париж, в Прага, в Белград, в София и т. н.).

През лятото на 1922 г. през Прага преминаваше главата на Световната християнска студентска федерация д-р Джон Мот. На него акад. П. В. Струве, в присъствието на прот. Георги Шавелски, А. В. Карташов, И. И. Лаппо и на още неколцина, предаде докладната записка относно необходимостта и възможността да се устрои висша богословска школа за руснаците. Няколко месеца преди това д-р Мот вече бе получил аналогична записка в Шанхай. Нея, от името на съюза на християнското студентство в Пекин, му бе предал Л. А. Зандер, който тогава беше доцент във Владивостокския университет. Д-р Мот – човек, открит за перспективи в световен мащаб, който имаше широко сърце и харизми, близки до пророческия дар – напълно одобри тази мисъл. Освен това той беше и стар приятел с руските епископи-мисионери: Тихон в Северна Америка, бъдещият патриарх, и Японския митр. Сергий. Като място за проектираната школа се обмисляше Париж, където от 1923 г. митрополит Евлогий окончателно бе пренесъл своята катедра.

През юни 1924 г., бидейки на съюза на Руското студентско християнско движение в Аржерон, митрополит Евлогий получи известие, че за устройването на богословската школа д-р Мот прехвърля на негово разположение чек на стойност от 8 000 долара. А на 5 (18) юли с. г., в деня на паметта на преп. Сергий, благодарение на енергията и упорството на М. М. Осоргин, на аукцион беше придобито мястото в 19-ти арондисман на Париж, което се превърна в Подворието „Св. Сергий”. При тези две дадености откриването на богословската школа стана осъществимо. Създавайки обаче висша богословска школа в условията на емиграция, нейните строители бяха достатъчно скромни – и не се осмелиха да я нарекат с традиционното название „Духовна академия”, а я нарекоха Богословски институт, в памет и продължение на Богословския институт, просъществувал от 1919 до 1921 г. в Петроград след закриването от съветското правителство на духовните академии и на всички богословски школи.

Десетки бяха молбите на желаещите да постъпят на обучение – главно от Прага, в която тогава се бе скупчила основната маса руски студенти зад граница. По неволя обаче приемът трябваше да бъде ограничен. Към началото на 1925 г. от поканените професори в Париж се събраха само четирима: епископ Вениамин (Федченков) – бивш доцент при Санктпетербургската духовна академия, извикан от митрополит Евлогий за инспектор и преподавател по „практическите” предмети: църковен устав, омилетика, пастирска практика; С. С. Безобразов (бъдещият епископ Касиан – ректор на Института от 1947 до 1965 г.) – бивш професор от Ташкентския университет, за четене на лекциите по Новия Завет и гръцки език; А. В. Карташов – за четене на лекциите по история на Църквата – обща и руска, по еврейски и по Стар Завет (частично) и П. Е. Ковалевски – да преподава латинския, френския и немския език. Беше решено с приетите студенти да се започне пропедевтичен, подготвителен курс.

Към началото на Великия пост беше осветен храмът. Помещенията бяха приведени в беден, ала обитаем порядък (все още осветлението беше с газ, а не с електричество). Поставен бе оскъден училищен инвентар. Занятията започнаха след Пасха, в четвъртъка на Томина неделя – 30.4.1925 г. Тази дата се явява началото на Богословския институт. В пет следобед, подир молебена преди началото на учебните занятия, в присъствието на ректора на Института, какъвто бе митрополит Евлогий, проф. Карташов прочете пред събралите се професори и студенти встъпителната лекция към курса си по История на древната Църква, със специален екскурс по въпроса за проповедта на св. апостол Андрей Първозвани в Скития и за духовната връзка на руското християнство с този апостол.

Занятията вървяха без прекъсване през цялото лято на 1925 г. От есента в Института започнаха да пристигат крупни професорски сили: о. Сергий Булгаков – за преподаване на догматика и проф. В. В. Зенковски – за преподаване на философия, на апологетика и на история на религиите. През октомври се състояха проверочните изпити и след като неколцина случайни или слаби елементи отпаднаха, пропедевтичният курс се превърна в първи академичен курс. Започна четенето на лекции по плана на висше училище.

Преподавателските сили нарастваха. В помощ на В. В. Зенковски в преподаването на философските дисциплини беше поканен В. Н. Илин – негов ученик от Киевския университет. Епизодично четяха лекции С. Л. Франк, Н. О. Лоски, професорите Н. Н. Глубоковски и С. В. Троицки. От Прага пристигнаха и се включиха в преподавателския състав на Института проф. Б. П. Вишеславцев (нова философия, нравствено богословие), Л. А. Зандер (логика и въведение във философията), Г. В. Флоровски (патрология), Г. П. Федотов (агиология, история на Западната църква). М. М. Осоргин започна да преподава църковен устав. Не след дълго в преподавателския състав на Института влязоха и руски питомци на Белградския Богословски факултет – Н. Н. Афанасиев (църковно право) и архим. Киприан (Керн) (литургика, гръцки език, пастирско богословие и патрология). Регулярно в Института преподаваха и проф. К. В. Мочулски (руска религиозна мисъл) и В. В. Вейдле (история на християнското изкуство). В периода между двете войни от тези хора беше извършена огромна работа в областта на развитието на религиозната мисъл, на образоването за Църквата на ново поколение пастири и на запознаването на Запада с православието. Тази работа е добре известна и не може да бъде обхваната в един кратък очерк.

Още до Втората световна война обаче Институтът успя да си подготви професорска смяна из средите на своите собствени питомци: Ф. Г. Спаски започна да преподава история на разкола и сектоведение (сетне литургика и гръцки език); Б. Н. Сове, който бе получил допълнителна степен в Оксфорд, започна да преподава Стар Завет и еврейски език (той не можа да се завърне във Франция след 1945 г. и зае поста завеждащ Руския отдел на Държавната библиотека в Хелзинки); П. Т. Лютов, който също беше получил допълнителна степен в Оксфорд, преподаваше в Института библейска история – чак до отпътуването си за Вашингтон, където стана енорийски свещеник; свещ. А. Князев, който е и сегашният ректор на Богословския институт, отначало преподаваше догматика и еврейски език, сетне премина в катедрата по Стар Завет, а още преподава мариология (учението на Църквата за Божията Майка) и църковно право. До войната завършиха, но влязоха в преподавателския състав на Института едва след 1945 г. С. С. Верховски, който четеше догматика, нравствено богословие и, частично, философия, до преминаването си в академията „Св. Владимир” в САЩ, а също и П. Л. Евдокимов, който в началото на 50-те получи катедрата по нравствено богословие и заемаше тази катедра чак до смъртта си през 1970 г.

Втората световна война постави под въпрос самото съществуване на Института. Той обаче беше спасен по чудесен начин, благодарение на самоотвержеността, проявена от професорите и студентите. След войната той се оказа общоправославна, международна школа както по своето студентство, така и по преподавателския си състав. В Института, покрай руснаците, започнаха да постъпват и православни студенти с други народности: сърби, ливанци, гърци, киприоти, а сетне и фини, американци, африканци и етнически французи, англичани, немци. На това ново поколение студенти, постъпили в Института и завършили го след войната, принадлежат сегашният Антиохийски патриарх Игнатий IV и Високопреосвещеният Георги, сега Архиепископ на руските православни църкви в Западна Европа, в юрисдикцията на Вселенския патриарх.

Колкото до професорския състав на Института, в него скоро започнаха да влизат и нови преподаватели от бившите му студенти: йером. Николай (Еремин), чел канонично право, а по-късно със сан митрополит, екзарх на Московския патриарх в Западна Европа († 1985 г.); бъдещият прот. Александър Шмеман – декан на академията „Св. Владимир” в САЩ, който чете в Института история на Църквата и който неотдавна преждевременно ни напусна; Н. А. Куломзин – сега свещеник, приемник на покойния епископ Касиан на катедрата по Нови Завет, който четеше също и еврейски език, и история на народите от древния Изток; прот. Борис Бобрински, преподаващ догматическо богословие; прот. Й. Майендорф – понастоящем декан на академията „Св. Владимир”, който преподаваше в Института история на Църквата и гръцки език; Н. М. Осоргин, който наследи своя баща в преподаването на устава и на пеенето; И. В. Морозов – преподавал история на Руската църква. Бивши студенти на Института са също така и първият негов професор от гръцки произход прот. Андреас Фирилас (патрология), прот. Илия Мелия (история на древната Църква, пастирско богословие и завеждащ катедрата по икуменизъм), К. Я. Андроников (литургика, методология и деканат) и съвсем наскоро приелият свещенство о. Николай Чернокрак – първият професор сърбин, инспектор на Института, който чете аскетика и отчасти Нови Завет.

Към тези професори, излезли от възпитаниците на Богословския институт, които представляват не само второто, но и трето, и четвърто поколение негови професори, се присъединиха хора, излезли от френски и чуждестранни университети: Оливие Клеман – първият му професор-французин (нравствено богословие и история на византийското богословие), йером. Гавриил Патачи – унгарец (византийско богословие; който почина преждевременно в 1983 г.), прот. Джон Брек – американец (организирал при Института Курсовете за задочно преподаване, но, за съжаление, принуден по семейни причини да се завърне в Америка), Н. В. Лоски (история на Западната църква) и дякон М. Шаховской (история на Руската църква). Участие в преподаването в Института вземаха също така и завършили Атинския университет представители на новата сръбска богословска школа: йеромонасите Атанасий (Йевтич) и Амфилохий (Радович).

В преподаването в Богословския институт приемаха – приемат и досега участие – и жени: Ксения Владимировна Куломзина (руски и славянски езици), Анна Бернардини-Готини (философия и психология; тя почина през 1983 г.) и Даница Лекко (гръцки език). Преди десет години Институтът беше отворен и за момичета-студентки. Някои от тях, получавайки степента кандидат на богословието, понастоящем се подготвят за по-висши дипломи – магистърски и докторски. В задочните курсове на Института понастоящем се обучават повече от триста души – православни, римокатолици и протестанти. Секретар на Института сега е жена – Франс Будан, православна французойка, знаеща руския език. Нейни предшественици на този пост бяха Евгений М. Киселевски – бивш прокурор на Тифлиската съдебна палата – и бившите възпитаници на Института Ф. Г. Спаски, Н. В. Остахнович и прот. Николай Самарин. Също така, следва да се припомни, че от 1950 до 1960 г., под егидата на Института и с участието на неговите професори, в Париж имаше Висши женски богословски курсове. Те бяха създадени от Валентина Александровна Зандер и Наталия Александровна Терентиева, сред чиито заслуги беше и издаването на лекциите на професорите от Института. Понастоящем тези издания са библиографска рядкост.

През 1950 г., при митр. Владимир, Институтът тържествено отпразнува първите 25 години от своето съществуване. От 1950 до 1985 г. той също вършеше особено значимо дело – както в областта на богословската работа, така и на попрището на възпитанието за Църквата на нови пастири. Това дело едва сега започва да се изучава. За него може да се съди както на основание безбройните публикации на неговите професори, така и по броя на излезлите за периода от стените му свещенослужители и църковни работници. Днес те са разпилени по целия свят, като навсякъде заемат най-отговорни постове и се занимават с най-самоотвержен труд. За славата на Богословския институт и значението на неговото дело свидетелства още и успехът на неговите международни и на неговите междуконфесионални литургични конгреси, провеждани всеки юни, започвайки от 1952 г. Те се събират за научно изучаване на богослужението на Църквата във всички времена и във всички негови аспекти.

През 1975 г., при архиеп. Георги I, Институтът нямаше възможността да отпразнува своята петдесетгодишнина. В този момент се бе появила необходимостта от построяване на ново здание за студентско общежитие. Нещо, което беше осъществено благодарение на братската помощ на приятелите на Института – икуменически и православни. Беше необходим също и капитален ремонт на храма на Сергиевото подворие. Почти до края за него помогна да го извършим общинската власт в Париж. Остава още да се извърши реставрация на външните и вътрешни стенописи на храма. И, разбира се, понастоящем на Института е необходимо да се изправи здраво на крака и да усъвършенства новото си актуално начинание – курсовете за задочно преподаване.

През 1935 г., когато Институтът празнуваше своето десетилетие, основателят му – покойният митрополит Евлогий – му даде правото официално да се именува „Свето-Сергиева духовна академия”. Това наименование стои на неговите дипломи и други актове, които са предназначени за руската църковна среда. Богословският институт обаче беше регистриран от Парижката академия и признат от нея като висше учебно заведение под наименованието Institut Saint de Théologie Orthodoxe. То е вече здраво утвърдено в богословската литература и в широките църковни кръгове.

Тържественото отпразнуване на шестдесетгодишнината на Богословския институт се състоя на 16 юни 1985 г., във Втората неделя след Петдесетница, в Сергиевото подворие, и започна с благодарствен молебен.

Протопрезвитер Алексей Князев,

Ректор на Богословския институт

Послеслов: И до ден днешен Институтът съществува изключително благодарение на доброволната помощ и на пожертвованията на своите приятели и на църковния народ.

Превод: Борис Маринов

* Князев, А. „Сергиевское Подворье (К шестидесятилетию Православного Богословского Института в Париже)” – В: Православный Альманах Путь, 5-6, 1985, с. 8-9 (бел. прев.).